Върнър Виндж
Дълбина в небето (48)

45.

Мракът отново ги обгърна. Хрункнер почти усещаше на раменете си теглото на традиционните ценности. За традиционалистите — а в сърцето си той щеше винаги да си остане такъв — имаше време да се родиш и време да умреш. Реалността се редуваше в цикли, а най-големият беше цикълът на слънцето.

Хрункнер вече беше преживял две слънца. Беше стар паяк. Последният път, когато се спусна Мракът, той беше млад. Тогава бушуваше световна война и всички искрено се съмняваха, че страната му ще оцелее. А този път? По цялата планета се водеха малки войни. Но голямата не беше избухнала. Ако се случеше, част от отговорността щеше да носи и Хрункнер. А ако не се случеше — е, харесваше му да мисли, че и за това част от отговорността се пада на него.

И така, и инак циклите бяха завинаги разрушени. Хрункнер кимна на ефрейтора, който му придържаше вратата. Пристъпи навън върху покритите със скреж каменни плочи. Беше със здрави ботуши, наметало и ръкави. Студът хапеше върховете на ръцете му, изгаряше дихателните му пътища дори и зад въздухоотоплителя. Равната редица на хълмовете Принстън задържаше най-силните снеговалежи — те и пристанището на дълбоката река бяха причините градът да се завръща отново и отново, цикъл подир цикъл. Но сега беше късен следобед в летен ден — и трябваше да се оглеждаш, за да откриеш невзрачния диск, който някога беше слънцето. Светът бе преминал отвъд мекотата на Годините на Чезнещото слънце, дори отвъд Ранния Мрак. Той бе на ръба на термален колапс, когато утихващите бури кръжаха ли кръжаха и изцеждаха и последната вода от въздуха — отваряха пътя на времена, много по-мразовити, и на окончателния покой.

С по-ранните поколения всички освен войниците вече щяха да са в убежищата. Дори и в собственото му поколение, по време на Голямата война само най-твърдите воини от тунелите продължаваха да се бият в чак толкова напреднал етап от Мрака. Този път имаше много войници. Хрункнер си имаше свой собствен военен ескорт. Дори и паяците от охраната около къщата на Ъндърхил в днешно време носеха униформи. Но това не бяха надзиратели, отпъждащи лешоядите от края на цикъла — градът преливаше от хора. Новите жилища за Периода на Мрака бяха претъпкани. Градът беше по-оживен, отколкото Юнърбай го помнеше.

А настроението? Страх, близък до паника, диво въодушевление, често и двете едновременно у едни и същи хора. Бизнесът процъфтяваше. Само преди два дни „Проспериращ Софтуер“ бе закупила контролния пакет в Банка Принстън. Без съмнение плячката изкорми финансовите резерви на компанията и ги вкара в бизнес, от който техните софтуеристи понятие си нямаха. Беше лудост — и много в духа на времето.

Налагаше се телохранителите на Хрункнер да си пробиват път през тълпата към входа на Къщата на хълма. Дори и отвъд границите на имота имаше репортери с техните малки камери в четири цвята, увиснали на хелиеви балони. Не можеха да знаят кой е Хрункнер, но забелязаха бодигардовете и посоката, в която се е запътил.

— Господине, можете ли да ни кажете…

— Югът заплашва ли с изпреварващо нападение? — Този дърпаше връвчицата на балона, за да смъкне камерата си надолу, чак докато тя се изравни с очите на Хрункнер.

Юнърбай вдигна ръце в сложен жест на недоумение.

— Откъде да знам? Аз съм просто един смотан сержант. — Всъщност той наистина беше все още сержант, но рангът нямаше значение. Юнърбай беше един от онези военни без чин, които караха цели военни бюрокрации да играят по тяхната свирка. Като младеж той познаваше такива. Изглеждаха му далечни като самия Крал. Сега… Сега той вече беше толкова зает, че дори и гостуването при приятел трябваше да се изчислява до минута и да се прецени спрямо това какво би струвало на програмите за живот и смърт, които трябваше да спазва.

Изявлението му спря репортерите, колкото екипът му да успее да премине и да изприпка по стълбите. Но въпреки това може и да беше казал не каквото трябва. Зад себе си Юнърбай видя как репортерите се скупчват. До утре името му щеше да цъфне в техния списък. Ах, какви времена бяха, когато всички си мислеха, че Къщата на хълма е само луксозен придатък към Университета! С годините това прикритие беше изтъняло. Сега пресата си мислеше, че знае всичко за Шерканер.

