Върнър Виндж
Дълбина в небето (50)

47.

Изминаха четирийсет години, откакто Изчезващата бе оживяла отново за последен път. Ритцер Брюхел не прекара в Бдение цялото това време, ала все пак Изгнанието бе погълнало години от живота му. И сега то отиваше към края си. Онова, което отне години, сега беше въпрос на дни. След няма и четири дни той щеше да бъде вторият владетел на света.

Над рамото на „умната глава“, която работеше с дистанционния предавател, Брюхел мълчаливо гледаше какво изпраща малкото устройство. Преди секунди то бе отпуснало спирачки и разперило еднометровите си криле. На четирийсет километра височина те летяха като призраци над безкраен килим от светлини, прошит от сияйната мрежа, която ставаше все по-фина в повтарящата се безкрайност. Голям Кингстън Юг беше името, с което „умните глави“ нарекоха мястото. Суперград на паяците. Този свят бе студен и все повече замръзваше, но не беше пустиня. Мегаполисите на паяците изглеждаха почти като Френк. Това бе истинска цивилизация, увенчана от четирийсет години неспирен прогрес. Основните им технологии все още не достигаха най-високите стандарти на Човечеството, но под ръководството на „умните глави“ това можеше да се поправи за едно-две десетилетия. Четирийсет години бях снизен до Господар на Десетки, а скоро ще бъда Господар на Десетки милиони. И повече… Ако светът на Паяците наистина криеше ключовете към Висшата технология… Някой ден двамата с Томас Нау щяха да се върнат във Френк и Балакреа, за да завладеят и тях.

След три секунди картината се разпадна на дузина копия, после на две дузини.

— Какво…

— Предавателят току-що се натъкна на бойни припаси, Пастирю — обяснението на Рейнолт беше студено, почти подигравателно. — Почти двеста мобилни — ще закараме няколко в Далечния юг. — Тя изключи екрана и го погледна в очите. — Странно, че изведнъж толкова се заинтересувахте от подробностите по операцията, Пастирю.

Той усети как в него трепна старият гняв, предизвикан от нейната безочливост. Но гневът беше мек — не се отрази на дишането, да не говорим за зрението му. В отговор леко вдигна рамене. Вече мога да се разбирам дори с Рейнолт. Може би Томас Нау беше прав — той порастваше.

— Искам да видя как изглеждат тези същества в действителност. — Опознай робите си. Скоро щяха да изпържат сто милиона паяци, но някак трябваше да се научи да понася онези, които щяха да пощадят.

Малките шпиони безшумно се заспускаха в дъга надолу, през един замръзнал пролив. Няколко продължаваха да се въртят, и Ритцер мярна облаци — поглед отгоре над… ураган? Двеста топчета, големи колкото палец. За следващите хиляда секунди всички те се изсипаха долу. Много — в дълбокия сняг, някои — по каменистата пустиня. Но имаше и попадения.

Няколко се приземиха върху някакво шосе, обляно в синята светлина на лампи. Един от изгледите представляваше покрити със сняг руини в далечината. Тежки, затворени коли трополяха по пътя. „Умната глава“ на Рейнолт размърда шпионите си и ги изкара на шосето. Опитваше се да ги качи на стоп. Един по един те престанаха да предават, след като ги сгазеха. Ритцер погледна през илюминатора.

— По-добре ще е това да свърши някаква работа, Анне. Останал ни е още само един мултипредавател.

Рейнолт не си направи труда да отговори. Ритцер се наведе и потупа нейния специалист по рамото.

— Е, ще можеш ли да вкараш някой от тях на закрито?

Имаше голям шанс изобщо да не получи отговор. Един фокусиран мозък в контролирана примка обикновено е недостижим. Но след миг „умната глава“ кимна.

