Върнър Виндж
Дълбина в небето (24)

21.

Киви Лин Лизолет прекарваше дълго време на открито. С новооткритите функции на локализаторите обаче това може би щеше да се промени. Сега тя се носеше над просеката, където се съединяваха Диамант Едно и Две. В този момент тя беше изложена на слънчевите лъчи и летливите материали, натрупани преди години, които сега се изпаряваха или кипяха. На местата, където диамантът не беше наранен, се виждаше сивоматова и гладка повърхност, почти като на опал. Понякога слънчевите лъчи изгаряха милиметър-два от горния слой графит — нещо като микрореголит — и откриваха великолепието, което се криеше отдолу. На всеки десет метра по ръба на скалата, където бяха разположени сензорите, се извиваше пъстроцветна дъга. Те трудно можеха да бъдат забелязани дори от съвсем близко разстояние, но Киви знаеше точното им разположение: на интервал от милисекунда джетове разтоварваха натрупаното електричество и го изпращаха в пространството, направлявани от програми, които се ръководеха от сензорите. Но дори това не беше достатъчно прецизно. Киви прекара повече от две трети от дежурството си около диамантените скали, опитвайки се да регулира разтоварването на джетовете. Въпреки това трусовете в планините бяха опасни и продължаваха да обхващат голяма територия. С прецизно изградена верига от сензори и програмите, за които говореше Тринли, сигурно можеше да се създаде по-добър режим на разтоварване на електричеството. Дори тогава трусовете нямаше да престанат, но вече щяха да са твърде слаби и нямаше да стигат до повърхността. А това означава, че и на нея вече няма да й се налага да прекарва толкова дълго около диамантените скали. Киви се зачуди какво ли ще е, ако мине на олекотен режим за дежурство, какъвто важеше за повечето хората в колонията. Това би спестило много от медикаментите, но тогава бедният Томас ще остава по-дълго време сам.

Разумът й потисна надигащата се тревога. „Има неща, които зависят от теб и които можеш да промениш и такива, пред които си безсилна; бъди благодарна и на това облекчение, което ще ти осигурят локализаторите на Тринли.“ Тя се понесе нагоре извън падината, за да свери събраните данни с останалата част от екипа.

— Обичайните проблеми — прозвуча в ухото й гласът на Флория Перез. Тя се беше заела с „горните склонове“ на Диамант Три. Така наричаха възвишенията, които се издигаха над сегашното ниво на купчината лед и руда. Всяка година на това място губеха по няколко джета. — Три от склоновете се бяха охлабили, добре че ги задържахме в последния момент.

— Добре, ще накарам Арн и Дима да ги следят. Мисля, че този път ще свършим дори по-рано. — Киви се усмихна на себе си. Занапред ще има много повече време за по-интересни проекти. Тя изключи предавателя си от честотите на останалите от екипа.

— Ей, Флория, ти отговаряш за дестилационната през това Бдение, нали?

— Точно така — в гласа отсреща се долови едва сдържан смях. — Всеки път гледам да се падна там; а нашето сътрудничество си върви в комплект с нея.

— В такъв случай имам едно предложение. Може пък да се споразумеем някак.

— Сигурно ще можем. — Флория беше на режим една десета от цикъла за дежурство, но двете и преди бяха работили по тази схема. Освен това тя беше Чуенг Хо. — Ще се видим в дестилационната след около две хиляди секунди. Може да пием и чай.

 

 

Дестилационната за летливи материали се намираше в края на един дълъг преход откъм сенчестата страна на диамантените планини. Нейните кули и цистерни блестяха заскрежени под лъчите на Арахна. От пещите, където се извършваше разпадането и прегрупирането на елементите, се излъчваше слабо червеникаво сияние. Крайните продукти бяха суров материал за фабриките и органична утайка, необходима за зареждането на оранжериите с бактерии. Основната технология за дестилационната на L1 беше взета от Чуенг Хо. Новородените също носеха със себе си подобни съоръжения, но ги загубиха по време на битката. „Слава богу, че поне нашите оцеляха.“ Поправката на повечето съоръжения и необходимостта от построяване на нови ги принуди да съберат всички годни материали, останали по корабите. Ако беше оцеляла не тяхната, а техниката за дестилация на Новородените, сега сигурно щяха да се молят изобщо да работи.

Киви приземи совалката на няколко метра от дестилационната. После свали обвития с термоизолираща материя товар и се насочи към главния вход, придържайки се с въжетата, които очертаваха пътя от двете страни. Наоколо лежаха останали наноси лед, руда и замръзнал въздух от повърхността на Арахна. Дори тези ненужни наглед суровини бяха донесени отдалече и струваха много. Загубиха безвъзвратно повечето от запасите — особено замръзналия въздух — по време на Изгрева и случайните изригвания след него. Пренесоха внимателно каквото остана в най-дълбоките сенки на планинските склонове и сега внимателно следяха за температурните амплитуди по тези места. Но въпреки това по-голямата част дори от тези оскъдни количества беше превърната в неизползваема кал при безплодния опит да слепят двете диамантени грамади. Останалото им служеше за дишане, храна и поддържане на живота в колонията. Томас планираше да изкопаят пещера в недрата на Диамант Едно, която да послужи като хранилище с постоянна температура. Но най-вероятно изобщо нямаше да се стигне до това. Слънчевата светлина постепенно отслабваше и занапред едва ли щяха да имат проблеми със съхранението на запасите. А през това време дестилационната бавно напредваше — с по-малко от десет метра на година — през купчините лед и замръзнал въздух. Зад нея оставаше искрящата диамантена повърхност и дупките, оставени от веригите на гъсениците.

