Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (29)

Двадесет и девета глава

Майкъл Мастърс отпиваше от сутрешното си кафе и четеше вестник, въпреки че новините поглъщаха само част от вниманието му. Не преставаше да мисли за моряка, който предния ден му бе разказал една напълно измислена история — за търговия с бели робини, за мъже — всевластни господари на островите, които живеят като богове, не зачитат никакви закони и не се спират пред нищо.

Историята изглеждаше невероятна, но все пак…

Шарън, съпругата на Майкъл, седеше до него. Макар че той не й разказа за положението на Вирджинските острови, тя знаеше, че има нещо, което го тревожи. Предприе малко разследване и научи историята, която Майкъл вече беше чул.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя, като изучаваше профила му и леко подухваше кафето, за да изстине.

— С какво? — попита Майкъл.

За миг очите им се срещнаха и погледите им се задържаха.

От твърде дълго време бяха женени и прекалено добре се познаваха, за да може да се престори, че не разбира въпроса на жена си. Той се усмихна, разбрал безполезността на опитите си да измами прозорливостта й.

— Все още не съм сигурен. От една страна, ми се иска да натоваря веднага един кораб, който да отплава натам. Но това ще означава да изгубя всичките си връзки тук в района.

Шарън протегна малката си ръка и леко я сложи върху голямата мазолеста ръка на Майкъл.

— Лорин е силно и способно момиче. Ще се оправи.

Майкъл кимна и отново се захвана с вестника. Не че можеше да прочете и ред, но това му даваше възможност да обмисли всички възможни начини на действие, за да открие своенравната си дъщеря.

Той и Шарън току-що бяха приключили със закуската, когато на вратата на кухненската ниша се появи Ида — тяхната икономка и бавачка.

— Мистър Майкъл, един господин иска да ви види. По говора ми прилича на англичанин. Представи се като лорд Дерек Йорк.

Майкъл и Шарън отново си размениха въпросителни погледи.

— Лорд Йорк ли? — попита Шарън.

— Да, госпожо. Изглежда като истински джентълмен.

Майкъл се усмихна накриво:

— Сетих се откъде ми е познато името му. Едно време превозвахме товари за фамилията Йорк от Лондон. Помниш ли, Шарън, когато преди две години искахме да се установим в Англия и сключихме договор с Йорк Ънлимитид.

Шарън кимна с усмивка.

— Разбира се. Но доколкото си спомням, някои от хората, които работеха там, бяха доста упорити…

Ида се подсмихна и промърмори:

— И за това семейство работят немалко упорити хора, госпожичке.

— Ще се срещна с него, но не сега. Днес не съм в състояние да се разправям с още един моряк — каза Майкъл. — Уреди среща с него за някой друг ден до края на седмицата. Тогава ще се радвам да се запознаем.

— Да, сър — каза Ида и изчезна зад летящата врата.

Не измина и минута от затварянето на вратата, когато Шарън чу силен писък, изпълнен с ярост и безпокойство: „Не можете да влизате там!“

Лорд Йорк Дерек, нахълта в кухненската ниша. Ледените му очи искряха от ярост.

— Наистина ужасно съжалявам, че ви прекъсвам закуската, но знам къде е Лорин и дяволски се нуждая от помощта ви, за да я върна оттам, защото съм влюбен в нея. А сега ще ми помогнете ли?

 

 

Лорин вкопчи пръстите на краката си в ръба на скалата за по-голяма устойчивост. Бавно и внимателно повдигна копието, за да не привлече вниманието върху себе си. На края на копието здраво беше завързала ножа, който взе от Дерек малко преди да подмами хората на Грегър в бясно преследване из джунглата.

— Изчакай! — каза си тя. — Имай малко търпение и после удряй с всичка сила!

Всеки мускул на тялото й беше напрегнат и точно в определения момент тя метна копието. Ударът беше изключителен. Улучи рибата зад хрилете и разцепи гръбнака надве. Изкусен улов. Лорин скочи във водата да извади копието и вечерята си. Бързо измъкна рибата, защото кръвта привличаше акулите.

През последните два месеца, откакто се раздели с Аманда и Дерек и избяга на Сейнт Томас, тя започна сама да се грижи за прехраната си. Научи се да бъде търпелива, да ходи на лов и риболов и на куп други неща, които никога преди не беше смятала за важни.

Първите няколко седмици често оставаше гладна. От бързане да задоволи глада си тя изпусна много риба, която плуваше покрай брега на малкия безлюден остров близо до Сейнт Томас. Скоро Лорин разбра, че търпението наистина е добродетел, а гладът — добър учител.

Тя почисти рибата направо върху скалите, а вътрешностите изхвърли обратно в морето за храна на малките рибки. Беше се научила нищо да не изхвърля. След като свърши, тя се изми и се облече.

Бързо огледа острова, като изучаваше дърветата отстрани, и си мислеше, че някой ден сигурно ще забележи следи от човешко същество.

Когато за първи път го съзря от кануто, което задигна от Сейнт Томас, й заприлича на истински рай. Изглеждаше невероятно на този толкова красив остров да не живее никой. Причината да няма хора на острова беше проста и Лорин я откри по-късно — липсваше питейна вода. Трябваше да свикне да задоволява жаждата си с млякото от кокосовите орехи и с дъждовната вода, която успяваше да събере.

„Чувствувам се самотна“ — изведнъж си помисли Лорин.

Това беше просто една констатация за състоянието на нещата такива, каквито са, без някакво чувство на особена печал.

„Дерек ми липсва. Трябва да бъда силна. Трябва да дочакам деня, в който ще ме открие. Той сега ме търси. Сигурна съм.“ Тя взе рибата, с която щеше да се храни два-три дни, и се отправи към пещерата. Там се подслоняваше при вятър и дъжд.

Имаше едно нещо обаче, което Лорин все още не знаеше.

Вече не беше сама на този малък остров.

 

 

— Послушайте ме. Ако нахлуете там масово с цяла армада, никога няма да намерите нито „Неверник“, нито Лорин.

Дерек отпусна ръце в скута си и погледна Майкъл в очите.

За момент се зачуди дали е постъпил умно, когато реши да дойде във Вирджиния и да въвлича бащата на Лорин в нейното освобождаване.

След като чу какво се е случило, Майкъл веднага поиска да натовари най-бързоходните си кораби с екипаж и оръжие и да щурмува Вирджинските острови.

Дерек енергично се възпротиви, тъй като едно такова открито нападение щеше да разкрие на Грегър намеренията им.

Майкъл беше стиснал сурово устни. Той бе енергичен човек и не можеше да чака подходящ момент, за да действува. Дерек чувствуваше това, но знаеше, че ако успее да въздействува върху здравия му разум и логиката му, ще го накара да разбере най-добрия начин на действие срещу човек като Грегър.

— Ако човек не е бил там никога, не може да разбере какво представляват островите в действителност — каза Дерек. Беше седнал на ръба на едно кресло в кабинета на Майкъл. — Има около стотина острови, повечето от които са необитаеми и опасни за всеки, който не познава района. Не знаеш ли моретата, смятай се умрял. Или поне ще бъдеш, ако се опиташ да хванеш Грегър в тези води. А той знае всеки инч. Познава всеки пясъчен насип, всяка подводна скала. Затова никой досега не е успял да го хване. Когато кралицата изпрати кораби след него, той ги поведе в кръг около островите, защото знаеше, че движи ли се достатъчно дълго време, ще успее да ги откара до някой подводен риф или пясъчен насип.

Майкъл гризеше долната си устна. Колкото и неприемливо да му се струваше предложението на младия човек, логиката му беше желязна. Майкъл, който обичаше да поощрява качествата и добродетелите в човешката природа, разбра, че Дерек е искрено загрижен за сигурността и благополучието на Лорин и че предпазливостта и потайността са най-добрият вариант за откриването й. Не му се нравеше фактът, че трябва да се откаже от нападението с пълна сила, но се съгласи.

— Да приемем, че сте прав — каза той. Тъмните му очи — пламенни и съсредоточени — напомняха на Дерек за Лорин. — Отплаваме натам — аз, вие и някои от най-добрите ми хора. Взимаме достатъчно пари, за да подкупим хората, които ни трябват. Но това все още не означава, че ще открием Лорин, нали?

— Не, не означава.

Те си размениха сурови, продължителни погледи. Не си вярваха, но и двамата обичаха Лорин.

