Върнър Виндж
Дълбина в небето (34)

31.

Шринкрет крачеше из своя „команден пост“. Всичко беше въпрос на късмет. Мисията беше планирана отлично. Но цялата операция се превърна в невероятна комбинация между щастливо стечение на обстоятелствата и пълна каша. Какво беше новото? Повишение се получаваше след успешно измъкване при истинска критична ситуация, а Шринкрет беше попадала и в по-лоши от тази. Смъртта на Баркър и Фрем беше следствие от лош късмет и разсеяност. А оставянето на живи свидетели май беше най-сериозната им грешка — или поне най-сериозната, която можеха да лепнат на гърба й. От друга страна, бяха хванали шестте деца, от които поне четири предварително набелязани. Измъкването от музея беше лесно, но планираното бягство със самолет се провали. Местната полиция на Съглашението се задейства прекалено бързо — вероятно именно заради тези живи свидетели.

На двайсет и петия етаж офис-пространството обкръжаваше цялата Плаза Спар. Изгледът към града беше великолепен. Само надолу нямаше никаква гледка. От една страна, тук бяха в капан. Но кой би могъл да предположи, че някой ще се скрие високо в небето… От друга… Шринкрет спря зад сержанта на екипа.

— Какво каза Тривеле, Дени?

Сержантът свали телефонните слушалки от главата си.

— Фоайето на приземния етаж е оживено както обикновено. Има няколко бизнес посетители. Един стар глупак и няколко младежа от последното поколение. Искат да наемат офис-пространство.

— Добре. Могат да огледат помещенията на третия етаж. Ако искат да видят още нещо, да дойдат отново утре.

Утре, по волята на Мрака, Шринкрет и екипът й отдавна щяха да са заминали. Още снощи щяха да тръгнат, ако не беше започнала бурята. Специалните отряди на Сродниците можеха да правят с хеликоптерите чудеса, за които военните на Съглашението изобщо нямаха представа… Ако съдбата им се усмихваше още два дни, екипът й щеше да се озове обратно у дома с наградата. Книгата с доктрината на Сродниците открай време изобилстваше с убийства и обезглавяващи удари. С тази операция Преподобната Педуре започваше нова, експериментална глава. Какво ще прави Педуре с шестте деца? Съзнанието на Шринкрет бързо отхвърли тази мисъл. Беше сред най-приближените на Педуре още преди Великата война и благосъстоянието й неизменно растеше. Но тя предпочиташе да замине в командировка, отколкото да я придружава в килиите за изтезания на Сродниците. Фактите се изтръгваха толкова лесно… обръщаха се наопаки… в килиите. А там смъртта идваше много, много бавно.

Шринкрет се придвижваше от квадрант в квадрант, а отразяващият й увеличител сканираше улиците. Проклятие, полицейски конвой с включени сигнални светлини. Познаваше характерните за джиповете им синхронизатори. Това беше „тежката артилерия“ на полицията. Най-шеметните им успехи се свеждаха до убеждаването на престъпници да се предадат. Светлините — със сигурност след минута щеше да чуе и воя на сирените — бяха само част от заплахата. Но в този случай полицията правеше голяма грешка. Шринкрет хукна обратно около разположените в кръг офиси, като в движение измъкна малкия пистолет, закачен на гърба й.

— Сержант! Качваме се нагоре!

Дени изненадано вдигна глава.

— Тривеле каза, че е чул сирени, но като че ли не се приближават насам.

Съвпадение? Може би полицията се опитва да хване някой друг. Шринкрет се поколеба за миг. Рядко проявяваше нерешителност. Дени вдигна ръка и продължи:

— Но мисли, че трима от по-възрастните посетители са изчезнали от аукционната обиколка. Може би са отишли до тоалетната.

Толкова с колебанията! Шринкрет махна на сержанта да се изправи.

— Кажи на Тривеле да се омита оттам — ако може. Минаваме към Алт пет!

Винаги съществуваше Алтернативен план. Това беше мрачна шега сред Специалните отряди. Бяха предупредени. По всяка вероятност щяха да успеят да се измъкнат от сградата и да се слеят с потока граждани отвън. Ефрейтор Тривеле имаше по-малки шансове, но пък не знаеше почти нищо, така че залавянето му не беше от значение. Мисията нямаше да се превърне в неразбория. Ако изпълнеха последната част от задачата си, дори можеше да се приеме, че са постигнали частичен успех.

Когато стигнаха до централното стълбище, Дени извади на свой ред пистолета и военния си нож. Успех при Алт пет означаваше да отделят няколко минути за малко отклонение — напълно достатъчно, за да убият децата. Педуре явно смяташе, че така ще побърка онези от Съглашението. На Шринкрет това й се виждаше налудничаво, но пък не беше запозната с всички факти. Няма значение. В края на войната беше участвала в масово клане в едно убежище в началото на Периода на мрак. Не можеше да съществува нещо по-ужасно, но с откраднатите запаси беше финансирано възкресението на Сродниците.

По дяволите, може дори да направя услуга на тези деца. Така ще им спестя срещата с Преподобната Педуре.

През по-голямата част от сутринта Брент лежа проснат на металния под. Изглеждаше толкова обезсърчен, колкото се чувстваха Вики и Гокна. Джирлиб поне имаше занимание — с всички сили се стараеше да успокои бебетата. Малките вече бяха напълно и гръмогласно нещастни и изобщо не позволяваха на сестрите да ги докоснат. Никой не беше се хранил от вчера следобед.

