Върнър Виндж
Дълбина в небето (36)

33.

Годините летяха бързо за Езр Вин не само заради двайсет и пет процентовия цикъл на Бдения. След засадата и убийствата измина почти една трета от неговия живот. И през цялото това време вътрешното му аз си обещаваше, че безкрайното му търпение ще бъде наградено. Нито за миг не се отказа от натрапчивата мисъл да унищожи Томас Нау, за да си възвърнат всичко загубено, което бе оцеляло. Но имаше мигове, които се превръщаха в неспирно мъчение.

Да, той беше надарен с безкрайно търпение. Изпитваше болка… и срам. Все пак през по-голямата част от времето не изпитваше страх. Въпреки че не бе запознат с всички подробности, самият факт, че работи за Фам Нувен, изпълваше Езр с вътрешна убеденост в крайната им победа. Но при безпощадната интроспекция най-голямата изненада се появи от нещо, което изникваше отново и отново: в известен смисъл тези години му донесоха удовлетворение, каквото не познаваше от детството си. Какво ли значеше това?

 

 

Пастир Нау въведе строги правила за икономична употреба за останалата медицинска апаратура, но запази утежнения режим на дежурства за критично важни „задачи“ — като тези на преводачите. Триксия вече беше четирийсетгодишна. Почти всеки ден по време на Бдение Езр я посещаваше и промененото й лице го измъчваше.

Но в Триксия бяха настъпили и други промени. Точно те го караха да мисли, че присъствието му и изтеклите години по някакъв начин я връщат при него.

Когато идваше рано в миниатюрната й работна стая горе в Хамърфест, тя все още не му обръщаше внимание. И внезапно, веднъж, той закъсня със стотина секунди от обичайното си време за посещение. Триксия седеше с лице към вратата.

— Закъсня — произнесе тя.

В интонацията й прозвуча същото безразлично нетърпение, което би изразила Анне Рейнолт. Всички фокусирани бяха известни с педантизма си. Но Триксия забеляза неговото отсъствие.

А той установи, че тя е започнала да полага някакви грижи за себе си. Когато пристигаше да я види, косата й беше сресана назад, почти пригладена. Сега — от време на време — разговорите им не бяха монолог… поне докато той внимаваше за темата.

Този път Езр влезе в стаята й навреме, но с контрабанден подарък — две пастички от пивницата на Бени. Ароматът им изпълни помещението. За миг Триксия се втренчи в ръцете му, като че ли обмисляше невъзпитан жест. После разсеяно махна с ръка.

— Трябваше да донесеш молбите за допълнителен превод.

Той въздъхна и остави сладкишите на работния плот до ръката й.

— Да, взех ги.

Езр се настани на обичайното си място — до вратата, с лице към нея. Впрочем, днес списъкът не беше дълъг.

Фокусът правеше чудеса, но без намесата на нормален човешки разум различните групи специалисти потъваха в свои лични изследвания. Езр и останалите нормални хора четяха докладите за работата на фокусираните и се опитваха да разберат дали някоя група специалисти е попаднала на нещо интересно, което обаче натрапчивата вглъбеност на „умните глави“ е подминала. Тези доклади се изпращаха на Нау и се връщаха обратно като молби за допълнителна работа.

Днес Триксия не срещна трудности с удовлетворяването на молбите, макар че на няколко пъти мрачно измърмори:

— Загуба на време!

— А, говорих с Рита Лиао. Програмистите й са много ентусиазирани от материала, който си им дала. Програмирали са комплект от финансови приложения и мрежов софтуер, които ще паснат идеално на новите микропроцесори на Паяците.

— Да, да — кимна Триксия. — Всеки ден говоря с тях.

Преводачите се разбираха добре с по-низшите програмисти и финансово-юридическите „умни глави“. Езр подозираше, че причината се крие в невежеството на преводачите в тези области и обратното.

— Рита иска да основе наземна компания, която да продава програмите. Ще бият всички местни, пък и ще наситим пазара.

— Да, вече съм измислила и името: Корпорация „Преуспяващ софтуер“… Но още е много рано.