Зад вратите от армирано стъкло вече нямаше натрапници. Изведнъж всичко утихна и стана твърде топло за дебели дрехи и клинове. Щом смъкна изолацията, той видя Ъндърхил и неговата дървеница-водач, застанали току зад ъгъла, извън погледа на репортерите. В старите времена Шерк щеше да излезе навън да го посрещне. Дори и на върха на славата си в радиото не му беше проблем да излезе навън. Но сега охраната на Смит се беше наложила.

— Е, Шерк, дойдох. — Винаги идвам, когато ме повикаш. Десетилетия наред всяка нова идея изглеждаше по-щура от последната — и все пак отново променяше света. Но и нещата около Шерканер бавно се променяха. Генералът го бе предупредила за първи път в Калорика преди пет години. После плъзнаха слухове. Шерканер се бе оттеглил от активните разработки. Очевидно работата му върху антигравитацията бе стигнала до задънена улица и сега Сродниците изстрелваха плаващи спътници, за Бога!

— Благодаря ти, Хрунк — усмивката му беше бърза, нервна. — Младша ми каза, че ще идваш в града и…

— Малката Виктъри? Тя тук ли е?

— Да! Някъде из сградата е. Ще се видиш с нея. — Шерк поведе Хрункнер и телохранителите му по главния коридор, като през цялото време говореше за малката Виктъри и другите деца, за изследванията на Джирлиб и основното обучение на най-малките. Хрункнер се опитваше да си представи как ли изглеждат. Бяха изминали седемнайсет години от отвличането… откакто за последен път видя децата. Керванът, който образуваха, докато се влачеха по коридора, си го биваше — водачът водеше Шерканер, който пък водеше Хрункнер и охраната му. Ъндърхил непрекъснато го унасяше наляво и Мобиай постоянно го подръпваше леко за връвта, за да го върне в пътя. Латералната дисбадисия на Шерк не беше душевна болест — също като тремора му, това беше нервно разстройство от нисък порядък. Късметът на Мрака го беше направил много късна жертва на Голямата война. Сега той изглеждаше и говореше като някой, по-стар с цяло поколение.

Шерканер спря до асансьора — Юнърбай не си го спомняше от предишните си посещения.

— Виж това, Хрунк… Натисни девет, Мобиай. — Буболечката протегна един от дългите си космати предни крака. Върхът увисна несигурно за секунда, после боцна означения с „9“ процеп на вратата на асансьора. — Казват, че не можело да научиш никоя буболечка на числата. Ние двамата с Мобиай работим по въпроса. — Хрункнер остави придружителите си при асансьора. Само те двамата — и Мобиай — продължиха нагоре. Шерканер като че се поотпусна и треморът му намаля. Той потупа леко буболечката по гърба, но вече не стискаше така здраво повода. — Това само между нас да си остане, сержант.

Юнърбай наостри поглед.

— Моите телохранители са с ранг „строго секретно“, Шерк. Виждали са такива неща, че…

Ъндърхил вдигна ръка. Очите му блестяха на светлината на лампите. Тези очи като че бяха пълни със старата гениалност.

— Това е… по-друго. Това е нещо, което отдавна исках да знаеш, и сега, когато нещата са толкова отчайващи…

Асансьорът забави ход, спря и вратите се отвориха. Шерканер ги беше качил чак на самия връх на хълма.

— Сега кабинетът ми е тук. Навремето това беше стаята на Младша, но сега, когато я повишиха в офицерски чин, тя любезно ми я предостави. — Коридорът някога бе открит. Хрункнер го помнеше като пътека с изглед към малкия парк на децата. Сега тя бе покрита с дебело стъкло, достатъчно силно, че да издържи на налягането дори и след като атмосферата замръзнеше.

Зажужаха електрически мотори и вратите се плъзнаха встрани. Шерканер махна на приятеля си да влезе в стаята. Високи прозорци гледаха към града. Малката Виктъри бе имала чудесна стая. Сега тук цареше безпорядъкът на Шерканер. В ъгъла беше онази ракетна бомба/кукленска къща и стойката, на която спеше Моби. Но в стаята господстваха кутиите на процесори и екрани със суперкачество. Картините, които показваха, бяха пейзажи от Монтроял, а цветовете им бяха по-щури от всички, които Хрункнер бе виждал навън в природата. И все пак картините бяха призрачни. Имаше сенчести горски полянки, но в нюанси на тартан. Пукнатини, прорязващи разцепен айсберг — всичките в цветовете на лавата. Беше някаква графична лудост… откачена видеоигра. Хрункнер се спря и посочи цветовете.