Контролната кабина на Флория се намираше в основата на най-задната кула на дестилационната. Тя беше част от оригиналния модул на Чуенг Хо, но сега приличаше на пресована клетка, която стига колкото да се нахраниш и да подремнеш в нея. През годините изгнаничество нейните обитатели постепенно привикнаха към тясното помещение. Но попаднеш ли в нея направо от повърхността… Киви поспря за миг. Повечето от живота й премина в подобни помещения с оскъдна площ или в безкрайната пустош на космоса. Чрез промените, които беше направила в кабината, Флория се опитваше да примири двете крайности. Киви дори знаеше какво би казал Езр по този повод: че прилича на малка колибка, досущ картина от вълшебна приказка за това как на една древна земя някакъв беден селянин живеел в подножието на затрупани от сняг планински склонове, а наблизо искрял заскреженият лес, сякаш направен от стъкло.

Киви започна да се изкачва покрай стрелата на дестилационната. Накрая похлопа на вратата на кабината.

 

 

Търговията винаги е била извор на огромно забавление. Тя неведнъж се опитваше да опише това свое преживяване на Томас. Бедният. Той имаше добро сърце, но заради възпитанието, което получаваха Новородените, никога не би могъл да я разбере.

Киви плати в аванс част от възнаграждението за услугите на Флория: в термоизолационната обвивка носеше двайсетсантиметров бонзай, чиято изработка отне на Папа доста Мсек. Папратите джуджета бяха надвиснали като плътен многослоест балдахин. Флория повдигна сферата с бонзая близо до единствения източник на светлина в кабината и надзърна през зелената завеса.

— Мушички! — Големи не повече от милиметър насекоми. — Та те имат разноцветни крила!

Киви обикновено приемаше привидно спокойно реакцията на своите приятели, но сега не се удържа и прихна.

— Чудех се дали ще ги забележиш.

Бонзаят беше по-малък от обичайната продукция на Папа, но се оказа най-красивият от всички досега; по-хубав дори от екземплярите, които Киви беше виждала в библиотеката. Тя посегна към термоизолационната обвивка и извади втората част от възнаграждението.

— А това е лично от Гонле — поставка за бонзая, която може да се прикрепи навсякъде.

— Но това е… дърво!

Флория несъмнено беше очарована от бонзая, но прие дървената поставка по-скоро с учудване, отколкото с възторг. Тя протегна ръка и прокара пръсти по полираната й повърхност.

— Сега можем да произвеждаме купища такива — нещо като модификация на суха плесен. Е, откакто Гонле я отглежда във вата изглежда малко странно, но нищо. — Линиите и спираловидните отпечатъци представляваха биокръгове, запечатани в дървесината. — Ще ни трябва повече време и пространство, за да се получат истински дървесни пръстени.

А може би нямаше да чакат толкова дълго: Папа смяташе, че скоро ще получи биогръгове и в изкуствено отгледаната дървесина.

— Няма значение — отвърна разсеяно Флория. — Гонле и така печели баса… А може би баща ти го спечели от нейно име. Представи си само — истинско дърво в големи количества, а не само някакви криви бонзаи в прозрачни сфери или храсти в парка на лагера. — Тя погледна към усмихнатото лице на Киви. — Обзалагам се, че Гонле не го е направила само като отплата за минали сделки.

— Е, вярно, надявахме се този дар да те размекне.

Двете седнаха и Флория поднесе обещания чай. Този път беше приготвен от културите, които Гонле отглеждаше, но доскоро и него извличаха от суровините, струпани около дестилационната. После внимателно прегледаха списъка, изготвен от Бени и Гонле. Това не бяха само техни лични поръчки, а разменна търговия, която двамата въртяха в пивницата на Бени. Сред изброеното се срещаха и материали, използвани само от Новородените. Имаше дори неща, които Томас лесно би могъл да поръча, а Ритцер дори не би се поколебал да изпълни желанието му.

Отговорът на Флория приличаше на технически каталог и съдържаше всичко онова, без което не би могла да изпълни поръчките. Тя умееше да се сдобива с облаги от всяка сделка, но никой не й оспорваше това право. Поръчките, с които я отрупваха, не бяха никак прости за изпълнение. Веднъж преди началото на експедицията, когато Киви едва беше навършила седем години, Папа я отведе в една дестилационна на Триланд. „Ето това храни бактериите, Киви — по същия начин, по който бактериите подхранват парковете. Всеки следващ слой е още по-чудотворен от този под него, но дори най-простият дестилационен процес се равнява на изкуство.“ Али харесваше позицията си в службата — намираше се на върха на пирамида, съставена от много други служители; това обаче не му пречеше да уважава техния труд. Флория Перез беше талантлив химик, а лепкавата маса, която произвеждаше — вълшебна консистенция.

Четири хиляди секунди по-късно те вече се бяха споразумели за допълнителните доходи и услугите, които ще им направи Флория по време на това дежурство. След това поседяха още малко, отпивайки чай от напълнените втори път чаши, и обсъждаха какво още би могло да се свърши като приключат с най-неотложните задачи. Киви разказа за предложения от Тринли вариант с локализаторите.

— Това е наистина добра новина, стига старият дърдорко да не лъже. Така и ти ще имаш време за почивка — Флория погледна Киви и тя прочете в очите й някаква тъга: — „До неотдавна беше още малко момиченце, а сега си дори по-голяма от мен. Не бива да пропиляваш живота си така, дете. Не си струва заради единствената цел да закрепиш стабилно две скали.“

— Това… Е, не е чак толкова зле. Така или иначе работата трябва да се свърши, независимо дали имаме добро медицинско оборудване или не. — „Освен това Томас е постоянно буден и се нуждае от подкрепата ми.“ — Да си на крак през цялото време си има и своите предимства. Взимам участие почти във всяко ново начинание, наясно съм кога трябва да се сключи някоя сделка, къде могат да се открият и изтъргуват нови стоки. Така по-бързо ще натрупам опит като търговец.

