Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (22)

Двадесет и втора глава

— След час трябва да си готова — тихо каза Аманда, като бършеше дългата мокра коса на Лорин с дебела хавлиена кърпа.

Лорин гледаше отражението на новата си приятелка в огледалото. Беше й трудно да мисли за опасността, която я грозеше, за Алдън Мичъл и алчната шайка. Това, което тя искаше да знае, бе какъв всъщност е Дерек, какъв е бил като дете и като юноша. Тя знаеше, че тези въпроси могат да изчакат, тъй като в момента имаше други много по-важни неща за решаване. Но засега, поне през следващия един час, преди Алдън Мичъл да дойде за нея и Сю Елън, Лорин не искаше да прави нищо друго, освен да мисли за мъжа, в когото бе влюбена.

— Косата ти е толкова гъста — простичко каза Аманда, като прокара пръсти през влажните къдрици на Лорин. — Съмнявам се, че ще изсъхне навреме.

За миг погледите им се срещнаха в огледалото и Лорин с учудване забеляза, че Аманда едва сдържа сълзите си.

— Какво има? — попита тя внимателно, като обърна глава на възглавницата. — Кажи ми, Аманда.

Аманда се огледа, за да види дали някоя от жените не ги наблюдава или не може да ги чуе.

— Чувствувам се толкова виновна — започна тя с леко разтреперан глас, а ясните й сини очи се напълниха с мъка. — Все пак аз съм една Йорк и би трябвало да умея да се справям с всякакви ситуации. А аз дори не мога да се измъкна от тази каша, да не говорим, че и на теб не мога да помогна.

Бързо, ядосано тя избърса сълзите си.

— Чувствувам се толкова безсилна. Ти значиш толкова много за брат ми, а аз не мога да направя нищо, за да те защитя или да ти помогна.

Лорин взе ръката й и лекичко я стисна, като сърдечно се усмихна.

— Това не е вярно! Приятелството ти вече ми помогна толкова много пъти, но ти не го усещаш. Дори и да не можеш да измъкнеш себе си или мен оттук, ти ми каза как да направя цялото това ужасно положение по-поносимо. Не виждаш ли колко важно е това? Не виждаш ли колко горд ще е Дерек е теб?

Аманда се усмихна слабо с треперещи устни.

— Просто ми се иска да можех да спра…

— Знам — отговори Лорин, която също не можеше да каже цялата грозна истина. — Но не можем да попречим на това, което ще се случи. Важно е да не се предаваме и само да се молим и надяваме Дерек скоро да дойде. Той ще дойде… почакай и ще видиш.

— Права си. Дерек няма да ни остави.

Независимо от положението Лорин успя да се усмихне на Аманда и й подаде четката за коса, която им бяха дали.

— Ще разрешиш ли отново косата ми? — попита тя, като се обърна на възглавницата, седнала с подвити крака и с гръб към Аманда. — Много е приятно.

Аманда внимателно заразресва дългата и леко влажна коса.

— Разкажи ми за Дерек — помоли Лорин с дяволито огънче в тъмните й очи и заразглежда израза върху лицето на Аманда в огледалото. — Искам да знам абсолютно всичко за него.

— Да знаеш абсолютно всичко за него? — тихо се засмя Аманда. — Никой не знае чак толкова много. Той винаги е бил доста потаен. Мисля, че татко го възпита така. Не съм сигурна. Но Дерек никога не е говорил много — поне за нещо друго — освен за работата си.

— Печеленето на пари е много важно за него? — попита плахо Лорин.

— Не, не мисля. Той предпочита да говори за работата си, за да не говори за себе си. Така поне мисля. — Докато говореше, гласът на Аманда бе изпълнен с чувство, което граничеше с благоговение пред брат й. — Дерек никога не е бил истински доволен. Справяше се толкова добре в училище, но никога не беше доволен. Не мисля, че някога е бил истински щастлив.

Лорин не искаше да пита, но любопитството й надделя.

— Много ли жени е ухажвал? Имал ли е сериозна връзки?

