Върнър Виндж
Дълбина в небето (56)

53.

— Отлична реч. И ние да я бяхме написали, нямаше да е по-добра. — На двуизмерната картина от „Ръката“ Ритцер продължи да дрънка, безкрайно доволен от себе си. Нау само кимаше усмихнато. Предложението за мир на Смит беше достатъчно силно, че да спре за известно време военните на Паяците. То щеше да даде на хората време да обявят присъствието си и да предложат сътрудничество. Това беше официалната версия — рискован план, поставящ Пастирите във второстепенна позиция. Всъщност след около 7 Ксек „умните глави“ на Анне щяха да започнат тайна атака чрез собствените войски на Смит. Ответната „контраатака“ на Сродниците щеше да доведе планираното разрушение докрай. А ние ще дойдем да приберем останките.

Погледът на Нау бе обърнат към ясния следобеден пейзаж на Северната лапа, но във визьора си той виждаше Тринли и Вин, седящи от плът и кръв само на два метра от него. Изразът на Тринли бе леко развеселен, но пръстите му не преставаха да пърхат по апаратурата — наблюдаваше ядрените оръжия на територията на Сродниците. Вин? Вин като че нервничеше. Според показанията на диагностичните датчици, увиснали пред лицето му, той знаеше, че нещо се мъти, но не бе имал време да разгадае какво точно. Време беше да го отстрани — няколко срочни поръчки… Когато се върне, събитията вече щяха да са в ход… а Тринли ще подкрепи версията на Пастира.

Гласът на Анне Рейнолт се обади в ухото му, много тихо:

— Господине, извънредна ситуация.

— Да, продължавай — отвърна нехайно Нау, без да отделя поглед от езерото. Вътрешно обаче се смръзна. Това бе най-близкото подобие на остра паника, което бе забелязвал да проявява Анне Рейнолт.

— Нашият човек, разрушителят, ускори темпото. Действа много по-открито. Граби всичко, което му попадне. Още няколко хиляди секунди, и може да затвори „умните глави“… Тринли е, господине — с деветдесет процента вероятност.

Но Тринли седи тук, пред очите ми! И аз имам нужда от него, за да подкрепи лъжите ми след атаката.

— Не зная, Анне — каза той на глас. Може би Анне халюцинираше. Беше възможно, макар че той следеше медицинските й данни и МРИ-настройката й по-внимателно отвсякога.

Анне сви рамене и не отговори. Типичният игнориращ жест на „умната глава“. Беше направила каквото може, а сега той, ако ще, да пренебрегва съветите й и да върви по дяволите.

Не му беше до подобни безумия сега, когато четирийсетгодишното му дело вървеше към своя връх. И тъкмо затова врагът можеше да избере тъкмо този момент, за да се задейства най-сетне.

Кал Омо, застанал точно зад Нау, поддържаше частна връзка с Рейнолт. От другите трима телохранители само Рей Цирет се намираше непосредствено в стаята. Нау въздъхна.

— Добре, Анне. — Даде на Омо невидим знак да вкара в стаята и останалите от екипа си. Ще замразим тия двамата и ще се разправяме с тях по-късно.

Нау не беше предупредил мишените си и все пак с периферното си зрение забеляза как ръката на Тринли отскочи, сякаш хвърляше нещо. Кал Омо нададе хъхрещ писък.

Нау се шмугна под масата. Нещо се заби в дебелите дъски над него. Затрещяха изстрели. Нов писък.

— Ще се измъкне!

Нау се плъзна по пода и отскочи към тавана от другата страна на масата. Рей Цирет летеше във въздуха, устремен към Езр Вин.

— Съжалявам, господине! Този ме изпревари. — Той бутна кървящото тяло. Вин беше осигурил на Тринли нужния му миг, за да избяга. — Марли и Тунг ще го хванат!

И наистина, много се стараеха. Двамата сипеха огън по хълмовете към гората. Но Тринли беше далеч напред — прелиташе от дърво на дърво. После се изгуби, а Тунг и Марли вече тичаха към гората по петите му.

