Върнър Виндж
Дълбина в небето (43)

40.

Хрункнер Юнърбай излетя за залива Калорика в Първия ден на Периода на мрак. С течение на времето той беше посещавал многократно Калорика. Проклятие! Идваше тук точно след средата на Периода на светлина, когато дъното представляваше кипящ казан. През следващите години подножието на планините приюти малък град за строителните инженери. В средата на периода на Светлина условията бяха ужасни дори на голяма височина. Но работниците тук бяха изключително добре платени. Пусковите устройства бяха построени още по-нагоре на високото плато с кралски и частни средства. След като Хрунк инсталира новите охладителни системи, мястото вече не беше толкова неудобно за живеене. Богатите хора не обичаха да излизат от убежищата си по склоновете на кратера преди годините на Чезнещото слънце, както бяха правили през последните пет поколения.

Но при всичките си предишни посещения Хрунк не беше изпитвал такова необикновено чувство. Първият ден на Мрака. В съзнанието му това беше най-сериозната граница и може би точно това я правеше толкова важна.

Юнърбай излетя с пътнически полет от Високата екватория, но на борда нямаше туристи. Високата екватория се намираше само на пет хиляди мили разстояние, но това беше пределът, до който можеше да стигнеш от залива Калорика през Първия ден на Мрака. Юнърбай и двете му сътруднички — впрочем, телохранители — изчакаха останалите пътници да станат и да се отправят към изхода. Тогава взеха връхните си дрехи, отопляемите галоши и двете раници — единствената причина за пътуването им. Когато тръгна към изхода на самолета, Хрункнер се вкопчи в предпазните въжета над пътеката и една от раниците падна в краката на стюарда. Непромокаемата материя отчасти се отвори и отвътре се подадоха грижливо опаковани пакетчета прах с глинест цвят.

Хрункнер се отдръпна от пътеката и стегна връзките на раницата. Стюардът объркано се усмихна:

— Чувал съм да твърдят, че най-експортираната стока от Висока екватория е едноцветният планински прах. Но никога не съм смятал, че някой го приема насериозно.

С вдигане на рамене Юнърбай прикри смущението си. Понякога това осигуряваше чудесно прикритие. Той отново закачи раницата от двете страни на черупката си и се престори, че закопчава връхната си дреха.

— А… хм… — стюардът явно искаше да каже още нещо, но изведнъж отстъпи и с поклон ги изпрати на изхода.

Тримата слязоха по подвижната стълба и стъпиха на асфалтирания перон. И изведнъж проумяха какво възнамеряваше да каже стюардът. Само допреди час, когато напускаха Високата екватория, въздухът беше осемдесет степени под точката на замръзване, а скоростта на вятъра достигаше двайсет мили в час. Бяха им необходими отопляеми дихателни маски само за да извървят разстоянието между летищния терминал и самолета. А тук…

— По дяволите, това място е истинска пещ! — каза Брун Солак, младши агент в Службата за сигурност, като свали раницата и се освободи от връхната си дреха.

Старшият агент се изсмя, макар че се бе поддала на същото глупаво усещане.

— Какво очакваш, Брун? Това е заливът Калорика!

— Да, но все пак днес е Първият ден на Мрака!

Някои от другите пътници не бяха проявили подобна предвидливост. Те трополяха напред като парад-гротеска и подскачайки от крак на крак, смъкваха връхните си дрехи, галошите и дихателните маски. Дори в този момент Юнърбай не пропусна факта, че докато ръцете и краката на Брун са заети с освобождаването й от противостудовото облекло, крайниците на Арла Ъндъргейт са свободни и тя спокойно се оглежда. Брун неволно застана нащрек, когато Арла започна да сваля връхните си дрехи. И като по магия служебните им пистолети изобщо не се забелязаха при това занимание. Може и да се държаха като кретени, но независимо от поведението им Арла и Брун не отстъпваха на войниците под командването на Юнърбай през Великата война.

Мисията във Висока екватория не изискваше специална техника и изключителни мерки за сигурност, но действията на Разузнаването на летищния комплекс бяха изключително съгласувани. Пакетите със скално брашно бяха превозени в бронирани коли. Още по-впечатляващо: командващият майор дори подхвърли някаква остроумна забележка за абсурдността на операцията.

След трийсет минути Хрунк и неговите вече не толкова важни телохранители се озоваха на улицата.

— Какво искаш да кажеш с „не толкова важни“? — Арла разкърши ръце в престорено учудване. — Не-важно беше прекарването на това… вещество през континента — нито тя, нито Брун разбираха изключителното значение на скалното брашно и безсрамно демонстрираха презрението си към него. Бяха добри агенти, но поведението им не съвпадаше с представите и навиците на Хрунк. — Сега вече ще пазим нещо важно — тя посочи с ръка Хрунк и този път в шеговития й тон прозвучаха сериозни нотки. — Защо не улесниш живота ни и не тръгнеш с хората на майора?

