Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (14)

Четиринадесета глава

Завръщането у дома на Филип Мастърс, най-големия син на семейство Мастърс от Вирджиния, заедно о младата му невеста Анджела и сина им Майкъл Нико Мастърс беше радостно събитие. Филип бе прекарал в Гърция близо три години и дори обикновено мълчаливият глава на семейството, Майкъл, беше много оживен от срещата.

— Какво бебе! Какво хубаво бебе! — галено повтаряше Ида, възрастната бавачка, взела детето в едрите си майчински ръце. Сребърни сълзи се ронеха по кръглите й бузи. За останалия свят Ида беше просто робиня бавачка, но за семейство Мастърс тя беше лелята или бабата, каквато не бяха имали.

Винаги наблюдателен, дори при тези щастливи обстоятелства, Филип забеляза неспокойствие в очите на баща си. Нещо не беше наред. Веднага щом му се удаде, Филип незабележимо отведе баща си в библиотеката и затвори вратата.

— Какво има? — попита Филип, наливайки коняк в малки чашки, докато Майкъл отпусна дългото си, жилаво тяло в коженото кресло до незапалената камина.

— Отнася се до Лорин.

Филип изпъшка и — Майкъл го погледна бегло.

— Преди да кажеш „Какво пак?“, нека ти припомня, че и ти си бил млад и буен — каза Майкъл.

Неговата опърничава по-малка сестра вечно изпадаше в някаква беда. Но баща му беше прав: Филип беше причинил на родителите си твърде много тревоги и безсънни нощи, сега обаче, когато беше женен и имаше семейство, безразсъдните му дни бяха останали в миналото. Лесно се забравяше какво е да си млад, неженен и с малко отговорности.

— Какво е направила пък сега? Не е нещо с онова влечуго, в което си беше въобразила, че е влюбена, нали?

Майкъл поклати глава?

— Слава богу, той най-сетне, излезе от играта. А тя реши да направи пътешествие, за да го забрави. Отначало с майка ти не одобрявахме тази идея, но нали знаеш колко упорита и убедителна може да бъде Лорин. Не мириса, докато не отстъпихме.

Филип се засмя широко — лицето му стана точно копие на бащиния му лик отпреди тридесет години.

— Лорин винаги ви е въртяла вас с мама на малкото си пръстче — изкиска се той, когато банда му го погледна косо. — Май някои неща изобщо не са се променили…

— Тя искаше да направи нещо за „Мастърс-Ентърпрайзис“. Възнамеряваше да отвори пазари на Вирджинските острови. Това всъщност беше доста разумно.

— Лорин да прояви разум? Търговски нюх?

— … затова и ние с майка ти й разрешихме да тръгне. Понеже Ида вече е твърде стара за такова пътешествие, наехме й компаньонка, която да се грижи за нея.

Филип седна в креслото срещу Майкъл. Дори конякът не можа да притъпи студените тръпки на лошото предчувствие, които бавно го полазиха.

— И? — кимна подканващо Филип. Винаги беше трудно да накараш баща му да се разприказва, а почнеш ли да настояваш, това най-често постигаше обратния резултат. Но сега с всяка секунда любопитството и опасенията му растяха.

— От известно време нямаме никаква вест от тях. — Майкъл отпи от коняка, втренчен в празното пространство, и премисляше всички възможни планове на действие, за да намери дъщеря си. — Не ме учудва, че Лорин не ни изпраща телеграма. Тя никога не е поддържала постоянен контакт с нас. Но мис Никълс поне би трябвало да ни е писала.

Едно мускулче потрепваше по бузата на Майкъл. Отпи пак от коняка и захапа кокалчето на пръста си, преди да продължи:

— Нещо не е наред. Усещам го в мозъка на костите си.

— Хайде да вземем някой кораб и да тръгнем да ги търсим, татко. По дяволите, имаме достатъчно мъже, имаме и достатъчно пари за това. Ще преобърнем островите наопаки, но ще намерим Лорин.

Майкъл поклати глава.