— Чакайте! — ревна гласът на Нау от тонколоните. Цял живот подчинение ги накара да спрат в отчаяния си бяг. Заслизаха предпазливо по хълма, като през цялото време се озъртаха за заплахи. Лицата им бяха потъмнели от шок и гняв.

Нау продължи по-тихо:

— Влизайте вътре. Пазете покоите. — Беше проста заповед, каквато би дал един сержант, но Кал Омо беше… Нау прелетя отново към масата за събрания, зарязал временно етикета на „гравитацията по взаимно съгласие“. Нещо остро и лъскаво стърчеше от ръба на масата — тъкмо там, където той стоеше, преди да се метне под нея. Подобно острие бе прерязало гърлото на Омо — дръжката му стърчеше от гръкляна на сержанта. Омо бе престанал да се мята. Навсякъде около него във въздуха плаваше кръв и съвсем бавно се свличаше към пода. Оръжието на сержанта стърчеше от кобура.

Омо беше полезен човек. Имам ли време да го пъхна във фризера? Нау се замисли за секунда върху тактиката и разчета на времето… и Кал Омо загуби.

Телохранителите се носеха около прозореца на покоите, но погледите им продължаваха да се връщат към сержанта. Мисълта на Нау трескаво проследяваше евентуални вериги от следствия.

— Цирет, вържи Вин. Марли, намери Али Лин.

Когато го тикнаха върху стола, Вин изстена немощно. Нау се приближи до масата, за да го огледа по-добре. Като че беше ранен в рамото. Имаше кръв, но не течеше. Вин щеше да живее… достатъчно дълго.

— Ей, че бързак е тоя Тринли — разбъбри се Тунг, след като поотпусна напрежението. — Толкова години да се прави на стар пръдльо, дето много му знае устата, а сега бам! — утрепа сержанта! Утрепа го и се измъкна!

— Нямаше да се измъкне, ако този не се беше намесил — Цирет побутна главата на Вин с дулото на оръжието си. — И двамата действаха бързо.

Прекалено бързо. Нау свали очилата и ги загледа втренчено. Очила на Чуенг Хо, управлявани от данните, получени от локализаторната мрежа. Набута ги в един калъф и изрови оптичния телефон, за който Рейнолт бе настояла като двойно подсигуряване.

— Анне, чуваш ли ме? Видя ли какво стана?

— Да. Тринли се задейства в мига, в който дадохте знак на Кал Омо.

— Той е знаел. Чувал е думите ти. — Да му се не види! Как е могла Анне да забележи намесата и да пропусне, че Тринли е проникнал в техния канал?

— … Да. Разгадах само частично онова, което беше намислил — Значи локализаторите бяха изработеното по поръчка оръжие на Тринли. Капан, строен хилядолетия. С кого се боря?

— Анне, искам да изключиш безжичната енергия на всички локализатори. — Но локализаторите бяха гръбнакът на дявол знае колко критични системи. Локализаторите поддържаха и стабилността на самото езеро. — Остави стабилизаторите включени в Северната лапа. Накарай твоите „умни глави“ да ги управляват директно, по оптичното влакно.

— Готово. Трудно ще бъде, но можем да се справим. А наземните операции?

— Свържи се с Ритцер. Положението е твърде сложно — не можем да пипаме тънко. Трябва да ускорим хода на събитията на земята.

Чу как Анне изпраща нареждания на хората си. Но вече не виждаше порядъка и хода на процедурите, докато „умните глави“ работеха по различните проекти. Беше все едно да се биеш на сляпо. Можеха да загубят, докато се олюляваха насам-натам, разтърсени от шок.

Сто секунди по-късно Анне отново се обади:

— Ритцер разбира. Моите хора му помагат да организира прост курс на нападение. По-късно можем да се погрижим за фината настройка на резултатите. — Тя говореше със старата си кротка раздразнителност. Анне Рейнолт беше водила битки, много по-сурови от тази, бе печелила стотици пъти срещу значително превъзхождащи я сили. Да можехме да използваме така всичките си врагове!

— Много добре. Да си виждала Тринли? Бас ловя, че е в тунелите. — Ако не заобикаля, за да ни погоди втора засада.

