Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (13)

Тринадесета глава

Аманда бе притиснала колене до гърдите си, разтреперана от страх и надежда.

Изстрелите я извадиха от леката дрямка. Отначало тя дори не беше сигурна дали изстрели са я разбудили. Но последвалите изстрели и гневните и възбудени викове, долитащи откъм Голямата къща, я накараха да помисли, че може би — само може би — молитвите й най-сетне са били чути.

Нещо ставаше — но точно какво, тя не можеше да каже. Знаеше само, че Алдън Мичъл — въплътеният дявол — не е толкова всемогъщ, колкото иска всички да вярват. „Нещо става!“ — помисли си пак тя.

Свита до прозореца, тя се взираше в абаносовата нощ и прехвърляше наум няколко предположения, за да си обясни стрелбата. Всяко от тях я довеждаше до заключението, че това трябва да е брат й Дерек, идващ да я избави от плен.

За съжаление нямаше да разбере дали наистина Дерек е предизвикал целия този смут. Откакто я плениха, Аманда нямаше никакъв друг източник на информация, освен Алдън Мичъл и останалите жени в личния му харем, които бяха пленени след нея. Но тя вярваше, че Дерек сигурно ще дойде за нея, така както можеше да вярва само сестра, благоговееща пред брат си.

Тази вяра именно й бе давала сили в изпитанията; тя крепеше сърцето й и не й позволяваше да падне духом.

По рано през деня тя беше достигнала най-ниската си емоционална точка и дори бе замислила да се самоубие. Сега кънтящото ехо на пронизващите нощта изстрели възвърна надеждите й и тя за пръв път от залавянето си се оживи.

„Най-после нещо става!“

Каквото и да беше това нещо, то не можеше да е хубаво за Алдън Мичъл, а това, което не беше добро за Алдън Мичъл, значи сигурно е добро за нея и за останалите му пленнички.

— Можеш ли да видиш нещо? — попита Аманда Шантел, единствената от жените в стаята, която се осмели да отиде до зарешетения прозорец и да надникне навън.

— Не.

— Трябва да е Дерек… сигурно е той.

— Кой е Дерек?

— Брат ми.

— Откъде знаеш, че е той?

— Защото той не би се спрял пред нищо, докато не открие какво се е случило с мен. Семейството ми вече трябва да е научило, че корабът ни е пленен от „Неверник“. — Аманда хвана ръката на Шантел и я стисна, опитвайки се да вдъхне на приятелката си малко от надеждата, която чувствуваше да приижда във вените й. — Познавам Дерек. Знам, че е дошъл за мен, и това е знакът, който очаквах. Това е като сбъдващ се сън.

Шантел сви вежди. Тя бе в плен твърде дълго, за да се надява на чудеса.

— Аз не вярвам в сънища — каза тя с въздишка, после пропълзя през матраците, докато стигне до своя. — Лягай си да спиш. Каквото и да става навън, то няма нищо общо с теб и по-добре се радвай, че е така.

— Не, за мен е… сигурна съм.

— Не храни надежди. Ще ти стане още по-тежко, когато отново ги загубиш.

Аманда не позволи да я обземе скептицизмът на Шантел; просто беше въпрос на време, докато Дерек дойде и я спаси.

Тя се сви на кълбо на матрака си и тихо се помоли дано никой от изстрелите, които чуваше, да не засегнат Дерек. Когато Аманда беше малка, за нея Дерек беше непобедимият голям брат; вече пораснала, тя знаеше, че никой — независимо каква титла, богатство, здраве или дори късмет имаше — не е непобедим.

Алдън Мичъл беше разярен и търсеше на кого да си излее яда. Домът му — неговата светая светих! — беше нападнат. В една от стаите имаше два трупа и целият под беше в кръв, а никой не можеше да му отговори какво се бе случило и защо.

Той прегледа ценностите си — нищо не липсваше… тогава какво, по дяволите, се бе случило?

— Следващия път ще ги пипнем, сър — каза датчанинът от охраната, застанал мирно в кабинета на Мичъл. — Можете да разчитате на това.

Мичъл погледна датчанина с такъв поглед, че той млъкна. Мичъл го беше наел, защото беше доста първичен и лоялността му можеше да бъде купена много евтино — стига заплащането да включваше ром и жени. До него бе застанал англичанинът, който понякога беше склонен към диващини, но това не му беше вродено.

