Върнър Виндж
Дълбина в небето (53)

50.

Сега летенето караше Хрункнер Юнърбай да се чувства много стар. Спомняше си времето, когато мотори с бутала въртяха дървени витла, а крилата бяха от плат, опънат върху летви.

А въздухоплавателният съд на Виктъри Смит не беше обикновен административен джет. Летяха на височина почти сто хиляди фута и се движеха на юг със скорост, тройно по-голяма от звуковата. Двата мотора бяха почти безшумни — издаваха само висок, тънък тон, който сякаш се забиваше в червата ти. Навън светлината на слънцето и звездите, взети заедно, беше ярка колкото да различаваш цветовете на облаците долу. Слой след слой, те обвиваха света. На тази височина дори и най-високите облаци изглеждаха ниско надвиснали. Тук-там във въздуха зейваха каньони и се мяркаха ледове и снегове. Още няколко минути, и щяха да стигнат Южните проливи и да излязат от въздушното пространство на Съглашението. Офицерът по комуникациите на полета каза, че ги обкръжава ескадрила от бойни летателни апарати на Съглашението, която ще ги придружи чак до летището на посолството в Далечния юг. Единственото доказателство за това твърдение, което Юнърбай видя, беше проблясъкът, появяващ се от време на време в небето над тях. Той въздъхна. Както всички важни неща в днешно време, те се движеха твърде бързо и твърде далеч, че да бъдат видени от простосмъртните.

Личният летателен апарат на генерал Смит всъщност беше свръхзвуков разузнавателен бомбардировач от онези, които се превърнаха в отживелица с появата на спътниците. „Въздушната отбрана буквално ни го подари — бе отбелязала Смит, когато се качиха на борда. — Всичко това ще е боклук, когато въздухът започне да замръзва“.

Тогава вече щеше да съществува цяла нова транспортна индустрия. Може би балистични ракети? Антигравитационни кораби? Сигурно нямаше значение. Ако сегашната им мисия не успееше, можеше изобщо да не съществува никаква индустрия — само безкрайни битки сред развалините.

Центърът на фюзелажа бе зает от рафтове и рафтове, отрупани с компютърно и комуникационно оборудване. Юнърбай видя лазерните и микровълновите устройства, когато се качиха на борда. Полетните техници бяха свързани с военната мрежа на Съглашението с почти толкова сигурна връзка, все едно се намираха в Териториалното командване. На този полет нямаше стюарди. Юнърбай и генерал Смит бяха завързани на малки седалки, които след първите два часа започнаха да им се струват страшно твърди. И все пак вероятно той се чувстваше по-удобно, отколкото бойците, увиснали в мрежи в дъното на кораба. Отряд от десет души — само толкова бяха телохранителите на генерала.

Виктъри Смит беше мълчалива и потънала в работа. Помощникът й Тим Даунинг бе натоварил на борда цялото компютърно оборудване — тежки, неудобни сандъци, които сигурно бяха или много мощни, или с много добра защита, или много остарели. Последните три часа тя бе прекарала сред половин дузина екрани — мъждукащата им светлина се отразяваше в очите й. Хрункнер се чудеше какво ли вижда. Военните й мрежи в съчетание с всички отворени мрежи сигурно й предоставяха почти божествена гледка.

Екранът на Юнърбай показваше последния доклад за подземното строителство в Далечния юг. Известна част от него бяха лъжи — но той знаеше достатъчно за първоначалните планове, че да се досети за истината. За кой ли път се принуди да насочи вниманието си обратно към четивото. Странно — когато беше млад, по времето на Великата война, той умееше да се съсредоточава също като генерала сега. Но днес умът му постоянно се отнасяше напред, към ситуацията и катастрофата, която не виждаше никакъв начин да заобиколят.

Вече се носеха над Проливите. От тази височина нацепеният морски лед приличаше на сложна мозайка от пукнатини.

Един от комуникационните техници се провикна:

— Леле! Видяхте ли?

Хрункнер не беше видял съвсем нищичко.

