Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (2)

Втора глава

Щом вратата се захлопна след Дерек, Лорин зарови лице в дланите си. Плачеше й се, но някак не й се удаде. Вместо това се прокле, че е тръгнала за Вирджинските острови, прокле скапания си късмет, прокле всички решения, които бе взимала в последно време.

Всъщност всичко бе започнало преди една година, когато Лорин бе попаднала под влиянието на един много по-възрастен мъж с явно изпитани и съблазнителни слова. Беше двайсетгодишна, още девствена, питаща се дали някога ще открие човек, който да отговаря на нейните изисквания. Тогава се появи Ричард. Много привлекателен, усмихнат, остроумен, външно в добро финансово състояние, той се отнасяше към нея като към кралица и това беше най-хубавото.

— Наистина вярвам, че ще те обичам цял живот — бе й казал той на втория им излет. — И не е само твоята красота, която ме кара да не откъсвам очи от тебе, но и духът ти. Лорин, не разбираш ли, че сме създадени един за друг, предопределени един за друг?

Бе чакала твърде дълго, за да чуе такива слова, и не съумя да задържи сълзите си. И когато той протегна ръцете си към нея, тя се остави в прегръдката му, зарадвана от топлината и уюта, които изпита, отпускайки глава на рамото му. Не й направи впечатление, няколкото разменени целувки не раздвижиха сърцето й, както бе чувала, че ще стане, ако я целуне мъжът на нейните мечти. Когато по време на тази прегръдка ръката му обхвана едната й гърда, тя не се опияни от удоволствие. Лорин се почувствува по-скоро разочарована, когато първата нощ Ричард поиска нещо повече от страстна прегръдка — това го бе задоволявало и преди.

Макар че Ричард не разговаряше кой знае колко относно плановете си за женитба, Лорин не устоя и съобщи на родителите си, че е намерила човека, с когото може да прекара остатъка от живота си. Ричард беше почтен човек, богат и работлив и щеше да й осигури добър дом. Неговите акции, в комбинация с нейното собствено значително богатство, щяха да им осигурят всичко за един съвместен живот. Любовта беше налице, мислеше си Лорин, и всъщност нямаше значение дали животът й с Ричард щеше да притежава страстната преданост между нейните родители. Майкъл и Шарън често се заключваха в просторната спалня на имението им във Вирджиния и не излизаха с часове — дочуваха се само топлите звуци на взаимна радост и страст, които предупреждаваха семейството и прислугата, че не бива да ги безпокоят.

Като знаеше, че голямото състояние на Лорин е цена, на която никой жиголо не би лесно устоял, внимателният й баща реши да проучи Ричард. Установи се, че Ричард съвсем не е онзи богаташ, за какъвто се представяше, а и нещо повече: в неговото нечисто минало бяха включени две богати съпруги — с едната разведен, а другата изоставил, след като задигнал по-голяма част от нейното състояние. Наложи се да потисне гнева и да се въздържи да не му устрои заслужения побой. И Майкъл забрани на Лорин да се среща повече с Ричард.

Без никому да обръща внимание, дори на любимия си баща, който й бе казал какво да прави и какво да не прави, Лорин отиде при Ричард, за да сподели каквото бе научила. Той отрече всичко и макар много да не повярва на отрицанията му, искреността и нежността в погледа му накараха Лорин да се усъмни дали наистина той е онова безсърдечно чудовище, за каквото го бе представил баща й.

Същата нощ, пренебрегвайки родителите си и своята обективна преценка, Лорин склони да бъде прелъстена от Ричард. Станалото не се оказа ужасяващо болезнено (Ричард не беше от мъжете с огромни размери), но и далеч не беше ни най-малко задоволяващо. Когато всичко свърши, Лорин дори леко се погнуси от неговата пот по тялото си, без изобщо да е усетила някакво единение телом или духом. Ричард, веднага се извини, че отива да се измие, и след това отказа да легне до нея, което тя отчаяно бе пожелала.

Някъде дълбоко в нея един глас се помъчи да я предупреди, че Ричард съвсем не е онова, за което се представя. Затова целувките му не сгорещяваха кръвта й, милувките му не разпалваха в гърдите й несъбудената страст. Обзе я мрачно предчувствие и колкото и да се бореше със съмненията си, най-сетне и тя реши да проучи миналото на Ричард. И когато разбра неопровержимата истина, че Ричард е лъжец, опортюнист и многоженец, върна се просълзена при родителите си и им изплака сърцето си.