— Хм — Флория се огледа наоколо, после отново се втренчи в нея. — Това не е търговия, а някаква глупава игра! — След тези думи обаче гласът й пак омекна. — Съжалявам, Киви. Наистина, откъде би могла да си наясно… Само че аз знам какво е истинска търговия. Била съм и на Кейле, била съм и на Канбера. Това тук — тя направи широк жест, сякаш искаше да обхване целия L1 — е само преструвка. Знаеш ли защо винаги искам да работя на дестилационната? Превърнала съм контролната кабина в нещо като дом, където пък аз на свой ред мога да си представям най-различни неща. Например, че съм някъде надалеч и сама. Така не се налага да живея в лагера заедно с Новородените, които само се преструват, че са почтени човешки същества.

— Но много от тях са наистина такива, Флория!

Перез разтърси глава и повиши глас.

— Може и така да е, но тогава това е най-страшното от всичко наоколо. Например Новородени като Рита Лиао и Джау Ксин. Обикновени хора, нали така? А ден след ден използват други човешки същества сякаш са животни, сякаш са… Като части от някаква машина. Нещо по-лошо дори — това е начин да си изкарват прехраната. Нима Лиао не е „главен програмист“, а Ксин — „главен пилот“? Те черпят с пълни шепи от най-страшното зло във вселената, а после идват с нас в пивницата на Бени и ние ги приемаме безропотно! — Гласът й се извиси до писък, после внезапно секна. Тя стисна очи и във въздуха около лицето й бавно се разлетяха сълзи.

Киви протегна ръка да докосне Флория, чудейки се дали тя няма да й отвърне с удар. Беше срещала такова страдание и при други хора — повечето й бяха много близки. Други пък, като Езр Вин например, толкова непреклонно пазеха тайната си, че тя долавяше у тях единствено затаената, пулсираща ярост.

Флория продължаваше да седи мълчаливо, свита на кълбо. След миг сграбчи ръката на Киви в дланите си, сведе глава над нея и се разхлипа. Думите й бяха накъсани, почти неразбираеми.

— … Не вини себе си. Аз наистина не те укорявам. Познавам ви и двамата с баща ти. — Тя пое дълбоко въздух и отново се задави в неми ридания. После думите й станаха по-ясни. — Известно ми е, че обичаш тоя Томас Нау. В това няма нищо лошо. Той не би могъл да се справи без теб, но ние и без това всички ще измрем.

Киви обгърна раменете на жената със свободната си ръка.

— Но аз не го обичам.

Изневиделица дошлите на езика й думи изненадаха дори самата нея. Флория също вдигна учуден поглед.

— Искам да кажа, че го уважавам. Той ме спаси в най-страшния период от моя живот, когато Джими уби мама. Но… — Видя й се странно, че говори така открито пред Флория и казва неща, които преди това си позволяваше да изрича само наум.

Томас имаше нужда от нея. Той беше добър човек, за нещастие израснал в едно ужасно и зловещо общество. Неговата доброта му беше помогнала да стигне дотук, да осъзнае опасността от това зло и да се бори за неговото изкореняване. Киви се съмняваше, че тя самата би постигнала толкова много; сигурно щеше да прилича повече на Рита и Джау, които сляпо се подчиняваха, благодарни, че са избегнали примката на Фокуса. Томас Нау обаче наистина желаеше да промени цялата система. Но чак пък да го обича! Въпреки чувството му за хумор, любовта му към нея, неговите опит и мъдрост, тя усещаше някаква… отчужденост към Томас. Молеше се той никога да не разбере истинските й чувства. „Освен това се надявам тази бунтовница Флория да е обезвредила бръмбарите на Ритцер.“

Киви се опита да разсее неприятните мисли. Известно време двете с Флория просто се гледаха с невярващи очи, че са успели да надникнат в душата една на друга. „Хм, хм.“ Тя леко потупа Флория по рамото.

— Познавам те повече от година заради общите ни дежурства, а едва сега разбирам какво чувстваш наистина…

Флория пусна ръката на Киви и попи сълзите, които бяха успели да се задържат по лицето й.

— Така е, доскоро все още се владеех. Стой с преклонена главица, казвах си, и се преструвай на жалка подчинена спекулантка. На нас това ни се удава много добре, не мислиш ли? Може би ни помага дарбата да виждаме надалеч в бъдещето. Но сега… Знаеш ли, че имах сестра в експедицията.

— Не.

„Съжалявам.“ Преди битката флотата на Чуенг Хо беше толкова многочислена, а малката Киви познаваше едва неколцина.

— Луан беше луда глава, не много умна, но пък се държеше мило с хората… Една от онези, които мъдрият ни командир хвърли в битката. — По лицето й сякаш всеки момент щеше да заиграе усмивка, но после ведрото изражение отново беше помрачено от мъчителни спомени. — Имам докторска степен за инженер-химик, но фокусираха нея, а мен оставиха. Ако съществува някаква справедливост, сега аз трябваше да съм фокусирана, но те взеха нея.

Лицето на Флория се сгърчи от чувството за вина, която всъщност не би трябвало да изпитва. Дали пък и тя не е заразена с вируса на „гнилия мозък“ като повечето Чуенг Хо? Възможно беше да се е отървала някак. Томас имаше нужда и от нефокусирани специалисти, в противен случай системата щеше да се разпадне поради липса на хора, които да анализират детайлите и да се занимават с по-второстепенните задачи. Киви отвори уста да й го обясни, но Флория не я слушаше.

— Аз успях да се преборя с това и не изпусках Луан от очи. Те я фокусираха за тяхното изкуство. Бдение след Бдение тя и други като нея дълбаеха онези фризове в Хамърфест. Сигурно си минавала покрай тях поне стотина пъти.

„Да, точно така.“ Гравирането беше най-ниското ниво сред заниманията на фокусираните. Изобщо не приличаше на сложните задачи, които решаваха Али Лин или преводачите. Образците от „легендарното изкуство“ на Новородените не оставяха никакъв простор за фантазия и творчество. Гравьорите украсяваха механично сантиметър по сантиметър диамантените стени на коридорите, пренасяйки върху тях фигури от стари модели. Замисълът на Ритцер бе да впрегне в работа целия „неизползван човешки ресурс“ като го изтощи до смърт, без да позволи медицинска помощ или отдих.

