Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (23)

Двадесет и трета глава

— Я по-усърдно, жълти кучета такива! — крещеше Грегър, застанал на кърмата на лодката, а запотените моряци се напрягаха над греблата.

Двадесет минути по-рано Грегър бе призовал „добрите си приятели“ да вложат всичко, каквото могат, в работата си. Сега, когато бурята — бързо приближаваше, Грегър ги наричаше кучета, страхливци и какво ли не още.

Колко далеч бе Сейнт Луцифер? Седем мили? Повече? По-малко? Беше трудно да познае, а облаците не му позволяваха да се ориентира по звездите. Това щеше да бъде една от онези бури в Карибско море, които връхлитат без предупреждение, нанасят яростен удар, а после утихват още по-бързо.

Грегър усещаше бурята във въздуха. На изток небето бе почти мораво. Нощта не бе подходяща за излизане в морето, особено с лодка, и той за стотен път прокле англичанина. Въпреки че познаваше водите около Сейнт Луцифер по-добре от всеки друг, все още имаше поне дузина непокрити от прилива скали, които можеха да пробият и най-якото дъно, а той можеше да е сигурен за местонахождението им само на дневна светлина. Грегър бе оставил „Неверник“ да навлезе по-навътре в морето.

Съзнаваше, че хората са уморени. Но също знаеше, че репутацията, а може би и животът му бяха заложени на карта. Не бе наясно защо Дерек бе отишъл на Сейнт Луцифер, но каквато и да бе причината, тя не вещаеше нищо добро за Грегър.

Точно в този момент той видя пожара и опасенията му се събудиха с нова сила.

— Няма Бог на небето — прошепна Грегър и примижа, за да разгледа по-добре сиянието на пожара.

Колкото повече се приближаваха към Сейнт Луцифер, толкова повече можеше да види той. Огънят бе погълнал Голямата къща и много от заобикалящите я дървета. Нямаше никакво съмнение, че гори цялото имение и че Дерек го бе подпалил.

Искаше му се да обърне лодката назад и да се върнат на „Неверник“. Можеше да се върне на острова и да изчака преминаването на бурята сравнително спокойно и сигурно в кръчмата „Летящата гарга“.

Дори може би щеше да се стори на Мирабел по-хубав сега, когато Дерек не бе там. Беше много по-добре да се върне в кръчмата, където бе господар на живота си, отколкото да продължи за Сейнт Луцифер, където трябваше да се изправи лице в лице с Алдън Мичъл и да види щетите, нанесени от Дерек.

Никога досега Грегър не бе съзнавал толкова ясно колко страхлив е той. Погледна към хората си, които усилено гребяха, и си помисли, че те никога нямаше да узнаят истинската причина за връщането им на кораба. Може би те никога нямаше да научат, че от мисълта за среща с Алдън Мичъл, чиято къща току-що бе изгоряла до основи, му се виеше свят и му се повдигаше. Те никога нямаше да разберат, че всеки човек, който бе достатъчно смел, луд или просто сърдит, за да нападне Алдън Мичъл, както бе направил Дерек, за Грегър бе твърде опасен враг, за да желае да го предизвика.

Колкото повече се приближаваха към Сейнт Луцифер, толкова по-ярък ставаше огънят. Червеникаво-оранжево сияние се издигаше на мястото, където се намираше или бе се намирала Голямата къща. Дори дърветата, които бяха скривали палата на Алдън Мичъл, не можеха да прикрият пораженията от пожара.

— Направил го е оня луд мръсник, англичанинът — прошепна Грегър и зачудено поклати глава.

Чуваше как някои от мъжете говорят за пожара. Ако сега се върнеха назад, те щяха да разберат, че го е страх да се срещне с Алдън Мичъл или с Дерек, а може би и с двамата. Вече не можеше да използва бурята за предлог.

— Хайде по-бързо, кучета такива! Тази нощ ще видим наистина какви сте!

Младите, глупави, кръвожадни моряци, предвождани от Боунс, възторжено зашумяха, а Грегър си мислеше колко млади са те и какъв съперник трябва да е Дерек, щом като се бе осмелил да се изправи сам срещу Алдън Мичъл.

 

 

Вратата с трясък се затвори, а после я залостиха с желязното резе. Лорин погледна Аманда и й прошепна:

— Трябва да е той.

— Кой? — започнаха да питат другите жени и се скупчиха около Лорин и Аманда, за да научат повече.

