Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (20)

Двадесета глава

— Капитан Грегър, напоследък не сме виждали Джаспър.

Грегър се облегна назад на стола си и присви очи, за да ги фокусира. Намираше се в „Летящата гарга“ и след успешното отвличане на Лорин Мастърс беше дал заповед да не бъде обезпокояван от никого и по никакъв повод. И появяването на Боунс в нарушение на тази заповед предупреждаваше Грегър, че неприятностите трябва да са значителни.

— Остави го този пиян глупак Джаспър — отговори Грегър накрая. — Утре ще пристигне, залитайки, и ще се оплаче, че е прекарал нощта в някое прасешко корито.

— Може би си прав — отговори Боунс, въпреки че хранеше съмнения. — Но последният път, когато са го забелязали, е било, след като е сменил Доулин на стража пред англичанина.

Грегър почеса брадата си и се насили да мисли ясно, независимо от количеството ром, което плаваше по вените му, Джаспър наистина беше пиян глупак, но не повече, отколкото другите мъже, които плуваха с „Неверник“. Той бе падал мъртъв от пиянство много пъти, но винаги бе успявал да се появи за закуска. Това, че не го бяха виждали след нощна стража пред колибата на англичанина, можеше да означава, че Дерек е направил нещо, за което не е искал никой да знае. Джаспър бе изчезнал през нощта, когато жените на Дерек избягаха. От разпитването на наново пленените жени бе разбрал, че те бяха освободени преди това от някаква жена, несъмнено пребиваваща наблизо, въпреки че описанията, които те бяха дали, се различаваха значително.

— Къде е сега това английско куче?

— В колибата си с фустата, която Големия човек му даде, френската фуста с дивите очи.

Грегър се оригна, погълна остатъка от рома си в халбата и удари по масата, за да извика Мирабел да му налее. Той погледна Боунс и изръмжа:

— Англичанинът се урежда с най-хубавите, нали, приятелю? Може би по-късно ще му отидем на гости и ще споделим гостоприемството на тази жена, а?

Боунс съвсем забрави приятеля си Джаспър. Мисълта, че ще може да докосне Шантел, беше толкова възбуждаща, че той поръча халба ром и на себе си и седна да го пие мълчаливо, като само мислеше за французойката и какво би правил с нея.

Когато Мирабел напълни халбата на Грегър, той плъзна ръката си по тънката й талия и я сложи да седне в скута му. Тя не каза нищо, нито се оплака, но и не отърка задницата си в него, за да му подскаже, че на определена цена би могла да бъде на разположение за през нощта.

— Остави ме, малка глупачке — каза накрая Грегър, като я блъсна да се изправи.

Той беше пил много и осуетеното му желание към Лорин му пречеше да настоява пред Мирабел. Той изпи огромна глътка от рома и затвори очи. Тази вечер, тази вечер щеше да пие и да мисли. Утре щеше да разбере какво се е случило на Джаспър, утре, когато щеше да си излее гнева върху Дерек, когато щеше да се е изплъзнал изпод опеката на Алдън Мичъл и когато най-после щеше да пирува с прелестите на Лорин Мастърс.

Грегър никога не бе мислил, че ще падне мъртвопиян — поне не в „Летящата гарга“. Но това стана точно там и всичките му хора го видяха. Въпреки че не го съзнаваше, ужасът, който той толкова се трудеше да внушава на хората си, започна да намалява и за първи път моряците открито се подиграваха на капитана си без никакъв страх.

 

 

— „Неверник“ ще отплава скоро — каза Шантел, като наблюдаваше профила на Дерек, докато той точеше камата си върху един брус. — Преди няколко дена бях с Мичъл и той каза, че Грегър скоро ще ни доведе нови приятелки. Приятелки, така нарича Мичъл отвлечените жени.

Дерек свърши с камата и започна да наостря сабята си.

— Това ще помогне. Ако Грегър отплава и аз не се намирам на „Неверник“, ще бъде от наша полза. Но така и така дните на Грегър и Алдън са преброени.

— Добре… много добре.

Дерек прибра в ножницата сабята и погледна към Шантел. В няколкото прекарани заедно часа той виждаше как доверието и към него расте. Тя бе престанала да го нарича господарю, когато му говореше, и държеше главата си изправена. Той се надяваше, че нейната самоувереност ще продължи да нараства и когато стигнат до Сейнт Луцифер и тя ще се завърне в мястото, наречено от нея ад.