— Но те вече не работят непрекъснато, Флория. — Това беше една от първите победи на Киви над Ритцер Брюхел. Благодарение на нея трудът на гравьорите бе станал много по-лек и те получаваха медицинска помощ, когато са будни. Щяха да преживеят така Изгнанието, чак докато дойде време за обучение, както им обеща Томас.

Флория поклати глава.

— Вярно е. И макар Бденията ни почти напълно да се разминаваха, аз продължавах да следя какво става с Луан. Случвало ми се е да вися Мсек по коридорите и да се преструвам, че само минавам оттам, щом отнякъде са задаваха хора. Дори успях да поговоря с нея за отвратителното изкуство, което тя толкова харесва; това е единствената тема, на която е склонна да говори: „Защитата на Френкската организация“. — Флория сякаш изплю заглавието. Гневът й обаче бавно се топеше и сега тя изглеждаше по-скоро унила. — Въпреки това продължавах да я посещавам и ако се бях държала като една покорна жалка спекулантка, някой ден сигурно щяха да я освободят. Сега обаче… — Тя се обърна да погледне Киви и гласът й загуби своята сила и увереност. — … Сега тя си отиде, не е дори в списъците. Казват, че хладилната й камера отказала. Твърдят, че умряла, докато спяла. Тези лъжливи долни копелета…

Хладилните камери на Чуенг Хо бяха толкова сигурни, че възможността да се повредят попадаше в рамките на статистическата вероятност. Или поне когато се използват според инструкциите и за периоди не по-дълги от 4 Гсек. Оборудването на Новородените бе много по-несигурно. След битката обаче вече не можеше да се разчита на чиято и да е автоматизация. Смъртта на Луан приличаше по-скоро на фатална случайност, още една последица от лудостта, която едва не унищожи всички тях. „Но бих ли могла да втълпя това в главата на бедната Флория?“

— Предполагам, че не можем да сме сигурни за нищо от онова, което ни казват, Флория. Новородените се подчиняват на някакъв зловещ порядък. Но… Аз съм непрекъснато дежурна от доста време насам. Дори сега прекарвам будна почти половината от времето и съм наясно с всичко, което става наоколо. А, както добре ти е известно, през цялото това време нито веднъж не хванах Томас да ме лъже.

— Добре де — изръмжа Флория.

— Обясни ми защо според теб някой ще иска да убие Луан.

— Не съм казала, че са я убили. Освен това е напълно възможно твоят Томас да не знае всичко. Виж какво, аз не бях единствената, която се навърташе около гравьорите в диамантените коридори. На два пъти видях Ритцер Брюхел. Веднъж беше събрал всички жени на едно място, стоеше зад тях и просто ги наблюдаваше. Вторият път… Вторият път бяха само той и Луан.

— О! — приглушено възкликна Киви.

— Нямам никакви доказателства. Това, което видях, бяха просто жестове, поза, изражението върху лицето на мъжа. Но тъй като тогава не реагирах и не се опитах да направя нещо, сега Луан я няма.

Внезапно параноята на Флория доби съвсем реални очертания. Ритцер Брюхел наистина беше чудовище, което дори Пастирът едва успяваше да контролира. Споменът за сблъсъка помежду им никога не напускаше Киви. Тя още чуваше шляпането на стоманената палка върху дланта му — единствен знак за едва сдържана ярост. Тогава тя беше много горда, че го е поставила на място. Едва по-късно си даде сметка, че всъщност е трябвало да бъде ужасно изплашена. Без закрилата на Томас сигурно вече да е мъртва… Или нещо още по-лошо. Ритцер обаче знаеше какво би му се случило, ако го заловят да й отмъщава по някакъв начин.

Да подправиш нечия смърт, дори да извършиш екзекуция без разрешение е твърде рисковано начинание. Пастирите се придържат към своя собствена, макар и странна система от правила. От престъплението на Ритцер все трябваше да са останали някакви следи, освен ако не се окажеше изключително умен и находчив.

— Виж какво, Флория, ще намеря начин да проверя този случай. Може и да имаш право за станалото с Луан, но ти обещавам, че рано или късно истината ще излезе наяве. Ако се окаже така, както казваш, тогава няма начин Томас да се примири с подобна несправедливост. Той наистина има нужда от всички нас, в противен случай нито един Чуенг Хо да не е оцелял досега.

Флория я погледна сериозно, после протегна ръце и я стисна в здрава прегръдка. Киви почувства тръпките, които разтърсваха тялото на приятелката й, но тя вече не плачеше. След миг успя да пророни:

— Благодаря ти, благодаря ти. През последните Мсек бях толкова изплашена… Толкова засрамена.

— Засрамена?!

— Обичах Луан, но Фокусът я превърна в непознат човек. Трябваше да се разкрещя и да обвиня всички в ужасното убийство, когато разбрах, че вече я няма. За бога, трябваше да вдигна шум още щом видях Брюхел с нея. Но се изплаших за собствената си кожа. А сега вече… — Флория отпусна ръце и неуверено се усмихна на Киви. — Сега може би отново заради мен един живот е в опасност. Слава богу, ти поне имаш шанс. Нали разбираш, Киви, тя може да е още жива! Ако успеем да я открием по-скоро…

Киви вдигна ръка.

— Може би, може би… Нека най-напред видим какво ще открия.

— Добре.

Те допиха чая си, обсъждайки до най-дребните подробности всичко, което Флория си спомняше за своята сестра и видяното в диамантените коридори. Тя полагаше огромни усилия да изглежда спокойна, но облекчението, предизвикано от думите на Киви и нервността, която все още изпитваше, я караха да говори припряно, с широки и отсечени жестове.

