Върнър Виндж
Дълбина в небето (38)

35.

Диамант Едно беше над двеста метра дълъг и почти толкова широк. Размерите му надвишаваха всички скали на астероида. С течение на годините в кристала точно под Хамърфест беше издълбан лабиринт от пещери. На по-горните нива бяха разположени лаборатории и кабинети. Под тях се намираха личните покои на Томас Нау. А още по-надолу се простираше последното допълнение на обърнатата надолу постройка — пространство с формата на оптично стъкло, с напречен разрез повече от двеста метра. Издълбаването му изчерпи повечето от термалните багери, но Киви не се възпротиви. Впрочем, отчасти идеята беше нейна.

Трите човешки силуета почти се изгубиха в огромното пространство.

— Намираш, че е внушително или е внушително? — с усмивка попита Киви.

Томас Нау гледаше право нагоре със смаяно лице. А това не се случваше често. Още не забелязваше, че губи равновесие и бавно се издига с краката напред.

— Аз… да… Дори виртуалният макет не може да се сравни с действителността.

Киви се засмя и с тласък го върна във вертикално положение.

— Признавам си, че в макета не бях поставила осветление…

В ехоизолационни ниши по тавана бяха поставени актинови дъги. Лампите превръщаха небето в искрящ скъпоценен камък. Чрез настройване на яркостта им можеше да се постигнат почти всички светлинни ефекти, но сиянието неизменно се разпръсваше в дъга.

Баща й стоеше отдясно и също гледаше. Но не в унес и не нагоре, а в краката си. Без да обръща внимание на скритата тържественост на мига, той зачопли из неравните бразди, оставени от багерите в диамантения под.

— Тук няма никакъв жив организъм. Никакъв! — и се намръщи.

— Това ще бъде най-големият парк, който някога си изграждал, Папа! Девствено кътче за работа!

Чертите на лицето му се отпуснаха. Ще работим заедно по този проект, Папа! Можеш да ме научиш на толкова нови неща! Паркът щеше да бъде достатъчно просторен дори за истински животни, например дори летящи котенца. Последните бяха преди всичко сън, отколкото спомен от времето, което Киви и родителите й прекараха в лагера за заминаване на Триландер.

— Паркът ще бъде голям, Томас, дори за стандартите на Чуенг Хо. Не най-големият, но…

— Но вероятно най-красивият — Нау се наведе и потупа Али по рамото.

— Да.

Да, вероятно ще бъде най-красивият! Папа винаги е бил първокласен създател на паркове. А сега от петнайсет реални години живот той беше фокусиран в своята специалност. Всяка година от това време изобретяваше нови и нови чудеса. Неговите бонзаи и микропаркове вече надминаваха и най-изящните на Намджем. Дори фокусираните биолози на Новородените вече можеха да се сравняват с най-добрите на Чуенг Хо, след като получиха достъп до библиотеката на флотилията.

А когато Изгнанието свърши, Папа, когато най-после те освободят, ще осъзнаеш какви чудеса си направил в действителност!

Погледът на Нау шареше из огромната искряща пещера. Сигурно си представяше какви пейзажи могат да се поддържат — савана, прохладна джунгла, планинска поляна. Дори магията на Али не беше в състояние да създаде повече от една екосистема едновременно, но тук имаше възможност за избор…

— А какво мислите за езеро? — усмихна се Киви.

— Моля?

— Код: мокра вода в библиотеката — и Киви настрои визьора си към картината.

— Хмм… не си ми казала нищо за това!

Върху диамантените стени се очерта един от горските проекти на Али. Но в средата на пещерата се появи езеро. Ставаше все по-голямо и по-голямо, докато достигна планинските острови, които изглеждаха на километри разстояние. От пристана-беседка в подножието на хълма под тях се отблъсна лодка. Известно време Томас остана смълчан.

— Божичко! Та това е имението на чичо ми в Северната лапа. Там прекарвах лятото.

