Върнър Виндж
Дълбина в небето (63)

60.

Белга Ъндървил рядко беше виждала толкова силни емоции, предизвикани от едни и същи събития за едни и същи хора. Техниците на Колдхейвън трябваше да празнуват, докато, вълна след вълна, техните ракети-прехващачи с голям радиус на действие улучваха ракетите на Сродниците, а стотици други вражи снаряди се взривяваха или не успяваха да достигнат целта си заради друго. Шансовете за успех приближаваха деветдесет и девет процента, което означаваше, че трийсет живи ядрени бойни глави могат да достигнат територията на Съглашението. Това беше разликата между унищожението и простото изолирано бедствие… и техниците дъвчеха ръцете си, с които се хранят, докато се мъчеха да спрат тези последни, разпръснати заплахи.

Колдхейвън обикаляше своята редица от служители. Един от хората на Лайтхил, ефрейтор, роден извън фазата, вървеше до него. Генералът се вкопчваше във всяка дума на Рапса Лайтхил и се грижеше неговите хора да се възползват от всички нови разузнавателни данни, изсипващи се на екраните им. Белга се дръпна назад. Не можеше да направи нищо, освен да се пречка. Виктъри Лайтхил беше потънала в някакъв смахнат разговор с пришълците — всеки няколко изречения бяха прекъсвани от дълги паузи, време за странични разговори с брат й и хората на Колдхейвън. Тя млъкна изчаквателно и лекичко се усмихна на Белга.

Белга й махна незабележимо в отговор. Това хлапе не беше съвсем същото като майка си — освен, може би, когато беше важно.

После телефонът на Лайтхил отново оживя — някой сътрудник относително наблизо?

— Да, добре. Ще пратим нашите хора там. След пет часа, може би… Татко, пак сме на линия. Чудовище номер пет играе честно. Беше прав за него. Татко?… Брент, пак го загубихме! Не биваше да става точно сега… Брент!

Хеликоптерът на Рачнер беше спрял зигзагообразния си, уклончив ход, но не и преди Тракт напълно да се обърка. Сега машината летеше ниско и бързо над високото плато, сякаш не се боеше, че врагът може да я наблюдава отгоре. Пътник на собствената си пилотска стойка, Тракт гледаше небесното представление удивен, като хипнотизиран, и само донякъде чуваше несвързаното мърморене на Шерканер Ъндърхил и странните светлини от игралния му шлем.

Вълните от противоракетни снаряди отдавна бяха утихнали, но по целия хоризонт свидетелствата за тяхната мисия огряваха небето. Поне се защитихме.

Тембърът на роторния шум се промени и накара Тракт да откъсне поглед от ужасните далечни гледки. Хеликоптерът се плъзгаше надолу през мрака. Той засенчи очите си от небесните светлини и видя, че се отправят към площадка за кацане върху една голяма гола скала — отвсякъде ги обкръжаваха хълмове и лед.

Кацнаха тежко и турбините забавиха темпо, докато роторите не започнаха да се въртят достатъчно бавно, че да се виждат. В кабината беше тихо. Дървеницата-водач се размърда и настоятелно забута вратата до Ъндърхил.

— Не го пускайте навън, господине. Ако го загубим тук, така и ще си остане изгубен.

Главата на Ъндърхил се олюля колебливо. Той изключи шлема — светлинките му трепнаха и угаснаха. Потупа буболечката и закопча отворите в дрехата си.

— Всичко е наред, полковник. Всичко свърши. Разбирате ли, победихме.

Приказките на стареца си бяха все тъй несвързани. Но Тракт започваше да разбира: в унес или не, Ъндърхил беше спасил света.

— Какво стана, господине? — попита тихо той. — Пришълци-чудовища са контролирали мрежите ни… и вие сте овладели чудовищата?

Старото, познато кискане.

— Нещо такова. Проблемът беше, че те не всички са чудовища. Някои са и умни, и добри… и ние, с нашите отделни планове, за малко не се изпотрепахме един друг. Ужасно скъпо ни излезе, докато поправим грешката. — Умълча се за секунда. Главата му трепереше. — Всичко ще е наред, обаче… точно сега не мога да виждам много-много. — Лъчът-убиец на пришълците се беше стоварил право върху главата му. Мехурите по очите на Ъндърхил се разрастваха — всепроникваща, кадифена мъгла. — Може би ще ми отделиш малко време и ще ми кажеш какво виждаш ти. — Паякът посочи към небето.