Аманда се изчерви и бледите й страни красиво поруменяха.

— Не би трябвало да ти казвам тези неща, ако сте влюбени.

— Но ще ми ги кажеш, нали? Хайде, Аманда, ние жените трябва да си помагаме. Освен това коя добре възпитана млада жена не обича от време на време да чуе някоя клюка.

Тихичко се засмяха и за момент и двете изглеждаха, сякаш се готвеха за среща с подходящ кандидат, а не за идването на Алдън Мичъл.

— Е, мисля, че е по-правилно да се каже, че Дерек бе преследван от много жени. Разбира се, не открито. При неговото състояние, титла и външност може да се каже, че е имало много жени, които са се надяли да станат лейди Йорк. — Аманда взе една бледосиня панделка, пъхна я в косите на Лорин и я върза елегантно отзад. — Разбира се, Дерек винаги е бил предпазлив, дори като младеж. Татко ни предупреждаваше за хората и подбудите им, казваше ни, че ще има такива, които ще са мили с нас, но всъщност само ще искат да сложат ръка на това, което имаме. — Мисля, че е взел това присърце.

Лорин слушаше Аманда с напрежение, докато тя говореше за Дерек. Значи той наистина е титулуван английски джентълмен, си помисли тя с благоговение, после се поправи усмихната. Дерек бе много неща, но тя със сигурност знаеше, че той невинаги беше идеален джентълмен… и това бе едно от нещата, които тя обичаше у него.

— Бил е внимателен значи? — попита тя, за да подкани Аманда да продължи.

— Внимателен… да, дискретен… да, нежен… е, страхувам се, че брат ми притежава много качества достойни за възхищение, но себеотрицанието не е между тях. — Аманда се наведе ниско до ухото на Лорин. — Спомням си една вечер, когато татко и Дерек бяха в библиотеката. Беше много късно. Дерек току-що се бе прибрал, а татко го чакаше. О! Татко викаше толкова високо, че можеха да го чуят чак в съседното графство. Татко каза, че знаел какво прави Дерек с едно момиче, а после с друго. Не можех да повярвам на ушите си — някои бяха по-големите сестри на приятелите ми! После мина прислужницата, видя ме да слушам до вратата и веднага ме отпрати да си лягам, тъй че не успях да чуя повече. Но след тази нощ вече знаех, че за брат ми жените не бяха само обект на възхищение.

Лорин изпита ревност, но после си помисли колко глупаво е да питае такива чувства. Тя все пак не бе девица, когато срещна Дерек. Но единствената й глупава младежка връзка, Ричард, едва ли можеше да се сравни с препускането на Дерек сред женското население на Лондон! И все пак искаше й се Дерек да не бе „познавал“ толкова много други жени. Тя се питаше дали ще успее да задържи интереса му върху себе си и да го направи щастлив — сексуално и иначе.

— Тук ли е роклята? — попита Лорин, като отхвърли мислите за Дерек и всичките му проклети любовници.

Аманда се изправи и взе тънката като паяжина дреха. Лорин стана, после леко се наведе с ръце, протегнати напред. Аманда й помогна да се облече, а когато беше готова, Лорин се погледна в огледалото и ахна.

Платът бе толкова прозрачен, че тя виждаше очертанията на собственото си тяло през бледосинята материя.

Извивките, тъмните кръгчета на зърната и тъмният триъгълник между бедрата й — всичко се виждаше, но само леко замъглено от тънката коприна.

— Трябва ли да нося…

— Господарят Мичъл го иска — бързо се намеси Аманда, като искаше навреме да спре недоволството на Лорин, преди да е стигнало до ушите на някой шпионин. — Най-добре е да правиш каквото иска той. Той така или иначе винаги постига своето. Ако се съпротивляваш, просто ще пострадаш.

Лорин стисна зъби, за миг притвори очи и се помоли Дерек да дойде. По-скоро.