— Знам, порових в биографията ти.

— Прекрасно е, Киви, дори ако не е изпълнимо.

— Защо да е неизпълнимо? Разполагаме с достатъчно лед на повърхността. Така ще създадем и допълнителен резервоар за вода — тя посочи в далечината, където се разливаше езерото. — Ще издълбаем още малко далечния край на пещерата и ще изглежда, като че ли извира от скалата. Ще съберем достатъчно видеотапети, за да придадем реалистична далечна перспектива.

Това не беше съвсем сигурно. Видеотапетите от повредените космически кораби бяха претърпели значителни вакуумни повреди. Но нямаше значение. Томас обичаше да носи команден шлем и беше възможно отдалечените декори да се боядисат за всеки, който не желае да гледа във визьора си.

— Нямах това предвид. Не можем да направим истинско езеро. Не и в условия на микрогравитация. Всяко потрепване ще го изплиска по стените.

Усмивката на Киви стана още по-широка.

— Стигнахме до истинската изненада! Мога да го направя, Томас! От повредените кораби свалихме хиляди сервоклапи — повече отколкото ще са ни нужни за каквото и да е. Ще ги поставим на дъното на езерото и ще ги оградим с мрежа локализатори. Така вълните на езерото лесно ще бъдат поставени под контрол.

— Ти наистина обичаш да стабилизираш неустойчивата природа — засмя се Томас. — Киви! Е, добре… постигна го при астероида, можеш да успееш и тук.

— Разбира се — сви рамене тя. — Ако намаля крайбрежието, ще са ми достатъчни дори само локализаторите на Новородените.

Томас се обърна и я погледна. Виденията бяха изчезнали от погледа му. Беше се върнал в студения стерилен свят на диамантената пещера. Но зърна чудото и тя беше сигурна, че му е харесало.

— Ще бъде великолепно… Изисква много ресурси и още повече работа.

Нямаше предвид труда на „умните глави“. Дори Томас Нау не гледаше на фокусираните като на истински хора.

— Това няма да промени графика на важните задачи. Клапите са непотребни, а от локализаторите имаме предостатъчно. А и хората ми дължат толкова услуги.

След малко Нау изведе жена си и „умната глава“ от пещерата. Киви за пореден път го изненада. Само този път изненадата бе по-зрелищна от обичайно. Проклятие! Това беше просто допълнително основание за нуждата им от локализатори в Хамърфест. Хората на Рейнолт още не бяха проверили устройствата. Колко ли сложни можеха да бъдат? Остави проблема за по-късно! Киви твърдеше, че може да направи някакво подобие на езеро дори с локализаторите на Новородените.

Понесоха се нагоре през по-долните нива, като кимаха на различните поздрави и ръкомахане на техниците — и Новородени, и Чуенг Хо. Оставиха Али Лин в парка — неговото работно място. Бащата на Киви не беше затворен в „позлатената“ клетка на Хамърфест. В действителност неговата специалност беше насочена към откритите пространства и живите организми. Поне Томас Нау представи по този начин въпроса пред Киви. Звучеше достоверно и означаваше, че момичето няма да бъде принудено постоянно да наблюдава обичайните за фокусираните операции. Същевременно забавяше нейното неизбежно приближаване към прозрението.

— Трябва ли да ходиш в лагера, Киви?

— Да, имам няколко поръчки. Ще видя някои приятели.

Да изпълня някои поръчки и да събера няколко услуги.

— Добре — той я изпрати нагоре с целувка, която можеше да се види от самия край на коридора. Няма значение! — Справи се отлично, любов моя!

— Благодаря — усмивката й беше ослепителна. Вече над трийсетгодишна, Киви Лизолет още се нуждаеше от неговото одобрение. — Ще се видим довечера.