Той обсъжда тази тема известно време с нея, като се опитваше да измъкне реална преценка за времето и да я сравни с тази на Рита Лиао. Триксия беше в тясна връзка с „умните глави“, които подготвяха стратегията за намеса. Следователно, съчетанието на мненията им даваше задоволителна представа. Въвеждането на данните само през компютърната мрежа — дори с познанията и предварителното планиране — зависеше от сложността на самата мрежа. Щяха да минат поне пет години, докато разработят сериозен търговски софтуер, и още по-дълго преди обществената мрежа на Паяците да бъде изградена. Дотогава беше почти невъзможно да станат основен наземен играч. Засега трябваше да се задоволят с дребните намеси във военната мрежа на Съглашението.

Не след дълго Езр стигна до последната точка от списъка. На първи поглед изглеждаше нещо незначително, но дългият опит му подсказваше, че ще възникне проблем.

— Нова тема, Триксия — става въпрос за превод: относно цвета тартан. Забелязах, че все още използваш този термин в описанията на зрителни гледки. Филолозите…

— Както! — присви очи Триксия.

При взаимната работа на „умните глави“ помежду им възникваше или почти телепатична връзка, или те започваха да се ненавиждат до смърт с ледената враждебност, която обикновено се описва в академичните любовни романи. Норм Както и Триксия се колебаеха между двете състояния.

— Да, хм… Няма значение… Доктор Както ми изнесе дълга лекция за устройството на зрението и електромагнитния спектър. Увери ме, че да говорим за цвят тартан е напълно безсмислено.

Чертите на Триксия се разкривиха и за миг тя се стори на Езр много по-стара, отколкото му се искаше да я вижда.

— Думата е истинска. Аз я избрах. Контекстът дава усещане…

Лицето й се смръщи още повече. Много често нещо, което приличаше на грешка при превода, се оказваше — може би не буквална истина, но поне ключ към някой неразбираем аспект от действителността на Паяците. Обаче фокусираните преводачи можеха да сбъркат, дори Триксия. При първите преводи — когато тя и другите все още налучкваха пътя към света на една непозната раса — имаше стотици двусмислени значения на думите. След време се наложи да отхвърлят голяма част от тях.

Проблемът се състоеше в това, че „умните глави“ трудно се отказваха от самовглъбяването си. Триксия беше на ръба на нервно разстройство. Признаците бяха налице. Често се мръщеше, макар и не толкова свирепо. Дори когато мълчеше, пръстите й неизменно почукваха бутоните на клавиатурата. Но този път обратният анализ блесна от визьора на челото й и освети екраните на стените. Дишането й се учести, докато тя прехвърляше от всички страни критиката в главата си и я предаваше на свързаната с нея мрежа. Не намирише никакъв аргумент в своя подкрепа.

Езр протегна ръка и докосна рамото й.

— Следващ въпрос, Триксия! Известно време обсъждах с Както този въпрос за тартана.

Всъщност, Езр направо извади душата на мъжа. Често това беше единственият начин да се справиш с фокусиран специалист: да се концентрираш върху специалността на „умната глава“ и текущия проблем, като да задаваш един и същ въпрос под различни форми. Без умения и значителна доза късмет тази техника бързо слагаше край на общуването. Дори след седемгодишно Бдение Езр не беше експерт, но в крайна сметка успя да накара Норм Както да започне да генерира алтернативи. После продължи:

— Чудехме се дали Паяците имат такова многообразие от визуални системи поради свойството на мозъка им да разграничава многопластови възприятия. Нали разбираш, за част от секундата възприемаш един спектрален режим, а в следващата — друг. Може би се получава — знам ли — някакъв вид вълнообразен ефект.

Между другото… Както отхвърли тази идея като нелепа, заявявайки, че дори ако мозъкът на Паяците едновременно обработва визуалните импулси, възприятията пак ще изглеждат непрекъснати на съзнателно ниво.

Докато Езр говореше, Триксия почти не помръдваше. Само пръстите й продължаваха да барабанят по клавишите. За един дълъг миг нейният неизменно бягащ поглед се впи… право в очите на Езр. Той разказваше нещо, което беше незначително и нямаше общи точки с нейния Фокус. После тя извърна глава и замърмори команди в микрофона на компютъра си, а тракането по клавиатурата стана по-ожесточено. След няколко секунди очите й започнаха да обхождат помещението, проследявайки фантоми, които съществуваха само на екрана на визьора й. След това рязко каза:

— Да! Това е обяснението! Как не съм се сетила досега… точно контекстът ме накара да избера тази дума, но… — бележки и назначения изпълниха всички екрани на стената.

