Върнър Виндж
Дълбина в небето (69)

66.

Времето минаваше, но Арахна още дълго щеше да изстива. Последните сухи урагани продължаваха да вилнеят по средните височини, все по-близо до световния екватор.

Флайерът им нямаше крила, нито пък джетове или ракети. Той се спусна по балистична дъга, забави ход и леко кацна върху голата скала на високото плато.

От него излязоха две фигури в скафандри — едната висока и стройна, другата ниска, с крайници, разперени във всички посоки.

Майор Виктъри Лайтхил потупа по земята с върховете на ръцете си.

— Нямаме късмет — тук няма снежна покривка. Нито дири, които да можем да проследим. — Тя махна към скалистия склон на няколко десетки метра от тях. Там имаше сняг — навял в процепите, там, където в момента беше завет. Той блещукаше, призрачно червеникав в слънчевите лъчи. — А там, където има сняг, вятърът вечно го носи насам-натам. Усещаш ли полъха?

Триксия Бонзол се наведе срещу вятъра. Чуваше го как пее покрай шлема й. Засмя се.

— Повече, отколкото ти. Аз трябва да му устоявам само на два крака!

Тръгнаха към един планински склон. Триксия отдавна беше изключила мрежовата си аудиовръзка. Това време и място тя искаше да изживее непосредствено, без никой да я прекъсва. И все пак бръмченето и екраните в горната периферия на зрението й я държаха в слаб контакт със ставащото в космоса и Принстън. В реалния свят зад визьора на шлема й светлината беше силна кажи-речи колкото лунната светлина на Триланд, а единственото движение беше лекото движение на скрежа, понесен от вятъра.

— И според нас най-вероятно тук Шерканер е изоставил хеликоптера?

— Да, но няма никакви следи от него. Всичките файлове с данни от пътуването са объркани. Татко е контролирал машината на Рачнер чрез мрежата. Може би е отивал на някое специално място. По-вероятно е обаче да не е имал представа накъде е тръгнал. — Триксия не чуваше истинския глас на Виктъри Лайтхил. Звуците се преобразуваха в шлема й. Резултатът не беше човешка реч, със сигурност не бяха и паешките звуци, но Триксия го разбираше също толкова лесно, колкото и несе, а като слушаше, очите и ръцете й оставаха свободни за друго.

— Но… — Триксия махна с ръка към изровената земя наоколо. — Думите на Шерканер ми звучаха разумно дори накрая, когато всичко се разпадаше. — Говореше на същия език-посредник, който и слушаше. Процесорът в скафандъра се грижеше да преобразува звуците в достъпни за слуха на Вики.

— Той си е такъв — рече Виктъри. — Току-що бе изгубил мама. Току-що бяха помели Нишнимор, Джейберт и контраразузнаването точно под него.

В дъното на визьора си Триксия забеляза как предните ръце на Вики потръпват. Това съответстваше на присвитите устни на човек, изпитващ болка. В годините, докато беше фокусирана, тя винаги си представяше как им говори очи в очи, на еднакво равнище. В безтегловност положението беше горе-долу такова. Но на земята… ами, човешките тела се изпъваха нагоре, а тези на Паяците се сплескваха. Ако нямаше долен визьор, щеше да пропуска „израженията на лицето“ — и, още по-зле, можеше да стъпче най-добрите си приятели.

— Благодаря, че дойде с мен, Триксия. — Ключовете в езика-посредник сочеха, че гласът на Вики трепери. — Била съм тук, в Далечния юг и преди — официално, с братята и сестрите ми. Обещахме си за известно време да го оставим на мира, но… не мога… и не мога да посрещна това сама.

Триксия размаха ръка в жеста, който означаваше успокоение и разбиране.

— Исках да дойда тук още откакто излязох от Фокус. Най-сетне се чувствам личност, а като съм с теб, все едно имам семейство.

Една от свободните ръце на Вики се пресегна и потърка лакътя на Триксия.

— За мен ти винаги си била личност. Спомням си, когато Гокна загина и Генералът ни разказа за вас. Татко ни показа записите — още от първия път, когато си се свързала с него. Тогава той все още си мислеше, че вие, преводачите, сте някакъв вид изкуствен интелект. Но на мен ми се струваше, че си личност, а и си личеше, че татко много те харесва.