— Не знаем дали е успяла досега да остане настрана от Грегър и Алдън Мичъл. — Майкъл спря, за да навие цигара и да я запали. Издиша дима с наслада. — Дали са я заловили? Ако е така, дали все още е на Сейнт Луцифер или пък са я отвели на някой друг остров? Толкова много неизвестни… и въпреки това вие сте убеден, че едно тайно придвижване е по-добро от демонстрирането на сила. — Майкъл поклати глава сякаш несъгласен по-скоро със себе си, отколкото с Дерек. — Истински се надявам да се окажете прав. До мозъка на костите си съм сигурен, че трябва да намеря най-добрите наемници, които могат да се купят с пари, да натоваря най-бързоходните кораби и да се отправя незабавно натам. Ако ме оставите за двадесет минути насаме с някой от мъжете на борда на „Неверник“, ще успея да науча всичко, което му е известно за Грегър, за Алдън Мичъл и за операцията с бели робини на Вирджинските острови.

Дерек извърна бързо глава, за да потисне усмивката си. Имаше безброй причини, поради които изпитваше уважение към бащата на Лорин, такова, каквото и към собствения си баща.

— Ако знам, че силата ще помогне срещу Грегър, повярвайте ми, щях да я използвам. — Той погледна за момент настрани, като се чудеше дали Майкъл го смята за страхливец. — Трябваше да се погрижа за сигурността на сестра ми. — След малко той продължи: — Заради Аманда отидох там… Не съм очаквал да срещна жена като Лорин изобщо в живота си, не и при тези условия.

Той погледна Майкъл право в тъмните очи.

— Не съм и предполагал, че съм способен на такава всеотдайна любов, каквато изпитвам към дъщеря ви. Ще направя всичко възможно, за да я освободя. Предлагам дискретността пред силата не защото се страхувам, а защото обичам Лорин.

Майкъл се усмихна истински за първи път, откакто Дерек нахълта в къщата му преди няколко часа.

— Много добре тогава. Ще направим, както предлагате. Тук Аманда ще бъде в безопасност. При мен работят няколко много способни мъже, които знаят как да се държат при трудни условия и да си мълчат, когато всичко приключи.

— Тогава те са два пъти по-ценни — каза Дерек.

— И заплатите им са два пъти по-големи, но си заслужават всяко пени — кисело каза Майкъл, без следа от каквато и да било гордост. — Сега нека да набележим какво е необходимо да се вземе. Искам да отплаваме не по-късно от изгрев-слънце.

Дерек погледна към бащата на Лорин. — Усети как сърцето му започна силно да бие.

— Съгласен съм — каза той.

 

 

Таджийн силно стисна ръцете си в юмруци и загриза долната си устна. Разполагаше с информации, която със сигурност беше много ценна за Грегър. Всеки беше чувал за огромната сума пари, бижута и златни монети, които ще получи този, който даде някакви сведения за местонахождението на чернокосата американка.

Измина повече от седмица, откакто Таджийн я видя. Първоначално не беше сигурна, че Грегър търси точно тази жена, която гола ловеше риба с копие. Но колкото повече мислеше за нея, толкова повече се убеждаваше, че е същата. Сега се притесняваше как ще обясни закъснението, с което съобщава тази новина.

Както всеки жител от островите, Таджийн знаеше добре ужасния гняв, на който бе способен Грегър. Когато се ядосаше, той се превръщаше в абсолютен грубиян и му доставяше удоволствие да причинява болка. Като бършеше влажните си длани в окъсаните панталони и приглаждаше косата си с пръсти, тя чуваше гуляя от „Летящата гарга“ и знаеше, че Грегър е там. Ако имаше късмет, злият, слаб мъж на име Боунс нямаше да е с него. Преди няколко месеца тя се бе натъкнала на Боунс на една от пътеките, която водеше към малкото селище, където живееше семейството й. Той я хвана, но Таджийн успя да избяга. Ако не беше толкова бързонога, Боунс едва ли щеше да се задоволи само с това.

Никога вече не искам да усетя ръцете му върху тялото си — мислеше си Таджийн и куражът й бързо се стопяваше. Но тя знаеше, че трябва да продължи към кръчмата, дори и да изпадне в беда. — Семейството ми има нужда от тези пари. С тях можем да се махнем далеч от Грегър и от Боунс, и от Големия мъж, и от всеки, който ни кара да страдаме.

Тя се приближи до „Летящата гарга“. Сърцето й биеше в гърдите. Изведнъж тя се замисли за американката. Зачуди се какво ли щеше да й се случи, когато Грегър я залови. Въпреки че се опитваше да не мисли за това, ужасяващо предположение нахлу в съзнанието й. Тя можеше само да се досеща какви отвратителни намерения таи Грегър към американката.

„Мисли за семейството си!“ — смъмря се тя за това, че е позволила да надделее съчувствието, когато беше толкова близо до получаването на парите. Те бяха нужни на нея и на семейството й, за да се махнат от този остров и от пъкъла, който той олицетворяваше.

 

 

Боунс седеше начело на малката група мъже, плувнал в пот, но с усмивка на уста. При други обстоятелства щеше да се ядосва на Грегър, че го е изпратил да гребе към някакъв си неизвестен остров. Когато разбра обаче, че отива да търси тъмнооката американка, и след обещанието на Грегър, че той ще бъде следващият, който ще я притежава, тази допълнителна работа му дойде добре дошла.

— Някъде тук трябва, да е — каза тихо той по-скоро на себе си, въпреки че четиримата мъже го бяха заобиколили, докато оглеждаше останките от лагерния огън. — Няма и ден-два, откакто е пален.

Мъжете се разпръснаха да търсят още следи, които да им покажат къде е била Лорин и дали все още е на острова.

Боунс изучаваше засъхналите люспи по земята, където е била чистена голяма риба. Той се усмихна с надеждата, че Лорин добре си е похапнала. Не му се щеше да си развали фигурата от недохранване. Искаше, когато я притежава, да бъде в отлична форма.

А как щеше да изглежда, след като я предаде на следващия по ред, изобщо не го засягаше.

Един от мъжете извика и Боунс хукна по посока на гласа. На земята, почти скрити от растителността, се подаваха остатъците от кокосов орех. Голяма част от сочния му плод бе издълбана и изядена. Пиратът подаде кората на Боунс. Той опипа бялата вътрешност и широко се засмя.

— Още не е засъхнал — прошепна той. Стомахът му се сви при мисълта, че ще усеща мятащото се тяло на Лорин под себе си, и той с усилие прогони тази картина от съзнанието си, поне за момента.

— Трябва да е наблизо, момчета. Разпръснете се и когато я хванете, не я наранявайте. Грегър иска да изглежда като морска сирена.

Със спокойствие и решителност мъжете започнаха да претърсват острова, обрасъл с гъста растителност, за да открият други следи от американката, която беше толкова красива, че бе станала обект на мечтите им.

Не след дълго сред дърветата се чу друг вик:

— Ето я! Тук е!

Боунс хукна в изтощителен бяг по посока на гласа. Изведнъж почувствува странна неподозирана сила в слабините си, когато зърна дългата, блестяща черна коса и тичащите крака под раздърпаната европейска рокля.

Лорин усещаше как пясъкът хлътва под босите й крака и леко проклинаше шепнешком.

Защо точно сега? — мислеше си тя, твърде уплашена, за да погледне дали отзад я настигат пиратите с лъснали от пот лица, които я преследваха с похотливо настървение.

Тя чу, че един от мъжете вика на водача. „Поне не е Грегър“ — помисли си с известно задоволство, задоволството й не продължи дълго, когато чу името на Боунс. Единственият човек на света, който обожаваше жестокостта и садизма повече от Грегър, бе дясната му ръка Боунс.

За времето, което прекара на острова, Лорин научи всеки завой, всеки ъгъл, пътека или клисура. Това й помогна поне в началото да запази някаква преднина пред преследващата я глутница.

Водеше ги все по-навътре в острова, далеч от океана, където земята позволяваше по-бързо придвижване и видимостта намаляваше. Сред гъстите шубраци човек щеше да се чувствува щастлив, ако можеше да види и на петдесет стъпки, накъдето и да погледне. Чупенето и навеждането на клони, ядосаните псувни и слисаните викове не бяха много далеч от Лорин, когато тя поведе пиратите към вътрешността на малкия остров. Движеше се непрестанно, следвайки изящния естествен релеф на местността. Роклята й пречеше да тича и почти и се прииска да я свали. Наложи се да си вдигне полата, за да може спокойно да тича. Водеше мъжете все по-високо, на места, които тя самата не познаваше добре. Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-влажна ставаше почвата. От дъждовете напоследък тревата беше станала хлъзгава и на два пъти Лорин падна лошо на колене. Ако щастието, съдбата и всичко свято бъде на нейна страна, можеше и да успее да изведе мъжете високо в гората. След това щеше да направи дъга и да се върне обратно по следите си към морето, където се надяваше да се отърве от тях, като спечели преднина на открито по пясъка.

Изведнъж сред тази напълно непозната местност тя видя една пътека, която почти изчезваше зад плътната стена от дървета.