Езр се помъчи да следи мисълта й, но собственият му визьор все още не беше включен към мрежата на Хамърфест. Можеше да гадае изрежданите примери само от неконтролируемите жестове на Триксия.

Неволно Езр се усмихна. Точно в този момент Триксия почти приличаше на нормален човек, макар и изпаднал в необуздан пристъп на еуфория.

— Гледай! Като изключим един пристъп на остра болка, всяка употреба на тартан е свързана с ниска мъгла, ниска влажност и широка гама светлинни лъчи. В тези случаи целият цвят… ветмут3… — тя премина на вътрешен жаргон, този неразгадаем език, на който разговаряха помежду си фокусираните преводачи. — Наклонението на езика се променя. Нужна ми е специфична дума и тартан е съвсем подходяща.

Езр я наблюдаваше и слушаше. Все едно виждаше как разбирането изпълва мозъка на Триксия, изгражда нови връзки и несъмнено преработва всички неотдавнашни преводи. И изглеждаше напълно реално. Военните не можеха да се оплачат от цвета тартан.

И тогава Триксия направи нещо, което го изненада радостно. С почти недоловима пауза в говора, едната й ръка се отлепи от клавиатурата и грабна деликатеса. Бавно вдигна сладкиша от подложката и се втренчи в ароматизираната пяна — като че ли изведнъж си спомни какво представлява това и какво удоволствие доставя изяждането на подобни неща. После натъпка сладкиша в устата си и капки течна глазура пръснаха по бузите и брадичката й. За миг Езр помисли, че тя се изплаши, но звукът беше просто щастлив смях. Тя дъвчеше и преглъщаше… а след малко въздъхна от удоволствие. За първи път от толкова години Езр видя, че тя изпитва щастие от нещо друго извън нейния Фокус.

Дори ръцете й спряха непрекъснатите си движения. Тогава изрече:

— Така. Има ли нещо друго?

Въпросът не успя да прогони веднага смайването на Езр.

— А, хм… Не, това беше последната точка от списъка… — Каква радост! Сладкишът направи чудо! — … Само още нещо, Триксия. Нещо, което трябва да знаеш… — Може би най-после ще го разбереш! — Ти не си машина. Ти си човешко същество.

Но думите му не оказаха никакво въздействие. Може би тя дори не ги чу. Пръстите й отново барабаняха по клавиатурата, а погледът й се зарея сред образите, които визьорът й показваше, а той не можеше да види. Езр почака известно време, но всички признаци за интерес бяха изчезнали. Той въздъхна и тръгна към вратата на стаята.

И тогава — около десет или петнайсет секунди след изричането на думите — Триксия рязко вдигна глава. Лицето й отново имаше изражение, и този път по него се четеше изненада.

— Наистина ли? Не съм машина?

— Да, ти си истински човек.

— О! — каза с пълно безразличие тя и отново се наведе над клавиатурата, замърмори в микрофона на своите невидими колеги „умни глави“.

Езр тихо напусна стаята. В първите години щеше да се почувства смазан, или поне отхвърлен от самовглъбението й. Но… просто това беше нормално за „умните глави“. И той за миг успя да пробие бронята на Фокуса. Езр пое обратно по тесните коридори. Обикновено придвижването по тези извиващи се тунели с широчината на човешки рамене го изнервяше. Какво ще стане, ако някога тук настъпи паника? Какво ще правим, ако се наложи да се евакуираме? Но днес… някакво ехо погали слуха му и внезапно той осъзна, че си подсвирква.

Анне Рейнолт го пресрещна в мига, в който се появи в основния вертикален коридор на Хамърфест. Тя бутна с пръст кутията, която се влачеше след него.

— Аз ще взема това.

Проклятие! Възнамеряваше да остави втория деликатес на Триксия. Но подаде на Рейнолт кутията.

— Всичко върви добре. Ще прочетете в доклада ми…

— Точно така. И съм убедена, че предпочитате да ми докладвате лично!