Аманда отново се опита да предупреди Лорин да внимава какво говори пред другите. Пленничеството я бе научило, че навсякъде има шпиони и на никой не може да има доверие. За Лорин това нямаше значение. Тя бе сигурна, че преди да свърши нощта, Дерек ще ги освободи.

— Един добър човек — просто обясни Лорин и изтича до зарешетения прозорец. — Дошъл е да ни спаси!

— Откъде знаеш? — запита една от жените, а в гласа и прозираше снизходително съмнение.

— Чувствувам го с душата си — отговори Лорин, без да поглежда обвинителната си.

— Ако имаше душа, може би щеше да те разбере — промълви Аманда.

В нощта ехтяха викове. Жените се сгушиха на прозореца, с лица, притиснати към решетката, с очи, отчаяно търсещи в нощната тъмнина своя спасител. Десетината изключително красиви жени все още се притискаха една до друга, когато резето падна и в стаята влезе лорд Дерек Лестър Йорк. Тъмносинята му копринена риза бе раздрана до кръста, а от раната на гърдите му капеше кръв и се стичаше по плоския, стегнат корем. В едната си ръка държеше сабя, в другата кинжал, а светлите му сини очи блестяха от напрежение.

— Дерек! — изкрещя Лорин и като си проправи път сред жените, се хвърли към човека, когото обичаше повече от живота.

Като не изпускаше оръжието, Дерек разтвори ръце и я взе в обятията си. Лорин се притисна до него, затърси устните му. Той я целуна разсеяно, а очите му все още търсеха врагове в стаята.

— Алдън не е тук. Отведе хората си в Голямата къща — обясни Лорин, като притискаше глава към шията му и се опитваше да вдъхне особената му, успокояваща миризма. Сега тя бе сигурна, че най-после всичко ще се оправи, щом като той бе тук.

Дерек се освободи от прегръдката й и чак сега Лорин забеляза раната върху гърдите му и изцапаната си с кръв рокля.

— Ти си ранен! — извика тя.

— Не толкова сериозно, колкото изглежда — отвърна Дерек разсеяно.

Аманда Йорк стоеше край прозореца и плачеше от радост, като бе покрила лицето си с ръце и поглеждаше брат си над върховете на пръстите си. Искаше й се да изтича до него, да го прегърне, да го притисне до себе си, но все още не можеше да повярва със сърцето си, че това наистина е той. Твърде много неща й се бяха случили, откакто го бе видяла за последен път, за да повярва, че страданията й скоро щяха да свършат.

Лорин отстъпи назад и проследи погледа на Дерек към Аманда. Очите й се напълниха със сълзи, когато видя чистата и неприкрита обич на брата и сестрата.

— Аз съм тук — нежно каза Дерек и протегна ръце — Ще те отведа оттук.

Също както бе сторила Лорин, Аманда се хвърли към Дерек, обви ръце около шията му и го прегърна, сякаш никога повече нямаше да го пусне. Като гледаше, Лорин си спомни съмненията, които бе изпитвала към Дерек, помисли си за всичките случаи, когато се бе питала дали историята за Аманда е вярна, или просто бе хитър начин да скрие подлостта си, и тя се почувствува виновна за недоверието си.

— Раната ти кърви. — Аманда повтори думите на Лорин, сълзите й все още се стичаха от сините й очи, а Лорин забеляза, че те бяха също като на Дерек.

— Ще се погрижим за това по-късно — отговори Дерек и внимателно се освободи от прегръдката на сестра си. — А сега трябва по-бързо да се махнем оттук, преди някой да се е върнал.

Дерек погледна към Лорин, като очите му преминаха по лицето й и се спуснаха към гърдите. Замая я вълна на отчаяние. „Той не ме е докосвал!“ Искаше й се да извика, но знаеше, че няма никаква полза, поне не сега. Това, че я виждаше в прозрачния халат, бе достатъчно за него да си помисли, че Алдън Мичъл я бе имал.

 

 

— Бурята ще е силна — каза Дерек, обвил ръка около кръста на Лорин. Бе дал на жените няколко минути да си починат, преди да продължат. Не знаеше точно накъде отиват, но тъй като се отдалечаваха от имението, той смяташе, че се движат в правилна посока.

— Достатъчно силна ли, за да задържи Алдън и хората му? — запита Лорин.

Дерек поклати глава, като му се искаше да излъже, да успокои Лорин.

— Ако задържи Алдън, ще задържи и нас — след малко каза той, като продължаваше да оглежда нощното небе. — Това е малък остров. Алдън лесно ще ни намери, ако има достатъчно хора.