— Още не. Ако отидем на Вирджинските острови и се окаже, че нищо лошо не се е случило, Лорин ще си помисли, че й нямаме доверие. Знаеш колко е горда. Отношенията ни с Лорин се… обтегнаха… от онзи жиголо насам.

Филип не си направи труда да каже на баща си, че Ричард всъщност не е жиголо. Използвач и двуженец наистина, но не и жиголо. И въпреки че Филип се смяташе за уважаван бизнесмен, съпруг и баща, през ума му минаваше мисълта да намери мъжа, разбил сърдито на сестра му, и да му отмъсти, като му размаже носа или му счупи ръцете.

— Какво можем да направим сега? — попита Филип, понижил глас.

— Да изчакаме. Поне още малко, но да изчакаме. — Той се усмихна едва забележимо и в очите му се пълни с нескрита гордост. — Радвам се, че си отново у дома. Имах нужда да бъдеш край мен.

— Ние с Анджела ще останем, докато не оправим цялата тази каша. Не се тревожи, съвсем скоро ще върнем Лорин.

Майкъл кимна и каза неуверено:

— Може пък да се изтяга на някой плаж, заобиколена от двайсетина слуги, които угаждат на всяка нейна прищявка, а тя си отпива изстудено вино и хапва свежи ягоди.

 

 

Изминали бяха няколко часа в каменно мълчание. Лорин лежеше на тесния матрак с лице към стената. Преструваше се, че спи, но Дерек знаеше, че не спи, а пък тя знаеше, че той знае.

Разговорът между Грегър и Дерек непрекъснато се въртеше в ума й.

Всички факти бяха съвсем прости… и толкова противни. Дерек държеше много жени, които възнамеряваше да купи. Беше казал толкова много в разговора си с Грегър. Ако не можел да купи от Грегър всички жени, които му трябвали, просто щял да отиде другаде. За Дерек и Грегър жените просто бяха стока, вещи, които се продават и купуват по цени, които пазарът налага.

„Аз не съм вещ! Аз съм жена и не можеш да се отнасяш така към мен“ — си мислеше тя разярено.

Тази гневна мисъл не я оставяше на мира, защото веднага беше последвана от:

„Да, можеш всъщност, копеле. Тук парите са единственият закон. Имаш ли пари, можеш да правиш всичко, което пожелаеш.“

Стотици пъти се виждаше в полюшващото се кану, гола, как се приближава бавно към него, докосва го, желае да му достави удоволствие. Тя се виждаше как откликва на докосванията му, като умишлено пренебрегваше всичко, което се бяха опитвали да й внушат нейните родители.

През целия си живот бе позволила само на двама мъже да я докосват. Единият й остави чувството, че е студена и насилена; другият я накара да се почувствува по-жизнена, отколкото си бе представяла, че е възможно. Но в последна сметка, тя осъзна, че всъщност и двамата я бяха насилили. Бяха я подмамили излъгали и използвали. Дерек един ден щеше да я продаде на мъжа, за когото работеше, а после ще си намери пак друга жена, достатъчно наивна, за да повярва на лъжите му.

Всичко това направо я опустошаваше.

— Аз тръгвам — каза внезапно Дерек, като прекъсна мъчителните й размишления. — Ще се върна по-късно. Не излизай никъде.

Лорин се обърна към него и го погледна недоверчиво. Той остави камата си на земята близо до нея.

— Оставям ти я. Дойде ли някой, докато ме няма изобщо не се опитвай да се измъкнеш с думи, използвай ножа. Тези мъже само от това разбират.

— Къде отиваш? — Лорин прехапа устни. Нямаше намерение повече да го пита каквото и да било, щом така или иначе нямаше да й каже истината, пък и всъщност не я интересуваше какво смята да прави.

— Искам да говоря с Мирабел. Може да е чула нещо, което ще ни е от полза. Трябва да се е разчуло нещо след това, което извършихме миналата нощ. Трябва също да видя Грегър.

Дерек извади от колана си пистолета, провери дали е зареден, след това го върна обратно.

— Просто стой тук, докато се върна. Може би искаш да си облечеш отново собствените дрехи? Но колкото по-малко изглеждаш като вчера, когато те зърнаха, на Сейнт Луцифер, толкова по-малка опасност има някой да те разпознае.