Лорин запретна роклята си и хукна по пътеката, която все някъде трябваше да води, Боунс и останалите вече бяха на около петдесет ярда зад нея и бавно, но сигурно изоставаха. Лорин се молеше пътеката да й помогне да се отърве от тях веднъж завинаги.

Изведнъж последва рязък завой и без никакъв преход отпред се ширна морето. Скалата се спускаше отвесно надолу на около триста стъпки височина. Лорин се опита да спре, но се бе засилила толкова много и босите й крака бяха така мокри, че започна да се свлича надолу. Някак си успя да се задържи на един надвиснал клон, преди да падне от канарата на скалите долу.

— Боже господи! — изпъшка тя, като погледна надолу към разбиващите се вълни. Сърцето биеше в гърдите й от напрежение и от приближаването на смъртта. Никога не беше обичала височините и когато погледна надолу, усети гадене под лъжичката.

Тя стисна зъби, ядосана от забавянето и от собственото си безсилие. Всяка пропиляна минута позволяваше на Боунс и на останалите да се приближават все повече… и времето изтичаше.

Докато се държеше за спасителния клон, Лорин започна да изучава пътеката, която се виеше по ръба на скалата, цялата обрасла с дървета и храсти. Животните, които успяваха да се движат по нея, трябваше да са доста малки и устойчиви. Беше съмнително човек да успее да върви по нея. Точно заради това Лорин реши, че трябва да тръгне точно по тази пътека. Тя се наведе ниско, почти опря с колене земята и запълзя напред. Чуваше мъжете зад себе си съвсем близо. Бяха спрели на мястото, където тя стоеше точно преди минута, се чудеха като нея коя посока да поемат.

Тъй като бе прехвърлила цялата си тежест върху пръстите на краката, Лорин загуби равновесие. Падна на едното си коляно, а другият й крак се подхлъзна от ръба на скалата. Тя сграбчи грубата висока трева и единствено тя я спаси, за да не се свлече в пропастта. Бавно, отново на косъм от смъртта, тя започна да повдига крака си, докато коляното й опря отново мократа трева и се закрепи на пътеката.

По-късно не можеше да си обясни какво я е накарало да погледне към морето в този ужасен момент. Това беше някакво чувство, нищо друго, освен едно усещане под лъжичката, което я накара да погледне, без да осъзнава какво прави.

Трите кораба не бяха кой знае колко по-големи от точици в далечината — три точки, които се движеха под формата на триъгълник. Два от корабите бяха двумачтови, а третият — водачът — тримачтов и значително по-голям от останалите.

Лорин примижа и се напрегна, за да вижда по-добре. Корабите бяха много далече и все пак имаше нещо познато, нещо толкова познато, че дори близостта на преследвачите й не можеше да я спре да пропилее ценни минути, за да се съсредоточи върху миниатюрните знамена. Изглежда, бяха синьо-бели.

Мастърс Ентърпрайзис!

Разкритието беше толкова зашеметяващо, че Лорин почти изкрещя от радост. Това бяха корабите на Мастърс Ентърпрайзис, а това означаваше, че Дерек е отишъл при баща й и заедно са се върнали за нея.

„Знаех си, че ще дойде. Сигурна бях, че Дерек няма да ме изостави тук.“

Тя се изправи на пръсти с увереност, която от седмици наред не беше изпитвала, и тръгна по хлъзгавата, тясна пътечка.

Едва измина и трийсет ярда от мястото, където пътеката излизаше на морето, когато ужасяващ, победен вик разцепи въздуха. Лорин почувствува гадене от зверските, похотливи звуци и първобитни инстинкти.

— Тук е! Боунс, тя е тука! Открих кучката!

Лорин се опита да погледне през рамо. Това беше грешка. Тя загуби крехкото си равновесие, подхлъзна се, падна по гръб и започна да се свлича надолу от ръба на скалата. Краката й започнаха да се мятат френетично във въздуха в търсене на някаква опора, която не съществуваше. Тя отново сграбчи кафявата, груба трева с двете си ръце, като се надяваше да спре. Звукът от бавното, отвратително отскубвана на лигавата трева под напора на тежестта й, стрък по стрък, я ужаси. Никога преди не бе изпитвала подобно чувство. Като се изви настрани, Лорин се прилепи към ръба на скалата и бузата й опря тревата, върху която преди минута стъпваше. Отчаяна, тя сграбчи по-свежа трева и този път хвана достатъчно, за да успее да се задържи и да престане да се плъзга инч след инч надолу от ръба на скалата.

„Не искам да умирам“ — помисли си тя ужасена.

Тази мисъл някак си я изненада. Имаше моменти, когато седеше сама на острова и изобщо не се интересуваше дали ще живее, или ще умре. Но сега, когато Дерек беше толкова близо, когато видя корабите — сега вече отново имаше за какво да се живее.

Мъжете се приближаваха още повече, но Лорин не поглеждаше назад. Успя да се задържи, но не можеше да се изкачи обратно на пътеката, за да избяга.

„Само трябва да се пусна и те никога няма да могат да ме пипнат. Никога няма да изпитам ужаса да ме докосват. Само няколко секунди във въздуха и после ще падна долу върху скалите и това ще бъде краят на всичко.“

Никога няма да имат шанса да я докосват… нито пък Дерек. Трябваше, да живее, да живее, докато Дерек дойде и я спаси. Длъжна беше да го напрани заради Дерек и заради себе си. Каквито и мъки ли й причинят Грегър и Боунс, и дори Алдън Мичъл, те не могат да унищожат желанието й за живот, не и когато имаше доказателство за любовта на Дерек, не и когато знаеше, че се е върнал заради нея. Докато е жива, той ще продължава да я търси и ще успее да я освободи.

— Хайде, елате, копелета — изсъска тя, когато пиратите приближиха. — Помогнете ми и внимавайте да не ме изпуснете. Не искам да свърша живота си, размазана върху скалите.

Боунс се изсмя, застанал на безопасно разстояние:

— Дяволски си я бива, нали, момчета?

Той хвана Лорин за китките и с лекота я изтегли на пътеката.

— Грегър те очаква — каза той, като се хилеше похотливо, докато й помагаше да се задържи. — От дълго време те чака, но вече не му остава кой знае колко много.

 

 

— Виждаш ли нещо? — попита Майкъл. Той беше застанал толкова близо до Дерек, че раменете им почти се опираха.

— Виждам една лодка. Само една. Но не мога да разбера колко души има в нея, нито пък кои са. — Дерек присви очи, за да може да вижда по-добре през мощния си телескоп.

Той усещаше парене и празнина в стомаха, които не му минаваха, откакто видя Лорин да бяга към сечището, за да подмами Боунс и отвратителната му банда далеч от Аманда и от него. Дали ще може скоро пак да я прегърне?

Като отхвърли съмненията си, той сгъна телескопа. Един от моряците веднага го взе. Нямаше нужда Дерек да ги моли за помощ: те просто предусещаха желанията му. Майкъл Мастърс добре бе подбрал екипажа си.

— Всички са наясно какво трябва да правят — каза тихо, но убедено Майкъл. Той погледна Дерек в очите и двамата дълго се наблюдаваха, черпейки сила един от друг.

— Можем да отидем направо на Сейнт Луцифер или пък да опитаме по-безопасния път. Да отидем до „Летящата гарга“.

Дерек гледаше морето и изучаваше лодките, които се движеха близо до брега.

— Ако са я хванали, сигурно е на Сейнт Луцифер. Аз подпалих къщата, но там властвуваше Алдън Мичъл и вероятно не е променил жилището си. Ако е успяла да остане на свобода, Мичъл и Грегър все още ще продължават да я търсят, така че ще ги открием в „Летящата гарга“.

Той замълча. Накрая каза:

— Нека да отидем в кръчмата. Лорин е толкова упорита и умна, че ми се ще да се обзаложа, че досега е успявала да се изплъзва на Грегър.

Майкъл само се усмихна и кимна с глава, после отиде да си върши другата работа. От все сърце се молеше Дерек да се окаже прав.

 

 

— Ти си един боклук, Боунс — прошепна Лорин, а тъмните й очи го гледаха с безмилостно презрение.

Боунс само я изгледа с омраза. Искаше му се да я нарани, да й даде урок. Но, разбира се, не можеше. Не можеше да разкъса дрехите й, да я изнасили, както отчаяно му се искаше, дори не можеше да я удари. Не можеше да направи нищо, преди Грегър да й се наслади докрай и след това да му я прехвърли.

— Дрънкай, колкото си искаш, кучко — каза той тихо с присвити, ядосани очи. Напрежението бе изписано по мрачното му лице и по изпъкналите жили на мършавия му врат. — Няма да си вечно с капитан Грегър. Когато свърши с теб, ще те прехвърли на мен. Тогава ще те видим колко си смела.