 

 

Дерек избърса с ръка потното си чело, като клекна в храстите край имението. Шантел бе до него. Независимо от страха си до този момент тя се бе държала смело и уважението му към нея бе пораснало много, откакто бяха стъпили на Сейнт Луцифер.

— Сигурна ли си, че Лорин не е там? — попита той.

— В нищо не мога да съм сигурна — прошепна Шантел с едва доловим френски акцент. — Но преди, когато мръсникът довеждаше нови жени, винаги ги отвеждаше в Малката къща. Ние влизахме в Голямата къща само когато ни водеха да я чистим.

— Тогава Аманда също не е там, нали? Сега сигурно не чисти?

Шантел поклати глава. За миг Дерек се вгледа в профила й, като се питаше кои от обясненията й отговаряха на чистата истина и кои бяха просто нейните надежди. Той знаеше, че тя иска дворецът да изгори до основи. Това искаше и Дерек, но не просто като отмъщение, а за да отклони силите на Алдън Мичъл, докато намери Лорин и Аманда и избяга с тях.

Голямата къща, както я наричаше Шантел, не изглеждаше празна, както се бе надявал той. В няколко от стаите светеха лампи и от време на време се виждаше как някой, може би един от слугите на Мичъл, минава покрай прозореца. Това подсказваше, че щеше да се случи нещо важно или вече се бе случило. В душата на Дерек се вмъкна съмнение дали сестра му и неговата любима някога ще бъдат свободни от гибелното зло Алдън Мичъл.

Той си мислеше, че може да подпали пожара в една от стаите на горния етаж, когато някакво раздвижване пред двукрилата входна врата привлече вниманието му и го накара да приклекне по-ниско зад храсталаците, които ограждаха имението.

Сърцето му подскочи, когато разпозна топчестата фигура на Алдън Мичъл, който минаваше през вратата, придружен от двама едри, страшни на вид мъже. С махване на ръката Алдън отпрати нанякъде единия. Телохранителят се върна след секунди, като водеше една кола, теглена от муле.

— Дали не отиват в харема? — шепнешком запита Дерек, долепил устни до ухото на Шантел.

— Ще видим на къде ще потегли колата — отвърна тя. — Но видът му подсказва… да, той изглежда така, когато иска жена.

Дерек взе ръката й и я стисна.

— Той няма да дочака изгрева.

Колата бавно потегли по изровения път. Само с поглед те се разбраха, че Алдън се бе насочил към харема.

— Остани тук — прошепна Дерек, когато колата се изгуби от погледите им. — Не мърдай, докато не се върна. Ако чуеш стрелба или ако къщата гори и мен ме няма, бягай, разбра ли?

Шантел кимна. Дерек я потупа по бузата, после излезе от сянката и тръгна към палата на Алдън Мичъл с очи, вещаещи смърт.

Три минути по-късно две стаи на горния етаж се обвиха в пламъци. Все още със сабя в ръка един мъж лежеше мъртъв и последното, което си бе помислил, бе, че никога не бе вярвал, че англичанинът може да е толкова бърз.

Една старица със снежнобяла коса излезе от една от долните стаи. Тя срещна погледа на Дерек и се вкамени. Въпреки че първо се бе изплашила, след миг на лицето й се изписа смирение.

— Няма да ти сторя нищо лошо — спокойно каза Дерек, като знаеше, че ще са необходими поне пет минути огънят да обхване целия горен етаж, преди да стигне долния. — Събери семейството си и бягай.

Жената неспокойно разглеждаше Дерек, като го вземаше просто за още един европеец, който ще изисква уважение.

— Говориш ли английски? — попита Дерек, смутен от непреклонното изражение на жената. — Разбираш, ли какво ти казвам? — Жената кимна. — До сутринта господарят ще е мъртъв — продължи той.

Старицата се усмихна и кимна, преди да извърне гръб към Дерек, за да тръгне да спасява децата и внуците си. Тя не знаеше какво очаква нея и семейството й в бъдеще, но Алдън Мичъл бе мъртъв, значи трябваше да бъде по-добро от миналото или настоящето.