— Да! Все още съм горе. Провери го.

— Тъй вярно!

Техниците, покачени на стойките си пред Юнърбай, се наведоха над компютрите, зачукаха и зачовъркаха по клавиатурите. Около тях заблещукаха светлини, но Юнърбай не можеше да прочете думите по техните екрани — а нямаше кой знае какъв опит с форматирането.

Видя, че зад него Виктъри Смит се е надигнала на стойката си и гледа напрегнато. Очевидно нейният пулт не беше свързан с тези на техниците. Хм. Толкова за „божествения изглед“, който си представяше.

След малко тя вдигна ръка и даде знак на един от тях. Той й подвикна:

— Май някой си играе ядрени игрички, госпожо.

— Хм — отвърна Смит. Екранът на Юнърбай дори не беше трепнал.

— Беше много далече, вероятно над Северно море. Ще ви отворя допълнителен прозорец.

— И на сержант Юнърбай също, моля.

— Да, госпожо. — Докладът от Далечния юг пред Хрункнер изведнъж се смени с карта на Северното крайбрежие. Цветни контури се разширяваха концентрично около точка дванайсет, на сто километра североизточно от Райския остров. Да, старото депо за презареждане на тийфърите, безполезна буца морска скала, освен когато не искаш да прехвърляш войски през леда. Наистина беше далече от мястото, където се намираха сега — почти на другия край на света.

— Само един взрив ли? — попита Смит.

— Да, много нависоко. Пулсираща атака… само дето не е било повече от мегатон. Съставяме тази карта въз основа на данни от спътниците и наземен анализ от северния бряг и Принстън. — Върху картината се изписаха значения на символи, библиографически насоки към сайтове в мрежата, предоставящи данни за анализа. Ха! Имаше дори доклад на очевидец от Райския остров — от академична обсерватория, според кода.

— Какво изгубихме?

— Няма военни загуби, госпожо. Два търговски спътника са се изключили от мрежата, но това може да е временно. Ударът беше съвсем лек.

Ами сега? Изпитание? Предупреждение? Юнърбай се вторачи в екрана.

 

 

Джау Ксин бе идвал тук преди по-малко от година, но тогава беше с шестместен катер — промъкнаха се дотам и обратно за по-малко от ден. Днес той управляваше пилотирането на „Невидимата ръка“, звезден кораб, тежащ един милион тона.

Това бе истинското нашествие на завоевателите — макар и окупаторите да бяха подлъгани да се мислят за спасители. Ритцер Брюхел седеше до Джау в някогашното кресло на капитана на Търговците. Пастирът изливаше безкраен поток от банални заповеди — човек би си помислил, че сам се опитва да командва полета. Сега висяха над северния полюс на Арахна — движеха се по ръба на атмосферата. Намалиха скоростта с едно-единствено мощно включване на двигателя, почти хиляда секунди за малко повече от едно G. Това стана над открития океан, далеч от населените центрове на Паяците, но сигурно беше невероятно живописна гледка за онези, които са го забелязали. Джау виждаше как сиянието се отразява в ледовете и снеговете долу.

Брюхел наблюдаваше ширещата се пред тях ледена пустош. Чертите му бяха пронизани от някакво напрегнато чувство. Отвращение, задето вижда толкова много безполезна на вид площ? Триумф, задето е пристигнал на света, който щяха да владеят съвместно? Вероятно и двете. Тук, на мостика, и триумфът, и яростното напрежение се промъкваха в тона му, понякога дори в думите му. На L1 Томас Нау може би все още поддържаше измамата, но тук Ритцер Брюхел постепенно се отърсваше от своята сдържаност. Джау беше виждал коридорите, водещи към личните му покои. Стените представляваха непрекъснат вихър от розово — някак си тежко, заплашително чувствено. По тези коридори не се провеждаха никакви събрания на щаба. По пътя от L1 насам чу Брюхел да се хвали пред ефрейтор Анланд за специалното лакомство, което щял да извади от фризера, за да отпразнуват предстоящата победа. Не, дори не си помисляй за това. Вече знаеш твърде много.