Рейнолт посочи стометровата шахта. Грабна стенната спирачка, отблъсна се с крака и се спусна надолу с главата напред. Езр я последва. Докато минаваха покрай люковете на шахтата, сиянието на Изчезващата проблясваше през тънкия кристален пласт диамант. После изкуствената светлина ги обля, сгъстявайки се около тях с навлизането в дълбините на Диамант Едно. Издълбаните в стената картини изглеждаха както в деня, когато бяха направени, но тук-там ръцете и краката на минаващите бяха оставили мръсни петна по триизмерните барелефи. Не останаха много неспециализирани „умни глави“, или не бяха достатъчни, за да поддържат съвършенството, с което се ограждаха Новородените. С бавно въртене двамата се спускаха надолу покрай работните кабинети и лаборатории, които Езр вече познаваше толкова добре. Клиниката за „умни глави“. Езр я бе посещавал само веднъж. Мястото беше строго охранявано, непрекъснато наблюдавано, но в границите на нормалното. Фам беше чест посетител там. Близкият приятел на Тръд Силипан. Но Езр избягваше тази част на Хамърфест, където крадяха душите на хората.

 

 

Кабинетът на Рейнолт беше разположен в края на тунела, след лабораториите. Вратата беше съвсем обикновена. Директорът на човешките ресурси се настани на стола си и отвори кутията, която взе от Езр.

Вин се престори на невъзмутим. Огледа кабинета й. В него нямаше нищо ново — обичайните голи стени, писалище и на първи поглед разхвърляно оборудване. Дори след годините, прекарани в Бдение, тя не беше променила мебелировката. Макар никога да не го беше чувал от някого, Езр отдавна се досети, че Анне Рейнолт е фокусирана. Удивителна „умна глава“ с качества на ръководител, но все пак „умна глава“.

Явно Рейнолт не остана изненадана от съдържанието на кутията. Подуши деликатеса с изражението на бактериотехник, който определя нивото на ферментация.

— Много апетитно. Сладкишите и всички висококалорични храни не са включени в диетичното меню, господин Вин.

— Съжалявам, само исках да я почерпя… като награда. Не го правя често.

— Това е вярно. Впрочем, никога досега не сте го правил — погледът й обиколи лицето му, после тя извърна очи. — Минаха трийсет години, господин Вин. Седем от вашия собствен живот в Бдение. Знаете, че „умните глави“ не реагират на такива награди. На първо място, тяхната двигателна система се свежда до областта на Фокуса. На второ място остава привързаността към техните собственици… Не, смятам, че все още кроите тайни планове да събудите любов в доктор Бонзол.

— Със сладкиши ли?

Рейнолт се усмихна сурово. Иронията му нямаше да направи никакво впечатление на една обикновена „умна глава“. Тя не засегна и Рейнолт, която все пак различи саркастичния му тон.

— Може би с аромата им. Предполагам, че сте посещавал някакви курсове по неврология, където Чуенг Хо са ви обяснили, че обонятелните органи въздействат независимо върху мозъчните центрове. Хммм… — за малко очите й го пронизваха като бръмбар в колекция.

Точно така твърдяха в неврокурсовете! А Триксия не би трябвало да помирисва сладкиши още преди превръщането й във фокусирана. За миг оградата около истинската същност на Триксия се превърна в тънък воал. За миг Езр докосна съзнанието й.

Езр сви рамене. Рейнолт реагираше прекалено остро. Ако си направеше труда, тя беше достатъчно умна, за да чете мислите му като отворена книга. Вероятно беше способна да прозре дори мислите на Фам Нувен. Единственото им спасение до този момент беше фактът, че Фам и Езр бяха в края на нейния Фокус. Ако Ритцер Брюхел има наполовина толкова добър съгледвач, и двамата досега да сме мъртви!

Рейнолт се обърна встрани и известно време следи съобщенията, които се изписаха на визьора й. После каза:

— Вашето недопустимо поведение не е нанесло вреда. Фокусът до голяма степен е стабилно състояние. Може да си въобразявате, че забелязвате промени в доктор Бонзол, но помислете: през последните няколко години всички най-добри преводачи започнаха да претърпяват синтетични промени. Ако процесът наруши работоспособността им, ние ги изпращаме в клиниката за допълнителна настройка… Както и да е, ако още веднъж направите подобен опит за въздействие, ще ви забраня да посещавате доктор Бонзол.

Заплахата й даде мигновен ефект, но Езр пресилено се засмя:

— Нима няма да ми наложите смъртно наказание?

— Ще ви кажа моята преценка, господин Вин. Вашите познания за Зората на човешката цивилизация ви правят изключително ценен. Вие сте ефективен посредник между поне четири от моите групи. Знам, че и Пастирът също се вслушва в съветите ви. Но не допускайте грешки! В отдела за преводи мога да се справя отлично и без вас. Ако още веднъж застанете срещу мен, няма да видите доктор Бонзол до края на мисията.

