Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (15)

Петнадесета глава

Дерек почувствува как по вените му пропълзя смразяващ страх. Пазачът седеше близо до малкия огън и бе обхванал с две ръце главата си. Челюстта му бе разбита, което разкривяваше чертите му и правеше речта му неразбрана. А и ромът със сигурност допринасяше за липсата на ясна дикция.

— Накъде отидоха? — надвеси над него огромното си тяло Грегър. — Накъде, по дяволите?

— Казах ви вече, капитан Грегър, не видях накъде тръгнаха. — Пазачът погледна към Грегър и в очите му се четеше молба да бъде разбран. — Аз си стоях на поста, за което мистър Дерек ми плаща, и тогава получих удар изотзад! Но не видях нищо! — Съвсем нямаше да бъде приемливо да си признае, че беше победен от жена, така че той пропусна тази подробност.

— Тогава ти нищо не си видял, така ли? — попита и Дерек, като застана до Грегър.

— Нищо, мистър Дерек. Наистина не видях нищо!

Дерек се отдалечи, като се опитваше да се досети кой би могъл да освободи жените. Пазачът нямаше представа колко дълго е бил в безсъзнание, така че не можеше да се разбере колко далеч бяха вече стигнали те. Дерек беше сигурен само в едно: жените сега бяха в много по-голяма опасност, отколкото преди в бамбуковата клетка, когато неговата заплаха за отмъщение държеше пиратите надалеч в залива.

— Ти си откраднал проклетите фусти! — просъска Грегър. Кръглото му месесто лице пламтеше от гняв, докато се приближаваше към Дерек. — Ти си ги откраднал всичките и за наказание аз ще те разпоря!

— Не ставай пълен глупак! Ако наистина ги бях откраднал, къде по дяволите щях да ги настаня? Ти държиш под око всичко на този остров. Дори аз не бих могъл да напусна острова, без да ми предоставиш лодка… — Дерек никога не беше виждал Грегър толкова яростен и съвсем не беше сигурен, че може да отклони неизбежния сблъсък между двамата. Той стоеше готов да извади камата. — Може би сам си ги освободил — продължи Дерек, предприемайки нова тактика. — И си им вдигнал цената. Може би се опитваш да спечелиш още пари за тези жени и всичко това е част от твоя ход.

Грегър изръмжа и животинският звук се процеди, през жълтите му стиснати зъби. Той държеше камата здраво в огромния си юмрук.

— Няма да видиш обаче никакво плащане, докато не получа тези жени обратно в клетката — живи, здрави… и недокоснати. — Дерек втренчи поглед в Грегър. — Няма да получиш и една лира от мен, докато не бъдат върнати.

— А аз казвам, че ти открадна фустите! — въртеше камата в юмрука си Грегър. — Може би, ако започна да те режа на парчета, ще ми кажеш къде си ги завел.

Дерек знаеше, че ако и той посегне към камата или към сабята, разговорът ще приключи и ще започне кръвопролитието. Но даже и да убиеше Грегър, той не би могъл да се справи с всичките пирати от „Неверник“, които се намираха на острова. И екипажът на Грегър нямаше да спре да го търси, докато не го намеря и убие.

— Защо не престанеш с тъпите си заплахи и да започнем да ги търсим? — предложи Дерек примирително. — Този остров не е толкова голям. Разполагаш с достатъчно хора, за да ги намериш. Без жените няма да получиш никакви пари, и няма ли това да доведе до решението на Големия човек да намери друг човек, който може да върши по-добре от тебе тази работа?

Дерек наблюдаваше как последствията от бягството започнаха да се обработват в мозъка на Грегър. Смесица от страх, омраза, объркване и ярост разкривиха чертите на лицето му. Като се обърна рязко, пиратът изкрещя:

— Съберете хората! Искам да претърсите всеки инч от този остров! И искам всяка фуста до сутринта!

— Аз съм поръчал жените — придвижи се Дерек по-близо до него. — Ако жените бъдат доведени до Грегър, то той нямаше да може повече да ги закриля. — Те са мои и аз не желая нито ти, нито хората ти да се докосват до тях.