— Впечатлен съм, но не е много добре калибрирано, Шерк.

— О, съвсем добре си е, но вътрешният смисъл не е извлечен. — Шерк се покачи на една конзола. Като че гледаше картините. — Да, цветовете са крещящи — като мине време, преставаш да ги забелязваш… Хрункнер, мислел ли си някога, че сегашните ни проблеми са по-сериозни, отколкото би трябвало да бъдат?

— Откъде да знам? Всичко е ново. — Юнърбай се отпусна. — Да, нещата отиват към пъкъла. Тази бъркотия в Юга е всичките кошмари, които сме си представяли. Те имат ядрено оръжие, може би двеста броя, и система за изстрелване. Поквариха се в опитите си да стигнат нивото на развитите нации.

— Поквариха се само за да избият останалите от нас?

Преди трийсет и пет години Шерк бе прозрял формата на всичко това, поне в общи линии. Сега задаваше малоумни въпроси.

— Не — отвърна Юнърбай с почти лекторски тон. — Поне не е, както започна. Опитаха се да създадат индустриална и селскостопанска база, която да продължи да действа и в Мрака. Провалиха се. Имат достатъчно, за да закрепят два града, някое и друго военно подразделение… Точно сега Югът е с две години по-напред в студа от останалия свят. Сухите урагани вече се струпват на южния полюс. — Югът беше в най-добрия случай място, малко от малко пригодно за живеене. По средата на Периода на светлината имаше няколко години, когато земеделието беше възможно. Но континентът е баснословно богат на минерали. През последните няколко поколения Южаните бяха експлоатирани от северните минни корпорации с всеки цикъл все по-алчно и по-алчно. Но в това поколение на Юг вече имаше суверенна държава — държава, която много се боеше от севера и прииждащия Мрак. — Толкова средства похарчиха в опити да направят скок към ядреното електричество, че дори не всичките им убежища са подсигурени.

— А Сродниците подриват каквато и добра воля би могла иначе да съществува.

— Разбира се. — Педуре беше гений. Убийство, изнудване, хитро насаждане на паника. Каквото и зло да вземеш — Педуре много я биваше в него. И сега правителството на Юга бе решило, че Съглашението е планирало да ги нападне внезапно в Мрака. — Новинарската мрежа го е разбрала правилно, Шерк. Тия от Юга може да ни гръмнат с ядрени бомби.

Хрункнер погледна зад крещящите екрани на Шерканер. Оттук виждаше Принстън във всички посоки. Някои от сградите — като Къщата на хълма — щяха да са годни за обитаване дори и след като въздухът се кондензираше. Можеха да издържат на налягането и имаха добри енергийни връзки. По-голямата част от града се намираше съвсем малко под земята. Петнайсет години строителна лудост сътвори това за градовете на Съглашението, но сега една цяла цивилизация можеше да оцелее будна през Епохата на мрака. Ала бяха толкова близо до повърхността — бързо щяха да измрат, ако избухнеше ядрена война… Индустриите, за чието създаване бе помогнал Хрункнер, бяха сътворили чудеса… Значи сега сме изложени на риск повече от всякога. Имаше нужда от още чудеса. Хрункнер и милиони други се бореха с тези невъзможни изисквания. През последните трийсет дни на Юнърбай му се падаха само по три часа сън дневно. Това отклонение, за да си побърбори с Ъндърхил, бе провалило едно събрание по планирането и една инспекция. От лоялност ли съм тук… или защото се надявам, че Шерк може пак да спаси всички ни!

Ъндърхил сключи ръце — те оформиха малко храмче пред главата му.

— Мислел ли си… Мислил ли си някога, че нещо друго е виновно за проблемите ни?

— По дяволите, Шерк. Като какво например?

Шерканер се закрепи на стойката. Думите му излизаха тихо и бързо.