Киви й помогна да прикрепи бонзая върху дървената му подложка точно под основното осветително тяло в стаята.

— Мога да ти намеря още дърво. Гонле наистина много държи да програмираш нейния проект. Ще може да облицоваш стените на дома си с полирано дърво, както някога морските капитани са покривали стените на своите каюти.

Флория огледа тясното помещение и вяло отвърна на Киви:

— Наистина мога да го направя. Може пък да сключим сделка.

После Киви застана пред външния люк и нахлупи качулката на скафандъра си. За миг върху лицето на Флория отново се мерна ужас.

— Пази се, Киви.

— Добре.

* * *

Киви обходи със совалката и останалите обекти, за които отговаряше — диамантените скали, счетоводството, графика на „умните глави“. От време на време мисълта й препускаше надолу по ужасяващите диамантени коридори. Добре че имаше време да размисли. Ако Флория наистина казваше истината и с основание се боеше за живота на сестра си и своята безопасност, тогава дори Томас да застане на тяхна страна, пак ще е много опасно. Ритцер вече беше разпрострял пипалата си твърде нашироко. Ако наистина умишлено повреждаше хладилните камери и фалшифицираше смъртните актове, тогава излизаше, че системата на Томас е сериозно повредена.

„Дали Ритцер подозира, че знам нещо?“ Совалката на Киви се гмурна в каньона, който делеше Диамант Три от Диамант Четири. Синкавата светлина на Арахна струеше зад гърба й, огрявайки пещерите по неравната повърхност между скалите. Част от водното лепило беше сублимирало върху склоновете. Процесът беше твърде деликатен и сензорите не го уловиха, но сега, когато доближи лицето си само на сантиметри, тя забеляза новообразувания тънък слой. Но и докато търсеше решение на този нов проблем, част от съзнанието й продължаваше да се бори с фаталния въпрос дали Флория е прочистила кабината си както отвътре, така и отвън? В това отношение костюмът на Киви беше напълно обезопасен. Томас й разреши да се освободи от всички подслушвателни устройства — и тези, които бяха поставени от официалните власти, и от прикачените тайно „бръмбари“. Виж, мрежата беше вече друго нещо. Ако Ритцер наистина върши онова, в което го подозираше Флория, той сигурно следи и частните разговори на хората от колонията. Ще е много трудно да докажат каквото и да било, освен ако не го спипат на местопрестъплението.

„В такъв случай трябва да бъда много, много внимателна.“ Оттук нататък ще й трябва правдоподобно обяснение за всичко, което прави. „Аха!“ Специалните разследвания, с които ги бяха натоварили двамата с Езр. След приключване на инспекцията на диамантените скали ще е съвсем естествено да се заеме със своето разследване. Тя изпрати съобщение с нисък приоритет до Езр с молба за конферентна връзка. После свали от мрежата няколко огромни файла с данни за персонала и информация за Бденията. Файлът на Луан трябваше да се намира сред тях, но сигурно стои потулен в някоя от локалните база данни; добре поне, че нейният процесор е защитен срещу системата за сигурност на Томас.

Успя да се добере до биологичните данни за Луан Перез. Точно така, водеше се умряла по време на летаргичен сън. Курсорът на Киви пробяга надолу по текста. Информацията беше пълна с изрази на професионален жаргон и изобилстваше от предположения и догадки при какви обстоятелства е загубена тази човешка единица. Киви години наред използваше хладилните камери, независимо че те й вършеха работа само на най-ниско технологично ниво. Ето защо успя да схване същността на проведената дискусия, макар да звучеше като словесна лавина на някоя „умна глава“, която е била принудена да намери правдоподобно обяснение за тази смърт.

Совалката излезе от сянката на скалите и слънчевата светлина измести синкавото сияние на Арахна. Склоновете откъм слънчевата страна представляваха само голи скали — графит или диамант. Киви приглуши ярката светлина в кабината и отново се върна към рапорта за Луан. На първи поглед изглеждаше съвсем ясен и подробен. Това лесно би могло да я подведе, ако вече не таеше някакво подозрение и не беше наясно с изискванията за оформяне на документацията при Новородените. Питаше се къде са третата и четвъртата проверка на данните от аутопсията. Рейнолт всеки път изискваше от своите „умни глави“ да ги правят: тази жена губеше всякаква милост, когато станеше дума за пропуск при някоя от „умните глави“.

Докладът беше фалшифициран. Томас щеше да разбере това още щом го погледне.

В слушалките й се разнесе звън.

— Здравей, Езр!

Проклятие. Обаждането й до него беше само прикритие, за да свали от мрежата огромния блок информация за Луан, което иначе нямаше да мине незабелязано. Но ето че сега той отговаряше на повикването й. За момент илюзията, че седи до нея в совалката, беше съвършена. После изображението се разми, защото компютърните очила не можаха да се справят с резките движения на главата й. Затова превключи образа на фиксирана позиция. Зад гърба му се откроиха тюркоазните стени на най-горната част на Хамърфест. Естествено, пак е на посещение при Триксия.

Картината вече беше достатъчно ясна, за да различи нетърпението по лицето му.

— Реших да ти отговоря, колкото се може по-бързо. Нали знаеш, че приключвам дежурството си след шейсет Ксек.

— Да. Извини ме, че ти досаждам. Току-що прегледах персоналните задачи. Двамата с теб сме в екип за планирането на някои от операциите. Но както и да е, сега имам съвсем конкретен въпрос. — Мисълта й се опитваше да изпревари думите, търсейки трескаво някаква по-безобидна тема, която би оправдала обаждането й. Странно как и най-простият опит за измама може да усложни живота на човек. Тя продължи да запълва ефира с празни приказки, докато накрая не изтърси една наистина голяма глупост. Сега Езр вече я гледаше с подозрение. После повдигна рамене.