Тя се понесе нагоре през централния вертикален коридор, като се отблъскваше с ръце от стените — все по-бързо и по-бързо и прелиташе като ракета покрай останалите движещи се в шахтата хора. Киви все още всеки ден се упражняваше в центробежната камера с гравитация 2 G. Не се беше отказала да тренира и убийствените бойни изкуства. Това беше всичко, което запази от влиянието на майка си. Или поне всичко, останало на повърхността. Несъмнено голяма част от бликащата й енергия беше някакво неосъзнато желание да се хареса на майка си.

Нау погледна нагоре, без да обръща внимание на хората, които се спускаха около него. Щяха да се отстранят от пътя му. Наблюдаваше как фигурата на Киви се стопява във висините на основната шахта.

След Анне Рейнолт Киви беше неговото най-безценно притежание. На практика той получи Рейнолт като наследство, но Киви Лизолет беше негова лична победа — една интелигентна, нефокусирана личност, която през всички тези години се трудеше неуморно за него. Предизвикателството да я притежава, да я манипулира никога не му омръзна. Освен това винаги имаше някакъв нюанс на опасност. Тя разполагаше със силата и бързината да го убие с голи ръце. Отначало не проумяваше този факт. Но и много по-късно той разбра каква безценна вещ е тя.

Да, тя беше негово завоевание, но Томас Нау имаше достатъчно здрав разум, за да осъзнае, че е имал и невероятен късмет. Той първи облада Киви, на подходящата възраст и в подходящата обстановка — когато тя бе достатъчно пораснала, за да потъне в дълбините на миналото на Чуенг Хо, и същевременно толкова млада, че остана незасегната от Зверството на Дием. През първите десет години на Изгнанието тя разкри лъжите му само три пъти.

Иронична усмивка опъна устните му. Киви си въобразяваше, че го променя, че му показва какви резултати се постигат, когато човек разполага със свобода на действие. Е, беше права. В първите години създаването на черния пазар беше част от играта, която той играеше с нея. Една временна слабост. Но черната търговия наистина вървеше. Дори изследванията на Чуенг Хо твърдяха, че свободният пазар е безполезен в толкова ограничена и затворена среда като тяхната. И все пак Спекулантите лека-полека подобряваха положението — дори за неща, които Нау така или иначе щеше да изисква. И най-накрая — когато тя го убеди, че хората й дължат услуги, че те наистина ще се потрудят здраво, за да изградят езерния парк — Заразата да го тръшне! Как копнея за това езеро! — Томас Нау не се подиграваше зад гърба й. Тя беше права. Дори Новородените щяха да положат повече старания в работата по езерото, защото се чувстваха длъжници на Киви, а не защото Томас Нау беше Пастирът, който разполага с върховната власт да ги изгони в открития космос.

Киви. Мъничка фигура в горния край на шахтата. Тя се обърна и му помаха. Томас отвърна на поздрава й и тя изчезна в един от товарните странични тунели. Нау остана неподвижен още миг. Усмихваше се с вдигнати нагоре очи. Киви го научи какво влияние осигурява контролираната свобода. Чичо Алън и кликата Ноли му завещаха властта над фокусираните роби. А Изчезващата?… Колкото повече научаваха за звездата и планетата, толкова повече се затвърждаваше убеждението му, че там са скрити чудеса. Може би не дори съкровищата, за които предполагаше, а много по-прекрасни неща… Биология, физика, далечната галактическа орбита на звездната система… изводите от подобно съчетание надскачаха възможностите на анализите, предизвикваха интуицията му.

И след няколко години Паяците щяха да му предоставят индустриална екология, чрез която да използва докрай всички ресурси.