— Като например пришълци от космоса. Тук са отпреди Епохата на Новото слънце. Двамата с тебе ги видяхме в мрака, Хрункнер. Светлините в небето, спомняш ли си? — Той продължи да дърдори. Тонът му така не приличаше на Шерканер Ъндърхил от миналото. Предишният Ъндърхил разкриваше странните си умозаключения с вдигната вежда или с предизвикателен смях. Но сега Ъндърхил говореше припряно, сякаш някой се готвеше да го спре… или да му възрази? Този Ъндърхил говореше като… като отчаян човек, вкопчил се в някаква фантазия… Старецът като че осъзна, че е изгубил публиката си.

— Не ми вярваш, нали, Хрунк?

Хрункнер се сви върху стойката. Какви ли ресурси вече са погълнали тези ужасяващи безсмислици? Другите светове — животът в другите светове — беше една от най-старите и най-налудничави идеи на Ъндърхил. И сега тя изплуваше отново след години на оправдана забрава. Познаваше Генерала — и тя не би се впечатлила от това повече от него. Светът се клатушкаше на ръба на бездна. Нямаше място да угаждаш на горкия Шерканер. Без съмнение Генералът не му позволяваше да я разсейва. — Същото като видеомантията, нали, Шерк? — Цял живот си правил чудеса. Но сега имаш нужда от тях по-бързо и по-отчаяно от всякога. А ти са останали само суеверията.

— Не, не, Хрунк. Видеомантията е само средство, прикритие, така че пришълците да не виждат. Ето, ще ти покажа! — ръцете на Шерканер зачукаха по контролните отвърстия. Картините затрепкаха, стойностите на цветовете започнаха да се променят. Един пейзаж се измени от летен в зимен. — Ще почакаш малко. Темпото на битовете е бавно, но за нагласянето на канала трябват много големи изчисления. — Главата на Ъндърхил се килна към миниатюрните екрани, които Хрункнер не виждаше. Ръцете му затропаха нетърпеливо по конзолата. — Ти заслужаваше да знаеш това повече от всички, Хрунк. Толкова много си направил за нас. Можеше да направиш още толкова много, само да те бяхме въвели в това. Но Генералът…

На екрана цветовете се меняха, пейзажите се стопяваха в размазан хаос. Минаха няколко секунди.

И Шерканер нададе лек вик на изненада и огорчение.

Онова, което бе останало от картината, се разпознаваше, макар и с много по-нисък диапазон на честотите, отколкото в оригиналния видеозапис. Оказа се стандартен осемцветен видеопоток. Идваше от камера в кабинета на Виктъри Смит в Териториалното командване. Картината беше добра, но груба в сравнение с истинския образ и дори с видеомантията на Шерк.

Но тази картина показваше нещо истинско: Генерал Смит ги гледаше от бюрото си. Навсякъде около нея имаше огромни купчини документи. Тя махна на един помощник да излезе от кабинета и се втренчи в Ъндърхил и Юнърбай.

— Шерканер… довел си Хрункнер Юнърбай в кабинета си. — Тонът й беше напрегнат и ядосан.

— Да, аз…

— Мислех, че сме си говорили за това, Шерканер. Играй си с твоите играчки колкото си искаш, но недей да досаждаш на хората, които имат да вършат истинска работа.

Хрункнер никога досега не беше чувал Генерала да използва подобен тон и подобен сарказъм, когато говореше с Ъндърхил. Колкото и необходимо да беше това, той би дал всичко, за да не му се налага да му бъде свидетел.

Ъндърхил като че се канеше да възрази. Той се изви на стойката си и ръцете му се отпуснаха умолително. После промълви:

— Да, скъпа.

Генерал Смит кимна и махна на Хрункнер.

— Извинявайте за неудобството, сержант. Ако имате нужда от помощ да се върнете пак към програмата си…

— Благодаря, госпожо. Може би. Ще проверя на летището и се връщам при вас.

— Чудесно. — Образът от териториалното командване изчезна.

Шерканер наведе глава, докато тя се отпусна на конзолата. Ръцете и краката му бяха прибрани и неподвижни. Буболечката-водач се приближи и го побутна въпросително.

Юнърбай се премести към него.

— Шерк? — попита той тихо. — Добре ли си?

Другият мълчеше. После вдигна глава.

— Ще се оправя. Съжалявам, Хрунк.

— Аз… такова, Шерканер, трябва да вървя. Имам друга среща… — Това не беше съвсем вярно. Вече беше пропуснал и срещата, и инспекцията. Истината беше, че имаше още толкова много неща, за които трябваше да се погрижи. С помощта на Смит можеше да успее да се измъкне от Принстън достатъчно бързо, че да навакса.