— Дай да ти видя оръжието — каза Мичъл.

Датчанинът извади оръжието от пояса си и го подаде на Алдън с дръжката напред, Алдън помириса дулото и разбра, че е било стреляно веднъж или два пъти.

— Стрелял си два пъти и да не улучиш! Хмм… Чудя се дали аз няма да го сторя по-добре.

Датчанинът смутено сви вежди.

— Сър?

— Мислиш ли, че мога да улуча нещо с твоя пистолет?

— Предполагам, че да, сър. Зависи от мишената.

Алдън Мичъл вдигна спокойно пистолета и стреля право в гърдите на датчанина. Младият мъж се свлече на пода, без звук да издаде. В стаята замириса остро на кордит. Лицето на англичанина пребледня; сигурен беше, че го чака същата участ.

— Този мъж не си вършеше работата, за която му плащах — каза невъзмутимо Алдън. — Освен това каза, че щял да хване натрапниците следващия път. Следващ път няма да има. — Алдън подаде оръжието на англичанина, втренчен право в очите на ужасения пазач. — Нима да има следващ път. Разбрано ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Изнеси този боклук от кабинета ми и разчисти.

— Да, сър. Ще го направя лично.

— Точно така. И това е последното ти предупреждение. Случи ли се още веднъж нещо подобно, и ти ще го последваш…

Алдън се обърна и отиде до прозореца. Вече беше забравил напълно за датчанина. Този проблем повече не съществуваше.

— Подбери местните жени — каза тихо Алдън. — Казваш, че приличала на тукашна ли?

— Не успяхме добре да я видим, сър. Но беше с тъмна коса, дрехи, каквито носят вашите наложници.

— Провери дали някоя от тях не е избягала — каза Алдън. — А ако не е, искам да ми доведеш, всяка жена от острова, която дори смътно прилича на жената, идвала тук нощес.

Той се обърна към англичанина и го погледна убийствено.

— Трябват ми отговори и ти ще ги откриеш. Искам, ги, преди денят да е свършил… разбрано ли е?

— Да, сър. Ако жените от острова знаят нещо, те ще ми кажат. А ако не знаят… ще се каят, че не са узнали.

Алдън Мичъл кимна одобрително и напусна стаята. Той сам щеше да провери дали всичките му жени са в харема. Ако си бяха, щеше да се наслади на телата им. Това може би щеше да поуталожи яростното му желание да пролее кръв, което изгаряше стомаха му.

 

 

Алдън Мичъл се намести на седалката на двуколката. За секунди оправи белия си ленен жакет и се увери, че ръбът на панталоните му е идеален. Той винаги се обличаше безупречно, за да покаже на останалите, че е по-особен мъж, към когото трябва да се проявява особено внимание. Двуколката му — единствената такава на малките острови — беше също знак на специалното му положение. Разбира се, на големите острови Сейнт Кроа, Сейнт Джон и Сейнт Томас беше пълно с коне и карети, но на тези малки острови лакираната му черна двуколка и графитеносиво муле бяха неговият изключителен белег.

Той имаше нужда да се чувствува по-специален тази сутрин. Къщата му беше нападната, а нападателите все още не бяха заловени. Нямаше да се успокои, докато всеки, отговорен за инцидента, не намери смъртта си.

— Господарю, очакваме ви — каза старият евнух с дълбок поклон, когато Алдън стигна до пищната си втора къща на остров Сейнт Луцифер. Тя не беше толкова внушителна, колкото Голямата къща, но все пак беше значително по-голяма от всяко друго жилище на острова. Тук именно Алдън държеше личния си харем и с изключение на обичайните час-два, в които нанасяше сметките от покупката или продажбата на крадена стока, той никога не работеше, докато е в харема.

Бързоходец бе идвал да предупреди слугите и евнусите, че господарят скоро пристига и че не е в добро настроение. Слугите се държаха по-раболепно от обикновено. Алдън мина покрай евнуха, без дума да каже, без дори да го погледне.