Секундите минаваха бавно за Дерек, но това бе, защото мислите му неумолимо се носеха напред. Мина през последните две стаи на долния етаж, като проверяваше дали има жени и деца и изкарваше невинните жертви на скъперничеството на Алдън Мичъл навън под прикритието на нощта.

Дерек бе пред входната врата, когато друг пазач го нападна, като изрева гневно и се хвърли напред с високо вдигнат дълъг ятаган. Мъжът бе гол до кръста, а бричовете му бяха полуразкопчани. Зад него на прага стоеше млада жена, увита в тънък чаршаф, а измокреното й от сълзи лице бе абсолютно безизразно пред заиграващата се пред нея касапница.

Мъжът, като много други като него, се нахвърли със сляпа ярост, груба сила, но не и пресметливост. Той кръстоса сабя с Дерек веднъж. Звукът от удара на метала още звънеше в ушите му, когато кинжалът на англичанина влезе дълбоко в големия му корем.

Когато Дерек отново погледна младата жена, увита с чаршаф, тя се усмихна чаровно, с крайчеца на чаршафа избърса сълзите си и последва останалите, които напускаха имението.

 

 

Телохранителят спря колата и скочи на земята, за да отвори вратичката за Алдън Мичъл. Едрият деспот бе облечен в най-хубавото си бяло сако, поръбено със златоткан брокат и бричове, които му бяха отеснели значително, откакто ги бе ушил. Ослепително белите чорапи бяха нови, а обувките с големи токи блестяха. Въпреки че дрехите вече не му стояха много добре, Алдън се чувствуваше привлекателен в тях. А мисълта, скоро ще ги съблече, го успокояваше.

Белобрадият слуга с малко загрижено изражение чакаше пред входната врата, но това не значеше, че някое от желанията на Алдън не бе изпълнено.

— Господарю… ние чака вас — сериозно каза той, като се поклони толкова ниско, колкото му позволява годините. Алдън мина покрай него и влезе в слабо осветената, къща.

Без да се оглежда, Алдън направо се запъти към стаята на жените, мамен от това, което знаеше, че го очаква там. Той лично бе избрал дрехите на Лорин и Сю Елън и само като си помислеше как ще изглеждат двете жени, дланите му се изпотяваха, а копринената риза лепнеше под мишниците му.

Вратата на стаята бе леко открехната и когато Алдън я удари с ръка, тя отхвръкна назад и се блъсна в стената. В същия миг осем жени застинаха по местата си. Като едва се сдържа да не се изсмее на глас на страха им, Алдън се ухили и каза:

— Е, момичета! Радвам се да ви видя отново! Сигурно вече сте се запознали с нашите нови приятелки! Лорин и Сю Елън.

Лорин запази самообладание. Тя стоеше с отпуснати надолу ръце, изправени рамене и високо вдигната брадичка. Аманда я бе предупредила, че Алдън обича да се наслаждава на чуждите слабости. Ако се опиташе да прикрие голотата си, Алдън Мичъл със сигурност щеше да се подиграе на неудобството й и щеше да направи всичко възможно да я накара да се почувствува безпомощно нищожество.

— Боже! Боже мили! — тихо изруга Алдън, когато най-после забеляза Лорин, която бе застанала зад Аманда и още няколко жени.

Жените отстъпиха встрани и Лорин затаи дъх. Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че цялото това представление се разиграва заради нея и Сю Елън. Начинът, по който Алдън я оглеждаше, като погледът му се плъзгаше лакомо по тялото й, я отвращаваше.

— Много хубаво — каза той, като предвзето провлачи първата дума. Безцеремонно подбутваше жените, за да може бавно да обиколи около Лорин. Само за миг, когато той бе точно зид нея, тя затвори очи и събра всичката смелост, която имаше. Алдън спря пред нея и небрежно протегна ръка към една от меките й черни, къдрици.