Половин година се упрекваше за своята глупост. И след като Майкъл и Шарън я посъветваха да си гледа живота, тя реши да отпътува за остров Сейнт Томас, за да се запознае на място с вноса за предприятията на Мастърс. Това пътешествие щеше да бъде най-добрият балсам за нейното разстроено сърце. Макар да имаха сериозни съмнения към това начинание и това далечно пътешествие, родителите й наеха госпожица Никълс да я придружава и „Мис Малаки“ отплава към тропическите води.

— Проклети да са всички мъже! — прошепна Лорин и като вдигна глава от ръцете си, помъчи се да пропъди всички спомени от миналото. Разтревожи се за госпожица Никълс. Можеше само да се надява, че придружителката й е здрава и читава в тяхната каюта. Нямаше защо да се тревожи за станалото, нито за причините, поради които я държат като пленница на борда на един кораб, който гъмжи от пирати. Сега единственото, което я занимаваше, бе как да се освободят с госпожица Никълс и с колкото е възможно повече пътници. Лорин затършува из капитанската каюта. Оказа се, че пиратите са били доста подробни в претърсването. Вещите, които капитанът е бил скътал, сега бяха пръснати по целия под. Ако можеше да открие нож или по-добре кама, щеше да е добре. Но не намереше ли нито едното, нито другото, щеше да й свърши работа и някой прът.

За жена Лорин бе доста здраво сложена. Мускулите й бяха укрепнали от часовете езда и от атлетическите упражнения, за които родителите й особено я насърчаваха. Но с Дерек не можеше да се мери. На око й се виждаше да е по-висок от метър и осемдесет, двайсетина сантиметра по-висок от нея. В една борба лице в лице той лесно щеше да й се наложи. Но ако успееше да го цапардоса, щом се върне — а той без съмнение щеше да го стори и тя знаеше какво ще й се случи, ако той се върне, — може би тогава би имала шанса да се измъкне от каютата на капитана, да открадне една от лодките и да загребе към Сейнт Томас, за да осведоми властите. Не беше сигурна сега на какво разстояние са от Сейнт Томас, а и не мислеше ще успее ли да задигне лодка, без да я забележат. Баща й винаги бе казвал, че към всяка задача, малка или голяма, трябва да се подхожда стъпка по стъпка. Имайки това предвид, тя реши, че първата пречка ще бъде високият хубавец, явно безмилостен пират, който се представяше под името Дерек.

Лорин вдигна крака на един стол, строшен от пиратите мародера. Беше закръглен, гладък и тежък. Хвана го с две ръце, вдигна го високо над главата си и с всички сили го стовари върху дюшека. Да, това би видяло чудесно работата на този английски череп! — помисли си тя, пропъждайки опасенията какви ли порочни неща Дерек й е намислил, ако тя предварително не го просне в безсъзнание.

Дерек и Грегър стояха лице в лице. Дерек не отместваше очи от погледа на по-ниския, но много по-здрав мъж. Взаимната им ненавист беше дълбока, смъртоносна и неприкрита. Откакто преди половин месец Дерек се бе качил на „Неверник“ Грегър се обяви против неговото присъствие, особено след като Дерек постоянно се мъчеше да не позволява на хората да избиват пътниците на пленените кораби.

— Тая женска ми трябва! — изплю се Грегър и здраво стисна дръжката на сабята си.

— Набелязал съм я за моя купувач — веднага отвърна Дерек. — Ако имаш специални желания, тук има жени колкото щеш.

Грегър се изсмя:

— А какво според тебе искам да направя? Ха! Разбира се, искам да си я взема в леглото!

— Ако направиш това, ще й свалиш цената, а това няма да се хареса на моя купувач, още по-малко на човека, пред когото отговаряш. В тази операция ние гоним печалбата, нали?