— Ти говориш за края на Изгнанието, Киви. Един господ знае какви специалисти ще са ни необходими, когато установим контакт с Паяците. Предполагам, че тогава ще се наложи да прекратим летаргичния сън на всички в колонията, за да се справим със ситуацията.

— Съгласна съм, това е общият план, но мен ме интересуват някои подробности… — Киви продължи да го усуква без сама да знае докъде ще стигне така. Сега най-важно за нея бе просто да сложи край на разговора. — … Значи ще помисля още по този въпрос. Предлагам ти да се видим лично след края на почивката ти.

— До тогава има много време — сбърчи лице Езр. — Излизам за петдесет Мсек.

Близо две години.

— Какво?!

Това беше четири пъти повече от продължителността на нейните почивки.

— Нали знаеш — трябват нови лица и т.н.

От неговата смяна имаше хора, които не разполагаха с много време. Томас и управителният съвет — в който участваха Киви и Езр! — прецениха, че всеки един се нуждае от повече свободно време, за да посещава опреснителни курсове по своята специалност и да подобри квалификацията си.

— Май доста отрано започваш.

А 50 Мсек бяха доста по-дълъг период от онова, което очакваше.

— Е, все отнякъде трябва да се започне.

Той отклони поглед от екрана. Дали не гледаше Триксия? Когато отново заговори, в тона му вече нямаше нетърпение, но въпреки това се усещаше някакво напрежение.

— Виж, Киви, аз ще съм в леда доста време, а дори след това ще продължа на облекчен режим на работа. — Той вдигна ръка, сякаш искаше да изпревари нейните възражения. — Не се оплаквам! Аз също взех участие в тази дискусия… Триксия обаче ще остане будна през цялото време. Тя никога не е оставала сама за толкова дълъг период, а сега няма да има кой да се грижи за нея.

На Киви й се прищя да протегне ръка и да го погали.

— Никой няма да й направи нищо лошо, Езр.

— Известно ми е. Тя е твърде ценен специалист, за да й причинят нещо. Също като баща ти. — В погледа му просветна нещо, но то не беше обичайният гняв. Бедният Езр й се молеше. — Те ще поддържат живота в тялото й и ще гледат да е сравнително чиста. Но не бих искал да й причинят нещо по-лошо от онова, което вече са й сторили. Наглеждай я, Киви. Ти поне разполагаш с реална власт. Във всеки случай имаш повече влияние и възможности от такава дребна риба като Тръд Силипан.

Това беше първият случай, в който Езр я молеше за помощ.

— Обещавам ти да се грижа за нея, Езр — меко отвърна Киви. — Давам ти дума.

Няколко секунди след като образът му изчезна от екрана, тя продължаваше да седи неподвижно на мястото си. Странно как едно обаждане, което имаше за цел да послужи за прикритие, й повлия толкова силно. Но Езр винаги беше оказвал силно влияние върху нея. Когато беше на тринайсет, той й се виждаше най-прекрасния мъж във Вселената. А единственият начин да привлече вниманието му върху себе си бе като го вбесява. Но тази юношеска необузданост трябваше да премине рано или късно. Сега се питаше дали жестокостта на Дием не стана причина душата й да закоравее и не пресече ли тя веднъж завинаги невинните й пориви от времето преди ужасното масово убийство. Където и да се коренеше причината, сега беше доволна, че по някакъв начин може да помогне на Езр.

Дали параноята не е заразна? Луан Перез беше мъртва, ето че сега Езр излизаше в почивка за необичайно дълъг период. „Питам се кой стои зад всички тези промени в графиците на Бденията.“ Киви отново се съсредоточи върху информацията, до която успя да се добере. Промените ставаха с благословията на управителния съвет, но… Последната дума имаше Ритцер Брюхел. Това се случваше често напоследък. Някой от Пастирите се разписваше под всички промени в графика на Бденията.

Совалката на Киви продължаваше бавно да се издига. От това разстояние долу се виждаха само остри зъбери и огреният от слънчевите лъчи Диамант Две, чийто блясък затъмняваше всичко с изключение на най-ярките звезди. Гледката можеше да мине за картина от някое диво и необитавано място, ако не беше правилната геометрична форма на лагера на Чуенг Хо. Увеличеше ли изображението, Киви можеше да види дори няколко от складовете в системата на L1. Ниско долу в сянката на скалите се намираше Хамърфест и дестилационната. И арсеналът в точка L1-A. В орбита кръжаха лагерът на Чуенг Хо, складовете, повредените и все още действащи кораби — всички събрани на едно място. Киви понякога ги използваше за допълнителен източник на енергия за електрическите джетове. Заедно представляваха една добре действаща динамична система, макар привидно да изглеждаха доста хаотично струпани, не като орбиталните кейове от първите години на Изгнанието.

Киви прецени с вещината на опитен специалист картината пред себе си, макар съзнанието й да се занимаваше с несравнимо по-сложните политически интриги. На по-малко от хиляда метра пред совалката се появи старият междузвезден кораб на Чуенг Хо „Невидима ръка“, сега превърнат в частна собственост на Ритцер Брюхел. Щеше да мине съвсем близо край него. „Хм.“ Ами ако Ритцер Брюхел е отвлякъл Луан Перез? Това би било най-дръзкото престъпване на разпоредбите на Томас. „При това е твърде възможно то да не е единственото.“ Ако сега му се разминеше безнаказано, може би щяха да последват и други мъртъвци. „Езр!“

Киви си пое дълбоко въздух. „Решавай проблемите последователно, един по един. Да допуснем: Флория е права и Луан е още жива, станала играчка на Ритцер във владенията му на «Невидима ръка».“ За съжаление имаше определен срок, в който Томас да предприеме ответни действия срещу нарушенията на друг Пастир. Ако се оплаче, но въпреки това се забавят, Луан можеше наистина да умре, а всички улики около смъртта й просто да изчезнат.

