Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (26)

Двадесет и шеста глава

Дерек пъхна езика си между устните й и Лорин с радост го прие. Тя се притисна към него, а ръцете й се плъзнаха под лененото му сако и заопипваха стегнатите мускули на корема му през копринената риза.

— Толкова се страхувах! — въздъхна Лорин, когато целувката свърши. — Страхувах се, че вече няма да ме пожелаеш!

— Сладко мое, хубаво глупаче!

Лорин едва сега осъзна, че дърпа колана на Дерек и се опитва да го разкопчае. Държеше се страшно срамно, страстно го желаеше, но това не я интересуваше. След всичко, което бе преживяла, забраните и ограниченията на обществото можеха да вървят по дяволите! Дерек бе с нея и въпреки че не можеше да каже, че я обича, тя усещаше любовта му в докосванията в очите, а това единствено имаше значеше.

Пръстите му силно притискаха гърдите й, скрити под роклята, но това не й стигаше. Обезумяла, тя дръпна надолу деколтето си, като опъна прекрасната материя. Шевовете не издържаха и гърдите й свободно се показаха. Издутите й, твърди зърна потръпваха в болезнено очакване на познатото сладостно докосване на Дерек.

— Целуни ме! — извика Лорин, а ръцете й трепереха толкова силно, че не можеше да разкопчае колана му.

Устните му се впиха в нейните в безумна целувка. Лорин разтвори устни и езикът й се плъзна в устата му и се заизвива вътре. Тя се притисна в тялото му, сложила дланите му върху гърдите си, разтреперана от нарастващата сила на страстта си. Силно дръпна колана му и двамата залитнаха, едва не паднаха на земята.

Дерек стискаше зърната й, докато поемаше по-навътре езика й. Леглото бе само на няколко крачки от тях. Необходимо бе само да я вземе на ръце и да я занесе дотам. Така нямаше да се препъват, опитвайки се да си свалят дрехите. За съжаление, Дерек не можеше да чака толкова дълго. Знаеше, че няма да има търпение да събуе новите си високи ботуши, а бричовете вече му пречеха.

Гърдите й изпълваха ръцете му. Дерек целуна красивата извивка на шията й, после се наведе по-ниско и нежно захапа потръпващото връхче на гърдата й, езикът му умело заопипва възбудената плът. Лорин изстена от удоволствие и с едната ръка притисна главата му към гърдите си, докато продължаваше да се опитва да разкопчае колана му с другата.

Тя чу гърления, чувствен вик на екстаз, но чак след известно време разбра, че бе извикала тя. Нима беше възможно да се изпитва такова удоволствие? Можеше ли друга жена да желае мъж, колкото тя желаеше Дерек?

Топлината на устните му върху възбудените й гърди, езикът му, който изкусно я измъчваше, засилваха желанието, изпълващо чувственото й, тръпнещо тяло. Смътно усещаше неудобство, че не успяваше да разкопчае колана му.

Трябваше да се съсредоточи само за миг, но и това й се струваше твърде дълго, защото устните му я бяха омагьосали, а едната му ръка бавно издърпваше роклята и фустите й нагоре и силните му пръсти мачкаха плътта й, покрита с копринен чорап.

Лорин пъхна пръсти в русата му коса, като насочи жадните му устни към другата си гърда. Той се бе превил на две, а тя все още здраво стискаше колана му. „Трябва да му е неудобно — помисли си тя със странна загриженост, която не подхождаше на чувствата й в момента. — Трябва да легнем на леглото…“

Малкото й разумни мисли изчезнаха в миг, когато ръката на Дерек стигна над горния край на чорапите й и жартиерите и пръстите му силно се впиха в нея, докосвайки я през бельото. От допира му тя почувствува, сякаш гореща лава се разля по тялото й. Извика, обхваната от болезнено силни усещания.

— Леглото! — изкомандва Дерек, като се изправи, отдръпна устни от гърдите й и нетърпеливо я побутна напред.

Никой не бе я бутал, без да бъде смъмрен след това, но ако съществуваше човек с по-големи нужди от тези на Дерек, то това бе самата Лорин, Тя едва не се затича към леглото, хвърли се върху него и се излегна по гръб. Деколтето й все така бе издърпано под гърдите й, а роклята й се вдигна нагоре и се събра около бедрата й, когато дюшекът леко подскочи.

— Лудост е да те желая толкова много — прегракнало каза Дерек, като се качваше на леглото и я оглеждаше като хищник, готвещ се за скок, надвесен над нея.

Тя го гледаше право в очите, когато най-после се справи с колана му. Щом бричовете му се разкопчаха, знакът на неговата мъжественост изскочи напред, Лорин издаде гърлен звук и прокара пръсти по пламналата част на тялото му.

— Толкова е голям — прошепна тя, като разтвори бедра, за да го приеме.

Той се наведе да я целуне, като устните им се докоснаха едва-едва, а езиците им се стрелкаха един към друг.

Докато ръцете й го възбуждаха още повече, той трескаво развърза шнура на долните й гащи и ги дръпна надолу.

