Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (18)

Осемнадесета глава

Сю Елън се събуди със страшното усещане, че не се намира там, където трябва да бъде. След като се изправи, тя примигва няколко пъти, за да проясни погледа си, след това се съсредоточи върху двамата легнали на няколко стъпки от нея върху нещо като легло, направено от завивки и одеяла.

Лорин и мистър Дерек спяха преплели ръце и крака. Дори и насън, Сю Елън можеше да каже, че те бяха много влюбени. Изненада се, че я бяха оставили да обсеби единственото легло в колибата, и се чудеше дали би била толкова гостоприемна, ако положението се обърнеше.

Докато гледаше спокойното лице на Дерек, тя гадаеше какъв е той като любовник. Сю Елън знаеше, че не бива да си мисли такива неща, особено след като именно любовницата на Дерек беше тази, която се подложи на такъв риск, за да я защити. Въпреки всичко Дерек си оставаше най-красивият мъж, когото тя бе виждала, и независимо от това, че бе търговец на хора, служещ на някакъв намиращ се надалеко англичанин, Сю Елън чувствуваше, че има нещо друго около Дерек, нещо, което не бе зло, което той пазеше в дълбока тайна.

В този момент Дерек отвори очи и я погледна. Като правилно предположи, че той е съвсем гол под тънката завивка, която покриваше двойката, Сю Елън се изчерви страхотно и обърна гърба си към него, като измърмори някакво извинение.

Дерек се усмихна вътрешно, докато се освобождаваше от ръцете на Лорин. Миналата нощ наистина ли бе съществувала? Изглеждаше като сбъднат сън. Той толкова се бе страхувал за нейната безопасност и когато я бе заварил да го чака в колибата, почувствува дълбоко облекчение. След като Сю Елън бе заспала, той можеше да повярва, че са се случили онези магически неща, които той и Лорин си правеха един на друг, като се възнасяха отново и отново до висините на страстта, докато и двамата заспаха дълбокия сън на любовта и задоволеността. Никоя жена не бе довеждала Дерек до подобна чувствена екстремност, никоя жена не го бе карала да иска да прави любов при всяка възможност. Лорин стана средство за постигане на най-висши емоции. Преди да бе срещнал Лорин Мастърс, Дерек вярваше, че похотта е най-силен израз на неговата емоционална направа. Сега знаеше, че лъстта, съчетана с любов, създава дълбока страст, която бе стотици пъти по-силна и по-поглъщаща.

Той се облече бързо, като окачи камата и прикрепи сабята към кръста си. През този ден имаше много неща за вършене и ако неговата гостенка имаше право, то Грегър и хората му щяха да са доста объркани. Може би Алдън Мичъл бе научил за избягалите жени и всичко, което Дерек можеше да направи, за да раздели Грегър и Алдън Мичъл, щеше да заздрави неговата позиция.

Той погледна Лорин, спяща върху натрупаните постелки, които той бе прострял за тях двамата през ранните часове на деня. Съмняваше се дали се чувствува по-удобно от него, който спа направо на твърдия и мръсен под. Някой ден щеше да й купи огромно и меко легло, толкова огромно, че да могат и двамата да спят на него независимо в коя посока са легнали.

Тази мисъл изненада лорд Дерек Йорк. Не беше мъж, който мислеше едновременно за жена и за дългосрочна цел.

Дерек коленичи и премести къдрица на антрацитовата коса от очите на Лорин.

— Събуди се, скъпа — прошепна той. — Вече е сутрин. — Когато очите й се отвориха, той й се усмихна и прокара палеца си по тънките й вежди, след това по страните й. — Всичко е наред. Сю Елън е добре. Никой още не знае, че сте тук. Събуди се бавно, скъпа. Няма никакъв повод за тревога.

Сънлива усмивка пропълзя по устните на Лорин и накара Дерек да се сети колко пъти ги бе целувал през изминалата нощ.

— Дай ми още само пет минути — и Лорин отново затвори очи.

— Всичко, което поискаш, е твое, милейди — отговори Дерек.

За своя изненада той разбра, че наистина мисли това, което казва.

 

 

Грегър го погледна над ръба на халбата и отново се замисли кой от тях двамата е по-добър със сабята.

Словесната битка водеха от известно време, седнали на чаша в „Летящата гарга“. Въпреки че често се усмихваха един на друг и дори бегло си отправяха комплименти за пленяването на избягалите или освободени жени — в зависимост от каква гледна точка се споменаваше това, — всеки, който беше достатъчно наблизо да чуе скритата омраза в гласовете им или да види презрението в очите им, щеше да разбере какво става.