Лорин знаеше, че не бива да се подиграва на такъв зъл човек като Боунс. Знаеше, че не трябва, но не можеше да се стърпи. Тя се усмихваше самодоволно, докато вървяха към „Летящата гарга“. Отчасти се надяваше така да ядоса Боунс, че да я удари или може би да я нарани. Тогава Грегър сигурно няма да я иска. Но това надали щеше да стане. По-вероятно беше да поиска да си отмъсти на Боунс, но дори и това щеше да е известна победа.

— За мен ще бъде приятна промяна да опитам с такъв незначителен мъж като теб, след като съм била с такъв — страхотен мъж като Дерек. — Тя се засмя подигравателно, с насмешка в очите. — Предполагам, че с теб ще се чувствувам така, сякаш… сякаш съм без мъж изобщо.

Боунс се обърна и погледна Лорин. Ръката му стисна дръжката на ножа. Останалите пирати бързо се приближиха.

— Недей! — предупреди го един от тях. Той беше от старите пирати и кръвта му не кипваше толкова лесно, колкото на по-младите. — Та тя ти се подиграва бе, момче, не виждаш ли? Не се оставяй да ти влиза под кожата. — Той се захили накриво. — Много скоро, и ще я имаш цялата.

Боунс я удари по рамото с опакото на ръката си и я завъртя на място.

— Тръгвай — изсъска той през стиснати зъби. — Капитан Грегър ти е подготвил нещо специално! Утре не всичко ще ти се струва толкова весело.

Лорин тръгна и за момент притвори очи. От този момент тя се страхуваше най-много по време на дългите безсънни нощи в пещерата на малкия безлюден остров: да бъде заобиколена от мъже начело с Боунс, които да я заведат в отвратителната кръчма, където Грегър я очаква.

Тя разпозна някои от тези, които дойдоха да я видят. Мълвата, че е заловена, бързо се разпространи. Поздравяваха Боунс като завоевател, който се завръща, след като е пленил непобедимия враг. Мъжете го потупваха по рамото и му честитяха от все сърце. Лорин знаеше, че това не бяха „истински“ мъже, а по-скоро животни, които само изглеждаха и говореха като хора, но бяха твърде жестоки, твърде груби и примитивни, за да могат да бъдат отнесени към тази най-висша категория.

Когато достигна мястото, което представляваше нещо като главна улица на селището и в центъра на което бе издигната „Летящата гарга“, Лорин бе заобиколена от двайсетина мъже. Повечето от тях й казваха по най-отвратителен начин какво им се иска да направят с нея. Но всички се страхуваха толкова много от злия нрав на Грегър, че не се осмеляваха дори да я докоснат.

Изведнъж тълпата се раздели сякаш от някаква огромна невидима ръка и Лорин се сепна.

Грегър стоеше на вратата на кръчмата. Лицето му — аленочервено от ликьора и възбудата — беше почти напълно скрито от червената брада и рошавата къдрава коса. Той огледа Лорин от глава до пети. Поглъщаше я с поглед, сякаш я виждаше за първи път.

Вътре в нея се надигна отвращение и за момент тя се зачуди дали не сгреши, като разреши на Боунс да я залови, вместо да предпочете да се хвърли от скалата. Смъртта й щеше да бъде бърза и безболезнена.

Тълпата се отдръпна, за да може Грегър да я огледа бавно, от всички страни, както купувач, който преценява кобила за разплод.

— Много добре — каза той, като провлачи първата дума. — Без нито една драскотина. Или поне не се вижда. Добре си се справил, Боунс. Ще бъдеш възнаграден, обещавам ти.

Лорин стоеше спокойно, с ръце, спуснати покрай тялото, отвратена от топлия дъх на Грегър, който я облъхваше. Тя изживяваше най-ужасния кошмар и действителността беше далеч по-страшна от смътните представи, които я преследваха в съня й по време на седмиците, когато се криеше.

За двата месеца, докато не беше виждала Грегър, можеше да се каже, че той се бе изменил, и то не към добро. Очите му бяха пожълтели и макар че никога не се беше отличавал е кой знае каква изисканост, външният му вид подчертано бе влошен. От него се разнасяше зловонна миризма. Дрехите му бяха мръсни и разкъсани, брадата — разрошена.

Приличаше на човек, преследван от демони, пиянствувал в продължение на два месеца. Видът никога не лъже.

Той се приближи още повече до Лорин. Погледът му за момент се замъгли, когато зърна разкошните й гърди, които бяха разголени, тъй като липсваха две копчета.

— Кучко — прошепна той тихо и зловещо. — Знаеш ли колко неприятности ми причини?

Лорин се усмихна накриво и се опита да си придаде най-смелото изражение на лицето.

— Не мога да отгатна. Изглеждаш така, сякаш си мъртъв от два месеца или може би просто си мъртвопиян.

Грегър се засмя тихо и грубо:

— Времето май не ти е отнело куража. А какво стана с английския ти приятел? Изчезна и те остави? — Грегър говореше достатъчно високо, за да чуват повечето от пиратите. — Как се чувствуваш, малката, а? Как се чувствуваш, отхвърлена и изоставена?

— Не знам. — Лорин изправи рамене. Грегър излъчваше някакво странно отчаяние, непознато досега, от което изглеждаше по-слаб, но в същото време и по-опасен. — Никой не ме е изоставил. Дерек ще се върне да ме вземе. Само почакай, и ще видиш.

Грегър силно се засмя и се обърна към присъствуващите:

— Чувате ли, момчета? Тя каза, че английското копеле щяло да се върне да си я прибере. Разтреперват ми се гащите само като си помисля. А на вас?

— Съвсем се разтреперих, капитан Грегър! — извика Боунс. — Треперя като бебе наистина!

Когато Грегър отново погледна Лорин жълтите му очи бяха станали още по-пронизителни, по-напрегнати и по-зли. Той погледна Лорин втренчено и отпи глътка от шишето е ром дори без да мигне. Изтри уста с опакото на ръката си, оригна се и протегна ръка към косата й. Тя го удари през ръката и това видимо му достави удоволствие.

— Не ти е приятно да те милвам, а, кучко? Иска ти се само англичанинът да те гали, нали?

Сякаш забравил за трийсетте мъже, които ги обграждаха, той се потри между краката.

— Може би трябва да легна с тебе тука, направо на земята — съскаше той и докато изговаряше възбудено тези противни думи, слюнки хвърчаха от устата му. — А после, като свърша, да те прехвърля на другите да ти се изредят един по един.

Лорин погледна Грегър право в очите и с неподозиран и за самата нея кураж прошепна с абсолютна убеденост:

— Дерек ще те убие.

Категоричната и спокойна увереност, с която прозвучаха тези думи, изненада Грегър и видимо го потресе. Времето сякаш спря. Двамата се гледаха право в очите. Знаеха, че това е истина.

— Ще видим — каза най-накрая Грегър, макар че не успя напълно да разчупи тишината, която се бе възцарила. Пиратите гледаха с похотливи погледи и се надяваха скоро да се намерят между краката на чувствената и смела американка.

За удоволствие на присъствуващите Грегър зяпаше Лорин с ококорени очи и с жаден поглед поглъщаше гърдите й. Накрая надменно я погледна в очите. После се приближи още повече, за да може само тя да го чува:

— Англичанинът може и да ме убие, кучко. Но преди това ще се занимая с тебе. Натам духа вятърът и трябва да знаеш, че не ще можеш да избегнеш бурята.

Той вдигна ръка и хвана твърдите гърди на Лорин, без да я изпуска от поглед. Леко притисна с пръсти зърната й и лицето му се изкриви в усмивка.

— Може пък в крайна сметка да не ме убие.

В очите му за момент блесна фатална предопределеност и Лорин си помисли, че този човек не се страхува от смъртта. Той всъщност се отнасяше с презрение към живота изобщо, както и към собствения си живот. Тя разбра, че каквото и да му стореше Дерек, нищо нямаше да е в състояние да компенсира онова, което той се канеше да направи с нея.

— Може би си прав — прошепна Лорин, като се стараеше да не обръща внимание на мръсните му мазолести ръце върху гърдите си и миризмата на ром, която лъхаше от устата му. — Дерек може би няма да те убие, защото дотогава ще си вече мъртъв.

Грегър се изсмя тихо на перченето на Лорин и притвори за секунда очи. Тя се нуждаеше точно от това и не пропусна да се възползва.

Като насън тя измъкна ножа от калъфа на кръста му, вдигна го високо над главата си и с все сили замахна към дебелия му корем. Грегър инстинктивно сви лактите си навътре, за да се предпази. Ножът преряза ръката му и кръвта плисна като фонтан от дълбоката рана.

