Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (8)

Осма глава

Любовното преживяване подмлади Дерек, вля в него нова енергия и дух, докато ефектът при Лорин бе тъкмо обратният. Тя не искаше нищо друго да прави, освен да остане на малкия матрак с глава на възглавницата, прикривайки с ръка очите си от слънцето, и да се наслаждава на топлите усещания след любовния акт.

— Хайде, сънливке, не можем да останем в тази колиба през целия ден — каза Дерек, когато се върна от малката зидана печка, разположена на сигурно разстояние от колибата. Той готвеше закуска от яйца на костенурка в кралски дози — или в количества, подходящи за човек с добър апетит.

— Защо трябва да тръгваме сега — промърмори, Лорин, която нямаше желание да се помръдне. Не беше естествено това, че Дерек е така изпълнен с енергия, и й се струваше напълно излишно да правят каквото и да било толкова рано, в сутрин като тази, която поне за Лорин беше изключителна и много особена. — Що за бързане?

Всеки изминал ден напомняше на Дерек колко малко бе направил, за да намери сестра си. Всеки изминал ден го караше да се пита какви ужаси е преживяла тя през нощта… ако всъщност още беше жива.

— Важно е — с малко по-груб тон, отколкото възнамеряваше, каза Дерек. — Да оставим това.

Той забеляза как тялото й се вдърви, когато тя се обърна към него, облегнала се на лакътя си. Тя свенливо бе оправила блузата и полата си, но все още бе ужасно съблазнителна дори и след като Дерек бе опознал всяка част на тялото й и бе вкусил неговите тайни, дори и след като напълно бе задоволил изгарящата го страст.

Той знаеше, че беше засегнал Лорин с грубия си тон. Тя имаше нужда с нея да се отнасят и да й говорят нежно, да бъде уверена, че това, което стана между тях, не е само груба физическа потребност, освободена и задоволена. Дерек разбираше всичко това, но знаеше, че не бива да даде на Лорин нужното й успокоение. Не беше в неин интерес да го обича, нито дори да се привързва твърде към него, а Дерек беше решен да не излага Лорин на опасност повече, отколкото беше абсолютно необходимо.

Помежду им легна мълчание, което продължи чак докато Дерек сервира храната, която беше приготвил. На няколко пъти той се бе опитал да започне някакъв разговор, но едносричните отговори на Лорин го срязаха. Тя се чувствуваше измамена от активната енергичност на Дерек и от грубото му твърдение, че те не могат да прекарат спокойно известно време заедно.

Най-сетне Дерек почувствува, че трябва да каже нещо, за да я успокои.

— Съжалявам, че не може да стане така, както искаш — каза Дерек, докато ровичкаше яйцата от костенурка с вилица в чинията си. — Зная, че случилото се е твърде тежко за тебе, но трябва да ми вярваш, че аз не искам да го направя още по-тежко. Аз просто трябва…

— Да, зная, трябва да направиш нещо важно — рязко отсече Лорин. Шоколадовите й очи още повече потъмняха, когато нейната уязвеност се превърна в гняв. — И, разбира се, не можеш да ми кажеш какво е това важно нещо, нали? — Лорин стана и загледа Дерек, който остана седнал с кръстосани крака пред колибата. — Ти искаш твърде много, Дерек и получаваш дори повече!

Дерек скочи на крака, захвърли дървената чиния на земята и разсипа храната си. Толкова бързо премина покрай Лорин, че тя премигна от страх, да не би да я удари. След миг се върна, като държеше в ръцете си въже.

— Не мога да споря с тебе цял ден — каза той и приближи заплашително към Лорин. — Дай двете си ръце.

— Не! — просъска Лорин, като само мисълта да бъде вързана отново й се стори противна. Тя се страхуваше от ужасното чувство за беззащитност.

— Прави каквото ти казвам, по дяволите! Нямам време да споря с тебе.

Лорин погледна нагоре към стоманеносините очи на Дерек. Тя забеляза непоколебимостта в неговата душа, решимостта, която нямаше да се прекърши или огъне. Бавно, без да сваля очи от него, тя му предложи двете си ръце.

