Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (9)

Девета глава

Когато жените видяха Дерек да се приближава, те скочиха и се втурнаха към едната страна на голямата бамбукова клетка, за да говорят с него. Неприятно му стана от тяхното отчаяние, ако се зарадваха да го видят, то не беше, защото го смятат за добър човек? Просто за тях беше по-малко чудовище от пазачите си.

— Добър ден, мистър Дерек — каза пазачът. Той отстъпи настрани, като знаеше от опит, че англичанинът ще желае да говори насаме с робините си.

Дерек поспря да погледне деветте млади жени. Те бяха най-красивите пленнички, които някога бе вземал „Неверник“, и той искаше да ги поставят под негова опека, защото знаеше, че най-привлекателните жени най-много страдат от Грегър и неговия екипаж.

Жените, изглежда, не бяха бити, но Дерек знаеше колко измамно може да е зрението. Дали пазачът си бе позволявал сексуални волности с тях, той не можеше да разбере със сигурност.

— Добър ден, дами — проговори най-сетне той. Ужасна беше гледката на усмихнатите им лица в бамбуковата клетка, която Дерек специално бе построил. Тя беше с навес, който да ги пази от слънцето и дъжда, но нямаше стени, зад които да се усамотиш. — Как се чувствате?

Те заговориха една през друга. Дерек вдигна ръка и те веднага млъкнаха, защото всяка от тях се страхуваше да не го ядоса или раздразни с нещо.

— Достатъчно храна ли получавахте? — попита той. — Добре ли се отнасяха към вас?

Сю Елън, която със своите 27 години беше най-възрастната от пленничките, отговори за всички жени.

— Понякога той ни заплашваше — каза тя, посочвайки към пазача. — Казваше, че ако не направим нещо за него, няма да ни храни. Но не изпълняваше заплахите си. Казваше го само за да ни сплашва. — Тя хвърли бърз поглед към пазача. — Той казва, че не се страхува от вас, но ние знаем, че се страхува.

Дерек обмисли тези сведения. Искаше му се да наеме нов пазач за жените, но направеше ли го, щеше да отчужди сегашния пазач, а той въпреки че бе заплашвал жените, не бе изпълнявал заканите си.

— Той не е пускал никого в клетката и не ви е докосвал, нали?

Сю Елън поклати, глава и сплъстената й руса коса се люшна около раменете й. Дерек си отбеляза наум да донесе на жените четка за коса следващия път, когато дойде на проверка.

— Да сте чули нещо за това, къде са закарани другите жени?

Сю Елън отново поклати глава, но погледът й стана предпазлив.

— Ние не сме разговаряли с никой друг, освен с пазача, сър.

— Най-добре и занапред да е така. — Дерек отвори капачето на часовника си. Минаваше обяд. Вече три часа беше далеч от Лорин и нейното благополучие зависеше от него. — Трябва да тръгвам вече. Не говорете с никого, ако можете. Дочуете ли нещо, уведомете ме. Опитайте се да се държите духом. Ще дойда да ви видя веднага щом мога.

— Да, сър — прошепна Сю Елън. — Добре.

Дерек си тръгна и все още му беше трудно да повярва, че в клетката наистина има девет жени — в бамбуковата клетка, която той бе поръчал.

С малко късмет скоро щеше да ги качи на кораб, да ги закара до Съединените кубински щати и там да ги освободи. С малко късмет… веднага щом намери и освободи сестра си… ако тя е още жива… ако цялата тази мръсна загадка не беше напразна… и ако Грегър не го убиеше преди това…

* * *

Лорин бе потресена от нещата, които чу, след като Дерек си тръгна. Мъжете говореха пред нея, сякаш тя не съществуваше. За тях тя беше робиня, парче собственост, която не може да чува, да вижда или да мисли. Това тяхно презрение им позволяваше да говорят пред нея неща, които никога не биха казали пред Дерек. Лорин се отврати от тяхното високомерие, но осъзна, че като я смятаха за безмозъчна бъбривка, тя можеше да научи полезна информация.

Мъжете често спираха да я огледат, но Лорин се правеше, че не забелязва как я разсъбличат очите им. Говореха за Дерек с тон, вариращ от пълно презрение до едва прикрит страх. — На всички пирати им се искаше да се нахвърлят върху Лорин, но никой не си позволяваше риска да се изправи срещу отмъщението на Дерек.

Грегър се бе заседял три часа в „Летящата гарга“. Когато излезе, той леко се олюляваше и очите му издаваха колко ром е изпил.