— Сонда 132 се справя добре. Остават ми триста секунди високоскоростна връзка. Намираме се само на няколко метра от тази страна на климатичната врата. Сондата ще влезе вътре. — Човекът се наведе ниско над контролното табло. Започна да се клати напред-назад като встрастен любител, който си играе на играта с длан и око — както си и беше в известен смисъл. Една от картините се залюля нагоре-надолу, докато той се промъкваше с устройството между колите.

Брюхел погледна Рейнолт.

— Проклетото малко забавяне. Как можеш да очакваш да…

— Да управляваш предавател по този начин не е най-лошото. Мелин — това беше „умната глава“-оператор — има много добра забавена координация. Основният ни проблем е оперирането в мрежите на Паяците. Можем да ровим за данни, но много скоро ще действаме в стегнати реални срокове. Десетсекундно обръщане трае по-дълго от някои прекъсвания в мрежата.

Докато тя говореше, грапавата повърхност на гума прелетя за миг покрай малката камера. Чрез някаква магическа интуиция на „умните глави“ Мелин бе лепнал устройството отстрани на колата. Няколко секунди образът се въртя като луд, докато той синхронизира въртенето с визията. В стената пред тях се отвори врата и те преминаха през нея. Изминаха трийсет секунди. Стените като че се плъзгаха напред. Някакъв асансьор? Но ако информацията за мащаба беше вярна, тази стая бе по-голяма от тенискорт.

Секундите се изнизваха и Брюхел усети, че гледката го завладява. От години всичко, което получаваха от паяците, беше от втора ръка, минало през „умните глави“-преводачи на Рейнолт. Сигурно огромен процент от казаното бяха приказни измишльотини — прекалено милички бяха тези истории. На него му трябваха реални картини. Микросателитните оптични разузнавачи изпращаха някакви кадри, но изображението беше ужасно. Ритцер от няколко години си мислеше, че когато паяците най-сетне изобретят видеото с висока разделителна способност, ще получи добър образ. Но визуалната им психология беше прекалено различна. Сега около пет процента от военните предавания на паяците бяха ония картини с изключително качество на изображението, която Триксия Бонзол наричаше „видеомантия“. Без сложни интерпретации за човеците, те изглеждаха просто като цапаници. Брюхел би заподозрял силно, че това е стеганографско прикритие. Само дето преводачите доказаха на копоите на Кал, че това е най-невинно видео — твърде впечатляващо, ако си паяк.

Но сега, само след няколко секунди, той щеше най-после да види как изглеждат тези чудовища през човешки обектив.

Не се забелязваше никакво движение. Ако това беше асансьор, те се спускаха много надолу. Имаше смисъл, като се имаше предвид какъв е климатът на южния полюс.

— Ще изгубим ли сигнал?

Рейнолт не отговори веднага.

— Не зная. Мелин се опитва да вкара релета в асансьорната шахта. Повече се безпокоя да не го разкрият. Дори ако спусъците за стопяване сработят…

Брюхел се разсмя.

— Кого го е грижа? Не виждаш ли, Рейнолт? След няма и четири дни ще заграбим всичко!

— Съглашението започва да изпада в паника. Току-що уволниха висшестоящ началник. Имам данни от събранието, които показват, че Виктъри Смит сега подозира проникване в мрежата.

— Шефката на Разузнаването им? — новината сепна Брюхел за миг. Трябваше да е станало много скоро. Ала той продължи: — Остават им по-малко от четири дни. Какво ли могат да направят?

Погледът на Рейнолт бе по обичайному корав като камък.

— Могат да разчленят мрежата си, може би — изобщо да престанат да я използват. Това би ни спряло.

— Освен това ще им донесе загуба във войната със Сродниците.

— Да. Освен ако не могат да представят на Сродниците солидни доказателства за „Чудовищата от Космоса“.

Но, по дяволите, нямаше такава вероятност. Тази жена беше склонна да се вманиачава. Ритцер се усмихна срещу намръщената й физиономия. Разбира се. Нали такава те създадохме.