— Да, и аз така смятам. Чуваме някакви движения откъм старите геофони. — Тази апаратура беше на Новородените.

— Добре. Междувременно скалъпи някакъв синтетичен глас, който да залъгва хората в пивницата.

— Готово — дойде незабавният й отговор. Вече беше направено.

Нау отново се обърна към телохранителите си и Езр Вин. Съвсем кратка пауза за поемане на дъх. Колкото да предаде новите заповеди на Ритцер. Колкото да разкрие още нещичко за това с какво всъщност се сблъскваше.

Вин се беше свестил. Очите му бяха изцъклени от болка — и блестяха от омраза. Нау му се усмихна в отговор. Даде знак на Цирет да извие раненото рамо на Вин.

— Имам нужда от няколко отговора, Езр.

Търговецът изпищя.

 

 

Фам се носеше все по-бързо и по-бързо по диамантения коридор, воден от зелените знаци, които се размазваха и подскачаха… и светеха все по-мъждиво, докато се разтвориха в мрака. Няколко секунди се носи напред на сляпо, без да забавя ход. Потупа слепоочията си — опитваше се да задейства отново локализаторите там. Бяха си на мястото, а и знаеше, че хиляди локализатори се носят из целия тунел. Анне сигурно беше прекъснала импулсите на безжична енергия — поне тук.

Тази жена е невероятна! Години наред Фам бе избягвал да манипулира директно системата на „умните глави“. И все пак Анне по някакъв начин бе забелязала. Прочистването на ума беше забавило временно напредъка й, но през последната година тя затегна примката и продължаваше да я затяга, докато… Бяхме толкова близо до изваждането от строя на изключвателя на енергията, а сега изгубихме всичко. Почти всичко. Езр бе загинал, за да даде още един шанс на него.

Тунелът пред него зави. Той протегна ръка в тъмното, докосна стените леко, после — по-силно, отклони посоката на тялото си и се обърна с краката напред. Закъсня само с частица от секундата. Крака, колене, ръце се врязаха в невидимата повърхност. Все едно падаш лошо отвисоко — само дето отскочи назад, завъртя се и се вряза в друга стена.

Овладя се и много внимателно се върна към завоя. Оттам четири отделни коридора тръгваха в различни посоки. Опипа отворите и пое по втория, но този път — много тихо. Анне не е знаела със сигурност допреди няколко секунди. Тайният запас, който бе скрил тук, трябваше да си е още на мястото.

След няколко метра ръцете му напипаха платнена торба, прикрепена към стената. Ха! Скриването на запаса криеше голям риск, но заключителните маневри обикновено са рисковани, и тази си струваше. Отвори торбата и намери вътре пръстена-фенер. Жълто сияние грейна около дланта му. Фам награби останалата апаратура. Светлината следваше ръцете му, дъги и сенки се мятаха напред-назад около него. Единият от пакетите беше пълен с мънички топчета. Метна едно в един страничен тунел. То летя безшумно секунда, после се чу тупване и най-разнообразни трясъци — примамка за ослушващите се „умни глави“ на Анне.

Значи ни разкриха някакви си Ксек преди удара. Но когато плановете най-сетне се сблъскат с реалността, най-често се прецакваш. Ако всичко беше минало по план, този пакет никога нямаше да му потрябва — и тъкмо затова го беше скрил. Едно по едно. Фам прехвърли съдържанието на торбата — респираторът, приемникът с усилвател, медицинският комплект, хитроумният арбалет.

Нау и компания имаха избор: можеха да обгазят тунелите или да ги изстрелят във вакуума — макар че това последното би унищожило голямо количество ценно оборудване. Можеха да се опитат да го преследват тук. Щеше да е забавно — главорезите на Нау щяха да видят колко опасни са станали техните тунели… Фам усети как в него се надигна онзи стар-престар ентусиазъм, поривът, който винаги го обземаше, когато обстановката се натегнеше, когато планирането и мисълта се превръщаха в действие. Напъха апаратурата в джобовете си — планът за момента се очертаваше все по-отчетливо в мислите му. Езр, ние ще победим, обещавам ти. Ще победим, въпреки Анне… и заради нея.

