Върнър Виндж
Дълбина в небето (20)

17.

По официални данни пивницата на Бени Уен, естествено, не съществуваше. Бени се настани в подходящото за целта празно пространство между два от вътрешните куполи. Двамата с баща му работеха тук през всеки свободен миг и постепенно го оборудваха с мебели, видеотапети и маса за игра на зарове при нулева гравитация. На места под купола все още личеше оголената конструкция, но и нея боядисаха във весели цветове.

Когато дойде ред неговата група да поеме Бдението, Фам Тринли прекарваше тук цялото си свободно време. А такова имаше в излишък, откакто оплеска работата със стабилизирането на L1 и Киви Лизолет стана шеф на операцията.

Ароматът на хмел и ечемик удари Фам в носа още щом прекоси прага. Облак бирена пяна прелетя край ухото му и отплува към вентилатора над вратата.

— Ей, Фам, къде беше досега, стари дяволе! Взимай стол и сядай!

Неговата обичайна компания се беше разположила под тавана на игралната зала. Фам им махна за поздрав, после се плъзна с леко движение през стаята и се намести край междинната стена. Искаше му се да е по-настрани от останалите, но помещението беше твърде тясно, за да може да се отдели на достатъчно разстояние.

Тръд Силипан прекоси стаята и се отправи към Бени, който се поклащаше над бара.

— Къде са бирата и мезето, момче? Ей, и добави една голяма за тоя военен гений тук!

Всички се разсмяха, Фам отвърна на предизвикателството само с презрително сумтене. Доста се беше постарал, за да си извоюва славата на празнодумец и самохвалко. Искаш да чуеш история за чутовна храброст — моля, само се заслушай в приказките на Фам Тринли за малко повече от стотина секунди. Ако обаче имаш достатъчно собствен опит, скоро ще разбереш, че повечето от неговите разкази са чиста измислица. Независимо дали бяха истина или плод на неговата фантазия обаче, храбрецът в тях винаги беше той. Фам се огледа. Както обикновено почти всички клиенти бяха Новородени от класата на последователите. В повечето компании обаче имаше по един-двама Чуенг Хо. Изминаха почти шест години от настъпването на Изгрева, шест години след „зверството на Дием“. За повечето от тях това означаваше около две години лично време. Оцелелите Чуенг Хо вече усвоиха новите порядки и се приспособиха към живота в колонията. Не можеше да се каже, че са напълно асимилирани, но също като Фам Тринли се превърнаха в неразделна част от Изгнанието.

Хънт Уен се отдели от бара и прекоси стаята. След себе си теглеше мрежа, пълна с бирени колби и суха храна, чиято доставка в пивницата носеше най-голям риск за Бени. Разговорите замряха, докато той раздаваше наляво и надясно благата и прибираше разменните бонове.

Фам докопа една колба пиво. Съдината беше направена от някакъв нов вид синтетика. Бени въртеше далавера с екипите, които работеха на повърхността на диамантените скали. Малкият завод за преработка на суровините поглъщаше замръзнал въздух, лед и необработени диамантени късове, а бълваше обратно полезни суровини, включително и синтетични материали, от които се изработваха колбите, мебелите, играта на зарове. Дори главната атракция на заведението — пивото, беше продукт на диамантените планини, докоснати от магическата сила на бактериите в лагера на Чуенг Хо.

Колбата му имаше разноцветен надпис от едната страна: пивница „Лед и диаманти“. Под него беше нарисувана диамантената скала, потънала в бирена пяна. Картината си я биваше и явно беше размножена от рисуван на ръка оригинал. Фам се загледа по-внимателно в сложния рисунък, после преглътна напиращите въпроси. Други щяха да ги зададат вместо него… По свой си начин.

Из помещението се разнесе бурен смях, когато Тръд и приятелите му забелязаха рисунката.

— Ей, Хънт, ти ли нарисува това?

По-възрастният от двамата Уен се ухили притеснено и кимна с глава.

— Ей, много гот! Ама не е като фокусиран художник да ти го направи, де!

— Аз пък си мислех, че си бил нещо като физик преди да се освободиш.

— Астрофизик. Но аз… вече не си спомням много за този период от живота си. Сега опитвам да правя различни неща.

Новородените продължиха да си бъбрят с Уен още няколко минути. Повечето бяха приятелски настроени и всички — с изключение на Тръд Силипан — изглеждаха доста симпатични. Фам имаше бегли спомени за Хънт Уен отпреди засадата — талантлив учен с открит и благ характер. Е, поне характерът му си беше останал същия. Хънт продължаваше да се усмихва все така широко, но сякаш се извиняваше за нещо. Приличаше на керамичен съд, който е бил счупен, после усърдно възстановен и отново влязъл в употреба, но вече твърде крехък и трошлив.

Хънт прибра и последните бонове и се понесе обратно през стаята. Спря насред помещението, на половината път до бара, после се приближи до видеотапета и се загледа в изображението на диамантените скали и слънцето над тях. За миг сякаш забрави за пивницата и шума в нея, за препълнените маси и оживено разговарящите хора, запленен от загадъчната Изчезваща звезда. Тръд Силипан се изсмя и се протегна през масата към Тринли:

— По-отплеснат е и от най-завеяния идиот. Повечето освободени „умни глави“ обаче не са в толкова трагично състояние.

Бени Уен излезе иззад бара и отведе баща си някъде, където клиентите да не го виждат. Бени беше сред най-непокорните Чуенг Хо. На всички стана ясно, че е сред заговорниците на Дием, затова оцеляването му най-много биеше на очи.

Разговорите постепенно се завъртяха около главните събития от деня. Джау Ксин искаше да открие някой от Бдение A, който би желал да се премести в смяна B; неговата мадама била причислена към друго Бдение. С този вид проблеми обикновено се занимаваха Пастирите, но ако се стигнеше до предварително споразумение… Някой подметна, че някаква жена Чуенг Хо от Генералния щаб уреждала подобни сделки в замяна на други услуги.

— Проклетите Спекуланти, способни са да сложат цена на всяко нещо — изръмжа Силипан.

Тринли пък ги угости с нова история — уж пак истинска, но с толкова невероятни обрати, че веднага прозираше къде е измислицата. Разказа за едно много дълго Бдение, което твърдеше, че ръководел лично.

— Изкарахме петдесет години само с четири групи за Бдение. Накрая трябваше да наруша правилата и да позволя и деца да участват в мисията, но тогава вече си бяхме извоювали предимство на пазара…

Фам тъкмо стигна кулминацията, когато Тръд Силипан го сръга в ребрата.

— Псст, господин Чуенг Хо, вашето възмездие пристига.

Думите му предизвикаха дружен смях. Фам измери с поглед Силипан, после се обърна в указаната посока.

Киви Лин Лизолет тъкмо прекрачваше прага на пивницата. Тя направи салто във въздуха и се приземи до Бени Уен. Разговорите отново утихнаха, а до масата на Тринли долетя звънливият й глас, отразен от купола:

— Бени! Направи ли вече трампата? Гонле би могла да покрие…

Думите й постепенно заглъхнаха, докато двамата се отдалечаваха към другия край на бара, после възобновените разговори напълно ги погълнаха. По всичко личеше, че Киви урежда някаква нова сделка, защото стискаше здраво рамото на Бени и оживено му обясняваше нещо.

— Вярно ли е, че тя още ръководи работата по стабилизирането на диамантените скали? Аз пък си мислех, че ти се занимаваш с това, Фам.

Джау Ксин се намръщи.

— Хайде спри се малко, Тръд.

Фам вдигна ръка — класически образ на раздразнен старец, който се опитва да си придаде важност.

— Нали ти казах вече, мен ме повишиха. Лизолет трябва да довърши работата на открито, а аз отговарям за цялата операция от името на Пастир Нау.

И той се извърна към Киви, стараейки се да си придаде очаквания от всички свиреп вид. „Любопитно ми е с какво точно се занимава в момента.“ Това дете беше наистина невероятно.