Киви се извърна на мястото си и погледна с невъоръжено око към „Невидима ръка“. Намираше се на по-малко от хиляда метра от него. Сигурно щяха да минат дни, докато успее да състави някакъв план в тази оплетена ситуация. Корпусът на кораба беше толкова близо, че дори виждаше аварийния изход и амбразурите за лазерните оръжия, които се очертаваха върху дългата му страна. Киви познаваше конструкцията на „Невидима ръка“ не по-зле от който и да е от L1; беше прекарала на борда му цялото пътуване до системата на Изчезващата и го използваше за пример всеки път, когато й се удадеше случай. Познаваше тайните му кътчета и което е по-важно — имаше разрешен достъп на него като помощник Пастир. Това бе едно от многото неща, за които Томас й се доверяваше безрезервно. Никога досега не се беше възползвала от своите правомощия по толкова, хм, съмнителен начин, но…

Ръцете на Киви се задействаха още преди в главата й да има оформен план. Написа кодирано съобщение на Томас, чийто шифър знаеха само те двамата. В него набързо му обясни какво е научила и какво подозира, а също така какво се кани да направи. Така Томас ще знае къде да я търси в случай на злополука, а тя ще има с какво да заплаши Ритцер, ако успее да я изненада.

Шестстотин метра до „Невидима ръка“. Киви нахлупи качулката на скафандъра си и спря кръговрата на въздух в совалката. Нейната интуиция и данните от компютърните очила показваха, че изборът й е правилен — след скок по предварително начертаната траектория трябваше да се озове точно при гърлото на кораба. А там вече щеше да се оправи лесно. Тя отвори люка на совалката, изчака вътрешното й чувство да каже: „Скачай!“ и се хвърли надолу в бездната.

* * *

Киви се придвижи пипнешком през празния трюм. С помощта на паролите за достъп, които знаеше от Томас и собствените си познания за устройството на кораба лесно успя да стигне до каютите без да активира нито една аларма. На всеки няколко метра опираше ухо до стената и се ослушваше. Не усети никакъв подозрителен шум, нито следа от движение или разтревожен говор… Хм. Това обаче прилича на плач.

Киви ускори придвижването си. Усети, че в нея се надига необуздан гняв, останал още от спречкването с Ритцер Брюхел. Сега вече ясно осъзнаваше каква опасност представлява той за нея и затова изпитваше съвсем основателен страх. По време на общите им дежурства след кавгата в парка тя често усещаше погледа му върху себе си. Постоянно очакваше отново да се нахвърли срещу нея. Беше готова за това и щеше да го приеме като отдаване на почит към паметта на майка й. От спречкването насам трескавата физическа подготовка и бойните изкуства трябваше да й послужат за защита срещу металната му палка. „Всичко обаче ще е напразно, ако ми излезе насреща с лъчево оръжие.“ Успокояваше я единствено мисълта, че Ритцер не би я убил по този начин; сигурно нямаше да пропусне шанса да й се надсмее и да я унизи. Сега — ако изобщо се стигнеше дотам — ще използва като щит съобщението, което изпрати на Томас. Тя потисна страха си и продължи в посоката, откъдето се носеше хлипането.

Киви се задържа пред поредния люк. Усети как коленете и ръцете й внезапно омекват. Странна, неочаквана мисъл й мина през главата. „Ще го запомня, този път ще го запомня.“ Истинска лудост.

Оттук нататък щеше да се осланя единствено на паролата на Пастира. Но сигурно и това няма да е достатъчно. „Трябват ми само още няколко секунди.“ Тя провери за последен път записващото устройство и данните… После прекрачи отчаяно през отвора и се озова в главния коридор, използван някога от екипажа.

„Мили боже!“ Няколко секунди Киви стоя като вкаменена. Коридорът беше същият на големина, какъвто го помнеше отпреди. Десетина метра по-напред завиваше надясно към личните помещения на капитана. Ритцер обаче беше монтирал тапети върху четирите стени и сега те примигваха във всички нюанси на розовото. Въздухът беше пропит с миризмата на мускус. Заобикаляше я съвсем различен свят от онова, което си спомняше за „Невидима ръка“. Тя със сетни сили възвърна куража си и бавно продължи към главното помещение на кораба. Оттам се носеше музика или поне някакво предупредително „туп-туп-туп“. Някой пееше… високо и пронизително, с отделни пролайвания и ритмични удари.

Раменете й сякаш изведнъж заживяха свой собствен живот, притиснаха се плътно до стената отзад и я повлякоха по обратния път. „Нима са ми необходими повече доказателства?“ Безспорно. Трябваше само да надникне в данните на локалната система, а информацията от нея щеше да има много повече тежест от всякакви налудничави истории за странните вкусове на Ритцер при подбора на музика и видеоматериал.

Тя продължи да се придвижва напред по коридора, прикривайки се от врата на врата. Навремето това са били помещения за офицерите от екипажа, но по време на пътуването от Триланд обикновено ги използваха дежурните. Беше живяла три години в предпоследната каюта по коридора и никак не й се искаше да види в какво е превърната сега. Кабинетът на капитана се намираше точно зад завоя. Тя набра паролата и вратата меко се плъзна встрани. Но… това вече не беше кабинет. Приличаше на нещо средно между фитнес зала и спалня. И тук стените бяха покрити с видеотапети. Киви премина над тази странна и неуютна смесица от стилове и седна така, че да не се забелязва от вратата. После докосна компютърните си очила и поиска връзка с локалната мрежа. Мина известно време, докато проверят правото й на достъп, после пред нея започнаха да се редят имена, дати и картини. „Ето!“ Ритцер въртеше свой малък собствен бизнес с хладилните камери на борда. Луан Перез фигурираше в списъците на „Невидима ръка“, но вече като жива, която в момента не е на дежурство!