— Принуден съм да постъпя така — каза Дерек и свободно уви въжето около китките й, след което го върза и остави един дълъг край да се влачи по пода. — Ако не те вържа, това ще породи подозрение, а аз не мога да си го позволя. Не си мърдай много-много ръцете. Не искам никой да забележи колко е отпуснато въжето.

Когато Дерек погледна на друга страна за момент, Лорин пробва въжето. Наистина беше така, беше увито толкова хлабаво около китките й, че тя можеше да освободи ръцете за не повече от минута-две, ако се опиташе.

— Къде ще ходим? — попита тя, озадачена от поведението на Дерек току-що.

— В селото. Има неща, за които трябва да се погрижа.

— И смяташ да ме влачиш със себе си на каиш като куче ли?

Дерек продължително я изгледа.

— Фактически, да. Другата възможност е да завържа ръцете и краката ти, както миналия път, когато те оставих. Разбира се, ако сторя това, няма да можем нито ти, нито аз да попречим на Грегър или на някой от хората му просто да влезе в колибата и да направи с тебе каквото поиска. — Той се наведе с лице много близо до Лорин. — Така че избирай. Искаш ли да дойдеш с мене, водена на каишка като куче, както ти така грубо се изрази, или да те вържа така, че въобще да не можеш да се мръднеш и да те оставя в колибата!

Лорин погледна надолу към ръцете си. Тя мразеше това увито въже, мразеше всички неща, над който нямаше власт.

— По-скоро бих дошла с тебе — смирено каза тя. — Няма да ти създавам повече главоболия. Обещавам.

Дерек се обърна и тръгна по виещата се пътека, която водеше към пиратското селище. Той държеше въжето, Лорин близо до него го следваше.

— Не ми създаваш главоболия наистина… Просто не очаквах да те срещна. Ти не влизаше в плановете ми. — Дерек говореше толкова тихо, че както бе с гръб към Лорин, тя почти не разбираше думите му. — Уморен съм от цялата тази дяволска битка! И когато ти ми се съпротивляваш, изливам целия си гняв и страх върху тебе. Не искам, но го правя.

Лорин усети, че Дерек споделя с нея нещо, което не би и помислил да сподели, и това я озадачи. „Кой е този човек? — помисли си отново тя. — Защо говори едно и прави точно обратното? Как може веднъж да ме люби и веднага след това да не ми се доверява?“

 

 

Сутрин по това време селото с население по-малко от стотина души беше съвсем тихо. За учудване на Лорин множество пирати бяха излегнати в дълбок сън под дърветата. Отспиваха си мъртвопияни на слънце. Тя сбръчка нос при вида на тези развратни мъже. Мисълта, че някой или няколко от тези вонящи, мръсни кретени биха могли да я изнасилят, я накара да потръпне до мозъка на костите си.

Лорин искаше да зададе някои въпроси на Дерек — къде бяха тръгнали, какво той се надяваше да постигне, — но той не забави крачка и нито веднъж не се опита да я погледне. Като гледаше широкия му гръб, тя си спомни как ръцете й го бяха галили, чувствувайки всяко мускулче под кожата му, как бе забивала нокти в гладката му бледа плът, когато страстта й достигаше върха си. Дали бе оставила следи по него? Докато Дерек продължаваше да върви стоически, Лорин се надяваше, че го е одраскала дълбоко, така че кожата му винаги да носи следи от нея.

В селцето имаше две кръчми и Дерек се запъти към по-голямата от тях, широката, едноетажна кръчма „Летящата гарга“. За учудване на Лорин тя вече работеше. Лорин погледна през отворената входна врата и забеляза, че на някои от столовете на дългия бар вече бяха заели места пирати от „Неверник“.

— Искам да стоиш тук — каза Дерек ниско, за да не го чуят. Селото се пробуждаше, мъжете сънливо се отправиха към кръчмата за утринното си питие. — Не говори с никого. Ако се случи нещо, викай с всички сили и аз ще дотърча.

— Защо да не остана тебе?

Дерек я изгледа.

— Това не е място за жена, а и аз няма дълго да се бавя. Трябва да попитам нещо, после да проверя някой… някои работи и струва ми се, че не е нужно да бъдеш с мене.