Той зави от болка и преди Лорин да успее да изтегли ножа, за да го промуши още веднъж, този път смъртоносно, Боунс се нахвърли върху нея, хвана я за ръката и я събори на земята. Лорин се проклинаше — ако не бе замахнала толкова отвисоко, с цялата си сила, Грегър нямаше да може да се предпази.

— Ах ти, кучко! Ще те убия! — просъска той. Лицето му бе почервеняло от ярост. Той силно притискаше ръката си, която кървеше.

Докато няколко от пиратите притискаха Лорин към земята, Боунс помагаше на Грегър да пристегне ръката си с парче плат.

— Доста лоша рана, капитане — каза Боунс, докато слагаше още една превръзка, за да спре кървенето, което все още проникваше през плата.

Грегър, и преди беше раняван, но никога не бе губил толкова много кръв. Независимо че се опитваше да си придаде самоуверен вид, беше уплашен до мозъка на костите си. Главата му олекна, пръстите на ръцете и краката му изтръпнаха.

— Заведи тая кучка на сигурно място — каза той на Боунс. Гласът му беше слаб и безжизнен. — По-късно ще се разправям с нея. Няма къде да ми избяга. Имам достатъчно време.

— Слушам, капитан Грегър отвърна Боунс, доловил внезапната уязвимост на шефа си. Той се чудеше какво ли щеше да му се случи, ако Грегър умре. Знаеше, че мъжете на „Неверник“ не го харесват, но го понасят само защото беше спечелил благоразположението на шефа.

Поведоха Лорин, която пищеше и протестираше, към малка бамбукова кошара, където държаха гъските. Избутаха я вътре и оставиха двама от мъжете да я пазят.

— Рани лошо капитана — прошепна Боунс, клекнал, за да може да я гледа право в тъмните уплашени очи. — Но той скоро ще си възвърне ситите и когато това стане, тежко ти. — Той облиза похотливо устни. — Трябваше да го убиеш. Само го ядоса, а това е най-лошото нещо, което можеш да направиш на капитан Грегър.

Той започна да се смее. Смехът му бе пронизителен и животински, изпълнен със садистична радост. Докато се отдалечаваше, той не преставаше да се смее. При нея остави двама навъсени пазачи.

Лорин гледаше след него и чувствуваше как потреперва. Боунс беше прав — раняването на Грегър бе най-лошото нещо, което можеше да направи.

 

 

Те гребяха тихо в тъмнината. Нямаше нужда да разговарят. И шестимата знаеха какво точно се иска от тях, когато стигнат брега.

Дерек стоеше най-отпред, а зад него беше Майкъл. Малката армада, която вятърът отнесе далеч от Вирджиния, остана назад. Дерек успя да ги убеди малко хора да претърсят Сейнт Луцифер и по този начин да запазят секретността, която досега им беше съюзник. V-образният корпус на лодката се заби в пясъка на брега с тих стържещ звук. Дерек скочи. В широкия му колан бяха втъкнати пушки кремъклийки, а на левия му хълбок висеше богато гравирана, къса, тежка сабя.

— Там беше кръчмата — обясни той, като посочи към Голямата къща. — Ако Алдън Мичъл е все още на острова, предполагам, че е в харема.

Малката група вървеше бързо покрай брега към тясната пътечка, която навлизаше сред дърветата. Въпреки че Дерек само веднъж преди това беше минавал по нея, той си спомняше всяко дърво и всеки завой.

В харема светеше. При предната и задната врата, близо до дърветата, от двете страни бяха застанали пазачите.

Майкъл и Дерек се разделиха и започнаха да се придвижват между дърветата. Щяха да изчакат няколко минути и след това да пресекат сечището, за да достигнат до мъжете, които пазеха предната врата.

Дерек извади сабята от ножницата я докато чакаше, огледа пазача.

Беше се облякъл в черни дрехи, за да не се забелязва в тъмнината. Най-накрая излезе иззад дървета. Дори пясъчнорусата му коса бе скрита от плетена вълнена шапка. Държеше сабята зад гърба си, за да не би бледата лунна светлина да се отразява по блестящото й острие.

Пазачът забеляза Дерек, когато ги деляха още петнайсет стъпки. Вместо да се развика и да изтича да доведе останалите на помощ, той посегна към пушката си. Още не бе успял да зареди и да се прицели във връхлитащия млад човек, облечен в черно, когато острата студена сабя промуши стомаха му. Той умря с очи, устремени в Дерек.

Дерек подпря трупа на къщата, за да прилича на заспал. После провери петлето на пушката. Ако се съдеше по корозията на запалителния механизъм, беше съмнително пушката да гръмне, дори и да бе успял да дръпне спусъка. Един добър войник би трябвало да поддържа оръжието си в идеално състояние.

Презрението му към Алдън Мичъл и всичко, свързано с него, се засили още повече.

Дерек първи влезе в харема. В преддверието се появи друг пазач, който дъвчеше някакъв плод. Той погледна Дерек объркано. Докато го разпознае, съдбата му бе решена. Дерек подхвана трупа, преди да падне, и тихо го сложи на пода. Чуха се стъпки. Дерек погледна нагоре и стисна дръжката на сабята, готов да убие още някого, ако се наложи. Беше Майкъл Мастърс, следван от хората си. Той погледна към трупа неодобрително и кимна с разбиране към Дерек.

— Ужасен занаят — въздъхна той.

Дерек кимна, защото мразеше клането повече от всеки друг, но също така знаеше, че това е единственият начин Лорин да бъде спасена.

Той застана пред вратата на стаята, за да събере кураж. Не че се страхуваше за живота си, а за това какво щеше да завари. А ако Лорин — обругана, намразила мъжете — се отврати от него…

„Не мисли за това сега!“ — каза си той.

После широко отвори вратите и влетя със сабя и едната ръка и с пушка в другата. Алдън Мичъл седеше зад старата, издълбана с ножове маса, наведен над счетоводната книга с перо в ръка. Когато видя Дерек, устните му се разтрепериха и цялото му тяло силно се затресе.

— Къде е тя? — попита той, без да обръща внимание на изплашените коленичили жени, покрай които минаваше.

Алдън само гледаше — ту Дерек, ту Майкъл Мастърс, ту моряците със сурови лица, които обикаляха стаята, за да проверят дали някоя от жените има нужда от медицинска помощ.

— Коя? — попита Алдън. Гласът му трепереше. В същия миг Дерек опря върха на сабята в гърлото му. — А-аз не знам! Моля ви, моля ви, не ме убивайте! Моля ви се! — Алдън зарида.

Той се свлече от стола на колене и сключи ръце като за молитва.

— Нямам намерение да наранявам никого наистина!

Дерек и Майкъл стояха един до друг и гледаха коленичилия човек с презрение. Както на повечето самозвани полубогове, и на Алдън Мичъл му липсваше всякаква смелост.

— Къде е американката?… Къде е Лорин? — повтори Дерек, като отново опря върха на сабята във вратната му вена.

— Тя… тя е при Грегър. Още не съм я виждал. Кълна се! Няма и два часа, откакто пристигна една лодка и ми съобщи, че току-що са я заловили, след като са я търсили два месеца!

— Лъжеш — каза Дерек и леко натисна сабята. Потече една капка кръв.

Алдън издаде нечовешки квичащ звук, въпреки че болката не можеше да е чак толкова голяма, за да предизвика такава реакция.

— Истина е, казвам ви! — изпищя Алдън. — Вземете жените, ако искате. Всичките ги вземете. Ще ви докарам още, само ме оставете жив. Ще ви доведа още стотици кучки!

Дерек можеше да остави Алдън Мичъл жив. Да убие коленичил човек, който моли за милост, не беше мъжествена и смела, постъпка. Но неспособността на Мичъл да осъзнае, че отвличането на жени и превръщането им в робини е вродено зло, подсказа на английския благородник най-правилното решение.

— Значи Лорин е вече при Грегър? — попита Дерек.

Алдън кимна енергично с глава.

— Ранила го е. Така ми казаха. — Той махна плавно с ръка по посока на уплашените жени, коленичещи на възглавниците.

— Вземи ги с теб. Веднага ще ти докарам още. Най-хубавите жени по света. Всичките ще са добре подготвени. Самият аз ще ги обуча да правят всичко, каквото поискате. Абсолютно всичко!

Дерек обърна гръб на Алдън Мичъл. Погледна към жените и тихо каза:

— Има лодки, които ще ви отведат в Съединените щати, ако желаете това. Не се притеснявайте. Той никога вече не ще може да ви нарани.

После се обърна към един от войниците:

— Този човек е виновен за отвличането на Лорин Мастърс. Смятам, че знаеш какво трябва да се направи.

Дерек и Майкъл излязоха от стаята. Малко по-късно войникът ги последва. След себе си той остави трупа на Алдън Мичъл.