Грегър се усмихна зловещо, самодоволен от силата, си.

— Те не са твои, англичанино, докато не платиш за тях, а както ти самият каза: ти не плащаш нищо, което нямаш.

 

 

Лорин седеше на края на матрака, облечена отново в бели дрехи, когато Дерек се завърна в малката колиба. Очите й светеха от възбуда, лицето й бе за червено от напрежение. Щом го видя, тя скочи да го посрещне, но спря, като видя мрачния му израз.

— Какво се е случило? — попита тя тихо. Никога не беше виждала Дерек в такова състояние. — Намери ли сестра си? Да не би да се е случило нещо с Аманда?

— Всичко се обърка. — Тревожното му съзнание отбеляза, че Лорин беше необичайно напрегната, но той бе твърде погълнат от факта, че красивите млади жени сега свободни бродят из острова, за да разпитва защо Лорин е останала без дъх. — Тези, които се опитвам да закрилям, сега се намират в много по-голяма опасност отпреди.

Лорин се приближи и застана зад него, докато той си наливаше червено вино в един бокал. Тя искаше да го утеши, да го прегърне и да го увери, че всичко ще бъде наред, но почувствува, че не може да преодолее стената, с която се бе обградил.

— Не разбирам — прошепна тя. — Мислех, че искаш да намериш сестра си.

— Така е… но някакъв лунатик освободил жените от клетката. Ако бях намерил Аманда преди, сега тя можеше да бъде там с тях, но преследвана като лисица от хрътки.

— За какво говориш? — попита смразена Лорин. — Какъв лунатик?

— Не знам. Както и да е, това не е от значение за теб.

Лорин сложи нежно ръце на широките му рамене, докато той отпиваше от виното. Тя усети пристъпа на гняв в него — той още веднъж я бе предпазил от своите грижи, но този път се страхуваше, че тя самата ги бе причинила.

Дерек отпи още от виното и затвори очи, като пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Защо си толкова щастлива, Лорин? Кажи ми. Имам нужда от някоя добра новина, която да ме развесели.

— Аз излязох след тебе. — Гласът й беше твърд, независимо от мрачното предчувствие. — Исках да ти помогна да намериш сестра си, така че излязох сама. Не я намерих, но намерих други жени. Те бяха в клетка. Един жесток човек ги пазеше. Не можех да ги оставя така там. Нападнах стражата с тояга и освободих жените. — Дерек се обърна бавно и очите му горяха, плътните му устни сега бяха свити като резка от рана. — Те бяха третирани като животни! — забърза разказа си Лорин, като видя яростта на Дерек. — Трябваше да направя нещо! Не можех да ги оставя така там!

— Глупачка такава! Отвратителна глупачка! — отдръпна се Дерек и хвърли украсения със скъпоценни камъни бокал на земята. Направи още няколко крачки, за да увеличи разстоянието между себе си и Лорин, за да не даде израз на нарастващия си гняв. — Ти освободи моите жени! Моите! Къде са отишли? Къде ги заведе?

— Твоите жени, Дерек? Аз мислех, че всичко, което искаш да постигнеш, като плаваш с „Неверник“, е да спасиш сестра си.

— Ако мога да закрилям и други, без да излагам на опасност Аманда, тогава защо да не го правя! Честта ми на английски джентълмен ми го повелява!

Джентълмен? Лорин не се стърпя:

— Аз ги освободих! — каза тя с нисък глас, който кънтеше триумфиращо. — Те бяха робини, затворени в тази клетка — твои робини! Сега са свободни жени и с божията воля ще останат такива!

Дерек се хвърли към Лорин и я сграбчи за ръцете. Тя видя яростта в душата му, но не се отдръпна. Нейният абаносов поглед потъна в очите му. Сега беше сигурна, че всичките думи на Дерек не са били нищо друго, освен привлекателни лъжи, прикриващи грозната истина. Той беше търговец на бели робини точно както беше предположила в началото. Сега обаче притежаваше само една — нея — и Лорин беше готова да жертва собствената си свобода, за да спаси останалите.

