Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (5)

Пета глава

Дерек се настани в гребната лодка и се помъчи да не обръща внимание на неприязнените чувства на хората около себе си. „Неверник“, бе хвърлил котва на шестстотин метра навътре в морето и единственият начин да се стигне до малкото пристанище и селото бе пътят да се измине с лодка. Грегър бе тръгнал с първата и затова на Дерек му бе трудно да го следи.

Дано този път има щастието да проследи Грегър и разбере с кого се среща. Направо ли ще отиде при своя работодател, или ще се отбие в кръчмата „Летящата гарга“ да изпие нещо и да се похвали с последните си подвизи в морето, а после да намери някоя склонна развратница, с която да прекара вечерта? Обикновено тъкмо така прекарваше Грегър първата нощ след завръщането си, но Дерек се надяваше, че този път ще бъде по-различно. Всеки изминал ден засилваше опасенията на Дерек, че не ще успее да открие сестра си, или пък, ако я открие, травмата да не разбие душата на младото момиче, с което бяха израсли заедно.

С приближаването на лодката към селището мисълта на Дерек се върна, от сестра му към младата пленница, която бе оставил заключена в каютата си. Изпитваше вина при мисълта за стореното само преди един ден. — Знаеше, че е било неразумно да я докосва, но не можа да се сдържи да не я целува, да възпре ръцете си да не изследват прекрасните заоблености на изключителното й тяло. Устата й беше мека, устните — зашеметяващи. Искаше му се да оправдае постъпката си като случайна и неизбежна — в края на краищата и той е мъж, — но не можеше. Досегашното му обучение на джентълменско поведение не допускаше подобни готови и егоистични извинения.

Лодката на Грегър достигна брега четвърт час преди тази на Дерек. Верен на традицията, Грегър се отправи към „Летящата гарга“. Дерек го последва, но от разстояние. Всъщност той не бе желан нито на масата на Грегър, нито на останалите маси. Жаждата на пиратите се оказа неутолима. Дерек се стараеше да пие колкото може по-малко. Не беше сега времето да размъти разсъдъка си с ром. Но както често става с мъжете, пие ли един, трябва да пият всички. Не постъпиш ли така, навличаш си насмешката на останалите и започват да те гледат под око, а Дерек не можеше да си позволи нито едното, нито другото, ако искаше да проследи Грегър до човека, който купува жените, доведени от „Неверник“.

След като за кратко време Грегър изпразни в гърлото си невероятно количество ром, той грабна една от келнерките и я друсна в скута си. Тя изпищя от удоволствие и когато той се помъчи да я целуне, леко го зашлеви. Дерек забеляза, че Грегър така силно стисна китката на момичето, че ръката й почервеня. Сетне я изтласка от скута си и я задърпа към задните стаички. Тя вече не се кикотеше от удоволствие, а се ужаси. Дерек не можеше да не й съчувствува. Нямаше как да спре Грегър, освен може би да го убие, но с това в никакъв случай нямаше да помогне на Аманда.

— Аз съм си изпил пиенето, господа — каза Дерек, нарочно заваляйки думите, за да проличи, че е по-пиян, отколкото в действителност. — И затова ви казвам сбогом.

Мъжете се разсмяха по пиянски, взеха да го тупат по гърба и да го удрят през ръцете. Трябваше да напрегне цялото си търпение, за да не се хвърли върху тия простаци.

— Твоето стомахче май не е за ром, пиленце саркастично се обади Боунс и срита Дерек в глезените.

— Не съм като вас — с фалшива усмивка отвърна Дерек.

— Седни и пий, англичанино! Седни и пий, че иначе… ще ти разпоря корема и пак ще го напълним с ром.

Дерек хвърли една златна монета на масата и тя тутакси привлече вниманието на мъжете.

— Пийте и за мене! — рече той и залитна за по-голям ефект. — Да ме споменавате.

Срещу втора златна монета подкупи лодкари да го върнат на „Неверник“. Бързаше да се върне преди залез, тъй като бе ясно, че Грегър тази вечер нямаше да му бъде от полза. А да оставя, Лорин сама на кораба беше опасно. Останалите на борда пирати можеха също се напият, да разбият вратата й и да си вземат отказаното преди. Да я спаси от тях бе едва ли не едничкото, което Дерек бе постигнал досега, и затова бе решен да запази победата си докрай.

 

 

Лорин се стресна от завръщането на Дерек и като усети дъха му на ром и пиянския блясък в очите му, нещо в нея трепна. Бе се надявала, че той ще се окаже по-различен от останалите пирати, а сегашното му състояние я смути.