 

 

— Вече не е далеч — каза Дерек и се наведе, за да може да гледа Майкъл в лицето. — Знам къде живее Грегър на острова. Там ще намерим Лорин.

Майкъл кимна мълчаливо. Според Дерек безчовечността бе шокирала изтънчения американски бизнесмен. Освен това той се запита дали Майкъл бе недоволен от факта, че заповяда да убият Алдън Мичъл. Надяваше се това да не е така. Можеше да твърди е вълна увереност, че е постъпил правилно.

Като усети погледа на Майкъл върху себе си, Дерек попита:

— Всичко наред ли е?

— Да. Ти взе най-точното и най-правилното решение за това чудовище. — Майкъл беше прочел абсолютно точно мислите на Дерек. — Понякога в живота се налага да правиш труден избор. — Той потупа Дерек по рамото. — Когато си я приберем, ще ти дам благословията си да се ожениш за нея.

— Честно казано, малко се притеснявах да ви питам за това.

— Сега остава единствено да получиш нейното съгласие — в отговор се усмихна Майкъл. — От опит знам, че когато сметна нещо за правилно, тя винаги е против, Лорин е най-опаката жена, която съм срещал.

Дерек кимна:

— Това е и една от причините да я обичам.

Той погледна към звездите, обзет от нетърпение да стигне колкото се може по-скоро до „Летящата гарга“. Докато моряците гребяха, той се питаше колко ли от мъжете в лодката, без да изключва и себе си, ще останат живи до сутринта.

 

 

Звуците на барабани и цигулки, смеховете на мъжете и танците на жените кънтяха във вечерния сумрак от близо час, когато Боунс отиде до кошарата да вземе Лорин.

— Трябваше да го убиеш — ухили се той широко, докато отключваше вратата. — Капитан Грегър е в отлична форма и иска да те види отново!

Лорин изпълзя от клетката, без да се съпротивлява, но Боунс я сграбчи за рамото и я изправи на крака по-грубо, отколкото беше нужно.

Тя само го изгледа и с това предизвика отново невесело кикотене.

— Хайде, малка моме, има празненство и ти ще бъдеш почетен гост.

Ако Боунс не бе придружен от още четирима мъже, Лорин щеше сериозно да се замисли дали да не нападне слабия мъж. Но имаше твърде много хора от екипажа на „Неверник“, за да може успешно да се защити и да избяга.

Докато вървеше, тя усилено разсъждаваше. Беше убедена, че може да намери начин да се измъкне, преди Грегър да изпълни пъклените си заплахи.

Пред „Летящата гарга“ гореше огромен огън. Около трийсетина мъже и още толкова жени се бяха разположили около него. Много от тях пиеха и всички се смееха. Лорин се учуди, като видя толкова много жени. Тя се питаше дали те изобщо някога са се притеснявали да бъдат „момичето“, в чест на което се правеше подобно празненство.

Имаше само един стол близо до огъня — голям и с висока облегалка. Бяха го откраднали от капитанската каюта на един завзет от „Неверник“ кораб. На него седеше Грегър. Ръцете му бяха отпуснати върху тапицираните странични перила. Превръзката на ръката му беше дебела, но снежнобяла, въпреки отчаяните надежди на Лорин да зърне следи от кръв.

Грегър й се усмихна, когато приближиха. Сред пиратите се чуха одобрителни възгласи. Те вдигнаха меховете и напълниха чаши. След отвратителни тостове чашите се изпразниха. Боунс и останалите пирати дърпаха и бутаха Лорин, докато я приближат съвсем до Грегър, а след това я принудиха да коленичи в краката му.

Изведнъж веселбата спря и настъпи тишина.

— Както виждаш, възвърнах мъжката си сила — каза Грегър, като гледаше коленичилата Лорин пред себе си. Говореше високо за радост на хората около огъня. — Едва ли не съм ти благодарен, че ме рани. Раната беше незначителна, но пък ни даде време да подготвим тази церемония. — Той погледна към мъжете и жените, които поглъщаха всяка негова дума: — Нали така?

Разнесоха се възклицания, които шокираха Лорин. Трудно й беше да повярва, че на едно място могат да се съберат толкова много хора, които да се отнасят с такова презрение към живота и към неписаните закони на благоприличието.

— Продължавайте — извика Грегър.

Отново засвириха на барабани и цигулки и Грегър престана да бъде център на вниманието.

Лорин усещаше всички погледи приковани върху себе си. От време на време тя поглеждаше към жените. В очите на някои от тях имаше състрадание, но повечето не изразяваха нищо друго, освен примирение.

Тези жени приемаха разврата на мъжете около тях, без да ги осъждат по някакъв начин. Лорин знаеше, че тя никога не би могла да живее по този начин каквото и да й се случи.

Когато се опита леко да смени позата си и да приседне, Боунс се втурна към нея. Той я предупреди с най-отвратителния език, който някога беше чувала, че ако това се повтори, той лично ще й отреже стъпалата на краката с ножа си. Лорин разбра, че перспективата да я притежава го бе довела до умопомрачение. Тя бързо коленичи отново и извърна поглед от Боунс, ужасена от това, което видя в очите му.

Грегър се усмихна садистично и похотливо и каза:

— Искам всички да могат да те гледат и да те виждат добре. Искам да им покажа, че аз съм единственият властелин на този остров. И когато им докажа кой съм, ще ги накарам да те съблекат, за да може всеки мъж и всяка жена да знаят какво притежавам.

Той се ухили леко. Погледът му попиваше тялото на коленичилата жена и за пореден път Грегър си представяше как би изглеждала без дрехи.

— А когато на всички стане ясно, че винаги получавам това, което искам, ще те отведа оттук и ще ти покажа какво значи да бъдеш с един истински мъж.

Лорин забеляза, че Грегър не пие. Очите му бяха ясни и светли, може би съвсем леко жълтееха от предишните ексцесии. Тя го беше ранила, но верен на думата си, той бързо се бе възстановил.

Тя забеляза също така, че тази нощ не носи нож на кръста. Веднъж вече беше правил тази грешка и нямаше да допусне това да се повтори. Ако имаше нужда от сила, за да я укротят, Боунс и останалите пирати, на които бе наредено да я наблюдават по време на церемонията, щяха да свършат тази работа.

„Побързай, Дерек! Моля те, побързай!“, помисли си Лорин, уплашена, че времето изтича и че нито тя, нито Дерек, нито баща й или пък милионите му могат да променят неумолимия ход на събитията.

Огънят гореше и пламъците му хвърляха отблясъци на повече от десет стъпки височина. Лорин се стараеше да не го гледа. Той я хипнотизираше и размеквайте мозъка й. А ако тази нощ имаше някакъв шанс за бягство, тя се нуждаеше от цялата си физическа и умствена енергия.

Скришом тя се опитваше да открие някои пропуски, от които да се възползува, но такива почти липсваха.

Грегър продължаваше да седи на величествения си стол, който изглеждаше съвсем не на място на Карибските острови. Той се бе облегнал с наслада и отпиваше от чаша, която, както Лорин подозираше, не беше пълна с ром. Освен това тя забеляза поне четирима мъже, чиято задача бе да я пазят отдалеч. За нея не бе никак трудно да ги открие — единствени те не пиеха, не танцуваха, не се смееха и не опипваха момичетата, които им сервираха.

Независимо, че не беше вързана, Лорин нямаше никакъв шанс да избяга. Беше принудена да коленичи до Грегър като добре обучено куче в краката на господаря си.

Усети, че той я наблюдава, и вдигна глава. Не се изненада никак от това, което видя. Очите му бяха тъмни, напрегнати, зли и пълни с похот.

Той се засмя накриво и откри пожълтелите си зъби.

— Тази нощ ще сложа край на опитите ти да избягаш — каза той достатъчно високо, за да надвика барабаните и цигулките. — И какво ще излезе от големите ти приказки, а, кучко? Мислех, че винаги намираш отговор и никога не падаш духом.

Той се засмя. Лорин усети как сълзите парят на очите й и наведе глава. Мразеше смеха на Грегър. Търсеше сили в себе си да го предизвика, да се бори с него до горчивия, омразен и неизбежен край. Обзе я отчаяние и една-единствена сълза се търкулна по бузата й. Тя бързо я избърса ядосано.

Нямаше да се моли. Нямаше да моли за милост Грегър или Боунс, или някой от тези чудовища в човешки образ, които плаваха на „Неверник“. Можеха да я притежават, вероятно не би могла да направи нищо, но нямаше да позволи да пречупят духа й, независимо какви сурови, брутални или безнадеждни неща щяха да й се случат. Тя просто трябваше да издържи, докато дойде Дерек, защото той се беше върнал заради нея и когато я откриеше отново, щеше да оправи живота й.