Погледите им се срещнаха. Лорин помисли за Мирабел и колко е красива тя, колко привлекателно е за всеки мъж това стройно момиче с разкопчана блуза, което откликваше на пиянските желания на пиратите от „Летящата гарга“.

— Приятно прекарване — каза с тиха злоба Лорин.

В отговор получи гневен поглед, но нищо повече. Той я остави сама в къщата, без да я завърже, с кама на пода до нея.

„Не ме интересува дали иска да спи с Мирабел. Не ме интересува какво прави или не прави, защото, в края на краищата той не означава нищо за мен.“

Друг вътрешен глас веднага я поправи: „Не, интересува те.“

Лорин прекара пет минути сама в колибата, изпаднала в самосъжаление. Но това беше всичкото време, което отдели на безполезни емоции. После внезапно скочи на крака, съблече местните дрехи от себе си, след това грабна раздраната и мръсна рокля, която носеше на борда на „Мис Малаки“, когато бе завзет от „Неверник“.

Корсажът на роклята й беше съсипан, липсваха копчетата и дори ако успееше да я облече, нямаше как да прикрие гърдите си. Захвърли ядосано дрехата и отвори куфара на Дерек. Чувствуваше се като крадец, който се рови в нещата му, и й стана много неловко.

„Дерек ограби гордостта ми, достойнството ми, чувствата ми… затова имам право да открадна нещо от него“ си мислеше тя.

Извади моряшка копринена риза и тъмни панталони. Предишната нощ бяха я забелязали, защото беше в бяло. Тази грешка не биваше да се повтори.

Панталоните й бяха тесни в бедрата, широки в кръста и трябваше да навие няколко пъти крачолите. С камата разряза въжето, с което Дерек връзваше китките й, и си направи колан. Ризата й стоеше като чувал, ръкавите бяха твърде дълги. Чувствуваше се неловко само с риза, без нищо под нея, затова облече нея митара и нави ръкавите на ризата до лактите си.

Това облекло вече беше подходящо.

Веднага, щом се стъмни достатъчно, Лорин напусна малката колиба. Докато вървеше, стиснала смъртоносната кама в ръката си, я обзе необятно чувство на свобода. Това беше за първи път, откакто плениха „Мис Малаки“. Лорин вдишваше дълбоко, без да е наясно какво смята да прави сега, сигурна беше само, че каквото и да й готвеше нощта, тя ще поеме съдбата си в свои ръце, вместо да чака и да се надява някой незнаен и невиждан герой да дойде и я освободи.

Тръгна към селото. Изпитваше силно желание да разбере какво ли прави Дерек с Мирабел, но тя му устоя.

„Да върви по дяволите! Той не означава нищо за мен“ — мислеше си тя, като се мъчеше да си повярва.

Откри тясна, лъкатушна пътека между дърветата и тръгна по нея. Накъдето и да отиваше, тя се отдалечаваше от колибата, в която щеше да се върне Дерек, а това означаваше, че се движи в правилна посока.

Внезапно се чу гръмовит мъжки смях и говор, от което сърцето й подскочи. Скри се зад дърветата. Тримата мъже, които си предаваха един на друг бутилка ром, отминаха, без да я забележат. Когато се отдалечиха достатъчно, Лорин стъпи отново на пътеката и продължи да върви без определена цел.

Забеляза през гъстата растителност трепкащата светлина на запален лагерен огън. Вместо да го заобиколи отдалече, за да избегне всякаква опасност, нещо й подсказа да се приближи внимателно. От онова, което видя, стомахът й се преобърна.

В бамбукова клетка бяха затворени девет жени. Мъжът, който ги пазеше, държеше бутилка в едната ръка и къса сабя в другата. Той им говореше нещо, но твърде тихо, за да може да го чуе Лорин. Олюляваше се леко и често размахваше мачетето.

„Като животни… тези бедни жени са затворени в клетка като циркови животни…“

Лорин стисна дръжката на камата. Ще може ли да използва ножа срещу пазача? Досега бе видяла толкова насилие… но ще може ли самата тя да прибегне до подобно насилие, макар и за добро?