Той погледна Аманда, която, изглежда, имаше още много сили, въпреки че се бе задъхала. Няколко от жените като че ли нямаше да издържат още дълго, поне с темпото, което им бе наложил Дерек.

— Трябва да се махнем от острова, дори да ни настигне бурята. Предпочитам да се боря с бурята вместо с Алдън и хората му.

Лорин отново погледна раната върху гърдите на Дерек. Не бе много дълбока, но бе дълга и Дерек беше изгубил много кръв. Тя протегна ръка, за да погали лицето му и да привлече погледа му.

— Той не ме е докосвал — прошепна тя.

— Разбира се, че не — отговори той, но Лорин знаеше, че мисли, че тя го лъже.

Островът не бе толкова пуст, колкото Дерек си бе мислил. Натъкнаха се на едно село и успяха да вземат малко дрехи за жените. Предимно износени шалвари и ризи, но също и една памучна блуза и памучна рокля, които или бяха захвърлени от някой, или бяха откраднати от някои от хората на Грегър. Дерек многословно благодари на селяните на френски, испански, английски и немски, въпреки че много малко от тях наистина разбираха какво им казва. Единственото, което предизвика някаква реакция, бяха името „Мичъл“ и жестовете, показващи, че Голямата къща гори.

— Облечи това — каза Дерек на Лорин и й подаде роклята. На Аманда даде шалвари и памучна блуза. — Не са съвсем модни, но поне няма да се простудиш до смърт.

Лорин махна зацапаната с кръв рокля и облече другата. Да се простуди до смърт ли? Това едва ли щеше да се случи. Дори при усилващия се от бурята вятър, едва ли бе по-малко от 28°С. Тя закопча роклята. „Не мога да го накарам да ми повярва, че Алдън не ме е докосвал, дори това да е самата истина. Не мога да го накарам да повярва каквото и да било… ако той самият не поиска да повярва…“

Те поеха отново, като понякога се движеха почти без цел, търсеха лодка, нещо, където можеха да намерят някаква защита от все още невидимите си преследвачи. Дерек се надяваше, че пожарът им бе дал малко време, но то скоро щеше да свърши. Ако не успееш да намери начин да се измъкнат от Сейнт Луцифер, изгарянето на Голямата къща щеше да се превърне само в акт на отмъщение, но в нищо повече.

След час те намериха лодка. Тя бе превързана за толкова запуснат пристан и Дерек се страхуваше да пусне всичките жени на него.

— Стойте тук, докато го огледам — каза той на Лорин и Аманда.

За миг той се спря, за да разгледа лицата на жените, които го бяха последвали през джунглата. Много от тях едва се държаха на краката си. Шантел бе толкова уморена, че се бе проснала по гръб на пясъка, с протегнати настрана ръце и крака, и жадно поемаше въздух. Сю Елън беше коленичила с наведена глава, а разрошената й коса бе полепнала по изпотеното й лице и на слепоочията.

„Мен иска Алдън — помисли си Дерек, докато разглеждаше жените и се опитваше да отгатне колко още сили имаше всяка една от тях. — Сега вече жените не го интересуват. Ще иска да си отмъсти, а това значи, че с мен те са в по-голяма опасност, отколкото, ако бяха сами.“

Лодката бе в лошо състояние. Явно все още я използваха, но Дерек виждаше, че са я кърпили и поправяли няколко пъти и сигурно трябваше да се кърпи и поправя още, преди да реши да се качи в нея. Но той нямаше време за поправки и единственото сигурно нещо бе, че лодката няма да издържи десет човека и ще потъне.

Кои от жените да вземе със себе си и кои да остави?

Самата мисъл го накара да се почувствува лъжец. Когато се върна на брега, не можеше открито да погледне питащите женски очи.

— Лодката не пропуска вода, но е в лошо състояние. Не е сигурна — тихо каза той на всички. — Няма да издържи всички ви. Поне не за дълго.

— Какво значи това? — попита Лорин.

Тя знаеше, че ако се наложеше Дерек да решава кой да тръгне и кой да остане, той щеше да отстъпи мястото си на друг. В този смисъл тя го разбираше по-добре, отколкото той самият себе си. Каквото и да се случеше, тя искаше да остане с него.

— Още не зная.

Шантел тихо промълви:

— Аз ще остана. — Погледите на всички се обърнаха към нея, защото знаеха какво означава жертвата й. — Какво значение има? Толкова дълго бях с този мръсник, че вече никой друг мъж няма да ме поиска. По-добре да остана.