Той влезе в стаята с възглавниците — най-голямата в къщата. Тя беше обзаведена с матраци и възглавници, за негово удобство и улеснение. Вътре четири жени очакваха пристигането му, облечени в най-фините копринени митари и шикари, които можеха да се купят с пари. Алдън спря поглед на жените. Реши, че иска да бъде задоволен насаме, без публика. Първата му мисъл беше да повика Аманда, русата хубавица, но се отказа. Макар че вече не протестираше срещу домогванията му, тя не проявяваше ентусиазма, който той желаеше.

— Ти, ела с мен — каза Алдън с дълбок баритон и посочи с пръст Шантел, привлекателната французойка. Той знаеше, че сексуалната й несдържаност е притворна роля, която тя играеше за него като актриса на сцената, но тя играеше умело и затвореше ли очи, той можеше и да повярва, че наистина е толкова надарен, колкото казваше тя.

Шантел се изправи без колебание, със сведени очи. Той я хвана за ръка, изведе я от стаята с възглавниците и влязоха в личната му спалня. Там може би Шантел щеше да го накара да се почувствува всемогъщ, изключителен по хиляди начини, може би дори богоподобен.

 

 

Дерек прегледа отново счетоводната книга, сигурен, че не е пропуснал нищо при първото и второто четене — толкова внимателно бе търсил някакви сведения за местонахождението на сестра си, че бе изключено да е изпуснал нещо.

Той въздъхна и прокара пръсти през косата си. Колкото и да чете книгата — нямаше да открие нищо, което да подсказва местонахождението на Аманда.

— Откри ли нещо? — тихо попита Лорин. Тя беше забелязала разочарованието по лицето на Дерек, но все пак попита.

— Нищо. Нищичко за нея, да го вземат дяволите.

— Наистина съжалявам.

— Ти не си виновна. Ти се опита и истината е, че постигна повече от мен. Аз бях този, който вдигна в тревога пазачите, не ти.

Дерек затвори счетоводната книга и я запрати във водата.

— По-добре да побързаме каза той и хвана веслата. — Новините се разпространяват бързо по островите.

 

 

Грегър беше в лошо настроение поради простата причина, че и Алдън Мичъл беше в лошо настроение. Корабът от Сейнт Луцифер бе пристигнал рано сутринта, докато Грегър все още се бореше с махмурлука си, а това не беше на хубаво.

Винаги беше лошо да си край Алдън Мичъл, когато е ядосан. — Големия мъж изливаше гнева си върху всеки, който имаше нещастието да е наблизо, а Грегър често беше прекалено наблизо, за да избегне наказанието, дори да нямаше нищо общо с причината за гнева му. Той спря за миг на път за колибата на Дерек, взря се и се ослуша. Като не чу нищо, той се приближи до колибата и надникна през отворения прозорец. Дерек лежеше по гръб на тесен сламен матрак, Лорин беше сгушила глава на лявото му рамо. Грегър се ухили, като ги помисли: „Значи той е спал с нея в края на краищата.“

Той извади късата си сабя от ножницата и отиде до вратата, тихо пристъпи вътре, за да не събуди Дерек. Толкова рядко се случваше да има преимущество над арогантния англичанин, че твърдо бе решен да се възползва от него.

Изщракването на пистолета, приготвен за стрелба, спря Грегър. Дясната ръка на Дерек беше под лекото одеяло, което покриваше двамата с Лорин. Дерек не беше помръднал, не отвори очи. Грегър се зачуди дали наистина е чул заплашителния звук, или само му се е сторило. Той направи още една крачка.

— Следващата ти стъпка ще бъде последната — каза Дерек все още със затворени очи. Тонът му беше почти дружески, все едно че бе изрекъл „Добро утро“, а не заплаха.

— Знаех си, че я пазиш само за себе си — изсъска Грегър, като му се щеше да се втурне към Дерек и да го прониже със сабята, но знаеше, че само ако опита, ще получи куршум.

— Добре, значи сега знаеш. Това нищо не променя.

Дерек отвори очи и погледна Грегър. Помести пистолета под одеялото така, че да няма никакво съмнение, че има надмощие над Грегър.

— Тя е моя. Само моя. Не обичам да деля с някого жените си, особено с такива като теб. — Дерек измъкна ръката си изпод Лорин и внимателно положи главата й на възглавницата. Отдръпна се от нея, като държеше зареденото оръжие насочено към Грегър. — Какво търсиш тук?