Безшумно като мъгла той пое по тунела — светлината на пръстена му стигаше колкото да вижда страничните тунели пред себе си. Време беше да посети Анне.

 

 

„Невидимата ръка“ акостира на 150 километра над света на Паяците. Висеше толкова ниско, че само Паяците, намиращи се на ограничена територия можеха да ги виждат директно — ала когато му дойдеше времето, корабът щеше да прелети точно над набелязаните мишени. Каквито и лъжи да пробутваха на Рита и останалите в L1, на борда на „Ръката“ наричаха обектите на Паяците „мишени“.

Джау Ксин седеше в креслото на главния пилот — някога, когато този кораб беше собственост на Чуенг Хо, това беше креслото на помощник-командира — и оглеждаше сивата извивка на хоризонта. За целта разполагаше с трима пилоти — „умни глави“, но всъщност само един контролираше полета. Другите бяха подключени към артилерийските системи на Бил Фуонг и обмисляха възможностите. Джау се опитваше да не обръща внимание на думите, които идваха от капитанското кресло зад него. На Ритцер Брюхел му доставяше удоволствие постоянно да докладва на шефа си в Хамърфест за ставащото на земята.

Помощник-пастирът прекъсна извратения си анализ и милостиво млъкна за няколко секунди. После рязко изруга.

— Господи, не! Какво…

Изведнъж онзи се разкрещя:

— Фуонг! Стрелба в Северната лапа! Улучили са Омо, и… по дяволите, връзката прекъсна, Фуонг! — Ксин се обърна в креслото и видя, че Брюхел чука по клавиатурата. Бледото му лице сега пламтеше. Помощник-пастирът се заслуша в личния си канал. — Но Пастирът е оцелял, нали? Добре, свържи ме тогава с Рейнолт. Веднага!

Очевидно Анне Рейнолт не беше непосредствено на разположение. Сто секунди изтекоха. Двеста. Брюхел беснееше и се пенеше, дори и главорезите му се отдръпнаха. Джау погледна своите монитори, но данните се нижеха пред очите му без всякакъв смисъл. Това го нямаше в сценария на Нау.

— Къде се губиш, ма, курво?! Какво… — и Брюхел пак млъкна. От време на време изсумтяваше, но не прекъсваше монолога отсреща. Когато отново заговори, тонът му беше по-скоро замислен, отколкото гневен. — Разбирам. Кажи на Пастира да разчита на мен.

Размениха още няколко думи и Джау започна да се досеща какво предстои. Не можа да се сдържи — погледът му се плъзна встрани, към помощник-пастира. Брюхел беше вперил поглед в него.

— Главен пилот Ксин, точното ни месторазположение в момента?

— Командир, движим се на юг над океана, на около хиляда и шестстотин километра от Далечния юг.

Брюхел вдигна глава и заразглежда по-подробната картина във визьора си.

— Така, виждам, че пътьом, докато напредваме на север, ще прелетим над ракетните бази на Съглашението.

Твърда буца заседна в гърлото на Ксин. Този миг беше неизбежен… Но си мислех, че разполагам с повече време.

— Ще преминем на няколкостотин километра източно от базите.

Брюхел махна презрително.

— Можем да коригираме курса с включване на главния двигател… Фуонг, следиш ли това? Да, ускоряваме нещата със седем Ксек. Е, и? Може би ще ни забележат, но вече ще е твърде късно. Възложи на твойте хора да планират нова последователност на операциите. Разбира се, това означава, че ще сме пряко заангажирани в по-голяма степен. Рейнолт прехвърля всичките си свободни „умни глави“ на твое разположение. Синхронизирай ги възможно най-добре… Добре.

Брюхел се отпусна в своето капитанско кресло на Чуенг Хо и се усмихна.