Лорин не разбра правилно потайността на Дерек. Когато тя погледна кръчмата отново, видя там няколко жени. Една от тях бе съвсем млада — около три години по-млада от Лорин — и блузата й бе оставена разкопчана, така че почти изцяло откриваше малките й твърди гърди. Шокиращата гледка бе още по-тревожна, защото тя забеляза, че клиентите не обръщат почти никакво внимание на младата жена.

— Вътре има жени — сухо отбеляза Лорин.

— Не, няма — тези жени са професионални компаньонки на моряците. Те не са жени като теб. — Дерек се озърна наоколо дали някой не гледа и нежно пое завързаните ръце на Лорин в своите. — Моля те, недей да спориш с мен. Стой тук спокойно и дръж ушите и очите си отворени. Искам да науча какво ще чуеш. Моля те, нали?

Тя долови искреността в гласа му, видя я в сапфиреносините му очи. Искаше да му повярва, но й бяха нужни не само думи и празни обещания.

— Какво се очаква от мене да слушам? Аз не мога да ти помогна, ако не ми се довериш.

Един пират, който ходеше като жив мъртвец й се държеше с две ръце за главата, сякаш се страхуваше, че черепът му ще се пръсне, се затътри покрай тях. Дерек веднага пусна ръцете на Лорин. Когато пиратът мина покрай нея, той погледна въжетата, около китките на Лорин и после погледна към Дерек. Усмихна се грозно, показвайки почти беззъбата си уста.

— Така се пази проститутка, приятелче.

Лорин почервеня от гняв. Не виждаше ли Дерек, че я унижава с това въже. Не виждаше ли как наранява душата й с такова нечовешко отношение.

— Съжалявам — каза Дерек, сякаш прочете мислите й. — Засега се налага, но няма винаги да бъде така.

Той отново взе ръцете на Лорин в своите и ги стисна в знак на уверение.

— Ако чуеш някой да говори нещо за жени, продавани като роби, за това, къде ги водят или каквото и да е в тази връзка, опитай се да запомниш всичко. Ще се върна веднага, щом мога.

Лорин ужасена загледа как Дерек завърза свободния край на въжето около ствола на една висока палма, както се връзва кон за дирек.

— Трябва ли да ме оставиш тук? Не можеш ли да ме оставиш някъде… на не толкова публично място.

Дерек поклати глава.

— Колкото повече хора има наоколо, толкова е несигурно. Всички мъже от „Неверник“ вече могат да те разпознаят и знаят, че съм те определил за себе си. Някой може да поиска да ти стори нещо, но няма да рискуват, ако знаят, че рано или късно ще разбера.

— Думата, която толкова изкусно избягваш, е изнасилване, нали?

Лорин погледна право в очите на Дерек и в погледа й просветна ярко и ясно предизвикателство.

— Да. Ето защо е толкова нужно да правиш всичко, което ти кажа. Толкова си хубава, Лорин… Толкова си хубава… И това, което не разбираш, е, че твоята хубост те поставя в голяма опасност. Още по-лошо е, че на „Неверник“ няма мъж, който да не ме мрази и който повече от всичко да не иска да ми отнеме онова, което ми принадлежи.

На Лорин й се зави свят от тези противоречиви думи, Дерек й казваше, че е хубава, но думите му не въздействуваха като комплимент. Тя искаше, да извика, че не му принадлежи — поне не така, както Дерек го изкарваше. Тя беше Лорин Мастърс, една свободна млада жена, която не принадлежеше никому, нито сега, нито когато и да било!

Лорин отвърна ядосано:

— Хубаво… ще се държа прилично. Върви да си вършиш работата. Ще гледам… каквото мога.

Дерек прошепна нежно:

— Лорин…

— Върви! Ти все бързаш за някъде. Така че защо не побързаш.

Само след минута Дерек беше влязъл в „Летящата гарга“. Лорин седна до корена на дървото и пооправи полата и блузата си, за да се прикрие, доколкото можеше. Мъжете, които минаваха покрай нея на път за кръчмата, правеха похотливи забележки за това как изглежда и какво биха искали да й направят. В началото Лорин ги гледаше в очите, предизвикателно и с омраза. После разбра колко безсмислено е нейното предизвикателство и се научи да свежда погледа си надолу. Това не беше толкова болезнено. Когато чуваше грозните похотливи думи на мъжете, поне не беше нужно да ги гледа и да свързва тези думи с необръснато лице и неумито тяло.