Грегър прибра сабята си. Някой друг път щеше да я използва срещу Дерек. Засега трябваше да има търпение.

— Време е да плащаш. Взел си пълна клетка с жени, за които си обещал да платиш. Човекът сега си иска парите.

— Искам да се срещна с него.

— Никой не може да се среща с него. Казах ти го вече.

— Въпреки това държа да го видя. — Дерек стана и посочи с глава към вратата. Предполагаше, че наближава обед и не искаше да безпокои съня на Лорин. — Отвън.

— Някой ден, съвсем скоро май ще ми писне от своите заповеди — изшептя заплашително Грегър.

— Някой ден може и да си прав, но не и днес. Излизай… тя имаше дълга нощ.

Дерек видя как гневното изражение на Грегър се смени с похотливо любопитство за това какво ли е правила Лорин цяла нощ, та да спи чак до обяд. Идваше му да сграбчи Грегър за гърлото и да го удуши за тези му мисли.

„Трябва да я измъкна от всичко това. Не мога дълго да държа Грегър настрана“ — помисли си Дерек с мрачна решителност.

Изчака, докато Грегър свърши с обичайните си ругатни и заплахи. Вече към края Грегър добави:

— Цената на твоите жени се вдигна. Вече е двойна.

— Смятах, че се бяхме споразумели.

— Да, но сега вече не сме. А за тази вътре ще платиш тройно.

Дерек с нищо не промени изражението си, но разбра, че е на тясно. Портфейлът му не беше бездънен и се съмняваше дали ще има достатъчно пари, за да плати двойно за деветте жени, които бе заключил в бамбуковата клетка. Кои от тях да освободи, за да бъдат продадени в робство? Мисълта за това беше ужасна.

— Щом така искаш, няма да споря с теб — каза Дерек спокойно. В Лондон беше преговарял по стотици сделки и промените в последната минута не бяха нещо необичайно. Но сега не разполагаше с помощта на екип от адвокати, които да подсилят позициите му със съответните законови уредби.

— Но няма да получиш и една крона, ако не видя човека, на когото плащам — усмихна се Дерек криво.

Той блъфираше, за да постигне докрай целта си. — И докато сме на въпроса, искам да видя останалата част от стоката. Моят клиент е доста лаком за жени. А може и аз да поискам за себе си някои от жените, които спазаряваме.

— Забрави го, англичанино! — изсъска Грегър и хвана дръжката на сабята си. — Големия мъж не се среща с никого.

— Добре. Тогава сделката се разваля. — Дерек фиксираше Грегър със студения си син поглед, което означаваше, че не ще се поколебае да го стори. — Как мислиш, много ли ще е щастлив твоят тъй наречен Голям мъж, като му кажеш, че няма да има нито една продажба. Ако не мога да получа всичките жени, които искам, ще потърся друга сделка. Всичко или нищо, Грегър. Избирай.

— Кучи син.

— Аз съм един богат кучи син, което е много, много по-хубаво, отколкото да си един беден кучи син — отговори невъзмутимо Дерек и се приближи плътно до него, принуждавайки по-ниския Грегър да го гледа отдолу нагоре. — Ти направи своя ход, като вдигна мизата, аз направих моя. Да видим сега кой е в по-добра позиция пред Големия мъж и кого ще отреже той, а?

Лицето на Грегър стана червено като брадата му.

— Ще видиш ти един ден, англичанино… съвсем скоро ще видиш! — каза той и ругаейки, си тръгна.

Дерек въздъхна и за миг се обезсърчи. Беше блъфирал пред Грегър и вече нямаше как да се отметне от сделката, която бе направил. В момента, в който Грегър се усъмнеше, че Дерек не може да плати жените, блъфът му повече нямаше да го защитава.

— И точно колко жени сте насъбрали вие, мистър Йорк?

Дерек се обърна и видя, че Лорин е застанала на вратата, с гневно изражение на лицето, скръстила ръце на гърдите си. Не би изслушала никакви доводи, предположи Дерек, позата й ясно му говореше за това.

— Доста — отговори той и в това време се запита дали има някакъв начин да получи още пари от лондонската си банка.