Като си представи какво би било да забие камата в пазача, просто й се повдигна.

Мушна камата във въжето, което й служеше за колан, и запълзя на ръце и колене, като търсеше камък. Първият, който й попадна подръка, беше твърде тежък; вторият не беше достатъчно голям за удара, който трябваше да нанесе. Тя намери един клон, дълъг три фута, отсечен вероятно за огъня. Лорин го хвана с две ръце и леко замахна с него. „Да, помисли тя, ще свърши работа.“ Спомни си как бе ударила Дерек по главата на борда на „Мис Малаки“ и кисело се усмихна.

Пазачът още говореше на жените, когато тя се промъкна по-близо. Сега вече чуваше какво им приказва и предложенията, които им правеше, я отвратиха. Запита се дали не е по-добре да употреби камата, а не тоягата.

Приближи се бавно към него, в гръб. Пазачът продължаваше просташкия си безсрамен диалог с жените. Колкото повече подробности дочуваше Лорин, толкова повече се убеждаваше, че всякакво насилие би било оправдано, за да сложи край на това.

Беше на двадесет крачки от него, когато една от жените я забеляза. Лорин сложи пръст на устните си, за да й покаже да мълчи, но не можа да възпре изненаданото възклицание на младата пленничка, която стисна ръката на приятелката си.

Пазачът реагира, но движенията му бяха забавени от рома. Лорин скочи, с две ръце вдигна кола над главата си и се хвърли неудържимо напред.

Инстинктивно нададе пронизителен боен вик, който стресна пазача повече от внезапната й поява. Свикнал да сплашва и ужасява жени, той погледна насмешливо налитащата жена в мъжки дрехи като нещо, от което не си заслужаваше да се страхува.

Клонът вече се стоварваше със смазваща сила над главата му, когато той най-сетне осъзна заплахата, която представляваше Лорин. И ако не беше вдигнал сабята си, за да се предпази, щеше да бъде повален.

Сабята го предпази от удара, но самият той падна тежко на земята и острието й се заби дълбоко в кола. Той се опита да освободи оръжието си и така почти издърпа клона от ръцете на Лорин.

— Какво ти става, женичке? — попита той, като се въргаляше по земята, мъчейки се да измъкне острието от дървото. Лорин залитна към него. Той се пресегна и едва не сграбчи дългата й абаносова коса.

Лорин отстъпи назад с разтуптяно сърце, като стискаше здраво дървото с две ръце. Разчитала бе всичко да свърши мигновено; сега обаче трябваше да влезе в битка, без да е сигурна в победата си. Изтръгна кола и го вдигна над раменете си, като се канеше да замахне, но пазачът насочи острието на сабята към нея, готов да я намушка. Той се захили. На Лорин й беше ясно, че той е много по-опитен от нея в битките.

— Хайде, женичке — подиграваше се мъжът, забил пети в земята, за да пази равновесие. Ромът го правеше нестабилен, но не беше изпил толкова, че да загуби напълно ориентация.

— Хайде, хвърляй се де! Няма да те нараня! Хайде, опитай.

Лорин приближи. Трябваше да е достатъчно близо, за да го стигне с кола, но същевременно да остане извън досега на смъртоносното острие. Идваше й да захвърли кола и да побегне, да бяга, за да спаси своя живот, изоставяйки жените в клетката, И може би точно това щеше да направи, ако не беше чула окуражаващите възгласи на пленените жени и не беше помислила колко ужасен трябва да е животът им в тази клетка и с отвратителния мъж, който ги пазеше и им говореше гадости.

Ромът и красотата на Лорин засилиха нетърпението на пазача. Той нямаше интерес да убие тази полудяла, зашеметяваща жена в мъжки дрехи, трябваше му жива. Достатъчно беше да изтръгне кола от ръце те й и после да я повали на земята.

Ухили се. Щеше да е лесно. Веднъж да я повали на земята и после удоволствието щеше да е огромно.

