Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (21)

Двадесет и първа глава

— Не, не искам да влизам там — каза Лорин, докато се съпротивляваше на ръцете, които я докосваха и се опитваха да я склонят да влезе в дълбоката, емайлирана вана.

— Трябва да го направиш — съчувствено отговори русата жена. — Повярвай ми, най-добре е просто да правиш това, което ти казват. Аз се опитах да се противопоставя на господаря Мичъл, но само си навлякох гнева му.

Лорин погледна русокосата и мило се усмихна. Изглежда, тя бе от добро семейство, а в думите й личеше лек английски акцент.

— Как се казваш? — попита Лорин, като се опитваше да не обръща внимание на женските ръце, които развързваха мръсните й шалвари и риза.

— Имената нямат никакво значение тук — отвърна жената. — Ако господарят Мичъл не хареса името ти, ще ти го смени. Тук той е като бог. Може да прави каквото си поиска, тъй че по-добре му се подчинявай или ще те бият с камшик.

Жените бяха наобиколили Лорин и дърпаха шалварите и ризата й, за да я съблекат. Някои от тях цъкаха с езици, като гледаха колко мръсни бяха стъпалата й, други разглеждаха изцапаните й дрехи и се чудеха на глас къде може да е намерила толкова хубава коприна и как е могла толкова да я изпоцапа и скъса.

— Моля те, направи това, което ти казах — продължи русокосата, но този път в гласа й прозираше нетърпение и притеснение. — Ако не се измиеш, господарят Мичъл ще се разсърди, а когато е сърдит, той си го изкарва върху всички нас.

Една от жените в харема постави ръка на кръста на Лорин и я запобутва към ваната. Лорин отблъсна ръката, а очите й срещнаха погледа на русокосата. За секунда те просто се гледаха. Лорин разбра, че поведението й, нейната съпротива можеше да донесе преки и болезнени последствия за всички останали нещастни жени, които бяха станали жертва на Алдън Мичъл.

Лорин отново погледна русата и се запита на колко ли години е тя. Шестнадесет? Седемнадесет? Със сигурност не повече от осемнадесет. Лорин се чудеше дали Дерек би я сметнал за привлекателна, дали предпочита руса коса и бяла кожа пред катраненочерната коса и мургавата кожа.

— Как се казваш? — отново попита Лорин, но този път съвсем тихо. — Ако ми кажеш, обещавам да се изкъпя.

— Аманда. Сега, моля те, влез във ваната. Ако не си готова, преди да се върне господарят Мичъл, всички ни ще набият!

Името порази Лорин като гръм. В продължение на няколко секунди тя дори не можа да си поеме дъх. Стоеше вкаменена, като гледаше красивото младо момиче, и сега разбираше, че през цялото време Дерек беше казвал истината.

— Лейди Аманда Йорк? — попита Лорин. Беше сигурни в отговора, но все пак искаше да го чуе.

Като чу името си, Аманда застина на мястото си. Устните й бяха леко отворени и потрепваха, като че искаше да каже нещо, но не проронваше нито дума. Откакто я бяха пленили, тя на никого не бе казвала фамилното си име.

Лорин се почувствува по-уверена. Тя хвана Аманда за ръцете и се наведе напред, така че устните й почти докосваха ухото на момичето.

— Не се тревожи. Дерек те търси. Той ще те намери и ще ни освободи.

Аманда стисна ръцете й и отговори:

— Знаех, че ще дойде!

Бистри сълзи на облекчение блестяха в очите й, но изведнъж тя прошепна, като гледаше уплашено:

— На никого не казвай за това! Господарят Мичъл има шпиони между нас, жени, които се опитват да спечелят благоразположението му, като му донасят какво говорим и правим, когато той не е тук. Не трябва да се доверяваш на никого.

Лорин се чувствуваше неудобно, когато й помагаха да влезе в голямата вана и непознати жени започнаха да я къпят. Тя погледна Аманда, която мълчаливо, едва доловимо я увери, че всичко е както трябва и тя не бива да се смущава.

Аманда взе голяма сребърна чаша, гребна топла вода и я изля върху главата на Лорин, за да намокри гъстата й черна коса, преди да отсипе малко сапун върху дланите си от една друга чаша.