— Виждам, че доста старателно си работил, както ми разправяше — саркастично каза тя.

Дерек се изненада от нейния гняв. Беше му лесно да забрави, че тя има всичкото право на света да го мрази до мозъка на костите си. Забеляза, че е използвала неговата четка — гарвановите й коси блестяха и нападали по раменете й, отразяваха бледата светлина на газената лампа. Погълнатият ром навярно бе притъпил мисълта му, но не бе променил силата на спомена за физическите качества на Лорин. Както винаги, тя бе привлекателна и дръзка. Запита се дали има силата да легне до нея, без да я докосне. Това бе станало миналата нощ, но се усъмни, че би го повторил я сега.

— Е? — попита Лорин. — Откри ли нещо?

Дерек отиде до легена и се наплиска със студена вода. Избърса лице и чак тогава отвърна:

— Съжалявам, но госпожица Никълс не е била пощадена. Много ми е мъчно, Лорин. Аз нямам нищо общо със смъртта й, макар че ако имах възможност да й помогна, щях да го направя.

Вестта дълбоко я нарани. Тя не познаваше госпожица Никълс много добре. Старата мома бе наета от родителите й да я придружава, но от това смъртта й не ставаше по-малко нелепа.

— Толкова много мъртви — прошепна Лорин, сведе очи и усети топлината на сълзите. — Ненужна, безсмислена смърт!

— И на мен ми е мъчно. — Дерек я погледна с желанието да я прегърне и утеши, но знаеше, че тя ще се противи. Дълбоко в сърцето си тя и него можеше да вини за смъртта на госпожица Никълс, утешение от убиец никога не би поискала. — Проверих също къде са ти нещата. Твоята каюта беше напълно разбита. Пиратите са си разпределили всичко, за да има какво да подаряват на местните жени. Скъпоценностите ти ги е прибрал Грегър.

— Значи роклите ми сега ще се раздават срещу сексуални услуги. — Вдигна очи, студени и категорични. — На тези жени поне дават нещо. А какво да кажа аз?

Дерек се извърна от нея със стиснати юмруци. Нямаше желание да се бори с нея, не тази вечер, когато беше пил повече отколкото трябва, но явно тя бе решила да го провокира.

— Нима съм те изнасилил? — попита Дерек все така с гръб към нейната красота. — Нима съм те докоснал снощи?

— Н-не — тихо отвърна Лорин. — Това беше снощи.

— Да, глупачко, това беше снощи — ядосано изсъска Дерек и се обърна към нея, — но тази вечер ще бъде малко по-различно!

Нейната реакция на заплахата угаси всякакво желание у Дерек. Беше я накарал да се страхува, а той не би могъл да се възбуди от жена, която се страхува от него. Бе възнамерявал да нощува на борда на „Неверник“ и на сутринта да прехвърли Лорин в наетата хижа на острова. Но сега не можеше да рискува втора нощ — да прекара с нея в подобна близост — чувствеността й бе застрашителна. А в хижата имаше повече място, за да бъдат отделно. За късо време Дерек събра екипаж, който да ги откара до брега. Пиратите се възпротивиха на извънреден труд и Дерек отново отвори кесията си за една златна монета. Толкова беше сумата, която моряците получаваха за месец, така че потиснаха неприязънта си към Дерек. Лорин запротестира, когато Дерек взе да й завързва китките, и само заплахата, че ще й върже и краката и ще я остави на пиратите да я отведат, където си поискат, я накара да се подчини.

Когато стигнаха селището, вакханалията продължаваше. Мъжете проследяваха Лорин е покварени погледи, а тя следваше Дерек с безропотно послушание, вързана с въже, което трябваше на всички да покаже, че е негова собственост и не бива да я задяват.

Наетата от Дерек хижа се намираше далеч от селището. Като повечето постройки на острова, беше едностайна, изградена предимно от грубо дялан бамбук и сламен покрив. Вътре имаше само един матрак и един изящен кедров шкаф.

— Може ли… възможно ли е да се окъпя? — попита Лорин, след като Дерек й развърза ръцете. — Чувствувам се мръсна.

Погледът на Дерек улови нейния. Нима тя искаше да каже, че се чувствува нечиста от неговия допир? Още един натрапчив въпрос, по който той не искаше да размишлява. И тъй като той замълча, Лорин се усмихна и сви рамене:

— Не искам много, нали?

— Разбира се, че не е много — усмихна се и той. Приближи кедровия шкаф, донесен от Лондон, намери нов калъп сапун и го подаде на Лорин. — Недалеч има едно скалисто заливче. Там ще бъдеш сама.

Лорин направи крачка към вратата, но спря и рязко се обърна.