Ъндърхил слезе неловко от стойката и се остави Мобиай да го води подир сержанта. Щом тежката врата се отвори, Шерканер протегна една-единствена предна ръка и леко подръпна един от ръкавите му. Пак ли безумие?

— Никога не се предавай, Хрунк. Винаги има начин, също като преди — ще видиш.

Юнърбай кимна, промърмори някакво извинение и се измъкна от стаята. Докато вървеше по остъкления коридор към асансьора, Шерканер стоеше заедно с Мобиай на входа на кабинета си. Имаше време, когато Шерканер би го последвал чак до главното фоайе. Но като че осъзнаваше, че нещо помежду им се е променило. Щом вратите на асансьора се затвориха след Юнърбай, той видя как старият му приятел му махва срамежливо. После той изчезна, а асансьорът се заспуска надолу. За миг Юнърбай се поддаде на гнева и тъгата. Смешно, как се смесваха тези две емоции. Беше чувал историите за Шерканер и се бе заставил да не повярва. Също като Шерканер, и той бе искал разни неща да са верни и бе пренебрегвал симптомите за противното. За разлика от Шерк, Хрункнер Юнърбай не можеше да пренебрегне жестоката истина за тяхното положение. И така, тази решителна криза трябваше да бъде спечелена или загубена без Шерканер Ъндърхил… Юнърбай се помъчи да откъсне мислите си от Шерканер. По-късно щеше да дойде време, да се надяваме — време да си спомня хубавите неща вместо този следобед. Засега… ако можеше да задигне някой джет и да излети от Принстън, щеше да се върне в Териториалното командване навреме, за да залъже заместник-директорите си. Около нивото на стария детски парк асансьорът забави ход. Юнърбай си мислеше, че това е частният асансьор на Шерканер. Кой ли можеше да бъде?

Вратата се плъзна…

— Охо! Сержант Юнърбай! Мога ли да се присъединя към вас?

Млада дама-лейтенант, облечена в униформа на интендант. Виктъри Смит такава, каквато беше преди толкова много години. Външността й отново бе ведра, движенията й — пак така грациозно прецизни. Известно време Юнърбай можеше само да се пули срещу привидението на вратата.

Видението пристъпи в асансьора и Юнърбай, все още потресен, неволно се дръпна назад. После дамата за миг отпусна войнишката си стойка. Лейтенантът наклони срамежливо глава.

— Чичо Хрунк, не ме ли познаваш? Аз съм Вики — пораснах голяма.

Разбира се. Юнърбай се разсмя немощно.

— Аз… аз никога вече няма да ти казвам Малката Виктъри!

Вики нежно обгърна раменете му с предните си ръце.

— Не. На тебе ти е позволено. Кой знае защо не мисля, че някога ще ти давам заповеди. Татко каза, че ще наминеш днес… Видяхте ли се? Имаш ли малко време да поговориш с мен?

Асансьорът се готвеше да спре на нивото на фоайето.

— Аз… Да, видяхме се… виж, малко бързам да се върна в Териториалното командване. — След провала горе просто не знаеше какво да каже на Вики.

— Няма нищо. И аз съм вече на минус с времето. Хайде да пътуваме заедно до летището. — Тя се усмихна. — С двойна охрана.

 

 

Лейтенантите се справят с охранния ескорт, но на тях такъв рядко им се полага. Групата на младата Виктъри беше около два пъти по-малка от тази на Юнърбай, но на вид хората й бяха дори по-компетентни. На неколцина телохранители им личеше, че са ветерани от бойното поле. Онзи на най-горната стойка зад шофьора беше един от най-едрите щурмоваци, които Юнърбай бе виждал някога. Когато се вмъкнаха в колата, той отдаде неловко чест на Юнърбай — изобщо не по военному. Ха! Та това беше Брент!

— Е, какво имаше да ти казва татко? — тонът беше непринуден, но Хрункнер долавяше нервността. Вики не беше точно съвършеният, непроницаем офицер от разузнаването. Това можеше и да е недостатък, но пък той я познаваше от дребосък.

И тъкмо затова на Юнърбай му беше още по-трудно да каже истината.

— Трябва да го знаеш, Вики. Той вече не е на себе си. Здравата е затънал в тия чудовища-пришълци и видеомантия. Наложи се самата Генерал да го накара да млъкне.