Петнайсет години? Двайсет години?

Езр я погледна изпитателно, усетил крайната категоричност на думите й. Какво безпощадно създание е тази жена! И не за първи път той се запита каква ли е била тя преди. И не беше единственият, който си задаваше този въпрос. Тръд Силипан често възхваляваше шефа си в пивницата на Бени. Някога кликата на Ксевале е била втората най-могъща в света на Новородените. Тръд твърдеше, че тя е имала най-високия ранг. Същевременно бе възможно тя да е била по-голямо чудовище от Томас Нау. Поне някои от тях бяха наказани, свалени от собствените си хора. Анне Рейнолт бе пропаднала много — от всемогъщ Дявол се беше превърнала в дяволска маша.

Но независимо дали това я правеше по-силна или по-слаба отпреди, тя бе изключително опасна за Езр Вин.

 

 

Тази нощ, в тъмната самота на стаята си, Езр разказа на Фам Нувен за срещата им.

— Имам чувството, че ако Рейнолт някога заеме поста на Брюхел, ще ни разкрие за няколко Ксекунди.

Смехът на Нувен прозвуча като глухо бръмчеше в ухото на Езр.

— Това никога няма да стане. Тя е единствената, която може да ръководи работата на „умните глави“. Разполагала е с персонал, наброяващ повече от четиристотин нефокусирани преди засадата, а сега тя бръммммм…

— Повтори пак.

— Казах, че сега тя е много по-зависима от поддръжката на необучени хора.

Бръмченето често превръщаше гласовете им в нечленоразделни звуци. Все още се налагаше Езр понякога да моли за три или четири повторения на казаното. Но в сравнение с първоначалния разговор на пресекулки напредъкът беше значителен. Сега Езр лягаше и се преструваше на заспал, но дълбоко в ухото му беше пъхнат един-единствен миниатюрен локализатор. В общи линии думите се превръщаха в бръмчене и свистене и бяха почти неразбираеми, но с упорити упражнения постепенно свикваше да отгатва смисъла им. Локализаторите бяха разпръснати из цялата стая, из целия лагер на Търговците, където бяха станали основните наблюдателни уреди на Брюхел и Нау.

— Май не трябваше да пробвам номера със сладкишите…

— Може би. Аз не бих предприел нищо толкова открито…

Но Фам Нувен не е влюбен в Триксия Бонзол!

— … И преди обсъждахме тази тема. „Умните глави“ на Брюхел са по-силни от всяка охранителна система, измислена от Чуенг Хо. Те душат непрекъснато, могат да четат мислите на…

Езр не успя да намери думата — наивници? Невинни хора? Но нямаше желание да помоли за уточнение.

— … на хора като теб. Погледни фактите. Със сигурност те знаят, че не вярваш на тяхната версия за Зверството на Дием. Знаят, че си враждебно настроен към тях. Знаят, че кроиш заговори — или искаш да го направиш… Чувствата ти към Бонзол ти осигуряват прикритие. И малката лъжа прикрива голямата. Както при Замле Енг.

— Да. — Но мисля, че няма да продължи дълго. — Значи не виждаш в Рейнолт чак такава заплаха?

Известно време Езр чуваше само бръмчене и свистене. Сигурно Фам мълчеше. После различи думите:

— Вин, виждам точно обратното. В дългосрочен план тя е най-смъртоносната заплаха, срещу която се изправяме.

— Но тя не отговаря за сигурността.

— Не, но подкрепя съгледвачите на Брюхел и пренастройва бедните им мозъци, когато започнат да отказват. Фуонг и Хом могат да се справят само с най-простите случаи. Тръд се прави, че знае всичко, но просто се подчинява на заповедите й. А тя разполага с осем програмиста, готови да разбият кода на нашата флотилия. Трима от тях все още работят усърдно върху локализаторите. Но тя постепенно ще разбере, че съм ги измамил… Бръммммм… Властта е в ръцете на Нау.

Гласът на Фам се изгуби и остана само далечен шум. Езр измъкна ръка изпод одеялото и пъхна пръст в ухото си, като вкара малкия локализатор още по-навътре.

— Повтори. Там ли си още?