— Но ти ще бъдеш там.

— Да, ще бъда. Но само аз. Ако не приемаш, ще минеш и без баня. Дерек пое ръката й и се вгледа в очите й с надеждата, че би могъл да спечели поне част от нейно доверие. — Ще стоя настрана. Тъмно е. Не мога да не те наблюдавам, защото ще избягаш, а направиш ли го, отново ще те пипнат. Можеш да допуснеш какво ще стане, ако Грегър те хване пак. Видя го какъв е, нали?

Лорин кимна и сведе очи. Да, тя знаеше какъв е Грегър и каква заплаха представлява, но тя знаеше и какъв е Дерек Йорк… и каква е заплахата от негова страна, много по-опасна от всичко, което е познавала.

— Почакай, имам нещо за теб. — Дерек се върна до сандъка и отвори капака. Бръкна сред копринените си ризи и измъкна две блестящо бели копринени парчета. — Наметни ги — каза той, — с тъмната си коса и мургава кожа няма да се отличаваш много от местните жени.

Дерек знаеше, че това е лъжа. Лорин изпъкваше и би привлякла вниманието на мъжете независимо къде се намира или с какво е облечена. Дори съдран чувал и разчорлени коси не биха скрили ефикасно нейната красота. Лорин погледна сапуна — на сини и бели ивици, производство на д-во „Фоксбъри“ в Лондон. Майка й предпочиташе същия скъп сапун. Около Дерек Йорк се усука още един пласт от загадки и Лорин още веднъж се запита кой ли наистина е той и защо има вземане-даване с екипажа на „Неверник“.

Заливчето се намираше на половин миля от хижата на Дерек. Малко и плитко, то бе защитено от ветровете и високите вълни. Лорин погледна водата и си помисли, че при други обстоятелства това за нея щеше да бъде пристан, едно усамотено кътче, което би могла да нарече свое.

— Можеш ли да плуваш? — прекъсна мислите й Дерек.

— Да. Много добре.

— Хубаво. Не бих искал да се удавиш пред очите ми. — Лорин го изгледа обвинително, но не раздразнено.

— Не се безпокой — рече тя и се извърна да погледа лунната светлина върху водата. — Боя се, че още дълго ще бъда твоя пленница. — Сетне пристъпи встрани и се отдалечи. — А сега ще ме извиниш, но искам да се окъпя. Нали обеща за малко да ме оставиш сама? — Почака да чуе стъпките му по пясъка, И когато не ги чу, въздъхна достатъчно високо, за да я чуе. — Не бой се, няма да се удавя, докато не се уверя, че няма друг начин да избягам.

— Честно казано — отвърна Дерек, доволен, че тя непоколебимо отказва пасивно да приема условията на своя плен. Отдръпна се на няколко стъпки, без да я изпуска от погледа си. Обвита в мекото сияние на лунната нощ, тя бе още по-красива.

Лорин знаеше, че той я наблюдава. Разкопчавайки ръкавите си, тя просто усещаше очите му. Когато се съблече съвсем, сърцето й заудря още по-силно, усети го в слепоочията си. Гола, поруменяла от смущение, тя грабна сапуна и се гмурна във водата, за да не позволява на Дерек да я гледа повече от необходимото. Когато водата стигна до кръста й, потопи се цяла, за да си намокри косата, после я насапуниса. През целия си живот бе употребявала благоуханния и мек сапун „Фоксбъри“, Ароматът му сега върна сломените й за детството във Вирджиния. Пясъкът на дъното беше мек и тя го разрови с нозе. До кръста в топлите карибски води, с насапунисани рамене и ръце, бе лесно да забрави, че не е сама. Доколкото можа, насапуниса и гърба си, радостна от чувството, че отново се усеща чиста. Чак когато чу плисъка на други стъпки във водата, мечтанието й секна. Обърна се и кръстоса ръце да скрие гърдите си.

— Май имаш нужда от помощ за измиването на гърба — полуусмихнат изрече Дерек, приближавайки Лорин гол като младенец.

Лорин се обърна с гръб, а сърцето й щеше да скочи. Бе разбрала, че той няма чувство за приличие, вече го бе доказал, но все пак не бе вярвала, че ще се съблече и ще влезе във водата при нея.

— Нали каза, че ще ме оставиш насаме! — разгорещено и обвинително извика Лорин. — Мислех, че мога да ти се доверя.

— Просто се мъча да ти помогна. Видях колко ти е трудно да си измиеш гърба. — Дерек се приближи зад Лорин. Водата едва стигаше до бедрата му. Близостта на Лорин с нейната блестяща насапунисана голота бе нещо, на което не можеше да се устои на брега, — дай ми сапуна да те измия, където не ти стигат ръцете.