Младата Виктъри мълчеше, но ръцете й се свиха в ядна гънка. За миг той си помисли, че тя се разсърди на него. Но после чу приглушеното й мърморене: „Старият глупак“. Тя въздъхна и пропътуваха няколко секунди в мълчание.

По повърхността почти нямаше движение — само паяци, които пътуваха между отделните квартали. Уличните лампи разливаха петна в ултрасиньо и хвърляха отблясъци по скрежа, покрил канавките и стените на сградите. Светлината, идваща отвътре, грееше през скрежа — там, където тя огряваше петънца от снежен мъх, замръзнали в леда, прозираше зеленикаво. Кристални червеи израстваха с милиони по стените, а корените им неспирно опипваха за хапки топлина. Тук, в Принстън природата можеше да оцелее почти в сърцето на Мрака. Градът наоколо и под тях се разрастваше и ги топлеше. Зад тези стени и под земята животът кипеше повече от всякога в историята на Принстън. Новите сгради в бизнес района блестяха с десет хиляди прозорци, перчеха се с мощ, разливаха широки снопове светлина върху по-старите здания… Но дори и скромна ядрена атака би убила всички тук.

Вики докосна рамото му.

— Съжалявам… за татко.

Тя много по-добре би знаела доколко е изпаднал Шерканер.

— Откога е така? Спомням си го, че размишляваше за космически чудовища, но никога не е било насериозно.

Тя сви рамене — очевидно въпросът я натъжаваше.

— Започна да си играе с видеомантията след отвличанията.

Чак толкова отдавна? После той си спомни отчаянието на Шерканер, когато горкият паяк осъзна, че цялата му наука и логика не можеше да спаси децата му. И така са били посети семената на това безумие.

— Добре, Вики. Майка ти е права. Важното е тези дивотии да не започнат да пречат. Баща ти е заслужил обичта и уважението на толкова много хора. — включително и моите, все още. — Никой няма да повярва на тези глупости, но се боя, че доста хора биха се опитали да му помогнат, може би да отклоняват ресурси, да правят експериментите, които предлага. Не можем да си го позволим — не и сега.

— Разбира се. — Но Вики се поколеба за миг, върховете на ръцете й се изправиха. Ако Юнърбай не я познаваше от дете, нямаше да го забележи. Тя не му казваше всичко и се срамуваше от измамата. Малката Виктъри беше велика лъжкиня, освен когато не се чувстваше виновна за нещо.

— Генералът се опитва да му угоди, нали? Дори и сега?

— Виж, не е кой знае какво. Някакъв диапазон на честотите, малко процесорно време… — процесорно време за какво? За машините с екрани на Ъндърхил или за супервойските на Службата по разузнаването? Може би нямаше значение — сега той разбираше каква голяма част от бездействието на Шерканер се дължеше на това, че Генералът е държала съпруга си далеч от намеса в критичните проекти. Но ще се моля за горката жена. За Виктъри Смит да изгуби Ъндърхил щеше да е все едно да откъснат десния й крак до хълбока.

— Добре — каквито и ресурси да пропиляваше Шерк, Хрункнер Юнърбай не можеше да направи нищо. Може би най-мъдрото беше старото „Войнико, напред, войнико“. Той погледна униформата на Младата Виктъри. Табелката с името беше на далечната й яка, извън полезрението му. Дали е Виктъри Смит (ето това би привлякло вниманието на един висш офицер!), или Виктъри Ъндърхил, или какво?

— Е, лейтенант, как е животът във войската? — Вики се усмихна — без съмнение й беше по-леко да заговори за нещо друго.

— Голямо предизвикателство, сержант. — В тона й се промъкна официалност. — Всъщност това е най-прекрасното време в живота ми. Основната подготовка беше… хм, ами, ти го знаеш не по-зле от мен. Всъщност тъкмо сержантите като тебе я превръщат в такова „очарователно“ преживяване. Но аз имах предимство — когато минавах ОП, почти всички новобранци бяха родени във фаза, с години по-възрастни от мен, хе-хе. Не беше трудно да се справи добре човек в сравнение с тях. Сега… ами виждаш, това не ти е обичайният първи пост. — Тя махна към колата и охраната около тях. — Брент е вече старши сержант — работим заедно. Рапса и малкият Хрунк по-нататък ще учат в офицерско училище, но сега и двамата са младши редници. На летището може и да ги видиш.

— Всичките ли работите заедно? — Юнърбай се опита изненадата да не проличи в гласа му.

