Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (11)

Единадесета глава

Ушите на Дерек бучаха от пистолетния изстрел. Видя как до стената на склада падна як, мускулест мъж. Въпреки че куршумът го беше улучил в гърдите, мъжът се помъчи да вдигне затвора на пистолета и да стреля по Дерек. Миг по-късно голият до кръста млад мъж се свлече на пода, мъртвата му ръка все още стиснала оръжието.

Дерек се прехвърли през прозореца, поспря за миг, после погледна вътре. Вторият телохранител, тъмнокож туземец като първия, се втурна в стаята. Той държеше старинно оръжие с къса цев. Дерек се прицели през прозореца и стреля. Пазачът падна върху приятеля си и не помръдна.

Напускайки полесражението, Дерек забеляза Лорин на десет ярда по-нататък, с лице към него да държи в ръце нещо голямо и квадратно.

— Бягай, за бога! — извика той и затича.

Лорин се обърна и побягна, но Дерек забеляза, че онова, което носеше — на лунната светлина приличаше на дебела книга, — много я забавя и я кара да губи равновесие, като го прехвърляше от едната ръка в другата.

— Не спирай — каза Дерек, когато стигнаха гората. Лорин се отби от тесния път и навлезе в гората, инстинктивно вършейки това, което Дерек искаше.

— Каквото и да става, не спирай да тичаш.

Дерек спря в началото на гората и запълзя, за да се скрие. Погледна към Голямата къща тъкмо за да види как лампите вътре светват. Няколко набити мъже, голи до кръста, се втурнаха навън през входната врата. Носеха пистолети и пушки. Плащаха им да пазят Големия мъж, но хукнаха навън, жадни за кръв. Той вече бе убил двама от тях и те искаха да си отмъстят. Господарят им без съмнение щеше да превърне живота им в ад, щом са допуснали въоръжен натрапник в неговия дом.

Дерек вдигна пищова и стреля бързо по посока на пазачите, без да е сигурен дали куршумът му е улучил целта. Разчиташе главно с това да забави преследвачите си достатъчно, за да им се изплъзне в гъстата джунгла.

В плътния мрак той едва не се сблъска с Лорин, която го изчакваше да я настигне. Той изруга.

— Върви — изсъска той.

Тичаха с постоянно темпо, на зигзаг през надвисналите клони на дърветата.

Дерек чуваше пресекливото дишане на Лорин и разбираше, че допълнителният товар на книгата, макар да не беше сигурен дали това носи все повече я затрудняваше.

— Хвърли я — каза той, тичайки след нея. — Не си струва.

— Това е… счетоводна книга… за продажбите — задъхано каза Лорин. Тя премести книгата от лявата в дясната ръка, после я постави пред себе си, за да я предпази от клоните, които деряха лицето, раменете и ръцете й.

— Хвърли това проклето нещо!

— То ни трябва!

Тичаха около двадесет минути, без да спират. Дерек беше все зад нея, опасявайки се, че някой от пазачите можеше да я улучи с оръжието си. Надяваше се, че куршумът ще порази първо него. Искаше да вземе книгата от нея, но това щеше да върже ръцете му, а сега и двамата се нуждаеха от неговия пистолет, единствената защита, която имаха.

Дерек спря и се ослуша дали наближават пазачите. Лорин, която повече не чуваше стъпките им, също спря. Отиде до него, като дишаше дълбоко, усещайки остра мускулна болка в бедрата, прасците и ръцете.

— Още ни преследват — прошепна Дерек, като наведе глава към нея, за да го чуе. — Не мога да кажа точно колко са.

Мъжки глас процепи ранния утринен въздух, крещейки нещо неразбираемо на английски със силен датски акцент. Той беше от Сейнт Томас, където се бяха заселили много датчани. Последва го втори глас, този път с британски акцент.