Никога в историите на човешките цивилизации не беше съществувало място и време, където толкова много благоприятни възможности се откриват пред един-единствен човек. Преди двайсет и пет години един по-млад Томас Нау би трепнал пред неизвестното. Но времето течеше. Крачка след крачка той се изправяше срещу проблеми и ги разрешаваше. И Арахна щеше да му осигури всемогъщество да основе династия, невиждана досега от човечеството. Нямаше да стане бързо — може би след век или два — но и тогава той ще бъде в разцвета на силите си според стандартите на Чуенг Хо. Ще разгроми кликите на Новородените. И в този край на Обитаваното от хора космическо пространство ще се роди най-великата империя на всички времена. Легендата за Фам Нувен ще избледнее пред сиянието, което Томас Нау ще разпръсне.

А Киви? Той хвърли последен поглед нагоре. Надяваше се, че тя ще издържи до края на Изгнанието. Щеше да му окаже неоценима помощ, след като завладееха Паяците. Но маската се разпадаше. Промиването на мозъци не беше усъвършенствано. Киви се възстановяваше по-бързо отколкото в началото. Анне не можеше да елиминира „остатъчното невралгично равновесие“, както го наричаше тя, без да унищожи обширни участъци от мозъка на Киви. Естествено, появяваха се и несъответствия, които дори астаргичната амнезия не беше в състояние да обхване напълно. Постепенно, дори при най-умелата намеса… Но как да обясни неизпълнените си обещания за равнопоставеност? Как да оправдае действията, които ще предприеме срещу Паяците, или програмата за размножаване, от която хората се нуждаеха? Не. За съжаление, отърваването от Киви беше неизбежно. И дори в този случай тя ще му бъде полезна. Все още е възможно тя да му роди деца. Някой ден неговото царство трябва да има наследници.

Две хиляди секунди по-късно Киви се вмъкна в пивницата на Бени. През това Бдение Бени ръководеше кръчмата. Чудесно!

Той беше любимият й кръчмар. Известно време двамата се пазариха за новото оборудване, което той искаше.

— Боже мой, Бени! Трябват ти още видеотапети? Има и други проекти, където да влязат в употреба.

Например, за парка под Хамърфест! Бени сви рамене.

— Накарай Пастира да оправи съгласуването на изображенията и няма да искам видеотапети. Просто нещата се изхабяват. Виждаш ли? — и той посочи пода, където образът на Арахна беше постоянна гледка.

Киви видя носещата се буря, която щеше да достигне Принстън след няколко Ксек. Със сигурност екранните драйвъри още работеха, но също така се забелязваше изкривяването и оцветените петна.

— Добре, има какво още да се вземе от „Невидимата ръка“, но ще струва скъпо.

Ритцер Брюхел щеше да се запени, дори ако не му трябваха видеотапети. Той смяташе „Ръката“ за свое лично имение. Киви погледна другите точки от написания на ръка списък на Бени. Всички хранителни продукти за зареждане произхождаха от оранжерията за бактерии и културите, които отглеждаше Гонле. Летливи вещества и суровини! За най-добри приятели тези двамата приемаха бизнес съревнованието си ужасно сериозно.

С крайчеца на окото си Киви зърна някакво движение. Вдигна поглед. Почти до тавана компанията на Ксин се беше разположила на обичайното си място. Езр! Неволна усмивка озари лицето на Киви. Беше обърнат настрани и гледаше към нея. Тя му махна с ръка. Като че ли изражението му се смрази и той извърна глава. За миг пристъпът на старата болка помрачи съзнанието й. Дори сега, когато го виждаше, тя всеки път изпитваше това неконтролируемо радостно потрепване — все едно срещаше стар починал приятел, с когото можеш да си кажеш толкова много. Но годините отлитаха и всеки път той извръщаше глава. А тя нямаше намерение да причини зло на Триксия Бонзол. Помагаше на Томас, защото той беше добър човек — един мъж, който даваше всичко от себе си, за да ги преведе през изпитанията на Изгнанието.

Запита се дали Езр изобщо някога ще изслуша обяснението й. Може би. Времето беше пред тях. Когато Изгнанието свърши, цяла цивилизация ще им се притече на помощ и Триксия ще се върне при него. Тогава със сигурност той ще й прости.