— Дори по-добре, отколкото се бях надявал… много по-добре…

Думите не му достигаха, но това в никакъв случай не ласкаеше Лорин. Фината рокля, която я покриваше от глава до пети, я караше да се чувствува по-гола, отколкото ако наистина нямаше нищо върху себе си. Надиплената тънка прозрачна коприна ясно очертаваше всяка част от тялото й, от нежната извивка на ханша й до високата й налята гръд. Тя виждаше капчиците пот, избили до челото и горната му устна, и отвращението й растеше. А той още не бе я докоснал и не я бе накарал да го докосне, но овлажнелите му ръце вече потреперваха. Въпреки че не можеше да твърди със сигурност, Лорин инстинктивно чувствуваше, че Алдън е слаб и непохватен в леглото, а също и егоистичен и неиздръжлив. В това положение той изглеждаше по-малко страшен.

Алдън я обиколи още три пъти, без изобщо да я докосне, като ясно съзнаваше, че когато най-после го направи, възбудата му ще достигне връхната си точка само за няколко минути.

Той насочи вниманието си към Сю Елън. Тя наистина бе красива, но не колкото Лорин. Липсваше й поразяващата красота на чернокосата чувствена млада жена от Вирджиния. Именно защото не бе толкова привлекателна и възбуждаща, Алдън съсредоточи вниманието си върху нея. Може би щеше да успее да задържи вълнението си още малко.

— И двете сте превъзходни — измърмори си той, като не очакваше никаква реакция от жените. — Виждам защо онзи проклет англичанин ви искаше и двете за себе си. — Той се почеса по току-що избръснатата брадичка, като бавно обикаляше Сю Елън и се наслаждаваше на това, което прозираше под фината рокля, и това, което оставаше скрито под коприната. — Той добре ли ви обучи?

На Лорин й се прииска да закрещи. Обучил? Като куче или кон? Ако в момента разполагаше със смъртоносния кинжал на Дерек, с радост щеше да го забие в сърцето на Алдън, ако и това да струваше собствения й живот. Саможертвата си заслужаваше, ако можеше да спаси друга жена от унижението, на което сега бе подложена тя.

Алдън докосна лицето на Лорин с върховете на пръстите си. Тя не понечи да се отдръпне, а продължи да стои със сведен към земята поглед, както я бе посъветвала Аманда.

— Може би все пак ви е обучил — промълви Алдън и пръстите му плъзнаха нагоре по едната й черна извита вежда. Той почувствува как вълнението му бързо нараства, а това бе опасно, и се обърна отново към Сю Елън, за да си възвърне самообладанието.

Алдън постави ръце върху гърдите на Сю Елън, покрити с коприна, като с палците си затърка върховете им. Той изучаваше лицето й, докато пръстите му я опипваха, като искаше да види реакцията й, но всъщност не се надяваше на такава. Сю Елън с поглед, сведен надолу, не даваше знак, че усеща докосванията.

— Той пипаше ли ви така? — леко раздразнен, попита Алдън.

Харесваше му жените да откликват на докосванията му. Нямаше значение дали се възбуждаха, или отвращаваха. Важното бе да реагират по някакъв начин, защото това го радваше и възбуждаше още повече. Равнодушието на Сю Елън го караше да се чувствува странно безсилен и напълно разбиваше вялата ерекция, която бе достигнал.

— Отговори ми, момиче! — изсъска той, доближил лице до това на Сю Елън, а пръстите му стиснаха по-силно връхчетата на гърдите й. Онова английско псе пипаше ли те така?

За момент Сю Елън вдигна поглед към него. Изгледа го право в очите и тихо отговори:

— Не, не ме е докосвал така. Той изобщо не ме е докосвал.

Алдън се изсмя, като първо помисли, че тя го лъже. За това тя щеше да опита камшика. Но после, почти веднага, след като бе решил да я накаже, разбра, че тя всъщност казваше истината. Възможно ли бе Дерек да предпочита мъжете? Ако нещата стояха така, той щеше да бъде идеалният купувач за лондонския бизнесмен, който жадуваше за девственици. Беше като да имаш евнух за пазач на харема.