— До срещата ми с шефа има повече от час — усмихна се Хрункнер. — Времето е достатъчно, за да стигнем пеш. Не изпитваш ли любопитство, Арла? Колко обикновени хора имат възможност да видят залива Калорика през Първия ден на Мрака?

Арла и Брун го изгледаха със сърдитото изражение на сержанти, сблъскали се с глупаво поведение, което не могат да коригират. Достатъчно често през собствения си живот Юнърбай се беше чувствал по този начин, въпреки че обикновено не показваше толкова открито неодобрението си. Неведнъж Сродниците демонстрираха готовността си да завладеят земите на другите хора. Но аз съм вече на седемдесет и пет години. Толкова неща ме карат да се страхувам. Той вече вървеше към светлинките по бреговата ивица. Обичайните телохранители на Юнърбай, които го придружаваха при командировките му във външните места, щяха да го възпрат с телата си. Арла и Брун бяха техни временни заместници, не толкова обстойно инструктирани. След миг двете заприпкаха след него, за да не изостанат. Но Арла говореше нещо в микрофона на малкия си телефон. Юнърбай се усмихна неволно. Не, двете не бяха глупави. Чудя се само дали аз ще открия агентите, които тя извика.

От незапомнени времена заливът Калорика се смяташе за едно от чудесата на света. Беше една от трите познати вулканични местности, а другите две се намираха под тонове лед и океан. Самият залив всъщност представляваше отвор на угаснал вулкан, а океанските вълни заливаха по-голямата част от централния кратер.

В първите години на Новото слънце тук се развихряше истински ад, макар че никой досега не беше наблюдавал пряко мястото. Стръмните грапави склонове на кратера събираха слънчевите лъчи и температурата надвишаваше точката на топене на оловото. Очевидно това предизвикваше — или позволяваше — бързо просмукване на лавата и непрекъсната поредица от експлозии, които променяха склоновете до отслабването на слънчевите лъчи в средата на Периода на светлина. Дори през тези години единствено най-безразсъдните изследователи дръзваха да надзърнат от ръба на платото към кратера.

Но с отслабването на жегата в цикъла на Чезнещото слънце положението се променяше. Зимите в северните и южните области ставаха все по-сурови, а най-високите склонове на кратера осигуряваха топлина и уют. С изстиването на планетата все по-долни и по-долни пластове първо ставаха достъпни, а след това се превръщаха в рай. През последните пет поколения заливът Калорика носеше славата на най-изискания курорт през годините на Чезнещото слънце. Това беше кътчето за най-богатите хора — тези, които не бяха принудени да спестяват и да работят, за да се подготвят за настъпването на Периода на мрак. Място за забавления. Дори в разгара на Великата война, когато Юнърбай си проправяше път през снега на Източния фронт, и по-късно, когато военните действия се водеха предимно в подземните тунели — той беше виждал цветни гравюри със сцени от живота, който богатите безделници водеха на дъното на залива Калорика в средата на яркия период.

В известен смисъл Калорика в началото на този период приличаше на света, който съвременната техника и овладяването на атомната енергия донесоха на цялата раса от Паяци за времетраенето на целия Мрак. Юнърбай се отправи към светлините пред себе си, като се питаше каква гледка ще се разкрие пред очите му. Отдалеч долиташе тиха музика.

Навсякъде гъмжеше от хора, които се смееха и от време на време спореха помежду си. Носеше се духова музика. Но всички бяха толкова странни, че известно време Юнърбай не забеляза най-важните подробности.

Той се остави навалицата да го повлече със себе си. Представяше си колко напрегнати се чувстват Арла и Брун сред тази тълпа непроверени непознати. Но двете се справиха чудесно, сляха се с бърборещото мнозинство и небрежно не изпускаха Юнърбай извън обсега на ръцете си. След няколко минути тримата бяха отмъкнати до брега. Около тях някои хора размахваха запалени пръчици тамян, но от дъното на кратера се издигаше по-силна миризма. Лекият бриз разнасяше бързо серните изпарения. В средата на залива, сред водата, имаше разтопена скала, грейнала в червено, ултрачервено и жълто. Призрачни кълба пара я заобикаляха от всички страни. В това водно пространство никой не се притесняваше за наличието на дънен лед и левиатани, макар че едно вулканично изригване щеше да унищожи всичко наоколо.

— Проклятие! — неволно възкликна Брун и се блъсна в Юнърбай. — Погледнете във водата! Хората се давят!