— Единственият недостатък във всичко това е, че няма да имаме време да измъкнем Педуре от Далечния юг. Добре я бяхме преценили Педуре — от нея щеше да излезе добър местен вицекрал… Но знаеш ли, лично аз не изпитвам привързаност към никого от тях. — Забеляза, че Ксин следи думите му с неприкрит ужас. — По-полека, по-полека, Главен пилот. Твърде много време прекарваше ти с твоите приятелчета от Чуенг Хо. Каквото и да са се опитвали да постигнат преди малко, то се е провалило. Разбра ли? Пастирът е оцелял и все още разполага с ресурсите си. — Отмести поглед от Джау — беше забелязал нещо във визьора си. — Настрой пилотите си към „умните глави“ на Бил Фуонг. След няколко секунди ще разполагаш с конкретни числа. Над Далечния Юг няма да изстрелваме наши оръжия. Вместо това ще локализираш и ще задействаш ракетите с малък радиус на действие, които Сродниците са разположили недалеч от сушата, „Тайната атака на Съглашението“, която вече сме планирали. Истинската ти задача идва няколко секунди по-късно. Твоите хора ще превземат ракетните бази на Съглашението. — Това щеше да включва използването на малкото ракети и лазерни оръжия, с които разполагаха. Но тези оръжия бяха съвсем достатъчни срещу по-примитивната противоракетна защита на Паяците… а след това хиляди ракети на Сродниците щяха да унищожат градовете по половината планета.

— Аз… — Ксин се задави, скован от ужас. Ако не им се подчинеше, те щяха да убият Рита. Брюхел щеше да убие Рита, а после и Джау. Но ако се подчиняваше на заповедите… Знам твърде много.

Брюхел го наблюдаваше напрегнато. Джау никога досега не беше виждал помощник-пастира такъв… студен, преценяващ, почти същият като Нау. Брюхел наклони глава и заговори тихо:

— Няма от какво да се боиш, ако изпълняваш заповедите. О, може би ще те подложат на прочистване на мозъка — ще загубиш мъничко. Но ние имаме нужда от теб, Джау. Вие с Рита можете да ни служите дълги години — добре ще си живеете. Ако сега се подчиниш на заповедите.

 

 

Преди всичко да избухне, Рейнолт се намираше в Купола. Фам предполагаше, че дори и сега тя е там, в груповата стая заедно с Тръд, с достъп до всички възможни комуникационни канали и прави всичко възможно, за да предпазва и управлява хората си… и да използва комбинирания им гений, за да изпълнява волята на Нау.

Фам се метна нагоре в мрака — гмуркаше се в тунели, които в края се стесняваха до по-малко от осемдесет сантиметра в диаметър. Изкопаваха ги с машини десетилетия наред, още от времето, когато корените на Хамърфест се впиваха в Диамант Едно. Някъде през третото десетилетие на Изгнанието Фам бе проникнал в архитектурните програми на Новородените и тунелите — някои от тях — просто се загубиха. Бяха добавени други връзки. Беше готов да се обзаложи, че дори и Анне не познава всички места, където той можеше да отиде.

На всеки завой забавяше ход с леки притискания на дланите и запалваше фенерчето за кратко. Търсеше ли търсеше. Дори и без външна енергия капацитетът на локализаторите беше такъв, че можеха да извличат последни, кратки изчисления. С приемника с усилвател той все още можеше да разгадава ключовете — знаеше, че се намира високо в кулата на Хамърфест, от страната на груповата стая.

Но най-близките локализатори бяха почти изтощени. Заобиколи един ъгъл покрай, както той си мислеше, най-вероятното място. Стените блестяха в неясни дъги, неопетнени. Още няколко метра. Ето го! Блед кръг, издълбан в диамантената стена. Спря до него и с леко докосване задейства контролния шифър за повърхността. Нещо изщрака. Светлина огря целия диск, той се извъртя и разкри склада оттатък. Фам се промъкна през отвора. Беше пълно с рафтове, отрупани с хранителни дажби и тоалетни принадлежности.

Заобиколи рафтовете, почти успя да прекоси стаята, беше съвсем близо до официалния й вход — и някой отвори вратата. Фам се метна встрани и щом посетителят влезе, се пресегна и сръчно смъкна очилата му. Беше Тръд Силипан.