— Глупачка такава — просъска отново той, втренчен в младата жена, която притежаваше проклетата способност да го влудява както никоя друга. — Ти изложи тези жени на по-голяма опасност, отколкото можеш да си представиш. Аз ги поисках за себе си, защото те са млади и красиви и именно заради това представляват съблазнителна плячка за Грегър и екипажа му. В клетката бяха защитени от тези мъже, които знаеха, че ще ги заколя като побеснели кучета, ако ги докоснат. Сега нямам права над жените и ако ги намерят, то те ще пострадат така, както не можеш да си представиш.

Лорин се разтрепера от думите му, които сякаш я прерязаха. Щеше да се строполи в ръцете му, ако те не я придържаха.

— Исках само да помогна — прошепна тя. — И Бог ми е свидетел. Исках само да помогна.

Дерек внимателно подбираше думите си и гневът му го караше да наранява Лорин с езика си повече, отколкото можеше да я нарани, ако я удареше:

— На този остров няма Бог и добрите намерения не водят, донякъде. Ти отведе тези жени в ада.

Ръцете му се отпуснаха и тя се отдалечи от него. Умът й работеше трескаво.

— Аз знам къде се намират — каза тя тихо, като съставяше план за действие още докато говореше. — Можем да ги върнем обратно.

— Къде са?

— В една пещера, която открих онази нощ. Заведох ги там.

Дерек разтърка челото си. Доволството от безстрашието на Лорин изместваше гнева му, въпреки че последиците сигурно щяха да бъдат ужасни.

— Ти ще бъдеш моята смърт — каза той и пристегна сабята към стройните си бедра.

Лорин се усмихна на думите му, но радостта й бе кратка. Тя повярва, че освобождавайки жените, очевидно ги бе и поставила в по-голяма опасност занапред. Това обаче, в което не повярва напълно, беше твърдението на Дерек, че е затворил жените само и само за да ги защити от похищението на Грегър и хората му. Беше ли гневът му предизвикан от загубата на девет от най-красивите му робини? Или той бе наистина загрижен за доброто на тези жени?

Докато не узнаеше отговора, Лорин бе сигурна, че не може да се доверява на Дерек, нито да изпитва удоволствие в прегръдките му.

Дерек остана близо до прозореца на колибата, лицето му не изразяваше нищо, а очите му бяха студени. Стоеше там повече от три часа, мълчалив, неподвижен, взиращ се в човека, който се криеше недалеч в гъстите дървета. Лорин не отделяше поглед от Дерек, нито се отдалечаваше от него. Тя чувствуваше още гнева му, защото според него бе извършила предателство, като беше освободила затворените жени.

Лорин още повече сви бедрата към гърдите си и под при брадичка върху коленете си. Цяло нещастие е, че той е толкова красив, помисли Лорин, докато изучаваше профила му от другия край на стаята в смрачаваща се колиба. Нямаше да бъда толкова увлечена, по него, ако той беше един грозен мъж — грозен като Грегър.

Нестихващият гняв на Дерек я убеждаваше, че той наистина, е виновен като търговец на бели робини. Лорин беше освободила жените и сега той щеше да загуби комисионата, която се е надявал да изкара от продажбата им. Парите и съответно тяхната загуба го караха да се гневи толкова. През трите часа, откакто Дерек се бе върнал и бе изрекъл такива жестоки думи Лорин обмисляше стотина възможни обяснения за това кой и какъв е всъщност нейният „владетел“. Сама се подлагаше на вътрешен кръстосан разпит и само най-лошите й страхове издържаха на него. Накрая трябваше да признае, че се е влюбила в един нечестен и зъл човек.

Дерек разтърка очи. На лицето му бе изписана дълбока умора.