— Ще ти хареса — каза Аманда, докато сапунисваше косата на Лорин. — От това косата ти ще ухае чудесно.

Лорин затвори очи и си спомни последния път, когато някой я бе къпал и колко вълнуващо бе всичко тогава. Сега, когато я докосваха жени, нямаше нищо еротично, но нежните ръце все пак я успокояваха, премахваха напрежението и страха. Пръстите на Аманда втриваха сапуна навътре в косата й. Лорин въздъхна тежко, изведнъж почувствувала умора от бягането и криенето, от борбата за живот през всяка секунда от всеки изминал ден.

Най-после съмненията, които бе имала спрямо Дерек, бяха отхвърлени веднъж завинаги. Той наистина бе добър човек, който просто искаше да намери и спаси отвлечената си сестра.

Лорин почувствува как някой я хвана за глезена и вдигна крака й от водата. Тя отново чу цъкане, после усети насапунисана кърпа да търка стъпалото й. Усмивка се плъзна по устните й. В детството й колко ли пъти бавачката й също така бе цъкала с език, докато миеше малките крачета преди лягане и мърмореше, че младите дами не бива да тичат боси навън?

— Обезателно трябва да й вземем чехли. — Лорин чу гласа на Аманда. Тя се зачуди към кого се бе обърнала, но не отвори очи. Топлата сапунена вода и успокояващият масаж притъпяваха страховете й… и волята й.

— Вземи един чифт и за другата жена. Косата й е цялата разчорлена, а не искам господарят Мичъл да ги види в този вид.

— Разбира се, господарят не бива да вижда личната си собственост с разчорлени коси! — саркастично промърмори Лорин с все така затворени от умората очи.

— Престани! — изсъска Аманда в ухото й, за да не чуят другите жени. — Вече ти казах за шпионите на господаря Мичъл, а ти по-добре ме послушай. Ако видиш, че лъжа, продължавай с тези приказки и ще видим коя от нас ще си изпати!

Вледеняващите думи на Аманда, в които прозираш страх и спомен за болка, прогониха умората на Лорин. Тя се изправи във ваната и взе голяма гъба от една от наложниците, която се опитваше да изтрие лявото й стъпало.

— Аз ще свърша това — каза Лорин намръщено, сякаш се сърдеше на себе си, и започна да търка тялото си с гъбата, докато Аманда плакнеше косата й.

— Хайде да свършваме, а?

Аманда тъжно прошепна:

— Съжалявам. Наистина. Но ако не се подчиняваш на господаря Мичъл, ще те накажат. Казвам ти това за твое добро. Господарят Мичъл е чудовище и му доставя удоволствие да кара жените да страдат. Не му давай повод да те нарани.

Ядосано стиснала зъби, Лорин тихо каза:

— Той не ми е господар!

Лорин все още беше във ваната, когато в стаята влезе един старец с дълга бяла брада и набраздено от годините лице. Сърцето й подскочи, когато го видя. Беше същият човек, с когото се бяха сблъскали в имението на Алдън Мичъл в нощта, когато двамата с Дерек се бяха вмъкнали вътре!

Лорин се завъртя във ваната, като обърна гръб на слугата и скри лицето и гърдите си от него.

— Той не би трябвало да е тук! — високо каза тя.

Една от наложниците отвърна вяло:

— Ще свикнеш с това.

Аманда сложи ръка на рамото на Лорин и силно го стисна, като се опитваше да я успокои и не разбираше истинската причина за страха на Лорин.

Тя се обърна към влезлия:

— Вест от господаря ли носиш?

— Не. Изпрати ме да проверя как вървят приготовленията около новите му играчки.

Старият човек не обръщаше внимание на факта, че всичките жени в стаята бяха много красиви и половината бяха напълно голи.

— Тази вечер е по-нетърпелив от обикновено. Внимавайте да не го разочаровате.

— Добре — отвърна Аманда.

Когато слугата излезе, Лорин въздъхна с облекчение. Какво щеше да стане с нея, ако я беше познал? Този въпрос я накара да потрепери. И колко дълго можеше да остане в харема, без да я познаят?