Рачнер прилепи най-здравите си очи на южния прозорец. Планинските хребети скриваха част от гледката, но им оставаха още сто градуса хоризонт.

— Стотици ядрени заряди, господине, сияещи светлини в небето. Според мен това са нашите прехващачи — много са далече.

— Ха. Горките Нишнимор и Хрунк… когато вървяхме в Мрака, видяхме нещо подобно. Макар че тогава беше много по-студено. — Дървеницата-водач бе успяла да намери цаката на вратата. Тя я открехна и бавна струя мразовит въздух се процеди в кабината.

— Господине… — Рачнер се заоплаква от течението.

— Всичко е наред. Няма да останеш дълго тук. Какво друго виждаш?

— Сияние, което се разпространява от удара. Предполагам, че е от йонизацията в магнитните петна. И… — гласът на Рач заседна в гърлото. Имаше и други неща, и той ги позна. — Следи от ново влизане, господине. Десетки. Минават над нас и водят на изток. — Рач беше виждал подобни неща при тестовете на Въздушната отбрана. Когато бойните глави най-после се спуснеха в атмосферата, оставяха подире си следи, сияещи в дванайсет цвята. Дори и по време на изпитанията гледката беше ужасна — острите ръце на дух-тарант, нападащи от небето. Дузина следи, идваха и още. Хиляди ракети бяха спрени, но остатъкът можеше да разруши градове.

— Не се тревожи — чу се тихият глас на Ъндърхил откъм сляпата страна на Тракт. — Моите приятели-пришълци са се погрижили за тях. Сега тези бойни глави са трупове — няколко тона радиоактивен боклук. Няма да е много забавно, ако някоя те тупне по главата, но инак не са никаква заплаха.

Рачнер се обърна и нервно проследи дирите в небето. Моите приятели-пришълци са се погрижили за тях.

— Какво представляват всъщност чудовищата, Шерканер? Можем ли да им се доверим?

— Хе! Да им се доверим? Що за въпрос от един офицер от Разузнаването! Моят генерал никога не им повярва — на никого от тях. Изучавам човеците вече почти двайсет години, Рачнер. Те пътуват из космоса от стотици поколения. Толкова много са видели, толкова много са направили… горките смотаняци си мислят, че знаят кое е невъзможно. Свободни са да летят сред звездите, но въображението им е затворено в клетка, която те дори не виждат.

Сияйните ивици бяха изчезнали от небето. Повечето избледняваха до тъмночервено или до невидимост. Две се срещнаха в една точка на хоризонта — вероятно космодрумът на Високата Екватория. Тракт стаи дъх и зачака.

Зад него Ъндърхил каза нещо като „Ах, скъпата Виктъри“ и после млъкна.

Тракт впери напрегнат поглед на север. Ако бойните глави все още бяха активни, взривът щеше да се види и отвъд хоризонта. Десет секунди. Трийсет. Тишина и студ. А на север — само сиянието на звездите.

— Прав сте, господине. Остатъците са само падащи боклуци. Аз… — Рачнер се обърна. Изведнъж беше усетил колко студено е станало в кабината.

Ъндърхил го нямаше.

Тракт се метна през кабината към полуотворената врата.

— Господине! Шерканер! — той се втурна по външната стълба, като въртеше глава и се опитваше да мерне другия. Въздухът беше неподвижен, но толкова студен, че направо режеше. Без загрят дихател само за минути дробовете му щяха да изгорят.

Ето го! На десетина метра от хеликоптера, в сянката на звездите и небесното сияние — две тъмночервени петна. Ъндърхил бавно куцукаше зад Мобиай. Дървеницата-водач го дърпаше внимателно напред, преди всяка стъпка опипваше склона с дългите си ръце. Това бе инстинктивното поведение на животно в безнадежден мраз, което до последно се опитва да намери свястно убежище. Тук, някъде в никъдето, буболечката нямаше шанс. След по-малко от час тя и нейният господар щяха да са мъртви, а тъканите им — изсъхнали.

Тракт се втурна по стълбите, крещейки след Ъндърхил. Над него витлата на хеликоптера започнаха да се въртят по-бързо. Тракт се сви под мразовития вихър. Щом турбините ускориха темпо и витлата започнаха да повдигат машината, той се обърна и се вмъкна в кабината. Задумка по автопилота и занатиска всички копчета за изключване.

Нямаше значение. Турбините достигнаха нужната подемна сила и хеликоптерът се издигна. Погледна за последно сенките, скрили Шерканер Ъндърхил. После машината зави на изток и гледката се изгуби зад гърба му.