— Защо не поспиш малко? — попита нежно Лорин. В тишината на колибата гласът й прозвуча необикновено високо. Дерек я погледна, без да отговори, а изразът на лицето му беше неразгадаем. — Знам, че си ми ядосан. Дори може би ме мразиш. Но точно сега тия неща нямат значение.

— Какво има значение за тебе?

Лорин не можа да долови и най-малкия знак за обич в думите му. Ако той я мразеше, тя не можеше — или не трябваше — да върши каквото и да е. Беше уверена в това.

— Най-важното за мен е тези жени да не бъдат заловени от хората на Грегър.

— Очевидно си променила мнението си за мене — кимна Дерек и очите му бяха студени като лед.

— Не. Ти си само по-малкото зло от двете. Един лош човек е по-малко отвратителен от дузина лоши мъже.

— Така е честно — усмихна се уморено Дерек.

— Защо не поспиш малко? Аз ще държа под око стражата. Ако се отдалечи, ще те събудя. — Дерек я погледна, сякаш мереше тежестта на думите й. Съмненията му лазеха и по без това обтегнатите й нерви. — Обещавам, че ще те събудя. Няма да можеш да помогнеш никому, ако едва се държиш на краката си.

Дерек кимна и мълчешком се изтегна на леглото, като сложи ръце под главата си.

— Дръж си очите отворени. Ако се случи нещо, ако нещо се промени, веднага ме събуди.

След секунди беше заспал. Лорин зае позицията му до прозореца, но след като се убеди, че зле прикритата стража беше още на мястото си, насочи вниманието си към красивия мъж, които спеше само на няколко крачки от нея.

Лорин помисли, за жените и за това, което, би могло да им се случи. Криеха ли се все още в малката пещера, където трябваше да пазят тишина до завръщането й, за да ги изведе, както обеща на Сю Елън? Или страхът ги е подвел и са излезли да търсят лодка, която да ги отведе нанякъде — където и да е? Или хората на Грегър ги бяха открили вече?

Когато отново погледна през прозореца, видя, че стражата на Грегър се беше подпрял на дънера на едно дърво и дремеше, а главата му бе клюмнала на една страна. На устните й се появи усмивка, докато го наблюдаваше. Когато се увери, че е заспал дълбоко, тя се отмести от прозореца, без да знае точно какво да предприеме по-нататък, но сигурна, че трябва да направи нещо.

Разбира се, знаеше какво се очакваше от нея — да събуди Дерек.

Но през целия си живот тя рядко вършеше онова, което очакваха от нея да направи.

С тихи стъпки достигна шкафа с дрехите на Дерек и безшумно повдигна капака му. Трябваше да се освободи от бялото си облекло, ако искаше да стигне незабелязано до пещерата.

Откри втора синя копринена риза, която достигаше до средата на бедрата й. Щеше да свърши чудесна работа. Не беше толкова скромна, колкото би желала, но това беше дреболия в сравнение с нещата, които бе изживяла през последните няколко дни.

Напъха дрехите, които съблече в сандъка на Дерек и внимателно затвори капака. Той все още не беше помръднал. Когато отново погледна през прозореца, видя стражата да лежи под сянката.

Лорин почака на прага, като се взираше в сенките, да не би да има втори пазач. Знаеше, че ако я заловят хората на Грегър, Дерек нямаше да може да ги спре да вземат всичко, което поискат от нея.

Не мисли за това сега, напомни си тя, мисли, само че ще успееш.

Пристъпи навън, след това затича, бърза като вятър, носейки се безшумно с босите си крака по тревясалата пътека между дърветата.

 

 

Нещо не е наред.

Тази подсъзнателна мисъл събуди Дерек внезапно. Без да се движи повече, отколкото бе необходимо, той се обърна на една страна и извади камата си.

Какво не е наред?

Погледна към вратата, където Лорин наблюдаваше стражата, но нея я нямаше. Огледа малката тъмна колиба. Може да беше заспала свита в някой ъгъл, твърде ядосана, за да легне до него в леглото.