Изглеждаше прекалено лесно за Дерек. Нямаше стража, която да наблюдава колибата, което означаваше, че не трябва да убива никого или поне не още, за да напусне, без Грегър да бъде известен. Предишната нощ, когато Дерек бе отишъл да търси Лорин, той бе пробол стражата е камата си. Дори сега, въпреки че съзнаваше, че няма друг начин, Дерек виждаше страха, изписан на лицето на този човек и чуваше последния му приглушен вик, докато камата влизаше в тялото му.

Луната беше изгряла, но на изток се събираха облаци и Дерек можеше да се движи бързо по пътеката между дърветата с Шантел, която го следваше плътно. С всяка стъпка той чувствуваше как вълнението му нараства. Беше наясно, че фалшивата история, която бе съчинил за себе си, няма да издържи още дълго, а в момента, когато Грегър вече нямаше да вярва, че той е търговец на плът, който работи за богат оттеглил с лондонски бизнесмен, един от двамата трябваше да умре. Но лъжата бе издържала досега и ако той би могъл да освободи Лорин и Аманда тази нощ, от нея нямаше да има повече нужда.

Много скоро той щеше да бъде с Лорин и със сестра си.

— О, я виж!

Дерек замръзна на място и Шантел се блъсна в него. Пред тях се намираха двама млади пирати от „Неверник“. Дерек ги бе виждал и преди и знаеше, че и двамата са необикновено жестоки дори за стандартите на „Неверник“.

— Хей, Иън, какво ще кажеш за блондинката? — попита по-едрият от двамата, лицето му лъщеше от пот, а очите му гледаха по маниакален начин ту Шантел, ту Дерек. — Виждал ли си тая кучка преди?

— Не. Но за сметка на това много пъти грозното лице на британеца! — изсмя се Иън, като прокара пръсти по дългата си мазна коса. Той извади острата си кама от калъфката, скрита под пояса му. После отстъпи встрани, така че, ако Дерек и Шантел искаха да продължат пътя си, да минат между двамата пирати. Помниш ли ме, англичанино? Когато превзехме „Мис Малаки“, аз си бях харесал малката курва. Тогава ти ми попречи. — Той завъртя бавно камата в ръката си, езикът му се показа и облиза дебелите му устни, които вече лъщяха от слюнка. — Англичанино, защо просто не оставиш малкото момиче и не си вземеш почивка? Ако направиш това, може би няма да изпитам желание да те разпоря.

Дерек извади камата и сабята си. Беше разгневен, защото тези двамата го бавеха, но, от друга страна, ако трябваше да признае честно, беше ужасно доволен, че човек като Иън го е предизвикал. Седмиците на сравнително бездействие, невъзможността да направи всичко, за да унищожи Грегър и хората му, бяха истинска жертва от негова страна.

Лорд Дерек Лестър Йорк беше чакал до края на силите си. Сега бе дошло време за действие.

— Искаш дамата ли, Иън? Какво те кара да мислиш, че ще й бъдеш достатъчен? — изсмя се той обидно, като искаше да настърви съвсем противниците си — Тя е жена, с която ти не можеш да се справиш. Ще те сдъвче жив и ще изплюе костите ти.

Шантел се отдалечи от Дерек. Тя бе виждала какво става, когато опасни мъже се предизвикват, и въпреки че всичко у Дерек подсказваше, че той е изкусен боец, съотношението беше двама към един. Независимо колко добър беше англичанинът със сабята си, Шантел беше сигурна, че не е достатъчно добър, за да я кръстоса едновременно с двама.

— Не бъди глупак — прошепна тя задъхано, като много добре знаеше какво я очаква, ако той не успее. — Ще те убият!

— Разбира се, че ще опитат — отговори той, като се придвижи бавно напред с оръжие във всяка ръка.

Усещаше как възбудата преминава през него и го пълни с енергия. Беше готов да приеме битката.

Той се придвижи предпазливо, но безстрашно напред като лъв, който дебне плячката си. Сините му очи се местеха ту наляво, ту надясно и не изпускаха Иън и неговия приятел. В битката щеше да се реши кой ще оживее: Дерек ли или враговете му. Имаше вероятност и тримата да умрат, но едно бе сигурно, че няма и тримата да останат живи.

— Изгори в ада — просъска Дерек, като се придвижваше към Иън, докато не изпускаше от око движенията на другия.