Музиката рязко спря. Лорин погледна към тълпата. Лицата им пламтяха от ликьора, напрежението и възбудата. Очакваха голямото събитие и Лорин знаеше, че тя е голямото събитие.

Не съзря съчувствие върху нито едно лице, дори и сред жените.

Най-накрая тя погледна към Грегър. Той все седеше на стола. Беше вдигнал дясната си ръка с длан към хората. Лявата му ръка беше отпусната на стола. Лорин се чудеше колко ли е голяма болката, която изпитва, и дали е успяла да го нарани дотам, че да се откаже да се занимава с нея.

Грегър щракна с пръсти.

Двама от мъжете, които я наблюдаваха, се втурнаха напред. Сърцето на Лорин бясно заби в гърдите й, а очите й започнаха да се стрелкат наляво и надясно като на уплашено зайче, хванато в капан.

Грегър отново щракна с пръсти.

Двамата пазачи хванаха Лорин за ръцете и грубо я изправиха на крака. Боунс се приближи с усмивка, очите му почти пламтяха от задоволство и очакване.

— Махнете си отвратителните ръце — просъска Лорин през стиснати зъби, като се опитваше да освободи ръцете си. Двамата мъже продължаваха здраво да я стискат и да държат ръцете й разпънати настрани.

Боунс заобиколи Лорин и се промъкна зад гърба й. Тя чу как Грегър отново щракна с пръсти и пазачите я обърнаха с гръб към Грегър и с лице към тълпата. Сред гуляйджиите се понесе шепот. Лорин погледна зачервените им и възбудени лица и си помисли: „Това не може да ми се случи. Дерек никога не би позволил да се случи.“

Без да става, Грегър заговори тихо и заплашително, както кралят на верните си поданици:

— Всички знаете какви неприятности ми причини тази жена. Тя ме обиди и въстана срещу мен. Дори ме рани със собствения ми нож. Тя си мислеше, че ще ме предизвика и ще се отърве с това. Но онова, което ще видите тази вечер, се случва на жени, които не ми се подчиняват.

Отново се разнесе шепот.

Лорин усети нечии ръце върху бедрата си. Опита се да погледне през рамо, но мъжете, които я държаха, дръпнаха още по-рязко и силно ръцете й.

Тя примижа от болка, но не извика. Чу се одобрителното хилене на Боунс, който я опипваше.

— Свиня — каза Лорин. Тя не можеше да го види, но усещаше ръцете му, които се движеха нагоре по тялото й.

— А, ти си хубава — отвърна Боунс. Ръцете му вече бяха стигнали под мишниците й и я галеха през раз късаната рокля. Много бавно той достигаше до деколтето, от което се показваха тежките й гърди.

— Ти наистина си много хубава и ще направиш капитана истински щастлив.

Ръцете му галеха гърдите й и пръстите му се гушеха в разтвореното деколте. Лорин преглътна отвращението си. Ненавиждаше чувството да усеща ръцете на Боунс върху гърдите си и не можеше да повярва, че толкова много хора са очаровани от това, което става.

— А сега какво да заповядам на Боунс? — попита Грегър с боботещ, властен и авторитетен глас.

Всички започнаха да скандират в един глас:

— Късай! Късай! Разкъсай й роклята! Скъсай я!

Лорин чу смеха на Боунс и затвори очи. Не можеше да гледа всички тези противни лица наоколо, докато разкъсваха дрехата й.

И изведнъж, точно когато очакваше Боунс да разкъса корсажа й и да изложи на показ гърдите й пред присъствуващите, сред нощния въздух отекнаха пушечни изстрели.

За частица от секундата Лорин разбра какво става. Отвори очи и видя няколко от мъжете да падат на колене, да захвърлят всичко, каквото държат, и да скриват с ръце главите си. Жените някак си разбраха, че не те са обектът на нападението, и останаха прави. Двамата мъже, които държаха Лорин, за да осигурят беззащитността й срещу Боунс, се свиха на земята с ръце пред гърдите.

— Какво по дяволите! — замънка Боунс с размътен мозък от рома, изпит по време на празненството.

Грегър, който не беше притъпил сетивата си с алкохол, реагира мигновено. Извъртя се и отскочи настрани от стола, минута преди един куршум да пробие плюшената му тапицерия.

Лорин също реагира бързо. Завъртя се на пети, сви малките си ръце в юмруци и ги доближи един до друг. Тя се извъртя на сляпо, но ефективно. Успя да удари Боунс по челюстта. Той се извъртя и падна на колене. Тя замахна още веднъж високо над главата си и го фрасна по тила с такава сила, че си помисли, че си е счупила костите на ръката.

Зашеметен, Боунс заби глава в земята, почти в безсъзнание, като пъшкаше и мънкаше заплахи срещу нея.

Лорин се обърна по посока на дърветата отстрани точно навреме, за да види как Дерек се нахвърля върху един от пиратите на земята със закривена сабя в лявата ръка и кремъклийка в дясната.

Погледите им се срещнаха за момент и после пиратът се нахвърли върху Дерек, като държеше сабята отпред, сякаш е копие.

В този момент сърцето на Лорин спря да бие. Но Дерек лесно отби атаката, спъна пирата и след това ловко го уби със сабята.

Лорин се втурна към Дерек, забравила за клането и насилието, които ги заобикаляха. Изпитваше отчаяна нужда да го усети до себе си, да се убеди, че наистина е тук, а не е плод на въображението й, за да успее да преодолее ужасяващите мигове с Грегър, Боунс и всички останали пирати от „Неверник“.

Дерек разтвори ръце и Лорин се хвърли в прегръдките му. Обви врата му с ръце. Притискаше го пламенно, сълзите й се стичаха весело и с наслада, защото лорд Дерек Йорк се бе върнал заради нея и отсега нататък нищо вече нямаше да бъде в състояние да ги раздели.

Тя все още притискаше Дерек, заровила лице във врата му, когато чу познатия гълчащ глас на баща си.

— Сега не е време за това, Лорин.

Без да сваля ръце от Дерек, тя погледна през рамо към хубавото лице на баща си и весело изписка.

— Татко!

— Не сега! — извика баща й.

Лорин разбра сериозността на положението след секунда, когато Майкъл стреля по посока на Дерек. Чу се пронизителен рев от болка, последван от падащо тяло точно зад Дерек.

— Обичам те! — каза Лорин и го погледна за секунда още веднъж в очите, преди да го пусне.

Навсякъде около нея бушуваше битка. Освен че хората на Дерек и баща й бяха много, всички до един бяха отлично обучени и способни войници, което увеличаваше още повече превъзходството им. Лорин искаше сама да се включи в битката, въпреки че имаше защитници. Но един невероятно висок човек на име Хюго отговаряше за сигурността й. Той я превеждаше през бъркотията и съвсем хладнокръвно уби двама пирати, които се опитваха да заплашват Лорин.

С мрачен и страстен поглед Дерек кръстоса шпага с един пират, чието лице му се стори познато, но не можеше да си спомни името му. Двубоят не продължи дълго, Дерек му приложи една хватка, която бе научил в Итън. Изви се наляво, изчака нападението на пирата, отскочи назад и после моментално нанесе удар. Сабята му навлезе дълбоко точно под протегнатата ръка. Мъжът издъхна, преди да падне на земята.

Дерек се отдалечи от огъня, където битката беше в разгара си. Лорин вече бе спасена и трябваше да се разреши недовършената работа с Грегър. Не беше достатъчно това, че освободи Лорин и можеха да се приберат в Лондон или във Вирджиния, или пък другаде, където й се живееше. Той си бе дал дума да заличи всяка следа от Грегър, за да не може нито един влюбен мъж като Дерек някога да изпита такава душевна болка.

Той тръгна бавно между дърветата. Усещаше всичките си сетива напрегнати в очакване на тази фатална битка с мъжа, когото бе принуден да търпи толкова дълго, докато успее да върне свободата на сестра си.

— Хайде, покажи се — каза Дерек с присвити очи, като се взираше в сенките. Знаеше, че Грегър трябва да е някъде наблизо. — Винаги си казвал, че искаш да кръстосаме шпаги. Сега имаш тази възможност.

Той продължи напред, все по-навътре в гората, стиснал сабята и пистолета. Интуицията му подсказваше, че Грегър е наблизо.

— Дойде денят на Страшния съд, Грегър — каза той, само че съвсем тихо. Войнишкият му инстинкт му подсказваше, че врагът е съвсем близо. — Време е да заплатиш за всичко, което си сторил.

— Не е толкова сигурно.

Грегър изскочи на сечището с огромна сабя в ръка. Дори и в тъмнината очите му ярко блестяха. Дерек знаеше, че той е опасен противник, равностоен в много отношения и че ако не се бие безупречно, никога няма да доживее да се ожени за Лорин.