— Лорин? — повика тихо, но не получи отговор. Той се надигна, като държеше здраво камата, сега вече напълно събуден и нащрек. — Лорин? Тук ли си?

Проклинаше наум. Беше изчезнала! Проклетата жена го бе изоставила.

Горчива усмивка се появи в ъглите на устните му. Не трябваше да се учудва, че е избягала. Това беше точната дума за нейната постъпка. Тя мислеше, че той купува и продава жени, и сега бе използвала шанса си да се измъкне, да го остави, не — да избяга.

Тежестта на отговорността смазваше душата на Дерек. Сега и тя се намираше в същата опасност, в която и освободените от клетката жени. На Дерек му прилошаваше, като си представяше Лорин, заловена от Грегър и опипвана от гадните му ръце.

Той изтича към вратата. Стражата беше там заедно с още някакъв човек. Той се вслуша внимателно. Говореха нещо за Грегър и какво би направил, ако хване някой от тях заспал. Първият пазач потупа по гърба заместника си, каза, че ще го почерпи, и тръгна към селището. Заместникът му седна с кръстосани крака срещу дървото. На лунната светлина Дерек го наблюдаваше как поднася бутилка към устата си.

Никога не трябваше да се доближавам до Лорин, помисли си Дерек с горчивина. Позволявам на този, който е между краката ми, да мисли вместо онзи, който е между ушите ми, и сега тя се намира в по-голяма опасност отпреди! Не съм напреднал и с нищо в намирането на Аманда. Проклет да съм! Ако Грегър или някой от хората му само дори разроши косата на Лорин, ще ги убия… Ще ги убия всичките.

Не беше трудно за Дерек да разбере, че не само се е „доближил“ до Лорин, а че е влюбен в нея така, както никога не е мислил, че може да обича жена. Тя обаче го смяташе за най-лошия си враг, който би могла да има, нямаше никога да го обича истински и да му се доверява. И ако не я откриеше преди хората на Грегър, нямаше да се примири със себе си.

Със смъртоносната кама в дясната си ръка и със сабята в лявата, лорд Дерек Йорк излезе в нощта, като пристъпваше внимателно към стражата. Той нямаше и представа къде може да е отишла Лорин, но трябваше да я намери преди хората на Грегър или да намери смъртта си.

 

 

Беше по-лесно, отколкото Лорин си мислеше. Само веднъж усети някой да се промъква в нощта, когато трима пирати от „Неверник“ минаха край нея. Единият носеше факел и тримата говореха високо, като се оплакваха от възложената им от Грегър работа и се хвалеха какво биха направили на деветте жени, ако ги открият. Лорин се скри в храстите, докато отминат.

Излезе на брега и отиде направо до мястото, където с Дерек се бяха разделили, за да търсят кану. После намери пещерата без излишно лутане, въпреки че беше много тъмно и луната бе забулена от леки облачета.

— Върнах се — прошепна Лорин, застанала на няколко крачки от входа на пещерата. — Не се притеснявайте. Сама съм.

Сю Елън пристъпи към изхода, на лицето й имаше измъчена усмивка.

— Знаех, че ще се върнеш за нас. Другите започнаха да се страхуват, но аз им казах, че трябва да ти вярват.

Лорин се здрависа набързо със Сю Елън, след това влезе в тъмната пещера. Жените седяха скупчени в дъното. Лорин сбърчи нос при миризмата на застояла, солена вода и вонята на разлагаща се морска растителност. Недоумяваше как не е усетила това преди. — Ние трябва да се върнем — каза Лорин на жените, щом те се събраха около нея. Те започнаха да протестират в един глас и Лорин вдигна ръце, за да ги накара да млъкнат. — Трябва да ми имате доверие. Дерек не е лош човек. Той ви държеше в онази клетка, за да бъдете защитени от Грегър и другите. Дерек не се отнасяше лошо с вас, нали? Той не ви похити, нито ви остави гладни, нали?

— Той плава на „Неверник“ и ни затваря в клетка — възрази една от жените с твърд глас. — Това за мене не означава добър човек! Сега ти искаш от нас да се върнем при него? Ума ли си загуби, или си преминала на противната страна?