„Побързай, Дерек — си помисли тя, докато привършваше с къпането. — Моля те, побързай!“

 

 

Дерек потопи греблата дълбоко във водата и започна да гребе, като задвижи кануто напред. Чуваше тежкото дишане на Шантел, а преди десет минути тя се бе оплакала, че мехурите на ръцете й се бяха спукали. Той й съчувствуваше, но в същото време не можеше да не си помисли колко различна бе тя от Лорин, а сравнението не бе в полза на Шантел. Всеки път, когато си помислеше за Лорин, той започваше да гребе по-бързо, воден от някаква по-голяма сила.

Беше се оказало учудващо лесно да открият кануто. То бе същото, което Лорин бе намерила онази нощ.

Тъй като те с Лорин бяха върнали кануто на мястото му, вероятно собственикът му въобще не бе разбрал, че някой го е ползвал. Този път Дерек нямаше да върне кануто. Тази нощ, с Лорин, Сю Елън и Шантел, той ще опита да се добере до един от по-големите острови. Ако успееше да стигне до един от главните датски или британски колониални градове, най-после щеше да има подкрепата на закона, за да защити жените.

После ще потърси Алдън Мичъл и Грегър… за да си отмъсти.

Дерек долавяше в нощния бриз мириса на приближаващата се буря. Това бе още една пречка по пътя му към освобождаването на сестра му и Лорин и той мълчаливо прокле небесата.

Колко ли дълго още Шантел можеше да гребе? Беше я видял да спира на два пъти, за да погледне дланите си, а това сигурно означаваше, че пукнатите мехури вече кървяха. Неприятно му бе, че си го мислеше, но в този момент би предпочел с него да беше Лорин, а не Шантел. С Лорин Мастърс до себе си той се чувствуваше по-уверен, Шантел му бе в тежест. Опита се да събере малко състрадание. Все пак тя бе просто жена.

— Ще издържиш ли? — тихо попита Дерек.

Шантел кимна. Беше смъртно уморена. Болеше я навсякъде, но беше свободна и се бореше срещу хората, които й бяха причинили зло. Нямаше да се предаде въпреки умората, въпреки това, че бе сигурна, че бягството и пълната свобода са невъзможни. Тя някак си вярваше, че Дерек може да се изправи срещу Алдън Мичъл като Давид срещу Голиат.

— Не е много далеч. Още половин час, и ще бъдем на Сейнт Луцифер — каза Дерек, като се надяваше Шантел да издържи още половин час.

 

 

Дерек за втори път виждаше острова през нощта откъм морето и се усмихна. Ако Лорин е тук, той ще я намери и ще я освободи… и ще убие Алдън Мичъл. Сега можеше по-добре да се ориентира на острова, а Шантел щеше да му помогне да научи повече за империята на Алдън Мичъл.

Извлякоха кануто на брега и както преди го покриха с палмови листа, които Дерек насече с късата си сабя. Това им отне само няколко минути, но Дерек усещаше, че времето тече и трябва да побърза.

— Голямата къща е в тази посока, нали? — попита Дерек, докато прибираше сабята в ножницата и кимна към имението, в което бе влизал преди няколко нощи.

— Да, но мръсникът държи жените си в отделна сграда, ей там, северно от голямата къща.

Шантел се усмихна, доволна, че може да нарече Алдън Мичъл мръсник, без да се страхува, че ако някой я чуеше, можеше да се опита да спечели благоразположението на „господаря“, като му предаде думите й.

— Има път, който свързва къщите.

Дерек за момент се замисли. Естествено, искаше се веднага да тръгне към харема, където бяха Лорин и Аманда.

— Те са повече от нас — каза той колкото на себе толкова и на Шантел. — Съмнявам се, че Алдън се тревожи, че ще го преследвам дотук, но ако въобще някъде ме очаква, то е в харема. Единственият начин да обърна нещата в наша полза е да отклоним вниманието му и да разделим силите им. — Той погледна Шантел и допита: — В харема има ли пазачи?

— Понякога да, понякога не. Зависи какво става. Понякога ни дават на мъжете като награда за нещо, което са направили. Така ти дадоха мен в замяна на жената, която притежаваш.

— Аз не я притежавам — озъби се ядосано Дерек, а после се прокле, че бе забравил ужасите, които Шантел вече бе излитала. Ако правеше грешка, като мислеше, че мъж има право да притежава една жена, то бе само защото я бяха наказвали, когато бе мислила обратното. Той внимателно докосна ръката й, като се вгледа в нея на лунната светлина. — Ще те измъкна, от всичко това и след време ни забравиш за Алдън Мичъл и всички останали… и за цялата тази отвратителна каша.