С ъгъла на окото си Фам забеляза, че Силипан виновно свива рамене пред Джау Ксин. На всички беше ясно, че Фам е дърт измамник, но въпреки това го харесваха. Разказите му може и да са пълни със самохвалство, но пък бяха забавни и увлекателни. Проблемът на Тръд Силипан бе, че няма мяра и не знае кога да спре да се занася с хората. А сега явно се чудеше как да се извини.

— Наистина, малцина са тези, които докладват лично на Пастира — обади се пак Силипан. — Аз пък ще ви кажа нещо за Киви Лин Лизолет. — И той се огледа, за да разбере кой още е в пивницата. — Знаете, че ръководя „умните глави“ на Рейнолт — така де, помагаме в разследванията, които води Ритцер Брюхел. Говорих с момчетата там. Нашата госпожица Лизолет е първа в списъка им. Замесена е в повече далавери, отколкото можете изобщо да си представите. — Той махна с ръка към мебелите, с които беше обзаведена пивницата. — Откъде, мислите, идва материалът за всичко това? Откакто замести Фам, тя е постоянно навън при скалите. И отклонява част от продукцията за хора като Бени.

Един от компанията размаха предупредително колбата с надпис „Лед и диаманти“ под носа на Силипан.

— Май и ти взимаш своя дял от всичко това, а, Тръд?

— Знаеш, че не това е главното. По-важно е, че това са ресурси, които принадлежат на комуната, а такива като нея и Бени Уен тайно ги източват. — Около масата закимаха важно. — Независимо за какво количество става дума, това си е кражба от нашата обща собственост. — Погледът му стана твърд. — В Годините на Заразата това се е смятало за едно от най-тежките провинения.

— Да, ама Пастира знае какви ги върши Лизолет. Значи едва ли е чак толкова страшно провинение.

Силипан кимна осъдително.

— Вярно, засега си затварят очите. — Усмивката му стана лукава. — И ще е все така, докато тя продължава да спи с него.

Този слух също се дочуваше напоследък оттук-оттам.

— Виж, Фам, ти също си Чуенг Хо, но си и военен човек. Тази почтена професия те поставя много по-високо от останалите, независимо какъв е произходът ти. Както ти е известно, всяко общество има свои морални норми. — По всичко личеше, че Силипан преповтаря наизустени чужди думи и идеи. — На върха са Пастирите или държавните мъже, както предполагам ги наричате вие. След тях са военните лидери, след това идват стратезите, техническият персонал и редовите войници. После са паразитите от различните категории: пропаднали членове на някоя достойна прослойка, които все още имат шанс да се върнат към почтения живот. По-долу са работниците от заводите и фермерите. А на самото дъно, съчетали всички най-отвратителни черти на долните отрепки в обществото, се намират спекулантите. — Силипан се ухили срещу Фам. Очевидно смяташе, че той трябва да е поласкан, щом го нареди сред благородните професии. — Търговците са долни хиени и лешояди, които нямат смелост да си вземат нещо със сила.

Дори фалшивата самоличност, която си беше надянал Тринли, не би могла да понесе хладнокръвно подобно изказване. Фам не издържа и избухна:

— Чуенг Хо са във възход от хиляда години насам, Силипан. Това едва ли може да послужи за доказателство за долната им и непочтена природа.

Силипан му се усмихна, преливащ от симпатия.

— Знам, че ти е трудно да приемеш истината, Тринли. Ти си добър човек и е в реда на нещата да си лоялен към своите. Въпреки това смятам, че лека-полека започваш да проумяваш. Спекулантите са неизтребимо племе и вечно ще паразитират на гърба ни, независимо дали продават съмнителни закуски в парка или се шматкат между звездите. Тия, които пътуват в космоса, наричат себе си цивилизации, но в действителност са просто паплач, която се тълпи по границите на истинските цивилизации.

— Не помня друг път да съм бил толкова поласкан и така жестоко оскърбяван едновременно — изръмжа в отговор Фам.

Всички наоколо се разсмяха, а Тръд Силипан очевидно мислеше, че неговата лекция искрено е развеселила Тринли. После Фам довърши своя разказ без повече да го прекъсват. След това разговорът се завъртя около догадки какви точно ще са тези паякообразни обитатели на Арахна. В други случаи Фам поглъщаше жадно всяка новост от тези истории с добре изигран ентусиазъм, но сега не му беше до това. Погледът му се рееше все около бара. Бени и Киви стояха полузакрити от плота и очевидно се караха за нещо. Макар и силно повлиян от предразсъдъците на Новородените, Тръд Силипан имаше право за няколко неща. През последните години подземният живот в колонията процъфтяваше. Това обаче не беше продължение на подривната дейност на Джими Дием. Сред Чуенг Хо нямаше и следа от предишното намерение да правят нов заговор. Сега всички се занимаваха със сделки. Бени, баща му и още дузина като тях редовно заобикаляха, а често дори нарушаваха законите на Пастира. До този момент Нау не се беше опитал да ги накаже по някакъв начин; поне засега нелегалната дейност на Чуенг Хо правеше живота на всички в колонията по-сносен. Фам и преди беше наблюдавал подобни процеси, възникващи, когато на Чуенг Хо е отнета възможността да търгуват като свободни човешки същества, да пътуват и да се бият.

Малката Киви Лин Лизолет беше в центъра на всичко. Фам спря удивения си поглед върху нея. За момент дори забрави да гледа намръщено и кръвнишки. Киви загуби толкова много напоследък. Според някои дори се беше продала. Но ето я сега, застъпваща от Бдение в Бдение и способна да се спазари с всички страни едновременно. Фам бързо потисна гордата усмивка, която беше на път да освети лицето му и отново загледа навъсено към нея. Ако Тръд Силипан и Джау Ксин изобщо подозираха за неговите истински чувства към Киви Лизолет, сигурно щяха да помислят, че съвсем си е изгубил ума. Ако някой по-схватлив като Томас Нау обаче се замисли по-внимателно, той лесно би могъл да събере две и две. А това ще е краят на Фам Тринли.

Наблюдавайки Киви Лизолет, Фам виждаше самия себе си. Това не му се беше случвало никога досега. Вярно, Киви е жена, а сексизмът бе една от отличителните черти на Тринли, за която не му се налагаше да преиграва. Приликите между тях двамата обаче бяха много по-дълбоки в сравнение с различията в пола. Киви я имаше, я — не, осем години, когато постъпи като участник в тази експедиция. Почти половината й детство мина сред звездите в космическия мрак, сам-сама, в компанията единствено на дежурния екип. Ето че сега се потопи в една коренно различна от нейната култура и въпреки всичко не се предава, а продължава да посреща всяко ново предизвикателство. Без преувеличение можеше да се каже, че е истински победител.

Фам изцяло потъна в мислите си и вече не надаваше ухо към разговорите на своите приятели по чаша. Дори не поглеждаше към Киви Лин Лизолет. Припомняше си случки и лица отпреди три хиляди години, с каквито беше изпълнен неговият тристагодишен живот.

Канбера. Тогава Фам беше на тринайсет — най-малкият син на Тран Нувен, крал и властелин на Нортланд. Фам отрасна заобиколен от бляскащите остриета на мечове, отрова и интриги. Живееше в каменен замък на брега на едно много студено море. Съдбата му се знаеше отрано — или ще падне убит съвсем скоро, или пък ще наследи кралския престол в бащините си земи. Така щеше да стане, ако изживееше живота си в средновековието, в което се роди. Но когато навърши тринайсет, всичко се обърна с главата надолу. Неговият свят, който познаваше въздушния транспорт и радиото само от древните предания и легенди, беше посетен от междузвездни търговци — Чуенг Хо. Фам още помнеше как техните летателни апарати превърнаха в клада Големите блата на юг от замъка. Само година след това феодалният строй в Канбера се промени до неузнаваемост.

Чуенг Хо прати три свои кораба в експедицията до Канбера. Допуснаха голяма грешка разчитайки, че този свят ще преоткрие високоразвитите технологии, докато стигнат до него. Оказа се обаче, че дори кралството на Тран Нувен не би могло да осигури гориво на експедицията. Два от корабите останаха при тях. Малкият Фам отлетя като заложник на третия — резултат от една безумна сделка, която баща му сключи със звездните хора.