Иън погледна към приятеля си, преди да се хвърли в нападение към Дерек, като размахваше сабята си ловко и стремглаво. Дерек блокира атаката му със своята сабя и след това се обърна на една страна, за да избегне удара на мълчаливия моряк, който, както бе предположил, веднага последва.

Пиратите нападаха жестоко, но повече с брутална сила и желание да пролеят кръв, отколкото изкусно или тактически. Дерек парираше острите и дивашки атаки на Иън, докато се отдалечаваше от по-едрия пират. Той отстъпваше назад, като увличаше мъжете все по-далеч от Шантел. Всеки път, когато пиратите нападаха, куражът и самоувереността им нарастваше, всеки път, когато Дерек парираше смъртоносен удар от сабя или кама, той научаваше малко повече за предпочитанията във водене на боя от страна на враговете му.

Шумът от удари на стомана изпълваше тихия нощен въздух. Дерек продължаваше да отстъпва, докато не се намери в най-гъстите храсти, които затрудняваха бързите действия. Точно там, когато Иън бе сигурен, че е притиснал Дерек, англичанинът направи нещо неочаквано.

Отхвърляйки се наляво, Дерек изчезна зад един храст за секунда. Тъй като от самото начало на битката той отстъпваше, сега, когато отново се появи — този път в атака, — пиратите бяха неподготвени. Той замахна със сабята си към едрия пират и изнесе напред камата си.

Острата като бръснач кама влезе до дръжката. Очите на пирата останаха широко отворени, а лицето на Дерек бе толкова близо, че той усети последния му дъх, преди коленете му да се подгънат и да падне по гръб с все още разтворени очи.

Дерек отскочи встрани, като се препъна в клоните, извъртя се и се преметна и след миг беше отново на крака.

— Боже господи! Ти, долно копеле, ти уби приятеля ми! — извика Иън и застана над падналия, които лежеше в локва кръв. — Ти уби приятеля ми!

Сега при равното съотношение на силите Иън не проявяваше никакъв интерес нито към Шантел, нито към това да продължи да се бие с Дерек. Той отстъпи няколко крачки, от трупа и въпреки че се опитваше да не отделя очи от врага си, умрелият привличаше погледа му като с магнит.

— Отбранявай се — каза Дерек с нисък и заплашителен глас, като започна да напредва бавно към Иън. Лунната светлина осветяваше извитото острие на сабята му, а от камата му канеше кръв. — Докажи, че си мъж, дори и да си дребен.

Похотта на Иън към Шантел и желанието му да отмъсти за смъртта на приятеля си не му се сториха достатъчни, за да продължи битката.

— Ти го притисна — каза той бавно, като се върна към пътеката, където битката бе започнала и където все още стоеше Шантел. — Ти не му даде никакъв шанс.

Дерек предприе няколко бързи и заплашителни крачки към Иън, което бе достатъчно за пирата да се обърне и да побегне толкова бързо, колкото го държаха краката му.

— Хайде — каза Дерек, като прибираше оръжията си. — Изгубихме повече време, отколкото трябваше.

Той тръгна в нощта с облекчена и бърза стъпка. Въпреки че смъртоносната схватка бе траяла по-малка от пет минути, Дерек чувствуваше, че смъртта на пирата бе сигнал за смъртта на неговата собствена внимателно поддържана фалшива самоличност.

 

 

Алдън Мичъл в добро разположение на духа разлисти работната си счетоводна книга. Той винаги си беше падал по грандиозните мечти, но никога не бе истински вярвал, че ще придобие такова богатство или толкова хубави жени. Алдън не се самозалъгваше да вярва, че е хубав или чаровен мъж. Той знаеше, че когато беше на Сейнт Томас или на Сейнт Кроа и някои привлекателни, но бедни жени флиртуваха с него, това беше само защото той парадираше с богатството си и харчеше щедро по различни поводи.

Алдън не се интересуваше защо жените му обръщат внимание. Важното беше да го правят и да шепнат думите, които той искаше да чуе.

Старият му белобрад слуга влезе в спалнята, като държеше сребърен поднос.

— Господарю, искате ли чаша вино?

— Да — кимна Алдън. — И когато ми налееш, искам да отидеш да видиш какво правят моите фусти. Довел съм някои новички тази нощ и другите ги подготвят за мен.

— Разбрано, господарю. Ще проверя веднага.