Вратите на асансьора се отвориха. Сега камерата предаваше само по един кадър в секунда, с много лоша картина. По дяволите.

— Готово! — това беше тържествуващият възглас на Мелин.

— Закачил е релето.

Изведнъж картината стана бистра и отчетлива. Щом шпионинът изпълзя през вратата на асансьора, Мелин извърна очите му надолу към невероятно стръмно стълбище — всъщност по-скоро приличаше на подвижна стълба. Кой да знае какво представляваше това място — товарен гараж? Засега малката камера се спотайваше в ъглите и надничаше към паяците. Според данните за мащаба той забелязваше, че размерите на чудовищата са очакваните. Възрастен екземпляр стигаше на височина до хълбока на Брюхел. Създанията бяха наклякали по пода, простиращ се далеч напред, също като в картините от библиотеката, получени преди Новия изгрев. Много малко приличаха на въображаемата картина, създадена от умните глави-преводачи. Носеха ли дрехи? Не като човеците. Чудовищата бяха обвити в нещо като знамена с копчета. Отстрани на мнозина от тях висяха огромни кошове. Движеха се с резки, зловещи движения, подобните им на остриета предни крайници разсичаха въздуха пред тях напред-назад. Тук се беше събрала цяла тълпа, хитиново-черна — освен зле съчетаните цветове на облеклото им. Главите им блестяха, сякаш инкрустирани с големи плоски скъпоценни камъни. Паешките очи. Що се отнася до паешките уста, тук преводачите бяха използвали точната дума: паст. Зъбата пропаст, обрамчена от мънички щипци — това ли Бонзол и компания наричаха „ръцете, с които се хранят“? — тази паст сякаш бе обхваната от постоянни гърчове.

Събрани заедно, Паяците бяха по-голям кошмар, отколкото той си ги представяше — от онези, които мачкаш, мачкаш, мачкаш, а те прииждат ли прииждат. Ритцер вдъхна шумно. Имаше една-единствена успокояваща мисъл и тя беше, че ако всичко минеше както трябва, само след четири дни точно тези чудовища ще са мъртви.

 

 

За първи път от четирийсет години насам звезден кораб щеше да прелети през системата на Изчезващата. Полетът щеше да е много кратък, по-малко от два милиона километра — според цивилизованите стандарти, корабът едва ли не щеше да излети и веднага да акостира пак. Това беше почти всичко, на което бе способен който и да било от оцелелите звездни кораби.

Джау Ксин ръководеше подготовката за полет на „Невидимата ръка“. „Ръката“ открай време си беше портативното владение на Ритцер Брюхел, но Джау знаеше, че освен това е и единственият кораб, който през годините не беше разглобен изцяло за резервни части.

В дните преди да се качат техните „пътници“ Джау бе източил водорода от дестилационната инсталация на L1. Бяха само няколко хиляди тона — капчица в едномилионния капацитет на главните резервоари, но достатъчни, за да ги прехвърли през бездната между L1 света на Паяците.

Джау и Фам Тринли направиха последен преглед на „гърлото“ на кораба. Винаги беше странно да гледаш в двуметровата теснина. Тук от десетилетия горяха силите адови и носеха кораба на Чуенг Хо с трийсет процента светлинна скорост. Вътрешната повърхност беше гладка до микрометър. Единственото доказателство за огненото му минало беше златно-сребърният фрактален орнамент, лъщящ на светлините на скафандрите им. Всъщност микромрежата от процесори зад тези стени насочваше полетата, но ако стената на гърлото се продънеше по време на път, и най-бързите процесори на света не можеха да ги спасят. Верен на формата, Тринли направи страшно педантичен лазернометричен преглед и накрая резултатите го изпълниха с презрение.

— На стената на порта има вдлъбнатина с дълбочина деветдесет микрона, но карай да върви! Нови вдлъбнатини няма. Тука можеш и да си издълбаеш името в стените, и пак няма да има значение за този полет. Какво планираш — към двеста Ксек с частично ускорение?