— Ето я момата, от която кръвта ми се разгорещява! — изрева той. — Чаровна както винаги.

Лорин, облегнала се на дървото, отклони поглед от Грегър, но го слушаше какво говори. От всички противни мъже, с които й се наложи да общува, откакто завзеха „Мис Малаки“, Грегър бе най-отвратителният и повече от всички просто я смразяваше от страх.

Когато се приближи, тя усети дъха на ром и отвратителната воня на вкиснала пот. Тя сбърчи нос и изсумтя от погнуса. От това Грегър широко се усмихна.

— Май не ме харесваш, а, Лорин? — Произнесе името провлечено и похотливо, от което то прозвуча много грозно. За първи път я наричаше по име и от това, че той го произнася, просто й се повдигна. — Но ще те накарам да ме харесаш. Жените винаги ме харесват, като преспя с тях.

Тя осъзнаваше, че не бива да казва нищо, но наглостта му беше вбесяваща.

— Ти целият вониш на ром и пот — каза тя спокойно, макар че сърцето й силно биеше. — Наистина ли мислиш, че някоя жена може да е щастлива от близостта с теб, а още по-малко пък да сподели леглото ти?

Грегър се изхили отвратително, пристъпвайки съвсем близо до нея.

— Никоя жена не ми е говорила така досега — прошепна той и зловонният му дъх я задави. — Но аз обичам курви с нрав. Това ми доставя удоволствие.

Той посегна да хване кичур от абаносовата коса на Лорин със загрубелите си пръсти.

— Аз не съм стеснителен. Мога да те обладая направо тук, а приятелите ми ще ни гледат.

Дълбок мъжки глас му отговори:

— Не, няма да го направиш, защото знаеш, че ще те убия, преди още да си започнал.

Грегър се изви и видя Дерек, застанал пред кръчмата. Той не държеше сабя, но сложил ръце на кръста си под пешовете на жакета, отдолу достатъчно ясно се виждаше камата в канията.

— Ако си жив, може и да ме спреш — каза сепнато Грегър. — Но само ако си жив.

— Не ти ли стигна келнерката, която изнасили нощес? — каза предизвикателно Дерек. — Или от толкова ром ти клюмнаха платната?

Лорин видя как Грегър стисва брадата си и изскърцва със зъби… Очите му говореха, че би поизтезавал Дерек, преди да го убие. След това погледът му се смекчи — изглежда, му бе хрумнало нещо, което му доставя голямо задоволство, и той кратко, злорадо се изхили.

— Ще дочакам моето време, англичанино. Тя ще е все така хубава и след седмица, и след месец. Ще е хубава дълго след твоята смърт.

Грегър посегна към гърдите на Лорин, но Дерек със светкавично движение извади камата си и вдигна ръка за смъртоносен удар. Нямаше съмнение, че камата му ще улучи целта си.

— Да не си я пипнал и с пръст! — изсъска той.

Грегър се изсмя, обърна гръб на Лорин и се отдалечи. Тя си пое дълбоко въздух и внезапно осъзна, че дъхът й бе спрял, откакто Дерек се бе появил на сцената.

— Нарани ли те? — попита Дерек, като прибираше оръжието в канията, и се приближи до Лорин.

— Не — каза тя. Това, разбира се, не беше вярно. Бяха я наранили думите на Грегър, точно както и издевателствата на останалите пирати. Но все пак да те наранят емоционално не беше толкова лошо, колкото физическото нараняване.

— Връщаме се в колибата. Сигурно си прегладняла вече.

Лорин тръгна подире му, следвайки го като товарно муле, и едва се сдържаше да не му каже колко мрази да я водят на въже.

„Няма вечно да е така — помисли си тя с пробудена надежда. — Дерек ми обеща, че няма да е така. Но пък дали са на добро обещанията на Дерек?“

Лорин цял живот бе прекарала, обградена с всевъзможния ръкотворен лукс, който парите можеха да купят. Домът й във Вирджиния беше с 36 стаи, а собствените й покои се състояха от три големи свързани стаи. Когато се върнаха отново в малката къщурка, която Дерек бе наел, и изпита необятно чувство за сигурност и радост, че е там — това за нея беше странно откритие.

— Какво има? — попита Дерек, като влязоха.

— Нищо… защо?

— Имаше много странно изражение, като влязохме. — Той бързо развърза въжето от китките на Лорин и леко разтри с длани кожата им, като гледаше дали въжето не е охлузило съвършената й плът. — Сигурно умиращ от глад. Ей сега ще ти стъкмя нещо.