— Отговорете ми — много жени ли сте имали, преди да се сдобиете с мен, или аз бях капката, която преля чашата, така да се каже?

Думите на Лорин преливаха от злоба. Тя се чувствуваше измамена.

— Не е така, както си мислиш.

— Вие сте лъжец, мистър Йорк. Красив лъжец, надарен лъжец, но все едно — лъжец. — Очите й горяха от презрение към мъжа, когото бе прелъстила рано сутринта. — Минаха едва няколко часа, откакто ме имахте. Пак ли е мой ред да задоволявам похотта ви или ще се обърнете към някоя друга от жените, които сте си доставили, за да ви задоволяват?

— Никога не съм ги докосвал… нито една!

Лорин повдигна вежди над тъмните си присмехулни очи, които криеха колко дълбоко е засегната.

— О, разбирам — трябва ли да се чувствувам поласкана, че сте благоволили да пожелаете мен? Разбира се, никак нямаше да ви е трудно, както бях вързана. Знаели сте, че рано или късно ще се изтощя и ще забравя какво чудовище сте, и докато усетя, вие вече ще сте ме съблекли. — Тя се надсмя на себе си. — И аз направих точно това, което сте си намислили още отпреди, нали? Просто поредната глупавичка жена, която притваря очи и си въобразява, че щом един мъж спи с нея това означава, че я обича.

— Млъкни! — процеди Дерек и се приближи до нея. Хвана я за раменете и силно я разтърси. — Не говори така! Никога не говори така за себе си, чуваш ли?

Лорин го погледна с празен поглед. В очите й нямаше огън, напрежение… само тъжен, примирен, празен поглед, който разкъсваше Дерек.

Той я вкара в колибата. Гневът му се усилваше.

— Има ли значение какво мисля или казвам аз? — попита Лорин. — Важно е не какво казвате, а какво всъщност правите. Мислите, ли, че ще повярвам в тази история? — Значи ще купите всичките жени, които е пленил Грегър, а? — Тя отблъсна ръцете на Дерек от раменете си. — Достатъчно ли сте мъж за двадесет жени например? Или за тридесет? А онзи мъж, за когото ги купувате — той достатъчно ли е мъж, за да се справи с всичките, които ще отхвърлите? А ще ме хареса ли? И не трябва ли да науча нещо по-специфично за него, преди да ме връчите? — Тя се засмя издевателски над себе си. — Всъщност има ли значение? Сигурна съм, че той ще ме научи в леглото на тези неща, които харесва, също както ти постъпи.

— Дявол да го вземе, никой никога няма да те докосне!

Дерек сви юмруци от гняв. Ненавиждаше начина, по който Лорин говореше за себе си. Мисълта, че друг мъж би я докоснал, го изпълни с неудържима ярост, която съзнаваше, че е напълно несвойствена за него — никога досега не го бяха интересували предишните или бъдещите сексуални партньори на жените, с които имаше връзка.

— Никога… никой! — повтори той.

Лорин отиде до матрака, легна с лице към възглавницата и скри глава е ръцете си, за да не го гледа.

— А сега искам да поспя малко, ако нямате нищо против. Ако имам кръгове под очите от недоспиване няма да ми дадат добра цена на аукциона, нали?

Загледан в гърба й, Дерек се проклинаше от яд. Лорин бе дочула разговора му с Грегър и макар че това бе коствало доверието й към него, той знаеше, че не бива да й довери истината. Вече я бе изложил прекомерно на опасности. Колкото повече знаеше, толкова опасно щеше да бъде за нея, затова, макар и да съзнаваше, че тя го намрази заради погрешното мнение, с което бе останала, не биваше да я разубеждава.

В съзнанието на Дерек започна да се оформя един план. Все още бе смътен и неясен, но основното в него беше да действува срещу обстоятелствата, а не просто да реагира на тях. Не искаше да оставя Лорин сама — в негово отсъствие можеха да й се случат хиляди неща, и никое от тях нямаше да е за добро, — но нямаше друг избор. Ще изчака, докато тя заспи, и тогава ще тръгне.

Хапейки долната си устна, Дерек я наблюдаваше и се надяваше, че тя скоро ще заспи.