Денят на заминаването му от Канбера беше студен и мъглив. Придвижването от замъка до блатата им отне почти целия предиобед. Тогава за първи път му позволиха да види отблизо корабите на небесните посетители. Малкият Фам Нувен се чувстваше на върха на щастието. Едва по-късно осъзна, че през целия му останал живот няма друг подобен момент, в който всичко да е така объркано и погрешно изтълкувано. Междузвездните кораби, които се появиха сред мъглата, се оказаха само совалки, използвани за кацане на повърхността на планетата; високият капитан с чуждоземен вид, който приветства Фам и баща му, беше втори офицер; на три крачки зад него пристъпваше млада жена, а чертите на лицето й бяха изкривени от притеснение. Наложница? Или пък обикновена прислужница? Ала не — истинският капитан, както се оказа по-късно.

Бащата на Фам, кралят, направи знак с ръка. Възпитателят на момчето и намусените прислужници го съпроводиха през калта до мястото, където чакаха звездните хора. Хватката на ръцете, които държаха раменете на момчето, стана още по-здрава, но то не забеляза това. Прехласнато гледаше „звездните кораби“, опитвайки се да проследи всяка извивка по блестящия корпус, направен най-вероятно от някакъв непознат метал. Някога беше виждал подобно вълшебство, изобразено върху картина или на скъпоценна камея, но сега мечтите му се превръщаха в реалност.

Сигурно щяха да го завлекат на борда на совалката още преди да е усетил предателството, ако не беше Синди. Синди Дюкан, по-малката дъщеря на един от братовчедите на Тран. Тяхното семейство беше достатъчно благородно, за да живее в двора, но не и толкова влиятелно, че да определя хода на кралските дела. Синди беше на петнайсет — най-странното и диво създание, което Фам някога бе срещал. Толкова странно, че дори нямаше дума, с която да я определи. Може би „приятел“ приблизително предаваше смисъла на техните отношения.

Тя се появи изневиделица и се изпречи между тях и звездните хора.

— Не! Това, което правите, не е редно. То няма да ни донесе нищо хубаво! Недейте…

И тя вдигна ръце нагоре, решена да ги спре на всяка цена. Фам дочу женски вик някъде отстрани. Беше майката на Синди, която крещеше на дъщеря си.

Това беше толкова безпомощен, глупав и безнадежден жест. Придружителите на Фам дори не забавиха крачка. Възпитателят му замахна с дебелата си тояга към краката на момичето и то падна на земята.

Фам се върна назад, опита се да стигне до нея, но някакви здрави ръце го вдигнаха във въздуха, приклещвайки здраво краката и ръцете му. Последният му спомен от Синди бе как се търкаля в калта, опитвайки се да се изтръгне от нападателите, без да откъсва очи от него. Фам Нувен така и не разбра каква цена е платило за тази своя дързост момичето, което единствено се осмели да го защити. Няколко века по-късно той отново се върна на Канбера. Вече беше достатъчно богат, че да купи цялата планета заедно с нейната цивилизация. Прерови всички библиотеки и откъслечните дигитални записи, които бяха направили останалите на планетата Чуенг Хо. Никъде обаче не откри дори намек или едничка дума за съдбата на Синди след дръзката й постъпка. Нищо повече не намери и в семейните хроники от онова време. Малкото момиче и онова, което то стори, нямаха никаква стойност пред съда на вечността.

… Фам беше повлечен отново напред. Наоколо му се мярнаха лицата на неговите братя и сестри — млади мъже и жени със студени, решителни изражения. В този ден те се отърваваха от една заплаха, колкото и малка да е тя. Слугите спряха за малко пред краля, бащата на Фам. Старият човек — всъщност по онова време той наближаваше четиридесетте — плъзна поглед по него. Тран беше за най-малкия си син нещо като въплъщение на съдбата или природните стихии — своенравен и загадъчен, скрит зад многобройни възпитатели, боричкащи се за благоволението му наследници и придворни. Устните му бяха като нарисувана върху лицето тънка черта. За миг в погледа на студените му очи проблесна нещо като съчувствие. Той докосна бузата на Фам.

— Бъди силен, момко! Ти носиш моето име.

После Тран се обърна и заговори развалено на езика на пришълците. Фам вече беше в ръцете на звездните хора.

 

 

Също като Киви Лин Лизолет и Фам Нувен беше запратен жестоко в безкрайността на космическия мрак, където не му беше мястото.

Той помнеше тези първи години по-ясно от който и да е друг етап на своя живот. Стана ясно, че екипажът има намерение да го пъхне в хладилника и да го стовари на следващата спирка. За какво друго би могло да им послужи момче, което мисли, че в цялата вселена съществува един-единствен свят, при това той е плосък? И на което досегашният живот е минал във въртене на меч.

Фам Нувен обаче си имаше свои собствени планове. Видът на хладилните камери за летаргичен сън събуди дявола в него. „Рипрайз“ едва беше напуснал орбитата на Канбера, когато малкият Фам изчезна от определената за него кабина. Той и без това беше дребен за възрастта си, а по това време вече знаеше всичко необходимо относно наблюдателните камери. Така намери работа на екипажа на „Рипрайз“ за цели четири дни. Накрая, разбира се, загуби битката и някакъв много сърдит Чуенг Хо го завлече при капитана.

Той вече знаеше, че това е „прислужницата“, която зърна край блатата. Но дори сега му беше трудно да го повярва. Някаква слаба женска да командва междузвезден кораб с хиляден екипаж (макар че по-голямата част от хората не даваха дежурство в момента и спяха в хладилните камери.) Хм. Може да е била любовница на собственика на кораба, но да го е отровила и сега да управлява на негово място. Това изглеждаше твърде вероятна версия, но пък я представяше като изключително опасна личност. В действителност Сура беше младши капитан, лидер на фракцията, която гласува против оставането им на Канбера. Онези, които останаха на планетата, наричаха отцепниците „разсъдливите страхливци“. Ето че сега се връщаха у дома почти напълно разорени.

Фам добре си спомняше нейното изражение, когато най-сетне го хванаха и го замъкнаха на капитанския мостик. Тя намръщено сведе поглед към малкия принц, облечен все още в кадифените одежди на благородническата прослойка на Канбера.

— Заради теб закъсня началото на Бдението, младежо.

Езикът бе почти неразбираем за Фам. Момчето потисна обзелата го паника и страха от самотата и отвърна решително на погледа й.

— Мадам, аз съм ваш заложник, а не роб или пък жертва.

— Проклятие, какво казва той? — Сура Вин безпомощно се обърна към своите лейтенанти. — Виж какво, синко, този полет ще трае шестдесет години. Дотогава все някъде трябва да те държим.

Фам проумя последните й думи въпреки езиковата бариера, но те му прозвучаха като заканата на техния коняр, когато се канеше да обезглави някой кон.

— Не! Не можете да ме сложите в някой от онези ковчези!

Сура Вин също го разбра отлично.

Един от присъстващите заговори бързо и отсечено на капитан Вин. Сигурно казваше нещо от рода на: „Неговите желания нямат значение, мадам.“

Фам напрегна мускули, приготвяйки се за нова игра на криеница. Но Сура само изгледа втренчено своя подчинен и нареди всички да напуснат капитанската кабина. После двамата с момчето се опитаха да се разберат на някаква странна смесица от двата езика. Разговорът им продължи няколко Ксек. Фам познаваше отвътре дворцовите интриги и начина, по който действаха придворните, но нищо от това не подхождаше за жената пред него. Малко след като бяха останали насаме, момчето се разхълца безутешно и Сура преметна ръка през раменете му, опитвайки се да го утеши.

— Това ще трае години наред — каза тя. — Нали разбираш какво искам да ти кажа?

— Д-д-д-да.

— Ако не се съгласиш да те приспим в някоя от камерите, ще бъдеш вече стар човек, когато пристигнем.

„Камера за летаргичен сън“ беше още един ужасяващ израз.

— Не, не, не! Предпочитам да умра!

Фам Нувен сякаш напълно изгуби разсъдъка си.

Сура мълча известно време. Едва години по-късно тя разказа как според нея е минала първата им среща.