Юнърбай погледна за миг в посоката, която тя сочеше.

— Не се давят! Те са… в името на Мрака! Те си играят във водата!

Потопените наполовина фигури носеха нещо като понтони, които ги предпазваха от потъване. Тримата просто седяха и се взираха към тях. Изведнъж Хрункнер установи, че не само те са смаяни, макар че повечето от заобиколилите ги зрители се мъчеха да прикрият ужаса си. Защо някой ще си играе на удавник? В по-топлите времена — може би за военни цели — и Сродниците, и Съглашението строяха военни кораби.

Двайсетина метра под каменния парапет още един шегаджия се бухна във водата. Изведнъж на Юнърбай му се стори, че водната ивица е ръбът на бездънна пропаст. Той отстъпи. Искаше да избяга от писъците на удоволствие или ужас, които се носеха над водата. Тримата прекосиха долната площадка и се отправиха към украсените с лампички дървета. Тук на открито се виждаше небето и стените на огромния кратер.

Беше ранен следобед, но с изключение на студените светлинки по дърветата и топлите отблясъци от центъра на кратера, беше тъмно като в нощ. Слънцето надзърташе към тях — бледо петънце в небето, червеникав диск, изпъстрен с миниатюрни черни точици.

Първият ден на Мрака. Религиите и народите имаха незначителни разногласия за точната дата. Новото слънце се раждаше сред взрив от ослепителна светлина, макар че досега жив човек не я беше виждал. Но след изригването слънцето постепенно отслабваше. Това продължаваше почти през целия Период на светлина. През изминалите три години слънцето се превръщаше в блед диск, а топлината му не беше достатъчна дори да стопли нечий гръб по обяд. Светлината беше толкова слаба, че можеше да гледаш право в светилото с незащитени очи. А през последната година през целия ден се виждаха по-ярките звезди. Дори тогава началото на Периода на мрак не беше обявявано официално. Просто това бе признак, че зелените растения повече няма да растат. Че е най-разумно да си складирал хранителните запаси дълбоко в убежището си. Че отглежданите грудки и корени вече са единствената храна, която ще поддържа съществуването ти, докато настъпи времето да се оттеглиш под земята.

И така, в постепенното спускане към забвението кое характеризираше настоящия момент — или поне деня? Кое отбелязваше Първия ден на Мрака? Юнърбай вдигна очи към слънцето. Цветът му наподобяваше нагорещена готварска плоча, но беше толкова слабо, че не усети топлинка. Светлината нямаше да намалява повече. Просто светът ще става по-студен, и по-студен, и още по-студен. Само светлината на звездите и бледото сияние на този червеникав диск ще разпръскват мрака. Отсега нататък въздухът винаги ще бъде прекалено вледенен за нормално дишане. През последните поколения в този момент започваше трескавото трупане на запаси в индивидуалните убежища. През последните поколения този момент беше съпътстван с мигове на изключително благородство и долни, страхливи предателства. В този момент всички, които не бяха напълно подготвени, се сблъскваха със същността на Мрака и студа.

Тук. Днес. Хрункнер насочи вниманието си към хората на площадката, застанали между него и дърветата. Сред тях имаше и такива — по-възрастни индивиди и неколцина от настоящото поколение — които вдигаха ръце към слънцето, после докосваха с благодарност земята и нейното обещание за дълъг спокоен сън.

Но въздухът наоколо беше мек като в лятна вечер в средата на Периода на светлина. И земята беше топла, като че ли Слънцето току-що бе залязло, а следобедната жега се просмукваше навсякъде. Повечето хора около тях не си даваха сметка за изчезването на светлината. Те се смееха, пееха, а дрехите им бяха толкова ярки и скъпи, че явно през умовете им не минаваше никаква мисъл за бъдещето. Но сигурно богаташите винаги са били такива.

Лампичките по дърветата сигурно се захранваха от основната разделителна централа, построена преди близо пет години от компаниите на Юнърбай по планинските скатове, увиснали над платото. Студените им искри сияеха в гората на дъното на кратера. Някой беше донесъл мързеливи горски феи и те се бяха размножили с хиляди. Крилата им проблясваха в синьо, зелено и синьо-зелено на светлината на лампите, а създанията подхвръкваха съчувствено около събралите се под дърветата.