— Петима или шестима — прошепна Дерек, опитвайки се да определи по гласовете местоположението им. Гъстият листак и дърветата изкривяваха посоката на гласовете и Дерек ядосано стисна зъби. Погледна Лорин и забеляза драскотините по ръцете и раменете й.

— Съжалявам, че те вкарах в това. Трябваше да те оставя в колибата.

— Но аз щях да те последвам — отговори Лорин, като стискаше здраво книгата, сякаш бе незаменим шедьовър на изкуството. — Нямаше да те оставя да тръгнеш сам.

— Още колко можеш да издържиш?

Лорин опита да се усмихне, но успя само с ъгълчетата на устните си, без да скрие тревогата в очите си. Знаеше какво ще й се случи, ако я заловяха нейните поробители.

— Мога да вървя точно колкото трябва — каза тя уверено.

— Ти си чудесна жена, Лорин, най-смелата, която изобщо познавам — рече Дерек. — Тръгвай пред мен оттук — каза той и кимна в посока на откраднатата лодка. — Аз съм зад теб.

От време на време Дерек я изгубваше от поглед, когато тя избързваше напред, защото още беше доста тъмно, пък и облаци постоянно закриваха луната. В друг момент копринените й дрехи толкова изпъкваха, че той се чудеше как тя се надява да остане незабелязана. На три пъти до тях долиташе стрелба и Дерек разбра, че преследвачите, които се бяха разпръснали по време на гонитбата, се стреляха един друг. Беше разбрал още, че ги преследват поне десет души. Големия мъж трябва да има много врагове, отбеляза Дерек иронично, щом се обгражда с толкова много въоръжени пазачи.

Лорин спря така внезапно, че Дерек се блъсна в нея и я събори на земята, а книгата отхвърча. Тя го погледна с досада.

— Какво има? — я попита той. — Защо спря?

— Защото не мога да вървя по вода — отговори тя.

Той се засмя и й помогна да се изправи. Беше толкова нащрек какво става зад тях, че не бе забелязал как бяха стигнали до морския бряг и пред тях лежаха мили океан. Той се взря във водата. По негова преценка бяха далеч на юг от мястото, където бяха скрили лодката. Ако тръгнеха по плажа, щяха да се придвижат много по-бързо, но пък по-лесно можеха да бъдат забелязани.

— Поеми си дъх и продължаваме — каза Дерек, поглеждайки Лорин, и се запита колко ли сили й оставаха. Съвсем скоро ще се измъкнем от това място и те бъдем на вода. Тогава те никога няма да ни хванат.

Умора се бе отпечатала на лицето й, въпреки че тя се мъчеше да я скрие. Тя огледа плажа.

— Ако онези излязат от гората северно от нас, ще ни отрежат от лодката. — На изток се появиха първите признаци на зазоряването. Съмнеше ли, шансовете им да се измъкнат, особено по вода, се изпаряваха. — По дяволите… О, по дяволите, как лети времето!

— Ще успеем! — каза Дерек. Той стисна ръката на Лорин. По-уверено, отколкото се чувствуваше, той добави: — Не се безпокой! Няма да им позволя да те хванат! Само се движи колкото можеш по-близо до дърветата. Тази коприна отразява светлината като огледало.

Лорин погледна дрехите си и изруга. Макар че безукорната преди бяла коприна сега беше раздрана на няколко места и много зацапана и мръсна тя сияеше призрачно на бледата лунна светлина.

— Да тръгваме — каза Лорин и в нея се надигна нов страх. Тя погледна Дерек. Както беше облечен в тъмно, най-видимата част от него беше пясъчнорусата му коса. Лорин взе книгата и се помоли дано да си струва труда. Ако те с Дерек не научеха нищо ценно от нея, чувството за провал щеше да я досъсипе при изтощението, което изпитваше вече.

Едва бяха извървели двадесетина стъпки по белия пясък, когато се чу рязък вик.

— Открих жената! — извика датчанинът. — Ето я там! Ей там!