— Вярно, имах пълното морално право да те натикам във фризера. Така щях да си спестя куп проблеми. Още не мога да разбера защо флотският съвет на Денг ме принуди да те приема; вярно че и преди бяха много дребнави и ме дразнеха постоянно, но това решение надмина всичко.

И ето че ти се появи — едно дете, продадено от собствения си баща. Бях готова да настроя всички срещу себе си, но не и да се отнасям с теб, както ме посъветваха баща ти и хората от съвета. Ако те бях замразила, ти щеше да си пак на същото ниво на развитие, когато стигнем Намджем — напълно безпомощен в една технически развита цивилизация. Затова реших да не те затварям в хладилна камера, а да те оставя буден и да те науча поне на основни неща. При това знаех, че рано или късно ще усетиш колко бавно върви времето в космически кораб, който се носи между звездите. След няколко години на борда камерите вече нямаше да ти се струват толкова страшни.

Въпреки това и на двамата никак не им беше лесно в началото. Цялата охранителна система на кораба трябваше да се програмира отново и да се съобрази с присъствието на човешко същество, което не носи отговорност за постъпките си. И макар че не бяха позволени нито Междинни бдения, нито удължаване на редовните дежурства, този принцип също скоро се промени. Неколцина от екипажа доброволно се съгласиха времето им за летаргичен сън да бъде удължено.

„Рипрайз“ стигна междузвездно ускорение — 0,3 светлинна скорост — и потъна в космическата бездна.

Пред Фам Нувен се простря цялото време на вселената. Няколко души от екипажа — Сура и част от хората в първото Бдение направиха всичко по силите си, за да го изучат. Най-напред не възприемаше нищо, но… Имаха пред себе си предостатъчно време. Постепенно започна да говори езика на Сура. И научи най-главното за Чуенг Хо.

— Ние търгуваме между звездите — каза Сура.

Двамата бяха сами на капитанския мостик. Екраните показваха карта със символите на петзвездната система, в която действаше Чуенг Хо.

— Значи Чуенг Хо е империя — разбиращо кимна момчето. То беше впило поглед в звездите, опитвайки се да си представи огромната космическа територия като я сравняваше с бащиното си кралство.

Сура се разсмя на думите му.

— Не, не е империя. Влиянието на нито едно правителство не може да обхване територия, простираща се на светлинни години. За бога, нито едно управление не е просъществувало повече от няколко века. Политиците идват и си отиват, търговците остават вечно.

Невръстният Фам Нувен съсредоточено смръщи вежди. Дори сега се случваше думите на Сура да му звучат като пълна безсмислица.

— Не, въпреки това смятам, че е империя.

Сура не се нае да спори с него. След няколко дни дежурството й свърши и тя се оттегли в една от хладилните камери за летаргичен сън, в която приличаше на същински мъртвец. Фам дълго я умоляваше да не се самоубива и Мсек наред тъгуваше безутешно над капака на ковчега й, ближейки собствените си рани. Сега вече бе заобиколен от други, съвсем чужди нему хора, а мъртвешката тишина продължаваше с дни. Така най-накрая се научи да чете на езика несе.

Две години по-късно Сура възкръсна от мъртвите. Момчето все още отказваше да влезе в хладилната камера, но от този момент нататък учеше старателно всичко, което се искаше от него. Вече си даваше сметка, че на кораба действа сила, по-могъща от която и да е кралска власт на Канбера и че той може да я овладее и подчини на волята си. За две години научи онова, което децата от развитите цивилизации усвояват за пет. Оказа се, че има дарба на математик; можеше да използва интерфейса на Чуенг Хо на най-високо ниво.

Сура почти не се беше променила от времето преди да заспи летаргичен сън. Дори по някаква необяснима причина сега изглеждаше някак по-млада. Един ден Фам улови погледа й, докато съсредоточено го наблюдаваше.

— Е, изплюй камъчето — каза той.

Сура се усмихна.

— Никога не съм виждала дете по време на междузвезден полет. На колко си сега — петнайсетгодишен по стандартите на Канбера? Брет ми каза, че много си напреднал.

— Да. Ще стана истински Чуенг Хо.

— Аха. — Тя се усмихна, но това не бе покровителствената усмивка, изпълнена със съчувствие, която помнеше отпреди. Наистина й стана приятно от думите му и не показа никакво недоверие относно искреността на неговото решение. — Но ти предстои още много да учиш.

— Затова пък разполагам с цялото време на света.

Този път Сура Вин остана будна четири нормални години. Брет Тринли беше заедно с тях само през първата, удължавайки времетраенето на своето Бдение. Тримата изучиха сантиметър по сантиметър всяко кътче от „Рипрайз“: лазарета и хладилните камери, командното табло, резервоарите за гориво. „Рипрайз“ изгаряше почти два милиона тона водород, за да стигне междузвездно ускорение. Сега обаче приличаше по-скоро на огромен празен сандък.

— Ако не заредим по време на полета, този кораб е обречен на гибел.

— Проблемът с горивото ще бъде решен, стига по пътя да има поне един газов гигант. Дори аз ще мога да пренастроя програмите за тази операция.

— Точно така. Именно това направихме на Канбера. Без допълнително укрепване на корпуса обаче не можем да продължим, нито да се скачим, ако изобщо достигнем крайната точка. — Сура прекъсна насред думата и изруга тихо. — Тия проклети идиоти, защо ли останаха? — За миг изглеждаше раздвоена между презрението, което изпитваше към предпочелите да останат на Канбера и чувството за вина, че ги е изоставила.

Брет Тринли наруши неловкото мълчание.

— Не се измъчвай заради тях. Те поемат огромен риск, но ако успеят, Клиентите, които се надявахме да намерим там, ще са изцяло техни.

— Знам това… А ние се връщаме на Намджем с празни ръце. Готова съм да се обзаложа, че ще загубим дори „Рипрайз“. — Тя разтърси глава, опитвайки се да разсее тревогите, които я измъчваха. — Както и да е, сега имаме задачата да обучим още един член на екипажа. — Тя се втренчи с престорена строгост във Фам. — От какъв специалист се нуждаем най-много в момента, Брет?

Тринли извъртя очи към тавана.

— Искаш да кажеш кой би ни осигурил най-голям приход, нали? Безспорно това е програмист-археолог.

Тепърва предстоеше да разберат обаче дали варварско дете като Фам Нувен някога ще стане добър професионалист в тази област. Засега показа само, че владее всички стандартни интерфейс програми. Това не му пречеше да се вижда като бъдещ програмист, а защо не и капитан на кораб. С тези програми всеки би могъл да управлява „Рипрайз“, да въвежда новите координати при навлизане в орбита на някоя планета, да контролира хладилните камери…

— Ако нещо не стане както трябва обаче, смятай се за мъртъв! — Думите на Сура изтръгнаха Фам от мечтанията за бляскаво бъдеще. — Момче, запомни нещо. То често обърква дори тези, които са родени в развитите цивилизации. Разполагаме с компютри и програми още от началото на нашата цивилизация, дори още отпреди космическите полети. Техните възможности обаче не са неограничени; не могат да вземат самостоятелно решение при кризисна ситуация, да реагират на авария при полет и не са способни на творческа дейност.

— Но… — заекна Фам. — Аз самият се убедих, че това не е вярно. Често играя разни игри с тях и разбрах, че ако увелича скоростта, никога няма да ги надвия.

— Компютрите извършват сравнително прости операции, но с много висока скорост. Има само една съществена област, в която те са незаменими. В паметта им са съхранени програми отпреди хиляди години и те биха могли всеки момент да стартират коя да е от тях. В известен смисъл те помнят всеки успешен ход или откритие в историята на човечеството.

— Заедно с още куп други напълно безсмислени данни — изсумтя Брет Тринли.

— Това е неизбежно — сви рамене Сура. — Ще ти дам обаче един пример. Кажи колко души наброява екипажът, когато сме в орбита на някоя планета и всички са будни?

— Хиляда двадесет и трима — откликна Фам. Той отдавна вече знаеше всички физически характеристики на „Рипрайз“ и особеностите при полет.