Лорин седна на матрака и подви колене под себе си. Приятно й беше да бъде глезена, особено от мъж като Дерек. Той беше изтъкан от противоречия — в един миг строг и властен, в следващия — загрижен дали въжето не беше я наранило й отзивчив към желанията й. Тя се чудеше дали ще дойде някога време, когато ще проумее всички загадъчни, интригуващи черти на характера му.

Храниха се с ястие от нарязани плодове. Не беше като любимите й картофи с месо, които би й приготвила Ида, бавачката й, но беше много вкусно.

Лорин се сети за „другите жени“ на Дерек и й се прииска да го попита направо за тях. Беше открила, че когато е пряма, това почти винаги се бе оказвало най-добрият начин да постигне каквото иска. Но с Дерек се бе случвало той да се скрие в черупката си, издигайки стени от потайност, затова реши, че е за предпочитане по-заобиколният път.

— Как мина денят ти? Откри ли това, което търсеше?

Дерек сви рамене, извръщайки се от нея.

— Имаш ли нещо против да ядем вън? — Той вдигна чинията си, без да дочака отговора. Тя го последва и седнаха, облегнати на две големи дървета, с лице към бриза, който подухваше откъм океана.

— Открих някои неща, но не твърде много. Има един малък остров, наречен Сейнт Луцифер. Ще ми се да го поизследвам.

— Това, което търсиш, може да е там ли?

— Може би… Но ще ми трябва, доста време. Изгледите изобщо не са добри всъщност, а аз не мога да измисля как да ги подобря.

Лорин се усмихна на метафората от покера. Тя беше прекарвала по цели часове на покер с брат си и сестрите си, понякога дори с баща си. Майка й повтаряше, че не е хубаво да се учи покер, особено за такова младо момиче, но баща й въпреки това учеше момичетата с мъглявото оправдание, че от това ще понаучат нещо от математиката. Понякога Дерек й напомняше много за брат й и тя се питаше дали някога щяха да се запознаят, а ако се запознаят, дали ще станат приятели или врагове. Тя подозираше, че което и да станеше, те щяха да стигнат до крайност. Такива си бяха Клейтън и Дерек.

— Чух мъжете, като си приказваха — започна Лорин, спомнила си с неудоволствие за сутринта и следобеда. — Говореха пред мен, без да се крият. Те не смятат робите за хора, затова от нищо не се опасяваха.

— Съжалявам за това — каза меко Дерек. Лорин кимна в знак, че признава извинението, след това продължи:

— Научих нещо, което може да се окаже полезно. Говореха за някакъв голям мъж — така го наричаха всички — „Големия мъж“. Той живеел в това, което всички наричат Голямата къща. Явно това е човекът, който стои зад Грегър. Така предполагам поне.

— Да не искаш да кажеш, че…

— … че Големият мъж живее в Голямата къща, която се намира на Сейнт Луцифер.

Те се спогледаха продължително, обмисляйки въпроса. Лорин първа се усмихна, след това и Дерек. Това беше една от малкото му непринудени усмивки, които изобщо бе виждала, и тя стопли душата й. Помисли си, че той би трябвало да се усмихва по-често, и сякаш забрави, че той е отговорен, поне косвено, за нейното залавяме и последвалото заробване.

— Знаеш ли къде се намира Сейнт Луцифер? — попита Лорин, като усети да я обзема вълнение, въпреки че почти нямаше представа какво е планирал Дерек или каква е мисията му, за която той нищо не споменаваше.

— Смътно. Обаче достатъчно, за да се опита.

— Какво да се опита?

Дерек отново се усмихна и протегна ръка, за да докосне леко с длан Лорин по бузата.

— Може би е по-добре да не ти казвам. Колкото по-малко знаеш, толкова по-безопасно е за теб.

— Не ми говори такива глупости! Искам да знам!

Без да се засяга, Дерек каза:

— Ти се справи отлично, скъпа. За един следобед ти постигна повече, отколкото аз за три седмици.

Лорин се опита да сдържи думите си, но те бързо й се изплъзнаха:

— Не бих казала, че не си постигнал нищо. Ами онази келнерка, дето е хлътнала по теб.

Дерек отдръпна ръката си от нея и пак се облегна на дървото, очите му обходиха лицето й със студен поглед.

— Мирабел е друго нещо — каза той с глас, който я окуражаваше да го предизвика. — Тя прави всичко възможно, за да оцелее в този ад, затова аз много я уважавам. Не знам дали и аз не бих правил същото, ако бях на нейно място… А пък и тя е толкова бедна, че ходи боса.