Лорин се хвърли сред дърветата и чу как Дерек тихо изруга от яд. Макар че вървеше втори, те бяха забелязали само Лорин и тя знаеше защо.

— Продължавай напред — каза Лорин. — Те забелязаха само, мен. Ти можеш да им избягаш.

Дерек поклати глава и очите му блеснаха от гняв.

— Няма да продължа без теб — отвърна той с понижен и сърдит глас. — Аз те забърках в тази каша и аз ще те измъкна от нея.

Лорин погледна Дерек с желанието да не беше толкова тъмно. Тогава щеше да види лазурно сините му очи, силата на духа му в погледа.

— По-лесно ще ти е без мен. Аз те бавя — продължи тя с увещаващ тон.

Той я сграбчи за рамото и я бутна да върви.

— Нямам време да споря с теб! — изсъска той като се наведе над нея така, че лицето му почти докосваше нейното. — Престани да спориш с мен и тръгвай най-сетне!

Лорин престана да протестира, повече. Тръгна Дерек, който пробиваше път през гъстата растителност. Сред дърветата имаше просека, но не смееха да я използват. Охраната на Мичъл положително дебнеше по нея. Придвижваха се бавно и трудно към малкото кану. От време на време чуваха един от преследвачите си да подвиква, но това не означаваше, че ги е разкрил. По-скоро викаха, като забележеха мърдаща сянка на някое от многото нощни животни, които обитаваха малкия остров. Лорин долавяше жажда за кръв и крясъците на мъжете.

Сърцето й се разтуптя по-силно, когато се наложи се сниши до Дерек, за да се прикрие в храстите, защото покрай тях мина патрул от двама или трима мъже. Когато се движеха, пробивайки си бавно, по неотклонно път към кануто, тя беше по-спокойна. Когато се движеше, тя поне вършеше нещо, действуваше. Но да чакаш със затаен дъх, да се спотайваш, без да смееш трепнеш… от това сърцето й се разтуптяваше в гърдите и пулсът й кънтеше глухо в ушите.

— Почти стигнахме — прошепна Дерек тихо и устните му докоснаха ухото й, докато говореше. — Лодка е ей там. — Той посочи под гъстите клони към почти неразличимия силует на двадесетина ярда по-нататък.

Лорин се взря в тъмното. Забеляза по-различно очертание на сенките, но не можеше да каже със сигурност дали безформеният предмет е скритото кану. Смаяна беше как Дерек намери пътя през непознатата джунгла — и то нощем.

Чуха се стъпки и замръзнаха. На Лорин й се струваше, че сърцето й бие толкова силно, че преследвачите й могат да го чуят. Ужасът й нарасна от свистенето на камата, която Дерек извади от канията. Стъпките приближаваха. Дерек подаде камата на Лорин и сложи пръст на устните си.

Лорин взе камата и се учуди от себе си, че ръката й не трепна, стиснала твърдо и уверено оръжието. Мисълта да използва насилие — кърваво смъртоносно насилие с нож, по най-жесток и примитивен начин — я отврати. Но тя съзнаваше в себе си, че не може да го избегне. Можеше да се окаже, че не само нейният собствен живот зависи от това, но и животът на Дерек.

Стъпките сега бяха много близо, почти сякаш можеха да ги докоснат. Те спряха и чуха датчанинът да казва:

— Жената е в сватбено бяло. Но мъжа не съм виждал.

Английски глас попита.

— Сигурен ли си, че е само един мъж?

— Не. Може би само една жена. Много добре я видях преди малко — той се изкиска тихо и Лорин се вледени. Тя ще се разкайва, че ме е изкарала на това преследване и смути съня ми. Ще се кае! Като коледна пуйка ще я разчекна!

Англичанинът отвърна с по-делови тон:

— После ще се задоволяваш с нея. Само да ги пипнем копелетата. Сигурно са в гъсталаците, по-далеч от откритите места. Затова нека навлезем навътре. И си пази задника, друже. Вече загубихме две добри момчета.