Гласовете на пилотите се обадиха в ухото на Ксин и потвърдиха онова, което вече бе видял на следящия монитор. Той погледна Брюхел и заговори с официалния тон, който явно допадаше на другите.

— Промяната на курса завършена, командир. Намираме се на полярна орбита, височина сто и петдесет километра. — Ако се спуснеха още по-ниско, щяха да им потрябват обувки за сняг. — Бяхме видими на разстояние хиляди километри, командир. — Ксин придружи думите си със загрижен поглед. Откакто бяха потеглили от L1, той се правеше на наивен идиот. Играта беше опасна, но засега му даваше известна свобода на действие. И може би, може би има някакъв начин да избегна масовото изтребление.

Брюхел му се ухили в отговор със самодоволно превъзходство.

— Разбира се, че са ни видели, господин Ксин. Номерът е да ги оставим да ни видят, а после да изкривим тяхното тълкуване на информацията. — Той отвори канала за комуникация към отсека на „умните глави“. — Господин Фуонг! Прикрихте ли пристигането ни?

Гласът на Бил Фуонг отвърна от трюма с „умниците“. Последният път, когато Джау надникна там, там цареше пълна лудница, но сега гласът звучеше спокойно.

— Владеем ситуацията, Пастирю. Възложих на три екипа да синтезират спътникови данни. L1 казва, че изглеждали добре. — Най-вероятно с Бил разговаряше екипът на Рита. Тя би трябвало всеки момент да свърши дежурство — Нау сигурно твърдеше, че това било почивка преди най-тежката работа. От един ден Джау знаеше, че тъкмо при това „затишие пред буря“ щеше да започне избиването.

Фуонг продължи:

— Длъжен съм да ви предупредя, командир. Рано или късно Паяците ще проумеят какво става. Нашето прикритие няма да оцелее повече от сто Ксек — даже и по-малко, ако там долу се намери някой умник.

— Благодаря, господин Фуонг. Би трябвало да е повече от достатъчно. — Брюхел се усмихна любезно на Джау.

Част от изгледа пред тях, обхващащ хоризонта, изчезна и на негово място се появи Томас Нау от L1. Старшият Пастир седеше с Езр Вин и Фам Тринли в беседката в Езерния парк. Зад тях слънчевите лъчи проблясваха по водата. Това щеше да е публичен двустранен разговор, видим за всички Последователи и Чуенг Хо. Нау погледна към мостика на „Ръката“ и погледът му като че намери Ритцер Брюхел.

— Поздравления, Ритцер. Добре сте се разположили. Рита ми съобщи, че вече сте постигнали близък синхрон с наземните мрежи. И ние тук имаме добра новина. Началничката на Разузнаването на Съглашението ще посети Далечния юг. Колегата й от Сродниците вече е там. Ако не станат инциденти, положението ще се задържи мирно още известно време.

Нау звучеше толкова искрено и добронамерено. Невероятното беше, че и Ритцер отговори кажи-речи също тъй любезно:

— Да, господине. Предвиждам обявяването и завземането на мрежата да стане след… — той млъкна, сякаш проверяваше в разписанието си. — … петдесет и една Ксек. — Разбира се, Нау не отговори веднага. Сигналът от „Ръката“ трябваше да се прехвърли от радиосянка на реле и после през пет светлинни секунди пространство към L1. Всякакъв отговор би отнел поне още пет секунди, докато измине обратния път.

Точно след десет секунди Нау се усмихна.

— Отлично. Тук ще поуспокоим темпото, така че всички да са свежи, когато започне големият напън. Пожелавам късмет на всички ви долу, Ритцер. Ние зависим от вас.

Последваха още няколко засукани стъпки в техния танц на заблудата, после Нау изчезна. Брюхел потвърди, че цялата комуникация е била локална.

— Стартовите кодове трябва да дойдат всеки момент, господин Фуонг — ухили се Брюхел. — Още двайсет Ксек, и ще пържим паяци!

 

 

Шепри Трипър зяпна пред екрана на радара.