 

 

Мирабел беше радостна да срещне Дерек. Въпреки че само няколко пъти бе разговаряла с него, тя можеше да твърди, че той не приличаше на другите мъже на борда на „Неверник“. Винаги бе чисто облечен, в скъпи европейски дрехи, отнасяше се с нея вежливо и понякога я даряваше с усмивка, която стопляше кръвта й.

— Добро утро, господин Дерек — каза усмихната тя и нарочно се наведе с лакти на тезгяха, така че блузата й да се отвори достатъчно и да открие малките й гърди. Когато забеляза как очите на Дерек се спуснаха надолу, тя още веднъж се запита защо не бе поискал досега да спи с нея.

— Една чашка? Това е от мене.

Дерек не искаше да пие толкова рано сутринта, но знаеше, че няма да изглежда мъжко от негова страна да се въздържи. Ако не къркаше до смърт наред с другите пирати, това щеше да бъде още един повод да предизвика тяхното подозрение и ненавист.

— Разбира се — отвърна той, като се чудеше дали ще може поне да преглътне питието в този час на деня и леко се винеше, че бе погледнал гърдите на Мирабел.

Тя се върна след минута. По цвета на рома Дерек разбра, че това не е обичайният ром, който се продаваше в „Летящата гарга“ — Мирабел бе посегнала на някои лични запаси от добро пиво. Той се бръкна за портфейла си, но тя веднага го спря, като се протегна през тезгяха, за да го докосне с ръка.

— Това е от мене.

Дерек се усмихна и за момент задържа поглед на Мирабел. Питаше се какъв ли е нейният произход. Кожата й бе карамелена, гладка и чиста, тъмнокафявата й коса бе с лек червеникав оттенък и имаше дълъг, фин орлов нос. Ясно беше, че е от смесен произход, но Дерек не можеше да каже дали родителите й бяха от Обединеното кралство, Белгия, Холандия или Съединените щати.

— Откъде ти е блузата? — попита Дерек, нарушавайки мълчанието, което бе настъпило между тях. — Подарък ли е?

Мирабел се намръщи.

— От един мъж… просто мъж.

Надяваше се, че Дерек няма да се разочарова от нея, макар да знаеше, че тя спи понякога с мъже за пари.

— Би трябвало да я закопчееш — каза Дерек, изпитвайки чувство на закрила по отношение на нея и желаейки с нещо да й помогне. Тя му се струваше толкова млада, така невинна, макар да знаеше, че не е. — Тези мъже не заслужават да те гледат.

Мирабел бързо си закопча блузата. Тя й беше доста голяма и провисна над прихлупената пола до стегнатите й бедра.

— Мога ли да направя още нещо за тебе? — с надежда в гласа попита Мирабел.

Преди Дерек да може да отговори, един мъж през няколко стола изръмжа:

— Кат не щеш да пиеш това, дай го насам. Не отбираш ли от добър ром?

Дерек бавно се обърна да види кой му говореше. Пиратът беше мъж около четиридесетте, въпреки че изглеждаше много по-стар от години пиянство, и имаше кървясали очи, а ръката му трепереше върху сабята, оставена встрани. Той страдаше от отвратителен махмурлук. Преди седмица Дерек си беше разменил с него доста груби думи.

— Ще пия, когато си поискам — тихо каза Дерек, като забеляза, че разговорите в кръчмата бяха пресекнали. Почти дочуваше как мъжете се питаха дали тази сутрин най-сетне няма да промушат англичанина?

— Ако не беше такова смотано копеле, да си я гавръткал! Кат не моеш да си прайш кефа в тоя живот, остай онез, дет могат.

Без да откъсва очи от пирата, Дерек взе чашата с питието си, изля си я в гърлото и я преглътна наведнъж. Ромът го прогори, макар да бе отлично качество. Вкусът му рано сутринта едва не го накара да повърне.