— Аз никога няма да те забравя — прошепна Шантел.

Дерек чу шум от чупещи се клонки и приближаващи стъпки. Той веднага извади сабята си и се обърна по посока на звука със стиснати в мрачна решителност устни. Също както бе направила при предишната схватка, Шантел се отдръпна, но не от страх, а защото не искаше да му пречи.

Шотландецът ги наближи, като в ръце държеше една кремъклийка. Той позна Шантел, но не и Дерек. Това не беше толкова чудно, тъй като още няколко наемници бяха взети в отряда на Сейнт Луцифер след нападението преди няколко вечери.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш с една от курвите на господаря Мичъл? — запита шотландецът ядосано, завистливо. — Не си бил достатъчно дълго тук, за да я получиш за награда! Той ще ми нареди да ти подкастря оная работа, а аз с радост ще го направя, приятелче.

Дерек се опита да си придаде глуповат вид, като човек, когото са хванали с жената на съседа. Въпреки че с дясната си ръка продължаваше да държи сабята, той направи движение с лявата, сякаш искаше да каже, че всеки мъж от време на време има нужда от жена.

— И как я изкара навън, а?

Дерек само се усмихна. Нямаше представа каква лъжа да измисли за шотландеца.

Наемникът бавно се приближаваше, като държеше дулото на пушката към земята, но можеше всеки момент да вдигне оръжието към Дерек. Дерек не пропускаше нито едно движение.

— Как се казваш? От колко време си при господаря Мичъл?

— Отскоро. От съвсем скоро.

Шотландецът спря на няколко метра от Дерек, така че той не можеше да го стигне със сабята си. Дръпна петлето на пушката и в нощта се чу заплашителното щракване на желязото.

— Какво има, приятел? — попита Дерек, после се опита да се изсмее тихо. — Няма защо да се горещиш. Искаш жената ли? Добре! Просто изчакай да ти дойде редът, само за това те моля. Аз съм разумен човек. Знам, че всеки мъж има известни нужди. Само ми дай пръв да я пробвам, после съм съгласен да си я поделим.

— Ей, още не си ми казал как се казваш, а?

Дерек почувствува, че времето му изтича. Той изстена и се полуизвърна, като се държеше също както сприхавите си служители, когато ги хванеше да вършат нещо нередно.

— Няма да кажеш на господаря за мен, нали? По дяволите, приятел, нали знаеш к’ъв е! — заоплаква се Дерек, но в същото време с един замах измъкна сабята си. С ъгъла на окото си той виждаше как шотландецът вдига пушката.

— Аз съм нов тук! Не ща да…

В момента, когато шотландецът бе вече вдигнал пушката си, Дерек разбра, че времето му бе изтекло и никакви лъжи няма вече да му помогнат. Той приклекна и скочи напред, като замахна със сабята и описа смъртоносна дъга към дулото на пушката. От оглушителния изстрел в ушите му зазвъня и той дори не чу как, сабята се удари в цевта, блъсна я настрани, като едва не изби оръжието от ръцете на наемника.

Той изпусна изпразнената пушка и се протегна за кинжала си, но се оказа, че много бе подценил бързината и силата на Дерек, и тази грешка му коства живота. Ръката на шотландеца бе на дръжката на камата, когато хладката стомана се вряза в топлата плът, и последната му мисъл бе, че сигурно това е човекът, който бе причинил толкова неприятности и смърт предната нощ.

След като прибра кинжала си, Дерек се обърна към Шантел. Лицето й бе бледо, а ръцете й трепереха. За втори път тази нощ тя виждаше Дерек да убива и беше ясно, че не е свикнала да гледа такива неща.

— Ще продължиш ли с мен? — попита Дерек, като я хвана за ръцете и ги стисна окуражаващо. — Имам нужда от теб. Ти познаваш острова много по-добре от мен.

Шантел примигна с очи, тръсна глава, за да оправи обърканите си мисли, а после кимна.

— Не се тревожи за мен — прошепна изплашено тя. — Щом като ми обещаваш да убиеш Алдън Мичъл тази нощ, аз ще съм с теб докрай.