— Точно… точно както каза! Осемдесет и осем минути и ето, пак идва от север!

Шепри разбираше от математика и работеше за Нетеринг вече почти година. Естествено, разбираше принципите на спътниковите полети. Но също като повечето хора, и той все още се стряскаше от идеята за „подхвърлен камък, който никога не пада“. Хлапето хихикаше от радост, когато някой комуникационен спътник се издигнеше над хоризонта точно в мига и по азимута, предвидени от изчисленията.

Предвиждането на Нетеринг от тази вечер беше от друг порядък и той бе обзет от същото благоговение като помощника си — и от много по-голям страх. Досега бяха получили само два-три ясни радарни сигнала от тесния край на сиянието. То забавяше ход, макар и да бе далеч извън атмосферата. Седалището на Въздушната отбрана в Принстън не се впечатли кой знае колко, когато им докладва. Връзката на Нетеринг с тези хора беше дългогодишна, но тази вечер те се държаха с него като с непознат — автоматичният им секретар му благодари за информацията и го увери, че вече работят по въпроса. Световната мрежа беше пълна със слухове за ядрена бомба, избухнала на голяма височина. Но това не беше бомба. Отправило се бе на юг, както се виждаше — по ниска орбита… а сега се връщаше от север точно навреме.

— Мислите ли, че този път ще можем да го видим, господине? Ще мине почти точно над нас.

— Не знам. Нямаме телескоп, който да може да се задейства достатъчно бързо, че да го проследи горе. — Той се запъти към стълбите. — Може би можем да използваме десетинчовия.

— Уха! — Шепри се втурна покрай него…

— Закопчай си дихателя! И внимавай с кабелите!

… и изчезна, трополейки по стълбите.

Но хлапето беше право! Оставаха по-малко от две минути, докато обектът застане точно над тях, и още две, докато пак изчезне. Хм. Може би дори нямаше да имат време за телескопа. Нетеринг се спря и грабна един широкообхватен квадринокъл от бюрото си. После хукна по стълбите подир Трипър.

Горе духаше лек ветрец — студ, който хапеше като зъбите на тарант дори и през електрическия клин. Слънцето щеше да изгрее след около седемдесет минути — макар и светлината му да бе мъждива, най-хубавото време за наблюдение щеше да свърши. Но този път това нямаше значение. Над добрата студена земя тази нощ витаеше щастливата случайност.

Оставаше най-много минута до появата на тайнствения обект горе в небето. Сега той трябваше да е доста високо над хоризонта и да се плъзга на юг към тях. Нетеринг заобиколи издутата стена на главния купол и се взря на север. Чу как Шепри се бори с десетинчовия телескоп до шкафа с апаратура отпред — малкият телескоп, който показваха на туристите. Трябваше да помогне на детето, но наистина нямаше време.

Познатото звездно небе се простираше, кристално ясно чак до хоризонта. Тъкмо тази яснота превръщаше острова за Обрет Нетеринг в същински рай. Петънце от отразена светлина трябваше да се издигне бавно в небето. Много бледо петънце — мъртвото слънце беше толкова невзрачно! Нетеринг се взираше ли взираше, напрягаше се да забележи и най-лекия проблясък на движение… Нищо. Може би трябваше да си стои при радара. Може би точно сега пропускаха единствения си шанс да се сдобият с наистина добри данни. Шепри вече бе успял да измъкне телескопа от шкафа. Сега се бореше да го нагласи.

— Помогнете ми, господине!

И двамата не бяха познали. Щастливата случайност може и да беше ангел, но много капризен ангел. Обрет се обърна към Шепри, малко засрамен, задето го е пренебрегнал. Разбира се, продължаваше да наблюдава небето — ивицата тъкмо до зенита, където трябваше вече да се е появило малко светло петънце. Парченце мрак трепна на фона на сияйните канари на Планините на Крадеца. Парченце мрак. Нещо… огромно.