Алдън започна да се смее. Той отдръпна ръце от Сю Елън, като отново се почувствува силен и всевластен. Отпуснатият му фалос потрепна и започна да се съвзема, щом като Алдън, вече сигурен във властта си над двете жени, си ги представи безпомощни и девствени.

— Сладки мои — изгука той, като тръгна отново да обикаля Сю Елън и Лорин, за да им се порадва. Той леко стисна Сю Елън отзад, изсмя се тихо и почувствува как възбудата занараства в него и той става силен, неотразим, мъжествен. — Това ще бъде нощ, която ще запомните за цял живот. Тази нощ ще ви науча на всичко, което трябва да знаете, ако ще доставяте удоволствие на един мъж. Тази нощ, сладки мои… — Той се наведе към Лорин, като вдъхваше естествената миризма на тялото й, и леко докосна с устни шията й. — Тази нощ ще ви дам това, от което имате нужда.

Лорин се радваше, че Алдън стоеше зад нея, защото така не можеше да види усмивката, която пробягна по лицето й. Алдън Мичъл да й даде това, от което има нужда? Този дебел, надменен, егоистичен глупак да я учи как да доставя удоволствие на мъж? След като се бе любила с лорд Дерек Йорк, бе абсолютно смешно да се помисли, че може да почувствува нещо повече от отвращение в ръцете на някой друг мъж. Много й се искаше да каже това на Алдън, да види ужаса на лицето му, когато разбереше, че е грозен, дебел, жалък…

— Нещо смешно ли намираш? — прекъсна мислите Алдън, като се наведе близо към нея и носът му едва докосна нейния. — Или може би мисълта, че ще те докосна, те кара да се усмихваш?

Лорин нямаше представа как трябва да отговори. Въпреки че знаеше, че трябва да се страхува от него, перченето и хвалбите му го правеха невероятно смешен.

— Е? — настоя Алдън.

Смешното свърши, когато Алдън сложи ръка на ханша й и я заопипва през тънката коприна. Той бе само един перчещ се петел, но в момента този петел имаше власт над нея. Усмивката на лицето, й се смени с изражение на студена неприязън.

— Или може би мислиш, че на нищо не мога да те науча? Така ли е, момичето ми? — изсмя се Алдън. Ръката му бавно запълзя по тялото й нагоре към гърдите. — Ако наистина си мислиш така, очаква те голяма изненада. Ще те науча на неща, които не показвам на всичките курвички. — Той отстъпи няколко крачки назад. — На колене — изрече той, присвил очи. — Съблечете ме, сладки мои. Ще ви покажа как да…

Вратата се отвори с трясък и отново се блъсна в стената, но този път не Алдън Мичъл се опитваше да влезе, като всява страх. Беше широкоплещестият висок белгиец телохранител: и съвсем не се превземаше.

— Гори! Господарю, всичко гори! — извика телохранителят.

Той все още, добре си спомняше как Алдън хладнокръвно бе убил приятеля му. Знаеше цената на всяка грешка и бе сигурен, че ще трябва да поеме вината за пожара в Голямата къща, нищо че нямаше нищо общо с това.

— Какво гори? — попита Алдън, а вените на шията му изпъкнаха. Издутината под бричовете, макар и не голяма, го караше да се чувствува ужасно неудобно сега, когато в стаята имаше още един мъж.

— Голямата къща! — промълви телохранителят с пребледняло лице, сигурен, че той също ще бъде убит по зло хрумване на Алдън Мичъл.

Лорин хвърли поглед към Сю Елън, после към Аманда. В очите и на трите се четеше въпросът: Дали е! Дерек?

— Докарайте колата! — изкрещя Алдън, като профуча край датчанина. — Заключете вратите! Тези момиченца скъпо ще си платят за тази нощ!

Някой винаги трябваше да плаща за всяко неудобство в живота на Алдън Мичъл, а той държеше този някой да бъде измежду робите му.