В гората хората танцуваха вкупом. Някои от най-младите се катереха по дърветата, за да си поиграят с феите. Музиката ставаше налудничава, докато се спускаха към средните пластове на кратера и поемаха по лекия наклон, който щеше да ги отведе до именията на дъното. Юнърбай вече свикна да среща хора, родени извън фазата. Те наистина бяха необходими, въпреки че все още съзнанието му крещеше „извращение“ при вида им. Той харесваше и уважаваше мнозина от тях. Застанали от двете му страни, Арла и Брун незабелязано му проправяха път. И двете му сътруднички бяха родени извън фазата — около двайсетгодишни, само малко по-млади от Виктъри Младша сега. По нищо не отстъпваха на тези, с които Хрункнер някога се сражаваше рамо до рамо. Да, малко по малко Хрункнер Юнърбай преодоля отвращението си. Но… Никога не съм виждал толкова родени извън фазата, събрани на едно място!

— Ей, стар приятелю, ще потанцуваш ли с нас?

Две млади дами и един мъж се хвърлиха към него. Неизвестно как Арла и Брун успяха да го отърват, като през цялото време се преструваха на разгорещени танцьорки. В тъмнината под едно дърво Юнърбай зърна нещо, което му заприлича на петнайсетгодишен барелеф. Но като че ли внезапно всичките релефни сцени на грях и мързел оживяха пред очите му. Да, въздухът наистина е приятно топъл, но в полъха се долавя миризмата на сяра. Да, земята наистина е приятно топла, но аз знам, че не е затоплена от слънчевите лъчи. Вместо това горещината в самата земя се простираше все по-надолу и по-надолу. Като горещина от разлагащ се труп. Всички издълбани убежища щяха да се превърнат в смъртоносен капан — толкова нажежен, че плътта на приютилите се в тях ще изгние в черупките им.

Юнърбай нямаше представа как Арла и Брун успяха да го заведат до отсрещния край на гората. Тук все още имаше много хора и дървета, но истерията от дъното беше отшумяла. Танците бяха по-спокойни и хората не разкъсваха дрехите си. Тук горските феи се чувстваха в пълна безопасност. Кацаха по раменете им, настаняваха се там и размахваха нежните си разноцветни крила с мързеливо безочие. В останалата част на света тези създания отдавна бяха изгубили летателните си органи. Преди пет години Юнърбай тръгна по улиците на Принстън след един голям студ. А под ботушите му хрущяха хиляди пъстри венчелистчета — крилцата на изящните горски феи, които се криеха в дълбоките си хралупи, за да снесат миниатюрните си яйца. Мързеливите създания вероятно щяха да преживеят още няколко летни сезона, но те бяха обречени… или скоро щяха да бъдат.

Тримата тръгнаха нагоре и все по-нагоре по долните склонове на стената. Пред тях по цялата окръжност на кратера бяха подредени в редица резиденции. Разбира се, всички бяха вдигнати преди не повече от десетилетие, но по-голямата част бяха строени в стила „детско чадърче“, станал модерен през последното поколение. Сградите бяха нови, но семействата и богатствата им бяха стари. Почти всяко имение имаше радиална собственост в горните части на кратера. Резиденциите от ранните години на Чезнещото слънце бяха разположени в средната част на стената. Повечето от тях бяха тъмни и откритата им архитектура ги правеше неизползваеми. Дори по покривите на високо разположените резиденции проблясваше скреж. А някъде там, горе, беше и имението на Шерканер. Той знаеше, че дори заливът Калорика не може да избяга от Периода на мрак на слънцето. За това бяха необходими ядрени мощности.

Между горските светлинки на дъното и пръстена от резиденции се стелеха сенки. Горските феи полетяха обратно надолу, а крилата им слабо проблясваха. Миризмата на сяра вече отслабваше в студения мразовит въздух. Над главите им небето беше тъмно, но звездите и бледият слънчев диск се виждаха ясно. Мракът беше истински. Известно време Юнърбай се взира нагоре, като се опитваше да не гледа светлинките на дъното. После се засмя пресилено:

— Вие какво ще предпочетете, колеги, да влезете в открита битка с врага или да минете още веднъж през тази тълпа?

— Разбира се, че ще заложа на тълпата — сериозно отговори Арла Ъндъргейт. — Но… точно тази е много необикновена…

— Плаши те, нали? — неловко прозвуча гласът на Брун.

— Аха — съгласи се Арла. — Забелязахте ли, че повечето от хората тук също са изплашени? Не знам, но като че ли всички те… всички ние… сме се превърнали в мързеливи горски феи. Като погледнеш нагоре и видиш Мрака, когато осъзнаеш, че слънцето се е скрило… се чувстваш невероятно нищожен.

— Така е… — Юнърбай не се сети какво да добави. Двете млади сътруднички бяха родени извън фазата. И със сигурност представите на традиционалистите не бяха набивани в главите им цял живот. Въпреки това изпитваха същите стаени опасения както и Хрункнер Юнърбай. Стана му любопитно. — Хайде, въжената станция е някъде наоколо.