… бръмммм… Тук съм. За Рейнолт: тя е страшно опасна. По един или друг начин трябва да бъде премахната.

— Да я убием?! — думите заседнаха в гърлото на Езр.

Колкото и да ненавиждаше Нау и Брюхел и цялата същност на Фокуса, той не мразеше Анне Рейнолт. По собствения си ограничен начин тя се грижеше за робите им. Независимо от миналото й сега тя беше само техен инструмент.

— Не, надявам се… Може би няма да се наложи, ако Нау клъвне стръвта с локализаторите, ако започне да ги използва и в Хамърфест. Тогава там ще бъдем в безопасност както тук. Ако това стане преди „умните глави“ да открият, че е капан…

— Но нали целият смисъл на закъснението беше да им дадем време да проучат локализаторите?

— Да, но Нау не е глупак. Не се тревожи. Следя положението. Ако стигне прекалено далеч, аз ще… се погрижа за нея.

За миг Езр се опита да си представи какво може да направи Фам. После изтласка картините от главата си. Дори след две хиляди години фамилията Вин имаше специално място, където почитаха паметта на Фам Нувен. Езр си спомняше картините в кабинета на баща си. Помнеше историите, които леля му разказваше. Нито една от тях не беше вписана в архивите на Чуенг Хо. Това означаваше, че разказите са измислени — или поне са просто лични спомени, които баба Сура и децата й са измислили впоследствие за Фам Нувен. Те го обичаха още повече, защото беше създал съвременните Чуенг Хо. И още повече, защото беше праотец на всички фамилии Вин. Но някои от историите разкриваха и тъмната страна на този човек.

Езр отвори очи и бавно огледа тъмната стая. Неясни отблясъци в мрака очертаваха недокоснатия сладкиш на бюрото му.

— Какво в действителност можеш да направиш с локализаторите, Фам?

Тишина. Далечно бръмчене.

— Какво мога да направя ли? Ами, Вин, не мога да убивам с тях… не директно. Но те са много по-добри от тази ужасна аудиовръзка. Нужни са упражнения, има и номера, които трябва да ти покажа. Възможно е да дойде момент, когато аз да нямам връзка и те да са единственото, което ще потвърди твоето прикритие. Трябва да се срещнем…

— Хм… Лице в лице? И как?

Дузина, може би хиляди пъти той и Фам Нувен крояха планове както тази нощ — като затворници, които тайно почукват по стените на подземния си затвор. Пред хората те се срещаха по-малко отколкото през първите Бдения. Нувен твърдеше, че Езр просто не умее да контролира добре погледа и движенията на тялото си, че съгледвачите ще се усъмнят. А сега…

— Тук, в лагера Брюхел и неговите „умни глави“ са зависими от локализаторите. Между корпусите на куполите има участъци, които някои от старите им камери не могат да наблюдават. Ако се срещнем там, данните няма да се различават от тези, които ще им предам чрез локализаторите. Проблемът е — убеден съм — че съгледвачите изключително много се осланят на статистиката. Навремето ръководех отдела за сигурност на флотилията. Почти като Ритцер, но по-меко. Разполагах с програми, които предоставяха данни за подозрително поведение — кой е извън наблюдение, кога, необичайни разговори, повреди на оборудването. Вършеха добра работа, дори когато не можех да хвана лошите момчета на местопрестъплението. Съчетанието между „умни глави“ и компютърна система е хиляди пъти по-ефикасно. Обзалагам се, че статистическите им анализи са започнали още с построяването на L1. Там се натрупват данни за всички безвредни постъпки и един прекрасен ден Ритцер Брюхел ще разполага с уличаващи доказателства. Тогава сме мъртви!

Боже на търговията!

— Но ние можем да прокараме почти всичко!

Когато Новородените започнат да зависят от локализаторите на Чуенг Хо.

— Може би. Еднократно. Обуздай поривите си — дори в бръмчащата реч Езр със сигурност знаеше, че Фам се подсмива.

— Кога ще се видим?

— Когато последствията при анализите на Ритцер ще бъдат най-малки. Да помислим… След по-малко от двеста Ксек излизам от Бдение. Пред следващото Бдение ще се засечем за известно време. Ще уредя нещата така, че да можем да се видим тогава.

Езр въздъхна. От този момент ни дели половин година живот. В сравнение с други, перспективата не беше толкова далечна. Той можеше да изчака.