— Ще плати за тяхната смърт с кръвта си, мръсницата — закани се с нисък глас датчанинът.

— След час-два ще изгрее слънцето. Тогава лесно ще ги пипнем, ако вече не сме го сторили. Вглеждай се само за нещо бяло, това гледай.

— Да, сър. Да.

Стъпките се отдалечиха и едва тогава Лорин установи, че не е дишала. Когато Дерек се надигна, тя го хвана за ръкава и го придърпа надолу, докато той отново коленичи до нея.

— Те знаят, че се крием в дърветата — прошепна тя толкова близо до Дерек, че гърдите й докосваха рамото му. Тя му подаде ножа, хванала го за острието. Той не го взе.

— Ще ти потрябва, ако ни хванат.

Тя пак му го подаде.

— След малко ще ми го дадеш. Хрумна ми нещо.

След като той пое ножа, Лорин се поколеба, вдиша дълбоко за кураж, след това сложи книгата на земята, пресегна се зад врата си и бързо развърза възела на своята дреха. Погледна надолу, избягвайки очите на Дерек, после я съблече. Пусна я в скута на Дерек, след това развърза и своя шикар и също го махна, усещайки, че бузите й пламват от смущение. Благодарна беше, че е достатъчно тъмно, за да не вижда Дерек съвсем ясно нейната голота.

Тя овладя нервите си, вдигна книгата, после взе ножа от Дерек.

— Готово, да тръгваме. Ще се държим колкото може по-близо до водата. Там не ни търсят.

Дерек разкопча ризата си и мушна под нея копринените й дрехи. После отново се закопча. Въпреки трудността на положението им, той се засмя и на Лорин силно й се прииска да изличи усмивката му с шамар.

Като вървяха приведени, те приближиха бреговата линия. Лорин беше зад Дерек, стиснала камата толкова здраво, че ръката й чак потреперваше. Решението да махне издайнически блестящите си дрехи беше правилно, но от това не й стана по-леко. Знаеше, че с никакви оправдания не би накарала родителите си да разберат защо бяга гола из остров, иронично наречен Сейнт Луцифер.

Те пробягаха последните тридесет ярда, без да спират махнаха клоните, с които бяха прикрили лодката, и я спуснаха на вода. Без да разменят и дума, те загребаха в тъмнината и кануто леко пореше водите.

Дерек гребеше здраво и кануто все повече се отдалечаваше от острова. Той често поглеждаше през рамо към Сейнт Луцифер, да провери дали не са открили бягството им. Но не чуха никакъв вик, че са ги открили, и след като изминаха 500 ярда, той вече беше доста сигурен, че са се измъкнали.

Първите розови лъчи на зората обагриха хоризонта на изток. След час човек на брега щеше да има видимост с мили навътре в синята шир. Трябваше да се отдалечат още малко, преди да бъдат в пълна безопасност.

Докато натискаше веслата, той прехвърли вниманието си към смелата гола жена пред него. Гледаше отмерените движения на ръцете и раменете й, като гребеше с дълги мощни удари. Закръгленото й тяло с много тънка талия, неприкривано сега от дрехите, възпламени искрата на желанието дълбоко в него.

„Не мисли сега за нея!“ — заповяда си той. Извивката на ханша, изящните бедра, гърдите й, завоалирани от мрака… силата на привличането надделя страха от залавянето им. Желанието да притежава Лорин тук, в кануто, нарастваше, мъжествеността му, проявила се не на място, изду тесните му бричове. Ядосан на себе си, той извади от ризата си нейните дрехи. Миг, преди той да заговори, Лорин сложи веслата върху бедрата би. Тя прикри с едната ръка гърдите си, обърна се леко, погледна го през рамо и протегна другата си ръка.

— Дрехите ми, ако обичаш.

Той тъкмо се канеше да й ги даде, но лорд Дерек Лестър Йорк съвсем внезапно промени намерението си.

— А ако не обичам?