— Да, ние сме екип. Когато Генералът поиска бърза инспекция и има нужда от абсолютно доверие — изпраща нас четиримата. — Всички оцелели деца освен Джирлиб. За миг прозрението още повече усили депресията на Юнърбай. Зачуди се какво ли си мислеха Генералният щаб и средните чинове, когато видеха отряд от роднини на Смит да се бърка в Строго Секретните дела. Но… Хрункнер Юнърбай някога сам бе в дъното на Разузнаването. Старият Стрът Грийнвал също бе играл по свои собствени правила. Кралят даваше някои прерогативи на шефа на Разузнаването. Голяма част от разузнавачите на средно ниво мислеха, че това е просто глупава традиция, но ако Виктъри Смит смяташе, че й трябва Общ Инспекторски екип от членове на собственото й семейство — значи може би беше така.

 

 

На Принстънското летище цареше хаос. Имаше повече полети, повече корпоративни чартъри, повече луда строителна работа от когато и да било. Хаотично или не, Генерал Смит вече беше решила проблема — бяха отклонили един джет за него. На колите на Вики бе разрешено да стигнат чак до военната част на полето. Движеха се предпазливо по обозначените алеи под крилата на корабите-таксита. Второстепенните пътеки бяха изровени от строителството — на всеки няколкостотин стъпки зейваше яма като кратер. В края на годината всички обслужващи операции щяха да се провеждат на закрито. В края на краищата, тези устройства трябваше да поддържат нов тип летателни апарати и операции при мраз, от който въздухът замръзва.

Вики го остави до джета. Не беше казала къде е длъжна да бъде тази вечер. Това зарадва Юнърбай. Колкото и странно да беше сегашното й положение, тя поне знаеше как да си държи устата затворена.

Тя го последва навън на студа. Вятър нямаше и той рискува да излезе без въздухоотоплителя. Всеки дъх изгаряше. Беше толкова студено, че той виждаше как облаци от скреж се събират около оголените стави на ръцете му.

Може би Вики беше твърде млада и силна, за да го забележи. Тя премина трийсетте метра до джета му, като изобщо не спираше да говори. Ако не бяха всички мрачни предчувствия, които това гостуване събуди, да се види с Вики за него би било абсолютна радост. Макар и родена извън фазата, тя беше израсла толкова красива, прекрасно превъплъщение на майка си — но твърдостта на Смит бе смекчена от онова, което бе Шерканер в разцвета на силите си. Хей, може би донякъде беше така поради това, че е родена извън фазата! Мисълта едва не го накара да спре насред пистата. Ами да — Вики беше прекарала целия си живот нестандартно, виждайки нещата под различен ъгъл. По странен начин като я гледаше, всичките му лоши предчувствия за бъдещето отслабваха.

Щом стигнаха заслона в основата на джета, Вики отстъпи встрани. Тя се изправи и му отдаде официално чест. Юнърбай й върна жеста. И тогава видя табелката с името й.

— Какво интересно име, лейтенант. Не е професия, не е някакво убежище от миналото… Къде…?

— Ами никой от родителите ми не е „смит“ — ковач. А и никой не знае от кое точно убежище „под хълма“ би могъл да произхожда рода на татко. Но виж зад тебе — тя посочи.

Зад него се разстилаше пистата — стотици метри равнина и строителство чак до терминала. Но Вики сочеше по-нагоре, над равнините на речното дъно. Светлините на Принстън очертаваха хоризонта, от сияйните кули до хълмовете в предградията.

— Погледни около пет градуса назад и вдясно от кулата на радиото. Дори и оттук можеш да го видиш. — Сочеше към къщата на Ъндърхил. Тя беше най-ярко осветената в тази посока — кула от светлина във всички цветове, подвластни на модерната флуоресценция.

— Татко добре я е проектирал. Почти не ни се наложи да правим някакви промени по къщата. Дори и след като въздухът замръзне, неговата светлина ще продължи да огрява хълма. Знаеш какво казва татко — можем да вървим надолу и навътре, или да застанем на високото и да протегнем ръце към простора. Радвам се, че съм израснала там, и искам това място да бъде моето име.

Вдигна табелката с името си и тя заблестя на светлините на летателните апарати. ЛЕЙТЕНАНТ ВИКТЪРИ ЛАЙТХИЛ.

— Не се тревожете, сержант. Онова, което ти, татко и мама започнахте, ще продължи много дълго.