— Добре. Представи си сега, че се намираш на светлинни години от най-близката цивилизация…

— Не е нужно да си го представя, това си е чистата истина — намеси се Тринли.

— … И нещо се обърка. В построяването на един междузвезден кораб участват близо десет хиляди специалисти — еманация на огромната индустриална машина. Няма начин екипажът на такъв кораб да владее всичко до най-дребната част в неговия строеж, нито пък може самостоятелно да направи спектрален анализ на звездите. Да не говорим, че изобщо не е по силите му да изобрети ваксина срещу някоя внезапна неблагоприятна промяна в оранжерията за бактерии или да вникне в природата и причините за непознато заболяване.

— Разбира се, че е невъзможно — отвърна Фам. — Ето защо имаме компютри.

— И не е възможно да съществуваме дори миг без тях. В продължение на хиляди години паметта на машините е трупала програми, които да са ни подръка всеки момент. Но както и Брет каза, много от тях са лъжливи, заразени с вируси и само последната им версия съответства на нашите нужди. — Тя замълча и го погледна съсредоточено. — Само един умен и добре подготвен човек може да прегледа какво се предлага, после да избере и промени според нуждите си някоя програма, а накрая да интерпретира правилно крайните резултати.

Известно време Фам стоеше мълчаливо, премисляйки отново случаите, когато машините не се подчиняваха на неговите желания. Очевидно невинаги вината е била в него. А програмите, които превръщат езика на Канбера в несе, са истински боклук.

— Значи… Искаш от мен да стана много добър програмист.

Сура само се усмихна, но Брет съвсем неочаквано се разсмя на глас.

— Ще сме доволни, дори ако станеш само добър програмист, а после се научиш да боравиш с всичко онова, което вече е открито.

Фам Нувен прекара дълги години в изучаване на компютърните програми и тяхното приложение. Понякога имаше чувството, че програмирането води началото си още от Сътворението на света. Друг път то му напомняше за бунището зад замъка на неговия баща. Точно на мястото, където ручеят прави остър завой, имаше струпани куп ненужни машинарии — летящи апарати, както им казваха селяните, датиращи още от славните времена на Канбера. Но бунището на замъка изглеждаше като подредена градина в сравнение с някои участъци от локалната мрежа на „Рипрайз“. Тук имаше програми, правени преди пет хиляди години, още преди човечеството да напусне Земята. Но най-необикновеното, а и най-ужасното при тях бе, че — както твърдеше Сура — за разлика от железарията на Канбера все още работеха! Чрез милиони на брой връзки и комбинации част от най-старите програми все още действаха в недрата на системата. За пример можеше да се вземе отчитането на времето в Чуенг Хо. Корекциите в системата бяха изключително сложни, но някъде в самото начало, отдавна забравена от хората, действаше програмата на брояча. Секунда след секунда той отчиташе времето още от мига, когато за първи път човешки крак е стъпил на луната на Старата земя. При по-внимателно вглеждане обаче… Началото беше поставено няколкостотин милиона секунди по-рано — 0 секунди от стартирането на първата компютърна система в историята на човечеството.

По този начин зад последните версии на интерфейсните програми лежаха много пластове натрупана информация. Огромна част от този софтуер беше предвидена за използване при съвсем различни обстоятелства. Понякога това изиграваше лоша шега на сегашните им потребители. Освен останалите инциденти по време на космически полет, много от сривовете бяха причинявани от неправилно използване на древни програми, които най-сетне имаха случай да си отмъстят на неблагодарното и непредпазливо човечество.

— Не е ли по-добре тогава да преинсталираме всичко наново — попита Фам.

— Вече е правено — отвърна Сура, без да го погледне. Подготвяше края на поредното си Бдение и беше предвидила през последните четири дни да отстрани повредите в хладилната камера.

— По-скоро са се опитвали да го правят — поправи я Брет, който тъкмо се връщаше от помещението с хладилниците. — Но дори ако се вземат само последните и най-съвършени версии на програмите, те пак остават много сложни и необятни като информация. Ще се наложи ти и още хиляда като теб да работят в продължение на век, за да ги възпроизведат отново. — Тринли се ухили зловещо. — Само че знаеш ли какво — докато завършиш, вече ще си натрупал достатъчно несъвместими елементи дори в последната програма. Освен това няма гаранция, че всички приложения на програмата, които се налага да ползваш от време на време, ще са съвместими с нея.

Сура се откъсна за момент от работата си.

— Думата за всичко това е „разработване на подходяща за програмиране среда“. В общи линии, когато хардуерът достигне лимита на своите възможности и програмистите са имали на разположение няколко века да разработят нова система, се стига до момент, в който някой от използваните вече кодове върши много повече работа от такъв, дето тепърва трябва да се измисля и натъкмява. Единственият изход в такъв случай — какъвто е и моят в момента — е да се разровиш из архивите и да откриеш средство, което да ти свърши работа. — И тя махна с ръка към платката, върху която работеше в момента. — Охладителната течност, необходима за камерите, е вече на привършване. На Канбера нямаха от нея, както и още милиони други жизненонеобходими за нас неща. Е, очевидният изход е камерите да се преместят до корпуса на кърмата и да бъдат охлаждани директно. Ние обаче нямаме подходящо оборудване за това, ето защо напоследък се наложи да работя и като археолог. Изглежда преди петстотин години е възникнал подобен инцидент по време на войната в системата Торма. Тогава са успели да се справят със системата за поддържане на постоянна температура. Точно от същото се нуждаем и ние сега.

— Почти от същото — ухили се отново Брет. — С някои известни изменения.

— Именно. Току-що приключих и с тях. — Тя погледна към Фам, за да разгледа изражението на лицето му. — Аха, както си и мислех — ти по-скоро би умрял, отколкото да използваш хладилна камера.

Фам се усмихна притеснено, припомняйки си дивото момче, което беше преди шест години.

— Не, напротив, ще я използвам. Някой ден.

Този ден настъпи след още пет години от личното време на Фам. Дотогава обаче му се отвори много работа. Този път нито Брет, нито Сура бяха дежурни, а Фам така и не успя да се сближи с техните заместници. Тези четиримата свиреха на музикални инструменти, при това ръчно, също като трубадурите в двора на неговия баща! Понякога музицираха в продължение на Ксек, сякаш това ги довеждаше до някакъв вид умствено-социален екстаз. Фам не беше особено запленен от музиката им, но уважаваше труда им. Тези хора наистина работеха неуморно, за да постигнат един сравнително посредствен резултат! Той самият обаче не притежаваше необходимото търпение, за да се захване с изучаването на някой от техните инструменти. Ето защо се затвори в себе си. А самотните занимания наистина му се удаваха. Освен това имаше още толкова много да учи.

Колкото повече се задълбочаваше, толкова по-ясно разбираше какво точно е имала предвид Сура под „разработване на подходяща за програмиране среда“. В сравнение с всички останали членове на екипажа, които познаваше, Фам стана един наистина много добър програмист. Веднъж дочу Сура да го нарича „проклетият гений“, убедена, че не е някъде наблизо, за да я чуе. Той вече можеше да програмира каквото пожелае, но за жалост животът е кратък, а повечето значителни системи бяха наистина необхватни. Ето защо Фам се научи да се оправя из труднопроходимите дебри на миналия опит. Можеше например да интерфейсне програмата за оръжие от Елдрич Фаери с коничните планери отпреди завладяването на космоса. И което бе не по-малко важно — знаеше точно къде да потърси, за да открие необходимите за програмата приложения, скрити в мрежата на кораба.

Освен това сам стигна до един извод относно „разработването на подходяща за програмиране среда“, за който Сура изобщо не му беше споменала. Когато системата зависи от съществени за нея, но сравнително несъвършени програми, а те от своя страна се основават на още по-стари такива… става практически невъзможно да проучиш всичко онова, на което е способна тази система. Някъде дълбоко в автоматиката на кораба сигурно имаше — трябваше да има — цяло подземие с врати, които крият капани и опасни тайни. Техните изобретатели бяха мъртви отпреди хиляди години, а ключът към тези врати сигурно отдавна е безвъзвратно изгубен. Други клопки пък бяха заложени от компании и правителства, които са се надявали да измамят някак неумолимия ход на времето. Сура, Брет и още неколцина знаеха най-важните секрети на системата на „Рипрайз“ и благодарение на тях притежаваха огромна сила.