— Роклята — прошепна той и пъхна ръка под нея към редицата копчета на гърба й.

— После — отвърна Лорин, стъписана от собствената си прямота и нетърпение.

Никога нямаше да разбере откъде се взе у нея силата, за да помести Дерек. Като сложи ръце на раменете му, обърна го, завъртя го, едва не го хвърли по гръб, възседна го и постави неговия развилнял се ятаган между облечените си в коприна бедра.

— Искам те сега — промълви тя, докато го насочваше, разтворила се радостно да го поеме.

— Сега… и винаги! — каза Дерек и сложи длани върху натежалите й гърди, когато усети как влажно го обгръща.

Любиха се трескаво, почти егоистично, бързо. В жаждата им един за друг имаше нещо първично. След като свършиха, Дерек внимателно я съблече, като бавно махаше всяка част на облеклото й с обяснения къде е купил всичко и какви други възможности имал, така че превърна разсъбличаното в игра.

— Просто затвори очи — прошепна Дерек и прокара пръст по веждите й. — Знаеш ли, бях в Австралия там имат едно такова нещо, което хвърлят в небето то само се връща при тях. Формата му напомня твоите вежди. Никой ли не ти е казвал досега?

Лорин, все така затворила очи, тихо изхихика на любовното му бръщолевене.

— Не, но и не съм познавала никой, който да е бил в Австралия.

— Ходил съм на много места, всъщност бил съм навсякъде по света — продължи Дерек. Сега пръстът му проследяваше линията на носа й, а после се премести върху устата й, за да се спусне към брадичката й. — Ще ти покажа света, скъпа моя. Ще ти покажа всички интересни неща, които могат да се видят… да се почувствуват.

Дерек говореше непринудено, сякаш разказваше на някой случаен познат за пътешествията си, но докато прегръщаше главата й с лявата си ръка, с дясната опипваше тялото й, пръстите му чертаеха кръгове около уголемените връхчета на гърдите й.

— Била ли си някога в Лондон? Много хубав град е. Едва ли има друг такъв в целия свят.

Той бавно, безвъзвратно я подлудяваше с някаква фантастична страст, с нещо съвсем различно от това, което бе правил с нея досега. Когато усети върха на средния му пръст да обикаля около пъпа й, а после да се спуска надолу, тя с трескаво нетърпение зачака отново да я разтърси страстта.

„Но защо се бави толкова?“ — настояваше размътеното й от страст съзнание, въпреки че й липсваше смелост да каже на Дерек да спре с играта и да започне да милва тялото й с възхитителното умение, което тя знаеше, че притежава.

Трябваше й малко време, за да се досети, че ръката му нарочно се движеше бавно, бе безразлично какво прави. Умението му да се контролира му позволяваше да направлява обладаването. Замъгленото съзнание на Лорин долови, че именно това я възбуждаше най-много.

Пръстите му леко докоснаха малкия, къдрав триъгълник между краката й. Несъзнателно тя затаи дъх и с тръпнеща, прехапана долна устна мъчително зачака първия блажен момент на съприкосновение… което не последва.

„Нещо не е наред — замаяно мислеше тя, а чувственото й тяло едва забележимо потреперваше в ръцете на Дерек. — Той спря!“

— Какво… какво ъ… правиш — успя да попита тя след известно време. Тя погледна спокойните му сини очи и видя вбесяващия присмех в тях, а после и леката извивка на пълните му чувствени устни. — Ти спря!

Той кимна. Без да пророни дума, той отново раздвижи ръката си, пръстите му леко галеха вътрешната страна на бедрата й, отдръпваха се, после отново се връщаха към върха на чувствителността й, приближаваха се все по-мъчително, все по-влудяващо близо, докато отново не се отдръпнеха.

— Кажи ми какво искаш — измърка плътният му, дълбок глас, който издаваше увереността му и вродената чувственост и караше Лорин да потръпва — Кажи ми и ще направя всичко, което пожелаеш.

— Дерек, не си играй с мен сега! — обезумяло прошепна Лорин с глас, който изобщо не приличаш на нейния.

— Да си играя с теб ли? Скъпа Лорин, това, което правим, е твърде сериозно, за да го наричаш игра. Нищо на този свят не е толкова сериозно, колкото удоволствието. Без удоволствие не си заслужава да живее. — Той тихо се изсмя, а когато пръстите му едва-едва докоснаха овлажненото място между краката й, тя бързо затаи дъх. — Виждаш ли колко е важно? Дори те кара да спреш да дишаш. Удоволствието е това, за което живеем, скъпа моя. А сега кажи, моля те, какво точно искаш, за да продължим.

— Искам теб! — отговори Лорин и в тъмните й очи блесна сдържаната насила страст. — Желая те, Дерек! Трябваш ми сега!

Това, което най-много я смущаваше, бе, че казваше самата истина. Тя не изпитваше просто желание. Самата й същност жадуваше за това, а тя бе абсолютно убедена, че ще умре, ако Дерек скоро не я отнесе във висините на чувствеността.