— Сега да млъкваш — тихо каза Дерек, доволен от това, че разговорите се подновиха. — Пречиш на сутрешната ми чашка.

Минаха десет минути, докато Дерек напълно се увери, че никой от мъжете не надава ухо към него и Мирабел. Той се наведе по-близо към нея и когато тя леко постави малката си ръчичка върху неговата ръка, той не се отдръпна.

— Ти чуваш за всичко, което става тук, Мирабел, и това отчасти е причината да се надявам, че можеш да ми помогнеш.

— Само да поискаш — тихо отвърна тя, намеквайки, че нищо не би отказала на Дерек — в леглото и вън от него.

— Чувала ли си нещо за това къде отвеждат жените оттук?

В очите на Мирабел проблесна подозрителност, но Дерек бе отишъл твърде далеч, за да се върне.

— Търся една специална жена. Струва, ми се, че може вече да е продадена, и бих искал да я откупя обратно от когото и да било. Готов съм да дам добра цена… всъщност всякаква цена.

Погледът на Мирабел беше мек и издаваше вътрешна нараненост, която тя се опита да скрие.

— Аз не съм ли специална жена за теб, господин Дерек? Мога да бъда с тебе по-добра от което и да е момиче, истина ти казвам. Можеш да попиташ.

Думите й замряха и Мирабел сведе поглед.

„Да, мога да попитам всеки мъж и те с радост ще ми кажат колко си добра в леглото, нали, тези добри господа“ — гневно помисли Дерек, ядосан не на Мирабел, а на суровата реалност, която я принуждаваше да продава тялото си и младостта си само за да изхранва и облича братята и сестрите си, които поддържаше на някой далечен остров.

— Зная, че ще бъдеш добра с мене — каза най-сетне, Дерек. — Но тази жена е… тя е нещо специално за мъжа, за когото я купувам. Не че е по-красива, никое момиче не може да бъде по-красиво от тебе.

Мирабел прехапа замислено долната си устна. Тя желаеше Дерек, но не знаеше как да подходи към него.

— Аз имам тяло на момиче и съм момиче на години, но познанието ми е на жена и зная какво ще ти достави наслада.

— Да, сигурен съм. — Дерек усети, че го преряза стомахът. Мразеше този момент, проклинаше се, че остави Мирабел да продължи, когато знаеше, че не може да й даде това, което желае. — Но тази специална жена не е за мене.

— Мога ли аз да бъда за тебе? Може би някой ден? — попита тя.

Дерек кимна и широката усмивка на Мирабел дълбоко разкъса, душата му.

— Ако търсиш жена, която вече е продадена, не зная дали мога да ти помогна. Но ако тя чака да бъде продадена, то може би е заедно с другите на Сейнт Луцифер.

— Остров Сейнт Луцифер ли? Къде е това?

— Южно оттук, на юг от малкия скалист остров, където няма вода за пиене.

Дерек го знаеше. Виждал го беше отдалеч, докато плуваше на борда на „Неверник“, и забелязал колко е красив, беше разпитал един моряк за него. Островът нямаше име и бе необитаем поне за европейците. Без питейна вода, красотата му можеше да бъде привлекателна само отдалеч.

— Благодаря ти, Мирабел — каза Дерек. Той бръкна за портфейла си и въпреки нейните протести и пъхна една монета в ръката.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Може би някой ден наистина ще мога да ти услужа — прошепна момичето набързо, изненадано от парите, които и беше дал. Тя щеше да може да храни братята и сестрите си няколко седмици с тази едничка монета.

— Може би — отвърна Дерек и се изправи на крака. Той нямаше намерение да спи с Мирабел, но си помисли, че е по-добре да не казва нищо.

Дерек излезе от задната част на кръчмата, като устоя на желанието да провери какво прави Лорин. Ако я видеше, щеше да поиска да поговори с нея и те пак щяха да се запрепират. Той нямаше готовност за пореден сблъсък с тази силна жена. Надолу по буренясалия път, който водеше от това селище до следващото, той си мислеше за Мирабел и се чудеше дали няма възможност да я измъкне, нея и семейството й, от това дяволско място, когато намери и спаси Аманда.