Грегър изскърца със зъби, челюстта му се изкриви. Дерек разбираше, че на Грегър отчаяно му се иска да изтегли сабята си и да го прониже в сърцето, или още по-лошо — да го намушка в корема, а това води до бавна и грозно болезнена смърт. Ако Грегър посегнеше към сабята, Дерек щеше да измъкне револвера си; беше уверен, че ако се наложи да кръстосат саби, той ще съсече пирата, преди оня да му е пуснал и една капчица кръв. Но пролееше ли кръвта на Грегър, Дерек би изгубил всякакъв шанс да открие кой всъщност стои зад престъпната му дейност. Ако успееше някога да открие любимата си сестра Аманда, отвлечена преди три месеца, той щеше да разбере и кому Грегър продава своите пленнички. По тази причина Дерек все още не напускаше борда на „Неверник“ и все още не се решаваше да прекрати терора на Грегър, обсебил търговията с бели робини в Карибския басейн.

— Жени има много — продължи Дерек полуусмихнат. — А за моя купувач аз искам съвсем малко. Защо да спорим именно за тази? Нима ще позволим нещо толкова травиално да застане помежду ни в това доходоносно сътрудничество?

— Ние не сме колеги — процеди Грегър, обещавайки си да види сметката на другия. — Никога не забравяй това, англичанино! — Грегър се завъртя на пети и се запиля.

Дерек се обърна с облекчителна въздишка. Бе успял да спаси една жена. Но запазвайки Лорин, положително щеше да причини смъртта на друг човек. Когато не се сбъдваха грозните му желания, Грегър винаги си го изкарваше другиму, проливайки топлата му кръв. Дерек не можеше никого да защити — впрочем бе съумял да запази шепа хора, — но мисълта, че ще е причина за нечия смърт, страшно му тежеше.

Всички ценности, намерени у пасажерите и каютите на „Мис Малаки“, бяха пренесени и натъпкани в сандъците на „Неверник“. Достатъчно бяха младите жени, които можеха да се продадат като робини, бяха затворени в трюма, докато за останалите пиратите хвърляха ези — тура. Яките млади мъже, които можеха да работят, бяха затворени в отделен трюм. Старците и възрастните жени нямаха за Грегър никаква стойност и много от тях най-накрая бяха изхвърлени в морето.

Дерек направи каквото можа, за да предотврати убийствата, внимателно спазвайки тънката граница между това да използва малкото власт, която имаше, и да оспорва тази на Грегър.

Три часа по-късно в прикритието на тъмнината Дерек се спусна под палубата. Пазачът, когото бе оставил пред каютата на капитана, бе все още там. Дерек установи, че някой му бе донесъл ром, тъй като младият човек беше съвсем пиян.

— Ако беше на мой кораб, щях да те изправя пред военен съд за пиене по време на служба — отвратен му каза той и го пусна да си върви.

— Но корабът не е ваш, господин Дерек — пиянски му се усмихна младежът, едва изговаряйки думите.

Дерек го изгледа свирепо и младият човек набързо се изпари.

Лорин чу гласа на Дерек пред вратата. Часовете, в които очакваше завръщането му, бяха изострили сетивата й. Свита зад вратата, стиснала здраво с две ръце крака на стола, тя дебнеше, да нанесе своя удар. Помещението тънеше в тъмнина, но очите й бяха свикнали с нея. Ако Дерек идваше от светло той за миг щеше да бъде заслепен, а това й даваше значително предимство. Изгледите й за успех се увеличаваха, ако изчакаше той да влезе и да затвори вратата.

Вратата се отвори и сърцето на Лорин замря. Затаи дъх и напрегна всяко мускулче.

— Лорин, още ли сте тук? — попита Дерек и направи крачка в каютата, оставяйки вратата отворена.

Лорин не биваше да се бави. Изправи се на крака и с все сила замахва с импровизираната бухалка, целейки се в главата му с надеждата, че ударът ще бъде смъртоносен. Но тя тутакси разбра, че рефлексите на жертвата й не са за пренебрегване. Той коленичи, отмести глава и отчасти избягна прякото попадение.

Кракът на стола профуча покрай главата му и с прорязваща сила се стовари по рамото му. Той вдигна ръце да възпре следващия удар. Вместо това Лорин предпочете да побегне. Както й се стори, Дерек скочи като котка. За миг тя се озова навън, в коридора, и безшумно изтича двайсетина крачки, заобиколи един ъгъл и се озова направо в ръцете на младежа, който бе стоял на пост пред вратата й. Седнал с трима свои другари на пода, той и останалите продължаваха да се наливат. Наблизо се търкаляше още неотпушено буренце ром. Сграбчиха Лорин и я притиснаха помежду си. Грубите им ръце доразкъсаха дрехите й и напълно оголиха гърдите й. Садистичният им смях я отврати, а ромовият дъх от устата им й се стори не по-малко отвратителен от ръцете им.