Средновековният принц Фам Нувен беше очарован от тази мисъл. „Ако само един човек е способен да проникне в първото, най-основно ниво на някоя универсална за всички система…“ Ако това ниво се използва навсякъде, тогава притежателят на ключа към него ще се превърне във вечен властелин на цялата вселена от познание.

* * *

Изминаха единайсет години, откакто уплашеното тринайсетгодишно момче напусна Канбера.

Сура току-що бе излязла от поредния летаргичен сън. Фам чакаше нейното завръщане с нарастващо нетърпение, още откакто… се затвори в хладилната камера. Имаше толкова много да й разказва, толкова много да й показва и да я разпитва. А когато мигът най-сетне настъпи, той не можа да събере сили да застане край хладилната камера и да я приветства.

Тя го намери в склада за оборудване и екипировка на кърмата — тясно помещение с истински прозорец към звездите отвън. Точно тук го бяха затворили, когато за първи път се качи на кораба.

По тънката стена се разнесе почукване. Той я отмести настрани.

— Здравей, Фам. — Сура му се усмихваше някак особено, пък и изглеждаше твърде необикновено. Толкова млада. В действителност възрастта й си оставаше същата като при влизането в хладилната камера. А Фам Нувен имаше зад гърба си вече двайсет и четири години лично време.

Той я покани с жест да влезе в тясното помещение. Тя се понесе плавно из въздуха, почти се отърка в тялото му, после се обърна и устреми очи в него. Макар да се усмихваше, погледът й остана сериозен.

— Пораснал си, приятелю.

Фам понечи да поклати глава.

— Да, но аз… Ти все още ме изпреварваш.

— Може и така да се каже. Едно е сигурно — ти си двойно по-добър програмист, отколкото аз бих могла да стана някога. Проучих внимателно решението, което си предложил на Сенг за преодоляване на проблемите по време на неговото Бдение.

После двамата седнаха и тя подробно го разпита за работата му през изминалите години. Всички високопарни думи и хвалби, които готвеше от дълго време насам, излетяха от главата му. Вместо триумфално слово от неговия разказ излезе едно смутено мънкане, заекване и повтаряне на едно и също нещо по няколко пъти. Но Сура сякаш не обърна внимание на това. „Проклятие! Как мъж от Чуенг Хо си взема жена?!“ На Канбера го бяха възпитали да вярва в рицарското призвание и благородството на саможертвата… Но колкото повече растеше, толкова по-ясно му ставаше, че правилният подход е съвсем различен: достойният джентълмен просто грабва онова, което желае, стига някой по-силен от него джентълмен вече да не го притежава. Личният опит на Фам в това отношение бе твърде ограничен и недостатъчен: вместо той да приложи наученото, бедната Синди завладя него. В началото на последното Бдение се опита да изпробва правилния подход от Канбера върху една от жените в екипажа. Ксина Рао му счупи китката и направи официално оплакване. Сура рано или късно щеше да научи за това.

Тази мисъл окончателно разсея Фам и той се втренчи в Сура притеснен и объркан. После изневиделица изтърси онова, което пазеше в тайна за някой специален случай:

— Аз… Смятам да направя пауза между две Бдения, Сура. Най-сетне се реших да използвам хладилната камера.

Тя само кимна сериозно, сякаш изобщо не е подозирала, че рано или късно той ще стигне до това решение.

— Знаеш ли какво ме накара да взема това решение? Можеш ли да се досетиш коя беше капката, от която преля чашата? Случи се преди три години. Ти спеше след Бдение… „И аз осъзнах колко дълго време има до следващата ни среща.“ Опитвах се да обработя последните астрономически данни с една наша стара програма, за да направя някои изчисления. За тая работа наистина е необходимо да си добър математик. По едно време съвсем блокирах. Пратих всичко по дяволите, дойдох тук и се зазяпах през прозореца. И друг път съм го правил. С всяка изминала година моето слънце грее все по-слабо и това ме плаши.

— Вярвам ти — каза тя. — Не допусках обаче, че оттук можеш да гледаш право навън към звездите.

Тя се оттласна, стигна до тясната врата и угаси светлината.

— Напротив, възможно е — отвърна Фам. — Или поне когато очите ти привикнат към тъмнината. — Сега в помещението беше тъмно като в рог. Това пред тях беше истински прозорец, а не някакъв екран с прекрасна, но несъществуваща гледка. Той се приближи плътно до нея. — Ето, виждаш ли четирите ярки звезди на Копиеносеца. Точно сега орбитата на звездата на Канбера става с един тонг по-дълга. „Глупаво. Тя не познава небето над Канбера.“ — Въпреки това той продължи да говори — празно дърдорене, което прикриваше истинските му чувства. — Но не това преобърна всичко в мен. Моето слънце е една от многото звезди. По-важни са съзвездията — Копиеносеца, Дивата гъска, Голямата мечка. Все още мога да ги разпозная, но дори техните очертания вече се променят. Приемам този факт с разума си — това все някога трябваше да се очаква. Превръщал съм в математически изчисления много по-сложни явления от тази промяна. И въпреки това тя ме потресе. За единайсет години изминахме толкова много път, че цялото небе се промени пред очите ми. Само по това разбирам колко далеч сме вече от моя роден свят. И колко дълъг път все още ни предстои.

Фам направи широк жест в мрака и дланта му леко докосна правилната извивка на ханша й. Той едва не се задави. Ръката му остана прикована към това място, после внимателно докосна голата плът точно над талията. Как не го забеляза досега — блузата й се бе вдигнала нагоре и откриваше кръста. Ръката му обгърна талията й, погали плоския корем и продължи нагоре, чак докато стигна топлата мекота на гърдите. Направи го с жест, сякаш заграбва нещо — по-деликатно, но пък съвсем недвусмислено.

Реакцията на Сура бе също толкова незабавна, както и тази на Ксина Рао. Тя се извърна и гърдите й се опряха в дланта и на другата му ръка. Преди Фам да успее да се отдръпне, пръстите й вече галеха врата му, накланяйки главата му напред и надолу за една… дълга и упоителна целувка. По тялото му пробягаха тръпки — там, където устните му докосваха нейните; където ръката му усещаше плътта й; където кракът й се провря между бедрата му.

Сега тя издърпваше неговата риза от колана на панталоните, притискайки тяло плътно към неговото. После за миг се откъсна от устните му и тихо се засмя.

— Божичко! Чакам те да ми паднеш в ръцете, още откакто навърши петнайсет!

„Тогава защо се бави чак досега? През цялото време съм бил в твоята власт.“ Това беше и последната свързана мисъл, която мина през главата му. В мрака наоколо заплуваха много и очарователни въпроси: какво да използват за опора, как да съединят в едно мекотата и твърдостта. Носеха се леко от стена към стена и горкият Фам сигурно никога не би открил пътя, ако не беше неговата партньорка и водач.

После тя запали светлините и му показа как може да го направи в хамака. След това още веднъж на загасена светлина. Мина много време, докато двамата най-сетне се отпуснат изтощени в безтегловността. Умиротворение и радост. Тялото й изпълваше ръцете му. Звездните лъчи ги покриваха с вълшебна пелена, която грееше все по-ярко. Нейното сияние караше очите на Сура да блестят в тъмното, открояваше белотата на зъбите й. Тя се усмихваше.

— Прав беше за звездите — каза. — Ставаш някак по-смирен и покорен, когато видиш как отлитат далече назад. Така осъзнаваш колко сме нищожни.

Фам я притисна нежно до себе си. Беше толкова блажен и омаян, че не му се мислеше какво е казал преди.

— Да, наистина е плашещо. Но като се замисля си давам сметка, че с помощта на корабите и хладилните камери ние сме извън тяхната власт. Значи сме способни да превърнем вселената в каквото пожелаем.

Ослепителната усмивка на Сура стана още по-широка.