— Фам! — Силипан изглеждаше по-скоро изненадан, отколкото уплашен. — Какво, по дяволите… Знаеш ли, Анне нещо я е прихванало и само за тебе приказва! Като че е откачила — разправя, че си убил Кал Омо и си превзел Северната лапа. — Гласът му утихна и той млъкна, щом до съзнанието му стигна, че и присъствието на Фам тук също беше доста невероятно.

Фам се ухили на Силипан и затвори вратата зад него.

— О, всички тези истории са верни, Тръд. Дойдох, за да си възвърна флотата си.

— Твоята… флота. — Тръд зяпна. Страх и почуда се сменяха по лицето му. — Стига бе, Фам. Какво си намислил? Изглеждаш странно. — Малко адреналин, малко свобода. Невероятно е как ти въздействат. Силипан се спаружи пред усмивката, която се изписваше по лицето на Фам. — Ти си луд, човече. Знаеш, че не можеш да спечелиш. Хванат си в капан. Предай се. Може да успеем да го пробутаме за… за временно умопомрачение.

Фам поклати глава.

— Тук съм, за да победя, Тръд. — Вдигна малкия си арбалет така, че Тръд да го вижда. — И ти ще ми помогнеш. Отиваме в груповата стая, ти прекъсваш цялото захранване на „умните глави“…

Силипан махна раздразнено към оръжието на Нувен.

— Невъзможно. Има критична нужда от тях за поддръжка на наземната операция.

— За да поддържат програмата на Нау за изтребване на Паяците? Още по-добре ще е тогава да ги отрежем още сега. Това би оказало също и интересно въздействие върху езерото на Пастира.

Фам сякаш четеше мислите на Новородения, докато той преценяваше наум рисковете: Фам Тринли, старият му приятел по чашка и също такъв самохвалко като него, въоръжен с арбалет със съмнителна годност, срещу смъртоносната мощ на Пастира.

— Не става, Фам. Сам се набута в това, сега сам си се оправяй.

Очилата, които Фам стискаше в десницата си, издаваха сподавени, гневни звуци. Последен грак — и вратата на склада се отвори.

— Какво ти става, Силипан? Казах ти, че имаме нужда от… — Анне Рейнолт се промъкна в стаята. Като че картината веднага й се изясни, но нямаше от какво да се оттласне, за да изскочи навън.

А Фам беше също толкова бърз, колкото и тя. Ръката му помръдна, малкият арбалет стреля и Рейнолт се загърчи. Миг по-късно странен тъп звук разтърси тялото й. Фам се обърна към Тръд — сега се усмихваше още по-широко.

— Експлозивни стрели — не знаеш ли? Влизат вътре и после — бам! — червата ти стават на кайма.

Тръд беше пребледнял като платно.

— Ъъъ… ъъъ… — той гледаше втренчено тялото на бившата си шефка-робиня, и като че всеки момент щеше да повърне.

Фам блъсна Силипан в гърдите с малкия арбалет. Тръд се втренчи в дулото, скован от ужас.

— Тръд, приятелю, какво си се оклюмал? Ти си добър Новороден. Рейнолт беше просто „умна глава“, част от мебелировката. — Той махна към тялото на Рейнолт. Конвулсиите утихваха и преминаваха в отпуснатостта на току-що настъпилата смърт. — Така че дай да разкараме тоя боклук оттука, а после ще ми покажеш как да прекъсна връзката на „умните глави“ — той се ухили, дръпна се назад и докопа тялото. Когато Тръд тръгна към вратата, се виждаше, че трепери.

В мига, в който Силипан му обърна гръб, нехайната хватка, с която Фам стискаше Анне, стана нежна, внимателна. Господи, звукът беше все едно от истински заряд, а не упойваща инжекция, която вдига много шум. Беше използвал този номер преди половин живот — ами ако сега беше оплескал работата? За първи път от началото на акцията паниката се промъкна в адреналиновия поток. Прокара длан по гърлото й… и напипа силен, ритмичен пулс. Анне се намираше под пълна упойка, но нищо повече.

Фам отново лепна хищната усмивка на лицето си и последва Тръд в груповата стая на „умните глави“.