— Спрете! Пуснете ме! — завика Лорин. Успя да освободи едната си ръка и посегна към очите на най-близкия до нея. Не ги улучи, но здравата го одраска по бузата. Рукна кръв. За неин ужас обаче той само се засмя.

— Скъпо ще си платиш за тази кръв — просъска и протегна ръка към гърлото й. — Ние знаем как да се бием с женски като тебе.

Лорин погледна към младия човек, който бе стоял на пост пред вратата й.

— Моля те, няма ли да ми помогнеш? — попита го тя, не можейки да повярва, че едно младо момче може да бъде толкова безсърдечно. Младежът само се засмя, отметна глава назад и с мръсния си ръкав обърса рома от брадата си.

— Ще ти помогна да си махнеш и последната дрешка, милейди. Стига ли ти тази помощ? — И за да разсее всякакво съмнение, че говори празни приказки, той сграбчи смачканата рокля на Лорин и диво я дръпна. Скъпата рокля на Лорин, скроена в Париж и ушита в Италия, се сцепи до кръста й.

— По-спокойно, момчета! — чу се гласът на Дерек, Залитайки, той се приближи до четиримата с извадена сабя, насочил блестящото острие към пода. — Да се посяга на дрехи е извинително, но на жена — не!

Лорин почти не можа да повярва, че се зарадва от идването на Дерек. Гласът му произведе необикновено въздействие върху мъжете, но и върху нея. Макар да говореше с лековат тон, думите му съдържаха целия авторитет и власт на военна команда.

— Хайде, хайде, госин Дерек — обади се най-старият от пиратите. — Няма да я разкъсаме я! Вашият купувач нищо няма да разбере.

— Но аз ще разбера! Не искам да мамя своя шеф. Дерек приближи на няколко стъпки до Лорин, но все пак достатъчно назад, за да може, ако се наложи, да използва сабята си. — Пуснете я! И на четирима ви ще платя достатъчно за това, че я хванахте.

Най-старият от пиратите бавно поклати глава. В очите му заблестя злоба, омраза и алкохол.

— Не става така, англичанино. Имам си ром, имам си и женска. От пари нямам нужда.

— Имаш още и един живот, но ако не направиш каквото ти казвам, ще загубиш и него. — Дерек усети, че от ухото му потече кръв и струйката се вмъкна в колосаната бяла яка на копринената му риза. С надеждата, че кръвта не се вижда, прокле Лорин наум: тия негодяи щяха да се възползват от всеки признак на слабост. — Гледайте си рома, ромът премахва всяка нужда от жена!

Пиратът гръмогласно се засмя:

— Никога не съм бил по-пиян, англичанино. Но пак съм си мъж, от горе до долу! Пиенето никога не ми е пречило и сега няма да ми попречи.

— Такива хвалби съм чувал и от по-добри от тебе — тихо рече Дерек. Държейки сабята все така насочена към пода, той само подхвърли дръжката и в дланта си, за да ги накара да я забележат. — Един от тях се казва Дерек. А за теб, моряко, господин Дерек. И ако ви е трудно да запомните това, мога с нещо да подпомогна паметта ви… като например една сабя през коляното. — Мъжете пуснаха ръцете на Лорин и се отдръпнаха. Тя веднага се помъчи да прикрие гърдите си. — Елате с мен — каза й Дерек, без да прикрива възхищението си от нейната красота и храбро поведение. Като се отдалечиха достатъчно, прошепна в ухото й: — И не ме вкарвайте в други неприятности. Иначе ще ви върна на тия мъже. Моят купувач наистина няма да усети разликата.

От тези думи кръвта на Лорин замръзна, усети тръпка на отвращение. Трябваше да се пребори с надигащия се ужас, от който й се поиска да падне на колене и да проси милост. Но каква милост можеше да очаква от един грубиян, от един пират като Дерек? Изправи рамене, вдигна глава и самоуверено каза:

— Пак ли в капитанската каюта, или имате намерение да ме натиснете тук, за да видят приятелите ви покъртителния ви опит да докажете мъжествеността си?

— В каютата — отвърна Дерек и поведе Лорин за ръка. — Обичам да съм сам.