— О, Фам, май изобщо не си се променил. Спомням си ясно първите ти дни на борда, когато още не можеше да вържеш едно свястно изречение. Тогава настояваше, че Чуенг Хо е империя, а аз се опитвах да те убедя, че сме просто търговци и нищо повече.

— Помня, макар все още да не го проумявам. От колко време съществува Чуенг Хо?

— Името означава търговска флота. Има я отпреди две хиляди години.

— Значи е просъществувала по-дълго, от която и да е друга империя.

— Да, но една от причините за това дълголетие е, че не сме империя. Единствено непромененото ни занимание създава илюзията, че сме вечни. Чуенг Хо отпреди две хиляди години са говорели съвсем различен език от сегашния, а и културата им по нищо не прилича на нашата. Всичко е въпрос на процес, а не става под натиска на някакво правителство или друга власт.

— Вие сте просто група хора, които се занимават с една и съща дейност, така ли?

— Точно така.

Фам замълча за известно време. Тя май наистина отказваше да разбере очевидни неща.

— Добре, да приемем, че положението е такова, каквото твърдиш. Не осъзнаваш ли обаче каква сила притежавате? Владеете свръхразвити технологии, простиращи се на стотици светлинни години в космоса и на хиляди години във времето.

— Не си прав. Все едно да кажеш, че морският прибой управлява света, защото го има навсякъде, притежава собствена мощ и очевидно действа по някаква схема.

— Бихте могли да създадете мрежа като онази във флота, която използвахте на Канбера.

— Светлинната скорост, Фам — не забравяй за нея. Нищо не е по-бързо. Нямаме представа с какво се занимават търговците в другия край на Обитаваното от хора космическо пространство. А ако до нас все пак достигне някаква информация, то тя е с вековна давност. Единственото, което си видял, е мрежата на борда на „Рипрайз“; единственото, което си изучавал, е как действа ограничената мрежа на нашата флота. Съмнявам се, че изобщо си даваш сметка каква мрежа е необходима, за да обслужва цяла планетарна цивилизация. Ще видиш Намджем. Всеки път, когато посещаваме подобно място, губим част от екипажа си. Планетарна мрежа, чрез която можеш да влезеш във връзка с милиони хора за милионна от секундата — ето това е нещо напълно чуждо за теб. Готова съм да се обзаложа, че когато стигнем Намджем, ти също ще ни напуснеш.

— Никога…

Но Сура вече го прегръщаше, гърдите й се притискаха в него, ръката й се плъзгаше надолу към корема му, достигайки целта. Отговорът на Фам беше погълнат от мощния импулс, с който отвърна тялото му.

 

 

Фам се пренесе в кабината на Сура. Двамата прекарваха толкова дълго време заедно, че накрая дежурните взеха да го подкачат, че е „отвлякъл техния капитан“. Всеки миг, прекаран със Сура Вин, се превръщаше в извор на несекваща радост за Фам. Връзката им обаче не беше само задоволяване на плътските желания. Двамата говореха ли говореха, спореха ли спореха… Без край. Накрая взеха решение как ще живеят оттук нататък.

Понякога се сещаше за Синди. И двете със Сура не чакаха той да ги покорява, а сами направиха първата крачка, променяйки и възгледите, и живота му. И двете го учеха, спореха с него, вбесяваха го и го омагьосваха. Двете жени в живота му обаче бяха различни като лятото и зимата, като езерцето и океана. Синди се застъпи за него, рискувайки живота си, изправи се сам-самичка срещу въоръжените до зъби кралски хора. Дори в най-смелите си мечти Фам не можеше да си представи Сура Вин да заложи живота си на карта заради него. Не, Сура беше изключително разумна и предпазлива. Именно тя предвиди какви ще са рисковете от оставането им на Канбера и прецени, че е малко вероятно да постигнат успех. Освен това спечели на своя страна достатъчно хора, така че накрая изпроси кораб от съвета на флотата и напусна Канбера. Сура Вин планираше за дълго време напред, предвиждайки опасности, които никой друг не забелязваше. Тя гледаше да избегне опасността. Не успееше ли обаче, посрещаше я очи в очи. И въпреки това тя стоеше по-долу от Синди в обърканата ценностна система на Фам… Но и много по-високо в същото време.

Сура никога не прие присърце идеята му за междузвездно кралство на Чуенг Хо. Тя не просто я отхвърли, а го отрупа с книги — по икономика и история, чийто списък запълни цяло десетилетие от неговата и без това натоварена програма. Всеки разумен човек би приел нейната гледна точка; и преди имаше случаи на „очевидни неща“, за които после се оказваше, че Фам Нувен е отсъдил погрешно. Но у него все още живееше старият инат. Може пък сега не той, а Сура да греши.

— Можем да изградим междузвездна мрежа. Но тя просто ще бъде… бавна.

Сура се разсмя.

— Аха! Така значи — бавна. Така че едно здрависване да трае хиляда години!

— Е, очевидно протоколът ще трябва да се промени. А и принципът на използване на мрежата — също. Но с нейна помощ природата на търговските взаимоотношения би могла коренно да се промени в нещо много по-голямо и печелившо. — Той едва се удържа да каже по-могъщо и силно, но знаеше, че тя просто ще му се надсмее заради средновековния начин на мислене. — Тогава ще можем да поддържаме една плаваща база данни за клиенти.

Сура разтърси глава.

— Само дето информацията в нея ще изостава с десетилетия, дори с хилядолетия.

— Можем да установим стандарти за човешкия език. Програмните стандарти на нашата мрежа ще надживеят което и да е правителство на клиентите ни. Така търговската култура ще съществува вечно.

— Но Чуенг Хо е само една риба в безкрайното море от търговци… О! — Фам усети, че най-сетне е успял да преодолее бариерата на нейното неразбиране. — Значи ти мислиш, че „културата“ на разпространение ще превърне всички участници в търговци, така ли?

— Да, да! Освен това бихме могли да кодираме част от информацията, за да устоим на конкуренцията. — Фам лукаво се усмихна. Онова, което му хрумна, не би могло да се роди в главата на малкия Фам; за него не би се досетил дори неговият баща — кралят на цял Нортланд. — Всъщност някои от предаванията може и да не са шифровани. Като стандартите за езиковия материал и най-ниското ниво на библиотеките например. Чел съм историята на Клиентите. Още от времето на Старата Земя единственото вечно нещо е кръговратът: възникването на цивилизациите и техният крах; появата на живот и пълното изчезване на човешкия род в някои определени райони. След време преносът на данни по мрежата на Чуенг Хо би могъл да изличи от историята всички тези колебания.

Сура продължаваше да кима с глава, но погледът й беше обърнат някъде дълбоко навътре в нея.

— Прав си. Ако се справим, накрая ще имаме установени взаимоотношения с Клиентите, които говорят нашия език, съобразяват се с търговските ни нужди и закони и използват нашата програмна среда… — Тя се втренчи в него. — На теб май още ти се върти в главата идеята за империя, а?

Фам само се усмихна в отговор.

 

 

Въпреки че все още имаше хиляди възражения, Сура все пак успя да улови духа на неговата идея. Пречупи я през своя опит и сега цялото й въображение беше ангажирано с нея. С течение на времето възраженията й постепенно взеха да се превръщат в предложения, а споровете им — в градивни разговори.

— Ти си луд, Фам… Но сега това е без значение. Сигурно само един луд средновековен човек може да бъде толкова амбициозен. То е като… Както навремето сме създали цивилизация почти от нищото. Сега имаме шанс да създадем свои митове, наши обичаи. И те ще се превърнат в постамент за всичко живо наоколо.

— Освен това ще надделеем над всички конкуренти.

— Боже мили — тихо въздъхна Сура. (Това беше малко преди да провъзгласят Бога на цялата търговия и да измислят пантеона на подчинените му божества.) — Да знаеш, че Намджем е идеалното място за начало на всичко това. Те притежават всички предимства на една напреднала цивилизация, но вече започват бавно да западат и стават цинични. Пропагандните им технологии са толкова добри, колкото и в повечето други човешки общества. Нашето предложение може да звучи малко налудничаво, но е направо банално в сравнение с рекламните кампании по тяхната планетарна мрежа. Ако братовчедите ми са все още в пространството около Намджем, те сигурно ще влеят доста средства в операцията. — Тя се разсмя, весело и почти по детски. Фам внезапно осъзна колко я е потискала мисълта за фалита. — Дявол да го вземе, накрая ще се окаже, че дори излизаме на печалба!