Забравил всякакво достойнство, Нетеринг падна на хълбок и вдигна квадринокъла към по-малките си очи. Но за тази вечер — толкова… Той бавно се обърна и проследи предполагаемия летателен път на мишената си, като се молеше да я улови отново.

— Какво има, господине?

— Шепри, погледни нагоре… Просто погледни нагоре.

Една секунда хлапето не каза нищо.

— О!

Обрет Нетеринг не слушаше. Беше уловил нещото в обхвата на окуляра и цялото му внимание бе съсредоточено върху гледането и запомнянето. А онова, което видя, бе отсъствие на светлина, силует, препускащ през галактическото струпване на звездни облаци. Беше почти на четвърт градус насреща. В празнината между звездните облаци то отново ставаше невидимо… а после отново го видя за секунда. Дори имаше чувството, че разгада формата му — сплескан цилиндър, насочен надолу, с някакъв намек за сложност, който биеше на очи в средата на кораба.

В средата на кораба.

Останалата част от следата прекосяваше самотни звездни полета чак до южния хоризонт. Нетеринг напразно се опитваше да проследи целия му път. Ако не беше прекосило Планините на Крадеца, можеше изобщо да го пропусне. Благодаря ти, щастлива случайност!

Той спусна квадринокъла и се изправи.

— Ще наблюдаваме още няколко минути. — Какъв ли друг боклук можеше да е долетял с това нещо?

— О, моля ви, нека сляза долу и го пусна по мрежата! — примоли се хлапето. — На повече от деветдесет мили височина, и толкова голямо, че различих формата му! Трябва да е половин миля дълго!

— Добре, давай.

Шепри изчезна надолу по стълбите. Минаха три минути. Четири. Над южния хоризонт се плъзна някакъв проблясък — най-вероятно нисколетящ комуникационен спътник. Нетеринг прибра квадринокъла в джоба си и бавно заслиза по стълбите. Този път Въздушната отбрана трябваше да го изслуша. Голяма част от парите, които Нетеринг получаваше по договор, идваха от Разузнавателната служба на Съглашението. Той знаеше за плаващите спътници, които напоследък Сродниците бяха започнали да изстрелват. Този не е наш, не е и на Сродниците. С това пристигане цялата ни война се свежда до дребни свади! Светът беше толкова близо до ядрен сблъсък. А сега… какво? Спомни си какво беше разправял старият Ъндърхил за „дълбината в небето“. Но ангелите трябваше да идват от добрата студена земя, никога — от празното небе.

Шепри го пресрещна в долния край на стълбището.

— Не става, господине. Не мога…

— Връзката с континента ли е лоша?

— Не, добра е. Но Въздушната отбрана ме разкара точно като първия път.

— Може би вече знаят.

Шепри заръкомаха развълнувано.

— Може би. Но нещо шантаво става и с клюките. От няколко дена хахавите съобщения направо удариха тавана. Нали знаете, твърдения, че идва краят на света, забелязани снежни тролове… Падна майтап — дори и аз пуснах няколко контрадивотии. Но тази вечер пациентите тотално са излудели. — Шепри млъкна, като че запасът му от жаргон се изчерпа. Изведнъж доби много млад и неуверен вид. — Това… не е нормално, господине. Намерих две съобщения, които описват точно онова, което видяхме. Тъкмо това човек би очаквал за нещо, случило се току-що посред океана. Но те съвсем се губят сред всичките хахавелщини.

Хммм. Нетеринг прекоси стаята и се отпусна на старата си стойка до контролния пулт. Шепри щъкаше насам-натам и чакаше преценката му. Когато дойдох за първи път в обсерваторията, контролният пулт заемаше три стени — инструменти и лостове, почти всичките аналогови. Сега в по-голямата си част оборудването беше миниатюрно, дигитално, прецизно. Понякога се шегуваше с Шепри и го питаше бива ли наистина да се доверяват на нещо, дето не могат да му видят вътрешностите. Шепри така и не проумяваше неговата липса на доверие към компютърната автоматика. До тази вечер.

— Знаеш ли, Шепри, май трябва да се обадим тук-там.