— Моля те, иди си — прошепна Лорин. Не можеше да го види, но чувствуваше близостта му. Беше трудно да спориш с човек, когото не виждаш, и макар да не искаше да мисли за това, не можеше да забрави какво бе видяла, когато той беше само до колене във водата. — Нали ми обеща…

— Излъгах. Какво мога да ти кажа? — И леко постави ръце върху раменете й. — Подай ми сапуна.

Лорин вдигна глава да погледне луната. Защо тъкмо на нея трябваше да се случва всичко това? Какво бе направила, за да заслужи такъв жалък късмет? А какво би станало, ако откаже да се подчини на неговото желание? Снощи не бе я докоснал, но това беше снощи. Тази вечер можеше да бъде друго…

— Моля — каза той и протегна ръка пред нея, — „Не биваше“, каза си Лорин поставяйки сапуна в ръката му. — Зная, че ти е трудно да ми вярваш. В твоето положение навярно и аз щях да разсъждавам така. — И започна да сапунисва раменете на Лорин. Събра косите й и ги преметна през едното рамо, за да оголи напълно гърба й. — Но трябва да се помъчиш, просто да опиташ, друго не искам от тебе, опитай се да повярваш, че наистина не ти мисля злото. Всъщност, докато не те изведа от този остров, ще се наложи да ме смяташ за свой единствен защитник.

— Мога да се защитавам и сама. — Тя се съпротивляваше на топлината, проникваща във вените й. Ръцете на Дерек, които се движеха по нейните рамене, шия и гръб, бяха направо божествени. Продължаваше да си държи ръцете на гърдите. Част от нея все още не искаше да приеме забранените удоволствия, които, както й бе известно, Дерек може да предложи… но друга част копнееше за пълно отпускане и забрава, за физически наслади.

— Естествено, че можеш — с дружелюбен сарказъм се съгласи Дерек.

— Мога! Ако имах пушка, щях да те застрелям още и да си се прехвърлил на „Мис Малаки“.

— Вярвам ти. Честна дума — каза го с тон, който сочеше тъкмо обратното. — Сега си вдигни ръцете. Нали искаш да бъдеш чиста? Никой не може да ти каже кога пак ще можем да се окъпем.

— Не! — ядоса се Лорин, недоволна, че Дерек й отказа правото да може да се защити, но съвсем не с намерението да се изплъзне от ръцете му.

— Добре, тогава можеш да ми се отплатиш, като на свой ред ти измиеш моя гръб, а?

Когато той я докосваше, не беше никак неприятно, но тя него да докосва? Бавно раздели ръце и ги вдигна.

— Надявам се, че ти е забавно — прошепна тя през стиснати зъби.

Дерек тихо се засмя.

— Не с мене, а с тебе се отнасят като с разглезена принцеса!

Защо му е да преобръща всяко нещо, което тя казва, и то по такъв начин, че всеки път да е малко прав? Никой човек не беше вбесявал Лорин така.

Той започна с лявата й ръка, насапуниса я, изми всеки пръст поотделно, после мина нагоре към китката и лакътя. Лорин притвори очи, обзе я усещането за нещо много приятно. Знаеше, че не бива да се оставя на това чувство, но в последно време бе преживяла толкова неволи, че сега изглеждаше неразумно да не приеме малко приятни усещания. Сапунените пръсти на Дерек се плъзгаха, нагоре към мишницата й. Напрежението обзело я и държащо я през цялото време, откакто бе пленница, бавно и неумолимо изтичаше от нея. Сетне усети ръката му и сапуна под мишницата си и несъзнателно се разхили. Рязко спусна ръка и притисна ръката на Дерек.

— Гъдел ли те е?

— Да — призна Лорин и прогони усмивката от устните си. В това нямаше нищо смешно — строго си припомни тя.

— Нали трябва да си чиста? Опъни си ръката. Съвсем за малко.

Сигурно съм си изгубила ума. Докосването на този човек не би трябвало да ми е приятно! Лорин се изненада, че изпълнява каквото й кажеха. Беше трудно да не се засмееш, когато те мият и под другата мишница. Когато той свърши, Лорин приклекна във водата до шия да отмие сапуна.

— Сега краката рече Дерек.

— Не!

— Да.

— Ти си луд!

— Може би, но въпросът е друг. Въпросът е чистотата.

— Ти си луд и си лъжец!

— Мисли за мен като за верен слуга, който се мъчи да изпълни задълженията си.

— Куче!

— Не, човек.

— Още по-лошо!