През остатъка от Бдението те съвсем отпуснаха юздите на своето въображение, изобретателност и плътска страст. Фам предложи идеята за комбинирано от лъчи и вълни радио; за програмни схеми, които да свързват семейства и цели родове през вековете. Сура прие повечето негови идеи за дизайна, а в очите й се четеше почуда и огромно блаженство. Що се отнася до предложението му за генното инженерство, плановете на Фам за наследствените благородници и военните флоти само я разсмяха, а той не се опита да я разубеждава. И сам знаеше, че стане ли дума за човешките ресурси и обществени отношения, той си беше все още тринайсетгодишно средновековно момче.

Накрая се оказа, че Сура по-скоро благоговее пред него, отколкото го покровителства и напътства. Фам помнеше добре и последния им разговор, преди да се реши да влезе в хладилната камера за първи път. Сура коригираше термометрите на радиоактивните охладители и проверяваше хипотермичните лекарства.

— Ще се събудим почти едновременно, Фам. Аз ще те изпреваря само със стотина Ксек. — Тя се усмихна и той почувства как погледът й внимателно го погали. — Не се безпокой.

Фам можеше да отвърне нещо насмешливо, но вътрешно наистина се чувстваше неспокоен. Тя продължи да бъбри непрекъснато, докато той влизаше в камерата — безкраен монолог за бъдещите им планове и мечти, откъде ще започнат, щом веднъж стигнат Намджем. Най-накрая вече нямаше какво повече да каже. Тя се поколеба. После се наведе над него и го целуна леко по устните. Усмивката му стана иронична, но тя също гледаше с насмешка на чувствата, които я вълнуват в този момент.

— Леки сънища, мой сладък принце.

После си тръгна, а той усети въздействието на хапчетата. Изобщо не почувства студ. Последната му ясна мисъл се зарея някъде назад в миналото. В неговото детство на Канбера баща му беше само някаква далечна фигура на непознат властник, а братята и сестрите с всяка изминала година се превръщаха в грозяща живота му опасност. Синди… Изгуби Синди без дори да осъзнае това. Виж Сура Вин — с нея се чувстваше като пораснало дете пред своя любящ родител; изпитваше влечение като съпруг към съпруга; като към най-близък приятел, какъвто може да си пожелае всяко човешко същество.

Сура Вин въплъщаваше всички тези образи. А както се надяваше, през остатъка от дългия си живот щеше да остане негов приятел, макар че в началото го предаде. Въпреки това беше добра и искрена жена.

 

 

Някой внимателно го разтърси и помаха с ръка пред лицето му.

— Ей, Тринли! Фам! Тук ли си още?

Беше Джау Ксин и изглеждаше загрижен.

— Ъ? Да, да, всичко е наред.

— Сигурен ли си? — Ксин продължи да го изучава внимателно още известно време, после плавно се понесе обратно към мястото си. — Един мой чичо гледаше с такъв празен поглед, какъвто имаше ти преди малко. Беше получил удар и…

— Добре, добре, аз обаче се чувствам отлично. Никога не съм бил в по-добра форма. — Фам отново заговори с обичайния си тон на самохвалко. — Просто се бях замислил за нещо.

Думите му предизвикаха бурен смях около масата.

— Замислил се значи, а? Много лош навик, Фам, старо момче такова!

След няколко мига загрижеността им съвсем изчезна. Фам се заслуша в разговорите и от време на време се включваше с по някое шумно изразено мнение. Често му се случваше да сънува с отворени очи, още откакто напусна Канбера. Мечтите и плановете за бъдещето така го завладяваха, че губеше връзка с реалността. Навремето беше провалял не една сделка именно поради тази си слабост.

С крайчеца на окото забеляза, че Киви е изчезнала. Детството на момичето много приличаше на неговото. Вероятно това беше причината за силно развитото й въображение и нейната инициативност сега. Понякога се чудеше дали и на стрентманианските деца разказват същите приказки, каквито беше научил на борда на „Рипрайз“. Само че за разлика от сегашната мисия, когато корабът на Чуенг Хо достигна крайната точка на онова дълго пътешествие, всичко потръгна като по вода. Бедната Киви намери тук само смърт и предателство. И въпреки това още се държеше…

— Вече може да се каже, че разполагаме с добър превод. — Тръд Силипан отново се беше върнал на темата за Паяците. — Знам го, защото отговарям за преводачите от „умните глави“ на Рейнолт. — Той беше по-скоро нещо като отговорник за реда, отколкото важна клечка в екипа, но никой не се реши да го каже гласно. — Обзалагам се, че оттук нататък всеки ден ще научаваме по нещо важно за цивилизацията на Паяците.

— Не е много сигурно, Тръд. Повечето смятат, че това е западнала колония на някоя друга цивилизация. Но ако Паяците наистина са пръснати навсякъде из вселената, тогава защо досега не сме засекли техни радиоизлъчвания?

— И преди сме попадали на подобни явления — намеси се Фам. — Най-вероятно Арахна е колония. Тази система има твърде враждебна среда — невъзможно е животът тук да е възникнал по естествен начин.

— Сигурно бедните създания нямат свой Чуенг Хо — обади се друг.

Около масата отново се разнесе бурен смях.

— Точно така, иначе в ефира би се вдигнал голям радиошум. Не бихме могли да пропуснем такова нещо.

— Възможно е другите да са далеч оттук — като Фъфленето на Персей например…

— Или пък са толкова напреднали, че изобщо не използват радиото. Забелязахме Паяците тук, само защото сами ни се изпречиха на пътя.

Това беше много стар спор около една мистерия, възникнала още в Епохата на изгубените илюзии. Той стана и основна причина за организиране на експедиция до Арахна, което пък привлече Фам в нея.

Но тук Фам откри нещо неподозирано, което беше толкова значимо, че въпросът откъде в действителност произлизат Паяците се превърна във второстепенна тема за него. Той се сблъска с Фокуса. Чрез него Новородените превръщаха своите най-светли умове в завладени от една-единствена тема машини за произвеждане на решения. Благодарение на тях некадърник като Тръд Силипан получаваше симултанен превод от напълно непознат език само с едно натискане на копчето. А чудовищата от рода на Томас Нау притежаваха хиляди вечно будни очи, които вместо него дебнеха непрекъснато и не пропускаха дори най-дребната подробност. Фокусът осигуряваше на Новородените власт, с каквато дотогава не беше разполагал никой; изкусност, която надминаваше и най-съвършената машина; търпение, непостижимо за което и да е човешко същество. Това бе една от Изгубените илюзии. Но те я бяха постигнали.

Наблюдавайки скришом самоувереното държание на Силипан, Фам прецени, че е дошло време за следващия етап от неговия план. По-низшите сред Новородените го приемаха безрезервно. Нау го закриляше, даже често коткаше стария човек, надявайки се той да му послужи като ключ към военните тайни на Чуенг Хо. Ето защо беше крайно време да научи нещо повече за Фокуса. Можеше да поразпита Силипан или пък Рейнолт… А някой ден ще се добере и до техническите подробности.

Фам се опита да построи цивилизация, простираща се по цялото Обитавано от хора космическо пространство. Няколко века тази идея му изглеждаше напълно осъществима, а началото беше наистина успешно. Накрая обаче го предадоха. А Фам отдавна знаеше, че предателството води до пълен провал. Онова, което направиха Сура и останалите за него при Зева Бризго, бе наистина неоценимо. Междузвездната империя обхващаше твърде голямо пространство и се простираше в голям период от време. За толкова мащабно начинание обаче не беше достатъчно да е просто добро и справедливо. Нужна е и проницателност.

Фам вдигна колбата „Лед и диаманти“ в негласен тост за уроците от миналото и обещанията на бъдещето. Този път щеше да се постарае делото му не само да потръгне добре, но и да завърши успешно.