Лорин се затрогна от силата на думите му, но не се предаде. Тя протегна крак към него и сви пръсти.

— Ако се вгледаш по-внимателно в продължението на глезена ми, ще забележиш, че това е стъпало. Ще забележиш още, че по това стъпало няма нищо друго, освен кожата. Моята си собствена.

— Не бъди саркастична.

— А ако се вгледаш с още по-голямо внимание в това, което те заобикаля, ще откриеш, че единствените хора с обувки на този остров сте ти и твоите приятели от „Неверник“.

Тонът й внезапно стана твърд и гневен.

— Местното население няма обувки, Дерек. Ако искаш да разбереш какво всъщност става тук, трябва да престанеш да мислиш като англичанин. Ти повече не си в твоя благословен проклет Лондон. — Лорин подчерта със силен британски акцент думата „проклет“, за да ядоса Дерек, и чудесно успя.

Тя скочи на крака и стисна ръце.

— Ти и твоята проклета, глупава английска гордост — изсъска тя, като го гледаше отгоре с блесналите си като кама тъмни очи. — Искаш да ти помогна, но не ми казваш с какво трябва да ти помогна! А сега, въпреки че аз, както ти сам призна, узнах за един следобед повече, отколкото ти за бог знае колко време, ти пак отказващ да ми кажеш нещо съществено. Какво, за бога, правиш всъщност сега?

Лорин видя как строгото му изражение се разтвори в усмивка. Първо си помисли, че той й се присмива и че само го е ядосала още повече, но преди да го заяде отново, той престорено вдигна ръце.

— Предавам се, Лорин! Ти победи — каза той ухилен и бавно поклати глава, учуден на себе си, че дори не помисли да й отвърне. — Седни и се успокой!

Тя седна, оправяйки шикара, около краката си, без да съзнава колко привлекателна изглежда на фона на залязващото слънце. Усети сърцето си да се разтуптява и за първи път изпита откровено емоционално привличане към Дерек.

— Търся една дама, която има много голямо значение за мен. Тя беше на кораба, завзет от „Неверник“. Подозирам, че е била продадена в робство. — Той погледна към морето, борейки се с обхваналите го опасения.

Лорин се вгледа в профила му, в дългия, тънък римски нос и твърдата линия на челюстта му и си помисли, че той е удивително красив.

— Няма да, се спра, докато не я намеря. — Той прокара пръсти през пясъчнорусата си коса. Този неволен жест на умора беше повече емоционален, отколкото физически и сърцето й пак се разтуптя. — Това е причината, поради която плавам с „Неверник“, Оставам с тях само докато я намеря, след това ще направя всичко възможно да довърша Грегър веднъж завинаги.

— Коя е тя? — попита със свито гърло Лорин, боейки се от отговора, който можеше да получи.

— Моята сестра.

От осезаемата й въздишка на облекчение Дерек затвори очи. „Радва се, че не търся жена си — мисли той виновно. — Тя може и да не ми вярва, изпитва чувства към мен, също както и аз към нея. И ако аз изобщо съм джентълмен, ще открия начин да я изпратя на безопасно място. Само да не бяха тревогите ми за Аманда, само ако Грегър не искаше да ми пререже гърлото, само ако…“

— За какво мислиш? — попита Лорин, прекъсвайки мъчителните мисли на Дерек.

— Нищо. Всъщност за нищо не мислех.

— Можеш да престанеш да ме лъжеш.

Дерек погледна Лорин и тя видя как той отново се затвори в себе си. Нямаше да научи нищо повече, поне засега. Може би по-късно щеше да научи нещо за жените, които Дерек бе укрил някъде, да открие кой всъщност е Дерек и какъв живот живееше, когато е далеч от Грегър, бялото робство и Вирджинските острови. Щеше ли да узнае нещо за Дерек, когато не е преследван от кошмари? Въпросите заседнаха в главата й и не й даваха покой.

Дерек се изправи и погледна към морето. Той каза меко:

— Щом се свечери, аз потеглям. Ако на Сейнт Луцифер е онова, което търся, ще се върна да те взема и ще можем да заминем оттук.

— Искам да дойда с теб — отговори тя и през нея преминаха студени тръпки, като си помисли за опасностите, пред които Дерек щеше да се изправи.

— Не може.

Лорин го погледна с ненавист към тази негова упоритост и учудена от себе си, че е толкова обезпокоена за неговата сигурност.

„Не искам да съм сама. Искам да бъда с Дерек и да посрещам битките му заедно с него, до него“ — си мислеше тя.