— Хм. Ще започнем с продължително леко изтласкване, но ракетният двигател ще се включи за хиляда секунди в малко повече от една гравитация — щяха да спрат чак ниско над океана. Всичко друго би осветило небето над Арахна по-ярко от слънцето и всеки паяк от отсамната страна на планетата щеше да го види.

Тринли махна с ръка — въздушен жест на отрицание.

— Не се тревожи. Много пъти съм поемал къде-къде по-големи рискове с полети вътре в звездна система. — Двамата изпълзяха откъм предната част на гърлото. Гладката повърхност се разширяваше и преминаваше в предните полеви проектори. През цялото време Тринли продължаваше с измишльотините си. Не, повечето истории можеше и да са верни, но присвоени от всички истински авантюристи, които старецът бе познавал някога. Тринли поназнайваше нещичко за корабните двигатели. Трагедията беше, че не разполагаха с никого, който да знае повече. Всички корабни механици на Чуенг Хо бяха избити в първоначалната битка, а последният механик-„умна глава“ на паството бе станал жертва на излезлия извън контрол вирус на „гнилия мозък“.

Излязоха от фунията на „Ръката“ и се изкачиха по кея до таксито. Тринли млъкна и се обърна.

— Джау, завиждам ти, мойто момче. Погледни кораба си! Почти милион тона нето тегло! Няма да стигнеш далече, но ще закараш „Ръката“ при съкровището и Клиентите, към които тя летя петдесет светлинни години, за да намери.

Джау проследи широкия му жест. С годините той бе разбрал, че театралниченето на Тринли беше прикритие… но понякога то се пресягаше и те хващаше за душата. „Невидимата ръка“ изглеждаше готова за полет — стотици и стотици метри изпъкнала обшивка, простиращи се в далечината. Оборудван, що се отнася до скоростта и обстановката, с върховите човешки постижения. А зад пръстените на кърмата — милион и половина километра по-нататък — висеше дискът на Арахна, блед и невзрачен. Първи контакт — и аз ще бъда Главният пилот! Джау би трябвало да се гордее…

 

 

Последният ден на Джау преди заминаването бе напрегнат, изпълнен със заключителни проверки и подсигуряване. Не разбра какви точно специалитети са приготвили Пастирите, но беше очевидно, че искат да манипулират интензивно мрежата на паяците без десетсекундното забавяне при операциите от L1. Беше разумно. Спасяването на Паяците от самите паяци щеше да включва някои невероятни измами, може би — превземането на всички системи за стратегически оръжия.

Тъкмо свършваше смяната, когато в малкия кабинет непосредствено до мостика на „Ръката“ се появи Кал Омо.

— Още една работа, Главни пилоте. — Невесела усмивка проряза тясното лице на Омо. — Наречи я извънредна.

Взеха такси долу до канарата, но не до Хамърфест. Около дъгата на Диамант Едно, вграден в леда и диаманта, беше входът на L1-A. Още две таксита вече бяха акостирали до шлюза на арсенала.

— Изучавал си оръжейното оборудване на „Ръката“, нали, Главен пилот?

— Да. — Ксин бе изучил всичко по Ръката освен личните покои на Брюхел. — Но със сигурност един Чуенг Хо ще е по-запознат…

Омо поклати глава.

— Тази работа не е подходяща за Спекулант, дори не и за господин Тринли. — Отне им няколко секунди да минат през охраната на главния шлюз, но след като веднъж влязоха вътре, им се откри пряк път към оръжейната. Тук се сблъскаха с шума от монтажни машини и резачки. Тумбестите овоиди, строени покрай стените, бяха белязани с глифа за оръжие — древният символ на Чуенг Хо за ядрени бомби и управляеми енергийни оръжия. Години наред клюките спекулираха с това колко точно е оцеляло на L1-A. Сега Джау го виждаше с очите си. Омо го поведе надолу по една движеща се пътечка покрай необозначени шкафове. По взаимно съгласие в L1-A нямаше камери. Освен това, тук беше единственото останало място в L1, където не използваха локализаторите на Чуенг Хо — автоматиката беше проста и надеждна. Минаха покрай Рей Цирет, който надзираваше банда „умни глави“, строящи нещо като катапулта.