Дерек се засмя и Лорин също прихна, против волята си. Водата стигаше до пъпа й. Отказваше да се обърне с лице към Дерек, с него не би се преместила на по-плитко. Като не откри нищо по-приемливо, тя се наведе и протегна единия си крак назад.

— Е, за начало е добре — рече Дерек. — Малко неудобно, но всички правим каквото можем. — Започна да сапунисва глезена й и се усмихна, когато й се наложи да се подпре с ръце на дъното, за да не си натопи главата във водата.

Много смешна ситуация. В мисълта си Лорин се виждаше като ексцентрична гола балерина, балансираща на един крак на някоя нюйоркска сцена. Този образ я накара да се разсмее и това бе достатъчно, за да си натопи лицето във водата. Дерек задържа крака й и тя напълно изгуби равновесие. Като я пусна, Лорин се подаде от водата пръхтяща и сърдита.

— Нарочно го направи! — обвини го тя, отмятайки мократа си коса от лицето. — Защо трябва всеки път да се правиш на простак? — Стрелна го ядно и в този миг забеляза къде са насочени очите му. Гледаше я в гърдите, напълно открити пред него. Лорин инстинктивно скръсти ръце отпред, а гневът й растеше. — Мисля, че съм вече достатъчно чиста.

Главозамайващата игра, която бяха почнали, бе продължила доста дълго и вече ставаше опасна. Може би Дерек Йорк не е такъв убиец като пиратите, с които пътуваше, но нали все пак е мъж и може да подчинява желанията си на контрол само до известно време. Макар да бе чула как Грегър обвинява Дерек, че не те си падал по жени, тя бе сигурна, че е тъкмо обратното. И ако водата стигаше на Лорин до стомаха, то на Дерек стигаше само до бедрата. Въпреки гнева си тя не се стърпя да не го погледне. Имаше широки рамене, добре оформена гръд, почти без косми. Мускули му ясно се открояваха, личаха ребрата му, а стомахът му бе като навито въже. Очите й се сведоха по-надолу към тихо вълнуващата се вода и тя изведнъж поруменя, като разбра къде гледа, въпреки че, осветена от луната, водата й пречеше да види онова, което чувственото й любопитство искаше.

— Можем ли сега да си вървим? Чиста съм, както винаги искам да бъда.

С отнесен тон и замъглени в лунната светлина очи Дерек отвърна:

— Ти си чиста, но аз не съм. Не е ли време да ми върнеш услугата и да ми измиеш гърба? — И протегна ръка със сапуна. Лорин отстъпи, уплашена, че той може да я сграбчи. — Не ставай егоистка, Лорин. Не се ли държах като джентълмен, когато ти измих гърба?

— Бързо се уча да презирам чувството ти за логика — отговори Лорин, бавно поклащайки глава, слисана, че не се е разгневила повече. Дерек отново се помъчи да й подаде сапуна. — Първо се обърни, после ще ми дадеш сапуна.

Дерек прихна, обърна се и подаде сапуна през рамо.

— Приеми това като знак на доверие — каза той. — Отде да зная какво ще ми направиш, като съм с гръб.

— Ако имах оръжие, сериозно щях да обмисля възможностите — измънка Лорин достатъчно високо, за да бъде чута. Думите й предизвикаха у него нов порив от смях.

Той разтвори ръце, а Лорин за миг остана неподвижна. Раменните му мускули бяха изваяни като на статуя. Отзад тесният му кръст личеше още по-ярко. Телосложението му й напомни това на брат й, но когато бе гледала Филип в басейна като деца, у нея не бе трепвала никаква чувствена реакция.

Ядоса се, че изобщо се е заела да го оценява на външен вид, Лорин почна да го сапунисва, усещайки твърдостта на мускулатурата му под кожата. Постъпи точно както и той бе постъпил с нея — първо гърба, сетне ръцете. И когато ръката й спираше по дълго от необходимото или преминаваше към предната му, част, когато миеше кръста му, тя си налагаше да се убеждава, че това е случайно и че само върши онова, което повелителят й желае. В сърцето си обаче тя болезнено осъзнаваше, че се бе простила със здравия си разум още първия път, когато той я докосна. Сега, с бързо растяща страст и чувственост, тя усещаше как кожата й става все по-податлива и под влиянието на някакво вътрешно налягане разбираше, че възбудата й се причинява от докосването на тялото му, на стоманените мускули и гладката кожа на гърба, раменете и ръцете му.

— А сега отпред — каза Дерек и бавно се обърна. Дъхът на Лорин се спря в гърлото й, но този път тя не се отдръпна назад и не кръстоса ръце пред гърдите си.