— Нито едно от двете — продължи Лорин, като съзнаваше, че трябва да излъже, ако иска да помогне на тези жени. — Дерек е добър! Той само се опитва да ви помогне! Ако се върнете с мен, той може да ви закриля. Ако не, Грегър със сигурност ще ви открие и тогава всички вие бихте поискали да сте в клетката!

За десетина минути спорът вървеше в тази посока. Лорин не вярваше истински на Дерек, но същевременно бе наясно, че доникъде няма да стигне, ако започне да обяснява, че той е по-малкото зло, а жените заявяваха, че по-скоро биха предпочели смъртта пред робството. Лорин забеляза, че Сю Елън се бе отделила, от групата и мълчеше, като слушаше внимателно това, което всяка казваше.

— Аз твърдя, че тя лъже! Лъже като кучка! Тя споделяше постелята на Дерек и това я изравнява с него! Тя ни изкара от клетката и сега иска да ни върне там. Това има ли някакъв смисъл? — Най-нападателните от жените погледнаха Лорин със зле прикривано презрение. — Тя е курвата на Дерек — нито повече, нито по-малко. Колко струва думата на една пиратска курва?

Думите удряха Лорин направо в сърцето. Наистина ли в такава светлина я виждаха тези жени — като курва на Дерек? Обвинението не й се хареса.

— Казвам ви истината — обади се тя. — Дали ще повярвате, си е ваша работа. Но ако не повярвате в това, което ви казвам, ще ви хванат — ето какво ви обещавам. Хората на Грегър няма да престанат да претърсват, докато не ви намерят. Няма да бъдете никога свободни, докато не напуснете този остров, а аз не виждам по какъв начин ще отплувате, щом не разполагате с лодка, достатъчно голяма, да ви побере всичките. А даже и да я имате, знае ли някоя от вас как да я управлява? Къде ще отидете? Откога не сте виждали храна и прясна вода?

Сю Елън пристъпи напред, като си проправи път сред жените, за да застане до Лорин.

— Аз и вярвам — каза тя. — Всичко, което тя каза дотук, е вярно. Ние не можем вечно да удържим и ако останем в тази пещера, ще умрем от глад и жажда. Ако ни продадат, те неизбежно трябва да ни откарат някъде. Може би тогава ще имаме шанс да избягаме. Без лодка, храна и вода молитвите ни няма да бъдат чути. Аз ще рискувам с Лорин и мистър Дерек.

— Може би и ти самата си хвърлила око на Дерек? — Жените погледнаха строго към Сю Елън, след това и към Лорин. — Сигурна съм, че ще му хареса да потъркаля и с двете ви. Такива са мъжете, разгонени свине! Продай си душата, щом искаш, Сю Елън, но не ме карай и аз да те последвам в ада!

Накрая само Сю Елън, най-голямата и най-мъдрата от жените, които Дерек бе поискал, показа, че вярва във възможността да бъде по-добре с познатото зло, отколкото с непознатото.

— Скоро ще бъде светло — каза Лорин, щом излязоха от пещерата. — Трябва да сме обратно в колибата преди зазоряване.

Не бяха изминали и четиридесет ярда от пещерата, когато чуха дрезгави мъжки крясъци. Бяха открили пещерата. Докато се промъкваха приведени към дърветата около брега, Лорин и Сю Елън наблюдаваха как пиратите, някои от които още носеха факли, размахваха дълги саби и викаха в злокобен триумф, като прииждаха от всички страни към пещерата.

— Боже, пожали ги — прошепна Сю Елън, като коленичи до Лорин.

Сълзи на вина и неувереност опариха очите на Лорин, но тя гневно ги избърса с опакото на ръката си.

— На този остров няма Бог — каза тя, като изпапагалства думите на Дерек. — Сега не можем да ги спасим. И ако не побързаме да се върнем при Дерек, няма да можем да спасим дори себе си.