Макар че ги деляха няколко стъпки, те започнаха да обикалят в кръг и да се преценяват един друг, сякаш не го бяха правили стотици пъти досега.

Дерек погледна Грегър в очите с надеждата да открие мътния блясък на алкохола, който да е притъпил рефлексите му. Но, от друга страна, му се искаше да е в отлична форма. Беше дошло времето за възмездие, за това, да се разбере що за човек е Грегър и да се сложи край на борбата им за превъзходство.

Усмивката изчезна от лицето на Грегър. Шегата, доколкото изобщо можеше да съществува при такава битка, също изчезна пред лицето на смъртта.

— Дълго чакахме този момент — каза Грегър. Той обикаляше бавно в кръг и изучаваше Дерек, сякаш животът му зависеше от това. — Ти искаш част от мен, англичанино, а аз искам част от теб.

Той се засмя и спря, където смяташе, че се открива възможност да атакува левия му крак. Замахва със сабята. Дерек парира удара и моментално отскочи назад.

Грегър се засмя.

— Бърз си, англичанино. Наистина си бърз. Но отстъпваш, а с отстъпление никога няма да победиш!

С по-слаб противник Дерек би си позволил да отвърне на подобно предизвикателство, но не можеше да се разчита на кавалерството на Грегър, който бе убил толкова много хора и бе извършил не по-малко подли постъпки.

Грегър отново нападна, този път на по-уязвимо място — дясното коляно. Дерек отново отби удара и отскочи назад в безопасност. Но този път разбра нещо полезно: Грегър целеше просто да го рани, а не да нанесе бърз, смъртоносен удар — пробождане на коляното, удар в слабините, прорез в ръката. Тези рани щяха да предизвикат съществена загуба на кръв, да измучат силите му и да го оставят беззащитен в ръцете на Грегър за последния удар.

— Да не си си глътнал езика? — попита Грегър. После вдигна сабята високо над главата си и нанесе удар с невероятна сила.

Дерек нямаше друг избор, освен да кръстоса сабя с него. Въпреки че успя да отбие нападението, той бе принуден да отстъпи няколко крачки. Огромната сила на Грегър и теглото му бяха фактори, които Дерек трябваше да преодолее, ако искаше да победи.

Той едва успя да възстанови равновесието си, когато Грегър атакува по същия начин. Бруталната сила на второто нападение принуди Дерек да отстъпи още три крачки. Той излезе извън малкото сечище и почти се спъна в ниската растителност покрай пътеката. След секунда скочи обратно на сечището, преди Грегър отново да нанесе удар.

По устните на Дерек пропълзя усмивка.

— По-опитен си, отколкото си мислех — каза той с уважението, което един войник изпитва към друг.

Грегър имаше намерение да закара Дерек сред шубраците, където нямаше да бъде толкова подвижен, тъй като земята беше гъсто обрасла с растителност. Там Грегър можеше да победи със сила. Той не бе просто едно брутално чудовище, което търсеше бързата смърт. Той имаше способността да планира атаката си няколко хода напред.

Те продължиха да обикалят в кръг и ударите на острите им саби отекваха в нощта. Потта се стичаше на тънка струйка по гръбнака на Дерек. Докато се отбраняваше и нападаше, той изучаваше слабостите на Грегър, от които можеше да се възползва.

Те спряха и погледите им се срещнаха. Дерек въздъхна:

— Как ли се чувствува човек, когато умре?

Грегър замахна по същия начин, както и при предишните атаки. Изви лявата ръка назад и замахна за смъртоносния удар с дясната, в която държеше тежката сабя.

Дерек направи голяма крачка назад, като се поколеба само за частица от секундата, и сабята разцепи празното пространство точно под брадичката му. Когато острието проряза въздуха покрай него, Дерек скочи напред, обърна се настрани, за да не представлява голяма мишена за противника, и прободе Грегър точно под лявата ръка на единственото фатално място, което стоеше неприкрито. Това беше напълно достатъчно. Стоманата се срещна с плът и кости. Грегър погледна Дерек право в лицето, очите му изразяваха уплаха и ярост. Той вдигна сабята, но преди да успее да я стовари върху главата на Дерек, тя се изплъзна от изтръпналите му пръсти.

— Проклет да си, англичанино — въздъхна Грегър. Със силен замах Дерек измъкна острието от гърдите му. Той не усещаше нито удовлетворение, нито състрадание. Едно зло на тази земя бе на секунди от смъртта. Дерек се беше справил с бясното куче бързо и безвъзвратно.

Грегър посегна да вземе ножа от земята пред краката си. Когато се наведе, той изгуби равновесие и падна по лице.

След минута вече беше мъртъв. Безжизнените му очи гледаха с омраза английския лорд, който сложи край на терора, господствувал в Карибско море.

— Свърши се — промълви Дерек, като гледаше надолу към трупа. — Най-накрая се свърши.

Той се обърна с гръб към сечището, където приключи последната битка.

Обзе го странна смесица от отпадналост и въодушевление, когато си помисли за Лорин и за това колко ще бъде чудесно да бъдат заедно сега и завинаги.

 

 

Лорин се облегна назад, докато почувствува рамото й да опира в гърдите на Дерек. После вдигна глава, погледна го и за пореден път бе завладяна от изящния му профил. Той я прегърна и двамата се загледаха в морето.

— Нервна ли си? — попита той.

Лорин сви рамене.

— Малко, струва ми се. Но щом си до мен всичко ще е наред.

Тя завъртя халката около пръста си.

— Изнервена си. Само тогава въртиш пръстена си.

— Още не съм свикнала. Отскоро го нося.

Дерек се усмихна на обяснението й.

Лорин загледа ръката си и халката. Стягаше й повече, отколкото преди три месеца, когато бе сложил по време на сватбената церемония,

Тя попипа корема си. Въпреки, че не чувстваше все още нищо, тя знаеше, че е бременна и че носи неговото дете.

Дали ще има син? Ако е така, тя искаше той да прилича на баща си.

Лорин отново го погледна. Морският бриз рошеше косата му и тя почувствува напрежение в гърдите И дълбоко вътрешно вълнение.

Как ли ще реагира, когато му каже, че очаква първото им дете? Тя се усъмни, че е бременна, преди около седмица, но не беше му казала, защото се страхуваше, че ще отложи заминаването им за Лондон. Тя знаеше, че той гори от нетърпение да се върне у дома си. Бяха изминали много месеци, откакто не се беше прибирал — близо година, — и тя не искаше да попречи на пътуването.

— За какво мислиш? — попита тя тихо и отново облегна глава на силните му гърди.

— За нашето семейство.

— Не се тревожи. Ще очаровам баща ти. Ще ме одобри — каза тя с по-голяма убеденост, отколкото усещаше.

— Нямам предвид баща ми. Говоря за нашето семейство — аз, ти и бебето — за нас тримата.

Той я стисна за рамото и я притисна още по-близо до гърдите си.

Вятърът беше хладен, а Лорин не обичаше да й е студено.

— Детето ни ще бъде красиво… сигурен съм. Надявам се да е момиче и да прилича на майка си.

По устните на Лорин се появи усмивка:

— Как разбра? Винаги съм мислила, че мъжете последни научават за това.

Дерек широко се усмихна.

— Всъщност не знаех. Не и до този момент. Просто предполагах, а ти потвърди подозрението ми.

Лорин се усмихна. Никога не можеше да пази тайна от него. Сега разбра, че не е имало защо да се притеснява от реакцията му.

— Обичам те — тихо каза Дерек и я притисна още по-силно. — Обичам те за хиляди неща, но сега, когато знам, че ще ме направиш баща, те обичам повече от всякога. Повече, отколкото съм си представял, че мога да обичам някого.

Лорин почувствува как очите й се пълнят със сълзи, но се сдържа. Макар че той сега допускаше повече изблици на чувства, отколкото когато се запознаха, все още му ставаше неудобно, като я виждаше да плаче, дори и от радост.

— Ще се настаним в източното крило — продължи той. — И въпреки че ще живеем с баща ми в Йорк Менър, не бива да се притесняваш, че ще ти липсва уединение. Има тридесет и две стаи.

Той целуна Лорин по главата. Замълча за момент, за да вдъхне дълбоко приятния аромат, който тя излъчваше.

— Веднага щом се приберем, ще започнем да подготвяме детската стая. Ще я наредим по твой вкус.

Тя се опита да каже нещо, но вълнението задушаваше думите й. Вместо това се обърна, обви кръста му с ръце, сложи бузата си на гърдите му и силно го притисна. „Ще бъде хубаво“, тя беше сигурна в това, щом е с Дерек.

Надяваше се да роди син заради него, но знаеше, че първото им дете няма да е единственото. Любовта им щеше да издържи на трудностите при отглеждането на децата и на временните семейни конфликти и щеше да ги дари с много деца. Лорин беше убедена в това.