— Знам това — непринудено продължи Дерек с тон, който можеше да дразни, но и да възбужда. — Но все още не си ми казала какво искаш да направя.

Лорин не можеше да издържи и секунда повече в прегръдките му, без той да я докосне. Тя просто не можеше да чака повече, независимо от това колко прекрасна беше тази нова идея за забавено удовлетворяване. Като го сграбчи за китката, тя дръпна ръката му към бедрата си.

— Докосни ме! — извика тя.

Втечненият огън на страстта се разля в нея с учудваща бързина. Пръстите му едва бяха започнали влудяващата си игра, когато той отново наведе глава, за да се наслаждава на гърдите й. Съчетанието на тези две усещания и всичко друго, което Дерек я бе накарал да почувствува, надхвърляха това, което тя беше в състояние да понесе. Гърбът й се изви, устните й се стиснаха в безмълвен вик на възторг, докато тялото й гореше от физическа наслада.

По-късно, безсилна и заситена, тя лежеше в прегръдките му и се питаше откъде Дерек бе научил всичко това, което правеше с нея. Полузаспала, тя се притисна по-близо до гърдите му и пое дълбоко въздух, за да усети особената му миризма, докато слушаше как вятърът блъска прозорците, а дъждът яростно се изсипва върху света отвън.

Цялото това вълнение, всичкият този гняв на природата бяха навън. Нищо не можеха да й сторят сега, когато бе в прегръдките на Дерек и споделяше леглото му. Алдън Мичъл, Грегър, Боунс… цялата грозота и зло на света изглеждаха много далеч.

Тя усети погледа му, докато той навиваше една от копринените й къдрици върху показалеца си. По-рано тя щеше да се почувствува неудобно, ако той я разглеждаше така, защото щеше да се страхува, че ще намери някой недостатък у нея, или пък щеше да се пита колко ли дълго ще остане с нея, докато не намери благовиден начин да си отиде, след като страстта му се е изчерпала.

— Мисля, че трябва да знаеш — бавно започна Дерек и се подпря на един лакът, за да може да гледа полузаспалата Лорин отгоре, — че съм влюбен в теб.

Тя сънено се усмихна и извърна глава към него, за да го погледне в очите. Тя дори не бе мечтала той да й признае любовта си към нея. Мислеше, че е способен само да покаже любовта си. Сълзи на радост заблестяха в очите й, но тя примигна, за да ги прогони, защото знаеше, че той не обича сълзите, дори да са сълзи на щастие.

— Кажи го пак — каза тя.

Дерек се усмихна широко и сериозно и предвзето се прокашля като актьор, който се готви да излезе на сцената.

— Лорин Мастърс, влюбен съм в теб. Не съм и мислил, че ще обичам някого, както теб. Ако преди не знаех какво значи да обичаш и не предполагах какво може да бъде, то е било само защото не познавах теб. Чак след това разбрах на какви чувства съм способен.

Сълзите бавно се стичаха от ъгълчетата на очите й.

— Като за човек, който е говорил съвсем малко по въпроса, се справяш много добре.

— Да спра ли?

— Не — отговори Лорин и леко сложи ръка и гладко обръснатата му буза. — Никога не спирай да ми повтаряш колко много ме обичаш и аз няма да спра да ти повтарям колко много те обичам. Ще си го казваме постоянно, за да не го забравяме. Обещай ми, че ще е така.

Дерек наведе глава към устните й и бързо я целуна.

— Обичам те, скъпа моя — прошепна той на пресекулки, докато продължаваше да я целува. — Винаги ще те обичам.

Вятърът бе откачил един от капаците на прозореца и сега го блъскаше в стената. Дерек чуваше, че навън някой вика да го заковат.

— В Англия нямаме много такива бури — каза той. — Сигурен съм, че там ще ти хареса.

— Така ли?

— Е, ако ще ми бъдеш жена, ще трябва да си с мен в Лондон.

Ако не беше легнала в този момент, Лорин сигурно щеше да падне. В продължение на двадесет и четири часа я бяха спасили от един харем, беше преживяла страшна буря, претърпяла корабокрушение, бяха я настанили в хубав хотел, дали й бяха хубави, нови дрехи, бе научила, че мъжът, в когото е влюбена, също я обича и иска да й го каже… и като че това не стигаше, правеха й предложение за женитба.

— Дерек… какво…

— Искаш ли да падна на колене? Ще го направя, щом се налага.

— Не, просто искам да произнесеш думите.

Дерек взе ръката й в своята, нежно я целуна и като я гледаше в очите, заяви:

— Лорин, обичам те и съм сигурен, че винаги ще те обичам, защото знам, че никога няма да по-прекрасна жена от теб. Животът ми няма да е пълен, докато ти не станеш част от него, официално и завинаги, Лорин Мастърс, ще се омъжиш ли за мен?

— Да — в отговор прошепна Лорин и в очите й отново се появиха горещи сълзи. Тя обви ръце около шията му. — Да, скъпи мой, да!