— Повечето от тези оръжия ще преместим на „Невидимата ръка“, господин Ксин. През годините събирахме части и се опитвахме да сглобим възможно най-много преносими уреди. Направихме каквото можахме, но без нужните съоръжения това не е кой знае колко. — Той махна към едни неща, които изглеждаха като кръстоска на двигател на Чуенг Хо с тактическа ядрена ракета на Новородените. — Пребройте ги. Осемнайсет ракети с малък радиус на действие. В шкафовете са вътрешностите на дузина лазерни оръжия.

— Аз… не разбирам, сержант. Вие сте военен. Имате си специалисти. Каква нужда има…

— Един Главен пилот да се занимава с тия неща? — отново същата невесела усмивка. — За да спасим цивилизацията на Паяците, напълно възможно е да се наложи да използваме разни неща от „Невидимата ръка“, докато е на ниска орбита. Съгласуването на оборудването и действието ще бъде много важно за вашите пилоти. — Ксин кимна. Това донякъде му беше познато. Най-вероятно войната, която можеше да унищожи планетата, щеше да бъде предизвикана от настоящата криза на южния полюс на Паяците. След като пристигнат, те ще застават в позиция над това място на всеки петдесет и три стотици секунди и почти постоянно ще бъдат под прикритието на по-дребни плавателни съдове. Томас Нау вече беше съобщил за лазерите. Що се отнася до ядрените ракети… може би щяха да им помогнат да блъфират. Старши сержантът продължи нататък, като посочваше ограниченията във възможностите на всяко възстановено приспособление. Повечето оръжия представляваха оформени заряди — „умните глави“ на Омо ги бяха превърнали в груби екскавационни бомби.

— … а на борда на „Ръката“ ще разполагаме и с повечето „умни глави“-специалисти по мрежата. Те ще ни осигуряват информация за огневия контрол за нашите маневри. Може да ни се наложи да предприемем значителна промяна на орбитата в зависимост от мишената.

Омо говореше с ентусиазма на артилерист и бързо не остави на Джау никакъв изход. Една година Джау бе наблюдавал подготовката с все по-нарастващ страх. Имаше подробности, които не можеха да скрият от него. Но за всяка предателска възможност винаги се намираше и някакво разумно обяснение. Така ожесточено се бе вкопчвал в тези „разумни обяснения“. Те му позволяваха да запазва частица приличие — заради тях бе възможно да се смее с Рита, докато планираха какъв ли ще е светът на бъдещето — с Паяците и с децата, които двамата щяха да си родят.

Ужасът сигурно бе проличал по лицето на Джау. Омо прекъсна своя парад на кръвожадните разкрития и го погледна.

— Защо… — попита Джау.

— Ама защо трябва аз да ти го обяснявам? — Омо заби пръст в гърдите на Джау и го блъсна от лентата в стената. Пак го бодна с пръст. По лицето му бе изписано гневно възмущение. Справедливото възмущение на властите на Новородените, с които Джау бе израснал на Балакреа. — Всъщност не би трябвало да има нужда, нали? Но и ти си такъв, каквито са твърде много от нашето паство. Вътре си прогнил, превърнал си се в нещо като Спекулант. Другите можем да ги оставим да се помотаят още малко, но когато „Ръката“ се установи на ниска орбита, на нас ни трябва твоето интелигентно и незабавно подчинение. — Омо го бодна още веднъж. — Сега разбра ли?

— Д-д-да. Да! — О, Рита! Ние винаги ще сме част от Новородените!