Триксия направи жеста за усмивка.

— Милият Шерк беше толкова убеден в съществуването на невъзможни неща като изкуствения интелект. За мен Фокусът винаги е приличал на сън. Моята мисия беше да разбирам идеално вас, Паяците, а емоциите просто си вървяха с нея. Такъв страничен ефект Томас Нау изобщо не беше очаквал. — Себеосъзнаването като Паяк стана бавно, все по-силно с напредването в езика. Радиодебатът беше повратната точка — когато Триксия, Зинмин Брут и останалите се преобразиха в действителност и взеха страна в усъвършенстването на техния занаят. Толкова съжалявам, Ксопи. Ние бяхме фокусирани — и изведнъж ти се оказа врагът. Когато проверихме твоите МРИ-кодове, всъщност не разбрахме как сме те убили. На всеки от нас можеше да се случи да превежда Педуре, всеки можеше да се окаже на мястото ти. И тогава Триксия за първи път използва комуникационните канали и така се разкри пред Шерканер Ъндърхил.

Сега гладката скала беше напукана, издигаше се и се врязваше в склона. Там имаше снежни петна и цепнатини, засенчени от слънчевата и звездна светлина. Виктъри и Триксия изпълзяха по скалите в подножието на хълма и се вгледаха в сенките. Това не беше сериозно издирване — по-скоро акт на почит. Въздушните и орбитални служби бяха приключили издирването преди много дни.

— Мислиш ли… мислиш ли, че някога ще го намерим, Виктъри? — през повечето й години във Фокус Шерканер Ъндърхил беше центърът на вселената за Триксия Бонзол. Едва забелязваше стотиците предани посещения на Анне Рейнолт и на Езр, но Шерканер Ъндърхил беше истински. Спомняше си стария паяк, който имаше нужда от дървеница-водач, за да не обикаля в кръгове. Колко ли далече бе отишъл?

Виктъри се умълча. Беше се изкачила няколко метра по-нагоре по склона и ровичкаше под една издатина. Като всички от нейната раса, и тя беше по-добра от човеците в скалното катерене.

— Рано или късно, да. Знаем, че не е на повърхността. Може би… Според мен Мобиай е извадил късмет и е намерил дупка, по-дълбока от няколко метра. Но дори и това не става за убежище. Тялото на татко щеше бързо да изсъхне до смърт. — Тя се измъкна изпод скалата. — Странна работа. Когато Планът се разпадаше, си мислех, че сме загубили мама, а татко можем да спасим. Но сега… Знаеш ли, че човеците току-що направиха нови сонограми от дъното на Далечния юг? Бомбите на Сродниците са разрушили Парламента и най-горните пластове. Под тях има милиони тонове раздробени скали — но има и открито пространство, останките от суперубежището на южаните. Ако мама и Хрунк са успели да стигнат живи в някоя от тези…

Триксия се намръщи — беше видяла новината.

— Но докладът твърди, че да се копае е твърде опасно, че така просто ще се разрушат отворените пространства. — А когато Новото слънце изгрее, тези милиони тонове скала без съмнение ще се срутят върху убежището.

— Да, но ние имаме време да планираме всичко. Ще подобрим човешките екскавационни технологии. Може би ще можем да влезем там от много по-далеч, да прокопаем тунели на много голяма дълбочина, като поддържаме равновесието с каворит. Някой ден, преди Новото слънце да изгрее, ще разберем какво има в тези суперубежища. И ако мама и Хрунк са там долу, ще ги спасим.

Запътиха се на север покрай могилата. Дори и това да беше хълмът, където Шерканер бе изоставил Тракт, бяха доста далеч от мястото, където вероятно се бе приземил Рачнер. И все пак Виктъри надничаше във всяка пролука.

Триксия не можеше да я догони. Тя се изправи и се огледа към далечината. Небето над южния хоризонт сияеше, сякаш долу светеше град. И почти беше така. Старите ракетни бази ги нямаше, но сега светът бе намерил по-добър начин да използва високото плато. Мини, в които добиваха каворит. Компании от целия пробуждащ се свят се бяха юрнали насам. От орбита се виждаха огромните кариери, простиращи се от мястото на първоначалната операция на Сродниците на хиляди мили по ширналата се пустош. Тук сега работеха един милион Паяци. Дори и никога да не изобретяха начин за синтезиране на вълшебното вещество, каворитът щеше да предизвика революция в местните космически полети и отчасти да компенсира липсата на други небесни тела в тази слънчева система.