Вече нямаше и за какво да заговорничат. Когато се съмна, стана ясно, че спасителното им знаме е изчезнало. Направиха втори опит, но знамето се скъса след по-малко от трийсет минути. Следващите три часа Гокна и Вики увиваха въжето в сложна плетеница около издадените тръби над единствената врата на помещението. При това занимание Брент им оказа неоценима помощ — наистина беше невероятен с възлите и сплитките. Ако някой прекрачеше този праг с враждебни намерения, върху главата му щеше да се изсипе торба неприятности. Но дали това ще е достатъчно, ако похитителите са въоръжени? При този въпрос Брент се оттегли от спора и отново се разпростря върху студения под.

Над тях малко квадратче слънчева светлина се движеше бавно по високите стени на техния затвор. Беше почти обяд.

— Чувам сирени — внезапно заяви Брент след около час, прекаран в мълчалива неподвижност. — Лягайте долу и слушайте!

Гокна и Вики се проснаха на пода. Джирлиб успя да накара бебета да млъкнат, което беше невероятно постижение.

— Дааа, чувам ги.

— Това са полицейски сирени, Вики. Чуваш ли: дуум, дуум?

Гокна скочи на крака и се втурна към вратата. Вики остана още миг на пода.

— Тихо, Гокна!

Дори бебета пазеха тишина. Долавяха се и други звуци: тежкото бръмчене на вентилатори някъде по долните етажи на сградата, познати отпреди улични шумове… и внезапно равномерното тупкане на множество крака, които се изкачват по стълбите.

— Приближават… — прошепна Брент.

— Ттте идват за нас!

— Да — и Брент отново потъна в обичайното си безчувствено мълчание. — Но чувам, че и други се качват нагоре — или са по-тихи, или са по-далеч.

Нямаше значение. Вики хукна към вратата и запълзя след Гокна. Планът им беше достоен за съжаление, но най-доброто и същевременно най-лошото в него беше, че те всъщност нямаха никакъв друг избор. Преди Джирлиб щеше да спори, че е по-големият, че той трябва да се спусне надолу. Да, но така им предоставяха една-единствена мишена. Освен това се налагаше някой да държи бебетата извън обсега на стрелбата. По тази причина сега Вики и Гокна се бяха прилепили към стената, на около два метра над вратата от двете й страни, като се подпираха на изключителното въжено творение на Брент.

Брент се изправи и бързо се изправи отдясно на вратата. Джирлиб застана възможно най-далеч и встрани. Държеше дечицата здраво в ръце и повече не се опитваше да ги успокоява. Но сега те ненадейно се смълчаха. Може би разбираха. Може би инстинктивно усещаха.

Вики вече долавяше тичащите стъпки през стената. Бяха двама. Единият каза нещо на другия. Тя не успя да различи думите, но позна гласа на водачката на похитителите. В ключалката изтрака ключ. Джирлиб внимателно пусна бебетата на пода зад себе си. Те останаха спокойни, абсолютно неподвижни и той се извърна отново към вратата, готов за скок. Вики и Гокна се смъкнаха надолу по стената. Бяха усукали всички нишки, които се осмелиха да издърпат от въжето. Спогледаха се за последен път. Те въвлякоха братята си в тази каша. Те рискуваха живота на един невинен зрител, опитвайки да се измъкнат. Времето за разплата беше настъпило.

Вратата рязко се отвори. Метал се блъсна в метал. Брент се приготви за скок.

— Моля ви, не ме наранявайте — каза той със същата безчувствена монотонна интонация както винаги.

Брент не можеше да се преструва, за да спаси душата си, но все пак гласът му прозвуча като на човек, изпаднал в пълно безумие. Странно, нали?

— Никой няма да те нарани. Искаме да ви настаним на по-хубаво място и да ви дадем храна. Хайде, излизайте! — водачката звучеше убедително както преди. — Хайде, навън! — този път тонът беше по-остър.

Дали си въобразява, че ще ни натовари като чували, без дори да си изцапа дрехата? Секунда-две нищо не се случи… Вики чу тиха въздишка на раздразнение. Емоциите напираха.

Гокна и Вики с всички сили се метнаха отгоре. Бяха само метър и половина над вратата. Без въжето щяха да си разбият черепите на пода. Но еластичното въже ги издигна обратно и те увиснаха с главата надолу пред отворената врата.

Профуча куршум — встрани, към гласа на Брент.

За миг Вики зърна глави и ръце, и някакви видове оръжия. Тя се стовари връз гърба на водачката им, ритна ниско и успя да избие пистолета й, който издрънча на пода. Но другият похитител беше зад нея. Гокна го улучи в твърдата част на раменете и задраска по черупката му, за да се задържи. Но с едно движение той я отметна. Един-единствен изстрел и куршумът прониза средната част на тялото на Гокна. Парчета от черупката й и кръв плиснаха по стената зад нея.

И в следващия миг Брент се хвърли отгоре му.

Водачката под Вики рязко се изправи нагоре и смаза Вики в горния ръб на вратата. След това пред очите й притъмня. Само слухът й долови далечни изстрели и други гласове.