„Това ми стига; време е да се махам от тази лудница!“ Въпреки това Киви се поколеба още миг. Тук имаше още толкова много познати имена и лица, които помнеше отпреди. До всеки от портретите имаше знак, че човекът е умрял. Беше още дете, когато за последен път видя тези хора, но не ги помнеше такива… Лицата пред нея имаха отсъстващото изражение на спящи хора, с ужасни следи от обгаряне или измръзване. Живи и мъртви, измъчвани, но продължаващи да се съпротивляват. „Те всички са отпреди случилото се с Джими Дием.“ Тя знаеше, че след битката е имало разпити и период от много Ксек между атаката и възстановяването на Бденията, но… Киви онемя от ужас. Почувства как краката й се парализират, а стомахът й се свива на топка. Продължи да преглежда имената. Кира Пен Лизолет. Мама. Измръзнало лице, очите продължаваха да гледат твърдо напред. „Какво е сторил Ритцер с теб?! Как е възможно Томас да не знае за това?!“ Тя вече не бе в състояние да проумее написаното под снимката. Внезапно пред нея се появи видеокартина. Стаята остана непроменена, но се изпълни със звуци и картини от миналото. Откъм отсрещния ъгъл се разнесе тежко дишане и нечии стонове. Киви се запромъква нататък и картината се нагоди почти перфектно спрямо нейното положение. Внезапно се озова лице в лице с… Томас Нау. Много по-младият Томас Нау. Той сякаш се люлееше от кръста нагоре, а долната част от тялото му излизаше извън обсега на очилата й. Лицето му беше изкривено от почти екстатична наслада, каквато Киви неведнъж беше виждала, когато оставаха сами и той проникваше в нея. Но този Томас държеше в ръка тесен и дълъг, обагрен в червено нож. Той се наведе надолу към някого, когото тя не можеше да види, и стенанията преминаха в пронизителен писък. Киви промени ъгъла на записа и погледна надолу към жената, която Нау кълцаше с острието.

„Мамо!“ Миналото остана безразлично към нейния писък; Нау продължи пъкленото си дело. Киви се преви, повръщайки върху очилата. Вече не виждаше картината, но звуците от миналото продължаваха да ехтят в ушите й, сякаш всичко се случваше сега, в нейно присъствие. Щом престана да повръща, дръпна яростно очилата и ги запрати настрани. Задави се и взе да кашля; всичко беше защитен рефлекс, предизвикан от обзелия я животински ужас.

Светлината се промени и вратата на стаята се отвори. Раздадоха се гласове, но те вече идваха от сегашния момент.

— Да, Марли, тя е тук.

— Пфу, ама че бъркотия.

Говореха двама мъже и гласовете им все повече доближаваха мястото, където се криеше Киви. Тя отстъпи инстинктивно назад, после се сниши и пропълзя по пода. Внезапно насреща й изскочи нечие лице.

— Мили б…

Киви рязко се изправи, а ръба на ръката й мина на милиметри от врата на противника. Китката й се вряза с всичка сила в стената зад него. Чак до рамото я прониза непоносима болка. После усети убождането на парализиращото острие. Обърна се и опита да се промъкне между двамата си нападатели, но вече беше късно — краката й отказваха да се подчинят. Двамата изчакаха предпазливо още секунда-две. После този, който изстреля парализиращата стреличка — Марли — се ухили и сграбчи безчувственото й тяло. Тя не успя дори да шавне. Едва дишаше. Въпреки това за голяма своя изненада почувства ръката на Марли да опипва гърдите й.

— Всичко си й е на място, Тънг, не се притеснявай — Марли се изхили доволно. — Може пък и да имаш причина да се тревожиш. Я гледай каква дупка е направила в стената. Само няколко милиметра встрани и сега щеше да дишаш през врата си!

— Пссст! — разнесе се сърдитият глас на Тънг.

— А, значи сте успели да я хванете. Хубаво.

Беше гласът на Томас. Идваше откъм вратата. Марли бързо охлаби хватката около гърдите й. После я извлече на открито.

Киви не можеше да извърне глава и виждаше само онова, което се намираше непосредствено пред очите й. Томас, спокоен както винаги. „Спокоен както винаги.“ Той небрежно я погледна и кимна към Марли. Киви се опита да изкрещи, но от гърлото й не излезе нито звук. „Томас ще ме убие като всички онези преди мен… Ами ако не го направи? Ако не го направи обаче, нищо в тази вселена няма да може да го спаси.“

Томас се обърна. Ритцер Брюхел беше зад него, полугол и разрошен.

— Ритцер, това е недопустимо. Единствената причина да й дам паролите бе, за да следя всяко нейно движение и да мога да я открия, в който и да е момент. Знаеше много добре, че идва насам, а остави целия кораб на нейно разположение.

Отговорът на Брюхел прозвуча като скимтене.

— Заразата да я тръшне. Не предполагах, че ще дойде толкова бързо. Разполагах с по-малко от триста секунди между твоето предупреждение и пристигането й. Това не се е случвало никога досега.

Томас изгледа своя помощник.

— Този път просто нямаше късмет, но и това трябва да се вземе предвид оттук нататък. Колкото до първия път… — Той отново погледна към Киви и гневът му премина в дълбок размисъл. — Този път нещо съвсем непредвидено я е подтикнало да действа. Накарай Кал да прегледа с кого е разговаряла. — После махна към Марли и Тънг. — Сложете я в една от камерите и я откарайте обратно в Хамърфест. Кажете на Анне, че ще бъде както обикновено.

— Какъв отрязък от паметта й трябва да бъде заличен, сър?

— Вече съм го уточнил с Анне. Преди това обаче трябва да прегледаме някои записи.

Киви зърна част от коридора и ръцете, които я влачеха нататък. „Колко ли пъти досега се е случвало все същото?“ Колкото и да напрягаше мускули, не можеше да помръдне. Вътрешно обаче крещеше с всичка сила. „Този път ще го запомня! Ще го запомня!“