Виктъри сякаш забеляза, че Триксия забави крачка. Паякът намери един кръгъл балван, скрит на завет, и се настани върху него. Триксия приседна до нея, доволна, че се изравняват. По равнините в южна посока виждаха стотици могили — всяка от тях можеше да е последният подслон на Шерканер. Но в небесното сияние отвъд хоризонта искрици светлина бавно пълзяха нагоре — антигравитационните товарни кораби издигаха товари в небето. В цялата човешка история антигравитацията беше една от Изгубените илюзии. А ето — съществуваше.

Вики доста време не промълви нито дума. Човек, непознаващ Паяците, би си помислил, че тя спи. Но Триксия виждаше издайническите движения на ръцете, с които се храни и чуваше плач — за това не й беше нужен превод. Понякога Вики беше такава — отхвърляше образа, който поддържаше пред своя екип, пред Белга Ъндървил и пришълците от космоса. Малката Виктъри се беше справила много добре, почти също толкова добре, колкото и майка й би го направила — Триксия беше сигурна в това. Тя доведе Великото разузнаване на своите родители до заключителния триумф. В очилата си Триксия виждаше десетина настоятелни обаждания за майор Лайтхил. Час или два в самота — понастоящем Виктъри можеше да си отдели само толкова. Освен Брент, Триксия вероятно беше единствената, която знаеше за вътрешните съмнения на Виктъри Лайтхил.

Изчезващата се издигна в небето и завъртя сенките по изровената земя. Това беше най-топлото време във Високата екватория за двеста години напред, но най-доброто, което звездата можеше да постигне, беше да издигне мека мъгла от изпарения.

— Надявам се на най-хубавото, Триксия. Генералът и татко — и двамата са такива умници! Не може и двамата да са мъртви. Но те… и аз… трябваше да осъществят много трудни неща. Хората, които ни се доверяваха, загинаха.

— Беше война, Виктъри. Срещу Педуре, срещу Новородените. — Това си казваше и Триксия, когато си мислеше за Ксопи Ренг.

— Да. И тези, които оцеляха, се справят добре. Дори и Рачнер Тракт. Той няма да се върне в кралската служба. Чувства се предаден. И беше предаден. Но той сега е горе с Джирлиб и Диди — тя посочи към L1. — Става нещо като паешки Чуенг Хо. — Тя млъкна, после рязко плесна по камъка, на който седеше. Триксия чуваше, че истинският й глас е гневен, отбранителен. — По дяволите, мама беше добър генерал! Аз никога не бих сторила онова, което направи тя — наследила съм твърде много черти на татко. И в първите години се получаваше — съчетанието от неговия гений и нейния даваше в резултат още по-голям гений. Но им ставаше все по-трудно и по-трудно да прикриват контраразузнаването. Видеомантията беше страхотен параван — тя ни позволяваше да разполагаме с независим хардуер и секретен поток от данни под носа на човеците. Но ако бяхме допуснали дори и една-единствена грешка, ако човеците се бяха досетили, можеха да убият всички ни. Тази мъка разяде сърцето на мама.

Ръцете, с които се хранеше, се замятаха без посока, чу се сподавено съскане. Виктъри ридаеше.

— Само се надявам да е казала на Хрункнер. Той беше най-верният приятел, който някога сме имали. Обичаше ни, макар и да ни смяташе за рожби на извращение. Но мама така и не можа да го приеме. Тя искаше твърде много от чичо Хрунк, и когато той така и не се промени, тя…

Триксия плъзна ръка по средата на гърба й. Това беше най-близкия жест до прегръдката с много ръце, достъпен за човека.

— Знаеш колко много искаше татко да каже на Хрунк за контраразузнаването. Последния път в Принстън двамата с татко си мислехме, че ако успеем, и мама ще се включи. Но не. Генералът… не умееше да прощава. Но накрая… ами, тя поиска точно Хрунк да я придружи до Далечния юг. Щом му се е доверила за това, без съмнение би му разказала и останалото. Нали? Щеше да му каже, че не всичко е било напразно.