Тези път се хвърли към нея, сигурен, че ако тя замахне с клона, ще съумее да го спре със сабята. Уверен беше, че тя точно това и ще направи, а той ще се шмугне под дъгата на замаха й и ще я сграбчи.

За секунда, докато мина в обсега на дървото, пазачът си помисли: „Много ще е лесно!“ Обаче, вместо да замахне към главата, както той очакваше, жената насочи удара към краката му. Той свали сабята надолу, за да го възпре, но не успя; колът го удари с огромна сила в коляното.

Кракът му се изви. Пазачът изрева като звяр от ярост и болка. Все така ревейки, той вдигна сабята, за да съсече тази полудяла жена, но тя се извъртя и колът се стовари върху челюстта му.

Той дори не можа да простене, а се просна по лице на земята.

Лорин коленичи до него и опипа врата му. Той вонеше на ром и й се повдигна. Но колкото и да бе пожелала смъртта му в омразата си към него, когато долови пулса му — слаб, но равномерен, — тя въздъхна с облекчение.

Жените заприказваха — една през друга.

— Вземи и ключа! Ключът е в джоба му! — викаха те едновременно.

Лорин потупа джобовете на панталоните му, после на ризата. Намери дългия, особено нарязан ключ и го мушна в ключалката на клетката. Тя беше ръждясала и й отне известно време, докато успее да отключи.

Гледаше как жените се втурнаха да излизат от клетката и си помисли, че всичките са привлекателни и полуобезумели от страх.

— Има ли сред вас Аманда? — попита тя.

Млада жена с рижа коса до кръста и уплашени светлозелени очи отговори:

— Аз ще съм Аманда, ако пожелаеш. Само не ме затваряй отново, и ще бъда, която пожелаеш.

— Не се тревожи. Ще ви отведа далеч оттук. Никой повече няма да ви затваря — отговори Лорин, макар че нямаше абсолютно никаква идея какво да прави с освободените пленнички.

Една жена, която се представи като Сю Елън, коленичи до безчувствения пазач, за да го провери. — За момент Лорин помисли, че ще вземе сабята и ще го убие, но тя само процеди някакво проклятие през зъби.

— Трябваше да го убиеш — каза тихо Сю Елън.

Останалите жени заговориха на Лорин, но Сю Елън им заповяда:

— Тихо!

Осемте жени веднага млъкнаха. Сю Елън погледна Лорин и попита:

— Къде отиваме сега?

Лорин не беше и предполагала, че ще се случи всичко това, но чувствуваше, че жените очакват от нея да ги поведе. Тя вдигна сабята, мозъкът и трескаво съобразяваше какво да прави, а в това време огледа всяка от жените, за да спечели няколко допълнителни секунди за размисъл.

— Знам една пещера, където можете да се скриете — каза тя, спомнила си малката пещера, покрай която бе притичала предишната вечер, докато търсеха лодка. — Можете да се укриете там на първо време.

Рижата красавица прошепна:

— Няма да успеем. Ще ни открият.

— Престани да говориш така! — отсече Лорин с ярост и заплаха в очите. — Не искам да чувам такива приказки. Ако още отсега смяташ, че ще се провалите, наистина ще се провалите.

Лорин се приближи до момичето, като я гледаше право в очите, и й каза натъртено, с глас, който не търпи възражение:

— Просто правете каквото ви казвам и ще се измъкнете оттук. Ще бъдете свободни… но само ако вярвате, че ще бъдете свободни. — И след това, спомнила си какво й бе казал Дерек, тя добави: — Аз не мога да ти помогна, ако ти се съпротивляваш.

Младата рижа жена наведе лице и през сълзи на облекчение кимна:

— Да тръгваме.

Лорин се отдалечи от празната бамбукова клетка и изпадналия в безсъзнание мъж, като се надяваше, че ще намери пътя до пещерата, макар че нямаше представа какво ще направи, когато жените стигнат там — ако изобщо стигнеха.

— Следвайте ме и се движете съвсем тихо.

Дори Сю Елън, която не беше склонна да се подчинява на заповеди, почувствува доверие към младата жена, внушавано от вродената й естествена способност за водачество.