— Грешиш, Шантел, много грешиш — отговори тихо Дерек, който искаше да потисне неприятните мисля, които изпълваха тази красива французойка, но се и проклинаше, че е безсилен да го направи.

Една чернокоса, млада жена с освирепели очи излезе предизвикателно напред.

— Аз няма да остана. Няма да остана заради никой. Само се надявам Бог да не даде повече да ме докосне мъж до края на живота ми!

След този пръв изблик бързо последваха още пет-шест, Дерек се опита да обясни, че лодката е в лошо състояние, че е кърпена няколко пъти и че няма начин да разберат какъв товар ще издържи и колко далече може да стигне.

— Идва буря — говореше Дерек, като гледаше жените на слабата лунна светлина, виждаше им облекло и усещаше отчаянието им.

— Какво ще стане с вас, ако бурята ви настигне в морето? Има ли сред вас опитни моряци? Ще знае ли някоя от вас какво да правите?

— Той просто иска лодката за себе си! — нападна го първата жена и се обърна към останалите, които бяха настояли да заминат. — Просто я иска за семейството си, това е всичко! — Извърна студените си, тъжни очи към Аманда и прошепна: — Мислеше, че ще успееш да се отървеш, нали? Винаги си била егоистична малка кучка, Аманда! Наистина се радвам, че господарят Мичъл те наказваше.

Лорин не каза нищо, но можеше да се обзаложи на всичко, което имаше, че току-що бе открила шпионина на харема.

Дерек се опита да разубеди жените да не използват лодката, докато те бързо се качваха в нея. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че това щеше да е последното плаване на лодката и на пътниците в нея. Подканяни от новия си, изключително егоистичен водач, жените ставаха все по-уверени, че Дерек иска лодката за себе си, когато ги убеждава да слязат от нея.

— Няма да успеете — тихо каза той, толкова тихо, че жените, които в този момент се отблъснаха от пристана, не можаха да го чуят.

Лорин пъхна ръка в неговата, като искаше да го докосне, да го успокои. Но се съмняваше, че може, а когато той не стисна ръката й, тя се увери, че съмненията й са основателни.

— Вината не е твоя — прошепна тя. — Те бяха решили да тръгнат. Не можеш да опазиш хората от самите тях дори да се стараеш много.

Дерек само хвърли поглед към нея, после извърна очи. Изглежда, му бе трудно да я гледа по-продължително време и това разкъсваше душата й.

— Май ми е трудно да защитя, когото и да е било напоследък — каза той и се отскубна от нея. — Трябва да продължим — обясни той на жените, които бяха останали с него. — Не знам какво ни предстои, но съм сигурен, че в момента, в който спрем, ще трябва да отстъпим пред Алдън Мичъл и хората му.

Той не спомена, че имаха само още няколко часа, преди тъмнината да се разсее. Веднага щом изгрееше слънцето, шансовете, да бъдат открити значително се увеличаваха, докато шансовете да останат свободни намаляваха.

 

 

Алдън се извърна с гръб към огъня, отблъснат от силната топлина. Пламъците се издигаха високо във въздуха и поглъщаха всичко. Пращенето на горящото дърво и бумтенето на кипналите, пръскащи се сокове вътре в стволовете на живите дървета изпълваха нощта.

— Всички да се избият — учудващо спокойно каза Алдън. Погледна към Грегър, после надолу към стоящия до него Боунс. — Чувате ли? Всички да се избият. Не само англичанинът, всички. Жените. Всички.

Грегър се успокои, че вината не бе стоварена върху него, и бе повече от щастлив лично да се заеме с убийствата.

— Не искате ли да върнем някои от жените? — попита Боунс. Убиването на красиви жени му изглеждаше ужасно прахосничество.

— Не, глупако! — изрева Алдън и спокойствието му изведнъж се разколеба. — Не разбирате ли какво се случи? Оня проклет англичанин изгори къщата ми и пусна собствените ми жени на свобода! Те бяха жени, просто проклети жени, а той изгори къщата ми заради тях! Искам да ги убиете! Искам да ги заколите! Искам те да станат пример за вас и всички други по тези морета какво става с хората, които ми се противопоставят.

Грегър гледаше Алдън Мичъл, докато той вилнееше, и си мислеше, че Господарят все пак не бе чак много голям господар, нито пък могъщ, колкото искаше да се покаже пред подчинените си.