 

 

Бяха минали два часа, откак Дерек бе оставил Лорин вързана за палмата, и през това време тя преживя безкрайни унизителни обиди. Тя лесно можеше да развърже въжето от дървото и да се махне и даже още по-лесно да освободи ръцете си. Но Дерек я бе предупредил, че не трябва да прави това, а поне засега Лорин искаше да вярва, че да следва неговите съвети е най-доброто за нея.

Сега би предпочела да не беше се изправяла да надзърта в „Летящата гарга“. Това, че видя Дерек с онова младо момиче с разкопчаната блуза, беше разпалило нейната ревност. Тя не искаше да си признае, че ревнуваше, но знаеше, че е така, и не можеше да се съмнява в мекия искрен израз на лицето му, докато двамата с момичето разговаряха, свели лица един към друг. Каква беше тази монета, която й даде накрая? Дали не й плащаше за някоя скорошна любовна среща? Лорин не можеше да отхвърли такава възможност, особено след като момичето явно не беше от най-скромните — щом можеше да се разхожда с тази незакопчана блуза.

А може би монетата беше за нещо, което момичето му предлагаше да направи по-късно.

Лорин се опита да избие тези мисли от главата си. Не й беше от полза да размишлява какво върши Дерек или какво беше извършил. Всичко, свързано с него, беше мистерия… особено способността му да съживява тялото й с докосването си.

Мислите й за Дерек бяха внезапно прекъснати, когато пред нея спряха Грегър с още един мъж и я загледаха с неприкрита похот.

— Готина е, а, кап’тан Грегър?

— Аха… готина е.

Грегър пъхна палци в широкия си кожен колан и предизвикателно изпъчи таз. Лорин веднага извърна поглед и той се разхили насреща й.

— На англичанина едва ли е по-добър. Той иска да ме убеди, че не си го вкарва в тая курва, ама аз си знам по-добре.

— К’во ше кайш да пипнем малко, а, каптан Грегър? Що ще му пука на господин Дерек от туй?

Лорин скочи на крака. Не трябваше да позволява да я унижават повече, като ги оставя да я гледат отгоре в буквалния и преносния смисъл. Гадеше й се, като чувстваше как я опипват с поглед.

— Можем да го напрайм, приятелче — отвърна Грегър подир няколко секунди. — Оня англичанин си мисли, че може да купи с парите си всяка курва, дет му се прииска. Май крайно време е да му покажем обратното…

Двамата тихо се засмяха, като се забавляваха на гнева, който съзираха в очите на Лорин, възбудени от нейната омраза, от нейния страх, от красотата й.

— Господин Дерек сигурно я облича в коприни — тихо коментираше пиратът. — Ама той държи сичките си курви добре нагласени. Хрантути ги хубаво и ги остава да си живеят като принцески.

„Всичките си жени ли? Колко ли жени има… освен мене?“ — питаше се Лорин и искаше да зададе въпроса, но знаеше, че не трябва да проронва нито дума. Грегър си търсеше повод да уязви желанията на Дерек и тя се страхуваше, че каквото и да каже, може да му даде този повод.

— Да, приятелче, така е — каза Грегър, като потри корем, оглеждайки Лорин от главата до петите. — Ако й свалим коприните, дори няма да ги изцапаме, нали? А аз със сигурност знам, че Дерек е тръгнал да обикаля курвите си. — Грегър тихичко се захили. Това беше кух, безжизнен звук, пропит от потиснато насилие. — Току-що се връщам от голямото място и Големия човек каза да почакаме малко с Дерек. Но само малко… и после мога да сторя с него каквото си искам.

— Като му дойде времето, може ли и аз да се позанимал малко с него, кап’тан Грегър? — Грегър се обърна и потупа приятеля си по рамото.

— Разбира се, можеш, приятелче! Можеш да му извадиш бъбрека и да го окачиш на пилона. И като аз свърша с тази курва тука, можеш да я имаш след мене. Как ти се вижда това?

— Т’ва е чест, кап’тан Грегър! Т’ва наистина е чест!

— Добре. Но като начало можеш да купиш на капитана си едно пиене.

Грегър гръмогласно се изкиска и двамата мъже влязоха в „Летящата гарга“, като хвърлиха последни похотливи погледи на Лорин.