Старият човек излезе. Алдън отпи от виното и започна да мечтае за Лорин, като си представяше какво прави в момента, и как ще изглежда, когато накрая пристигне в огромната, пълна с възглавници стая, където го очакваше целият му харем.

Изведнъж лицето на Дерек също се появи в съзнанието му и Алдън отпи голяма глътка от виното. Англичанинът бе задавал твърде много въпроси и на него не трябваше да му има никакво доверие. Алдън не знаеше всичко, към което се стремеше Дерек, но той със сигурност представляваше нещо повече от посредник на похотлив и перверзен лондонски бизнесмен. Мисълта за реакцията на Дерек, когато се е завърнал в колибата и не е намерил Лорин, го накара да се усмихне.

— Английското копеле! Мислеше, че ме е притиснал, но аз му показах това-онова! — каза Алдън на глас, като се наслади на победното звънтене на гласа си в празната стая.

Той вкусваше от представата за безплодния гняв на Дерек, като прехвърляше тази сцена отново и отново през главата си, за да улови всички приятни нюанси. Алдън отпиваше виното и оставяше мисловния поток да плава безцелно. Точно в този момент подготвяха Лорин Мастърс за въвеждане в неговия частен харем. Беше сигурен, че тя ще изглежда превъзходно и че собствената му изява щеше да бъде повече от майсторска.

 

 

— Ще ти отрежа ръцете! Ще ти отрежа главата и я хвърля на акулите! — крещеше Грегър и лицето му бе дори по-червено и от косата му.

Иън се смаляваше пред него, — уплашен до смърт, само от време на време хвърляше по някой изпълнен с надежда поглед към Боунс, като напразно очакваше подкрепа.

— Той ни нападна изневиделица, капитан Грегър — продължи Иън с висок и тънък гласец. — Ние се разхождахме и всичко, което разбрах, бе, че камата на Дерек бе намерила целта си. Аз се сражавах с британеца, но когато той си обърна опашката и избяга, помислих, че е по-добре да дойда да ви видя, преди да отида да го преследвам.

Грегър цинично напсува Иън и каза:

— Наистина ли мислиш, че ще повярвам на подобна история? Ти си кръстосал саби с англичанина и си тука, за да ми разкажеш това? Съвсем не ти приляга, жълто куче! Съвсем!

Той се извърна от Иън и погледна през прозореца навън. Там някъде в нощта бе Дерек с фустата, която Алдън му даде. Защо не си беше в колибата, за да прави с французойката онова, което всеки истински мъж би правил?

Въпросът преследваше Грегър, особено след като съвсем не му хареса заключението, което направи. Единствената възможна причина да бъде навън с русата фуста бе очевидно ясна: той възнамеряваше да отиде на Сейнт Луцифер. Но Грегър знаеше, че за целта той трябваше да открадне лодка, за да предприеме пътуването. Нещо повече, Грегър се съмняваше дали Дерек изобщо ще може да открие малкия остров през нощта, особено при задаващата се буря.

— Капитан Грегър, мога ли да си взема пиене, след като вече и без това съм тук? — попита Иън внимателно и страхливо.

— Да, да, да — отговори капитанът, въпреки че не бе чул и дума от това, което му бе казано.

Храбростта в постъпката на Дерек беше повече от това, което Грегър можеше да предположи. Наистина ли искаше да се изправи лице в лице в Алдън Мичъл? Ако не беше така, тогава възнамеряваше да открадне Лорин. И в двата случая това бе дръзка постъпка за човек без приятели и с толкова много врагове.

— Подгответе „Неверник“ за отплаване — каза Грегър с нисък заповеднически глас.

— Мислех, че ще отплаваме утре сутрин, капитане — обади се Боунс.

— Не се опитвай да мислиш, глупако! — излая Грегър. — Прави това, което ти казвам, и то бързо!

Грегър чу шума от падащи столове, докато моряците се блъскаха да излязат от кръчмата. Никой не изпитваше желание да му се мотае из краката, когато гневът му избухваше.

С Дерек на моя страна ние можем да завладеем всеки остров на Карибите, помисли навъсено Грегър, като се възхищаваше от куража и смелостта на своя враг, въпреки че намираше постъпката му самоубийствена. Аз бих могъл да поема без никакви затруднения бизнеса на Големия човек, ако Дерек застане на моя страна. Затова е твърде лошо, че трябва да убия англичанина. Тази нощ.