— Искам да се срещна с Големия човек — каза Дерек, като доизпи бирата си и махна с ръка на Мирабел да му напълни халбата. — След всичките неприятности, които имахме, и предвид на сумата пари, която съм готов да похарча, имам право да се срещна с човека, който наистина е натоварен с работата.

— Аз… съм единственият, когото ти е нужно да познаваш — отговори Грегър и въпреки че се усмихна, изпитваше желание да пререже гръкляна на англичанина, за да покаже още веднъж своята сила и влияние. — Ти няма да се срещнеш с Големия човек. Това няма да стане.

— Да не би защото ти го казваш?

— Точно така.

— Но аз казвам, че трябва.

— Това, което казваш, не влиза в сметките, англичанино. — Не поради друга причина, а само защото искаше да има власт над Дерек, Грегър нямаше да го запознае с Алдън Мичъл. — Не си ли разбрал това?

— Очевидно не, но тогава има много неща, които не съм разбрал още. — За момент погледите им се срещнаха и жаждата за власт в очите на пирата беше отвратително очевидна. Мирабел се показа с поднос бира и напълни чашата на Дерек. Тя му се усмихна сърдечно, като съвсем пропусна факта, че халбата на Грегър отдавна не е пълна с ром. Тя отърка малкото си задниче в рамото на Дерек, докато пълнеше чашата му, и въпреки че този допир трябваше да изглежда случаен, нямаше мъж в кръчмата, който да бъде излъган. Когато Мирабел се върна зад бара, Дерек показа, че връща вниманието си към Грегър с преувеличено усилие, с което трябваше да напомни на пирата кой бе привлекателният за жените… и кой не беше.

— Докъде бяхме стигнали? О, да… Исках да се срещна с Големия човек и ти имаше намерение да ми попречиш да го направя. — Дерек премести поглед от Грегър към Мирабел, след това обратно, сякаш бе невъзможно за него да отделя поглед от нея. С немалка завист Грегър наблюдаваше как Мирабел отвръща на тези погледи — в очите й се четеше открито желание. — Това, което предлагам, е просто — продължи Дерек със съвсем професионален глас. — Или ще се срещна много скоро с Големия човек, например утре или ще се задоволя, като купя Лорин и Сю Елън. Другите бяха обругани и омърсени от теб и твоите хора. Цената им пред моя клиент следователно се е намалила фатално.

Дерек видя, че Грегър още не е налапал въдицата, така че реши да заложи на болезненото чувство за достойнство у пирата и неговото желание, да се подмаже на Големия човек.

— Искам да се обзаложа, че ти това си казал на Големия човек, че разполагаш с купувач, които иска да плати добри пари за девет жени. Ти си направил това, защото си искал да шашнеш Големия човек и между другото аз ще бъда разочарован, ако Големия човек не е достатъчно представителен. Но какво ли ще направи той, ако разбере, че неговият единствен клиент на едро е решил да прави бизнес някъде другаде? Знаеш, че не си единственият клиент в това море. Приемам, че няма много като тебе в бизнеса на отвличането на бели жени и продаването им, но съм сигурен, че ако раздам достатъчно пари, мога да намеря някой друг, който да ми изпълни поръчките достатъчно бързо.

— Не и в тези води — отрони Грегър и бледите му очи бяха препълнени с омраза.

Дерек се усмихна хитро и вдигна рамене.

— Може би да, може би не. Както казах, ти не си единственият капитан в тези води, даже и да изхвърляш другите капитани в морето. — Дерек се наведе напред, подпрян на лактите си, беше усетил, че най-после бе поставил Грегър в неизгодно положение. — Но Големия човек не хваща вяра на хвалбите ти, нито пък аз. — Дерек неочаквано се изправи, като продължаваше да гледа в червенобрадия пират. — Или скоро ще се срещна с Големия човек, или си отивам. Пропилях доста много време тук и всичко, което може да оправдае това, са две приемливи жени.

— Не ме притискай прекалено, копеле такова — изсумтя Грегър.

— Само толкова, че да получа каквото искам — отговори Дерек, след това се обърна на пети и излезе от кръчмата, като чувствуваше как изпълненият с омраза поглед на Грегър сякаш пробива дупки в гърба му.

Дерек усещаше такава приповдигнатост, че трудно скриваше радостта си. Той се досещаше, че Грегър се е похвалил пред Големия човек за всичките продадени жени, и сега печелеше от залога пред себе си. Едвам се сдържаше да изчака да се върне в колибата, за да съобщи на Лорин, че много скоро щеше да знае къде се намира сестра му и след това те всички щяха да се завърнат вкъщи.

 

 

— Само стой с отворени очи и уши — прошепна Лорин на Сю Елън, докато стояха тревожни пред кръчмата. — Дерек няма да позволи да ни се случи нищо.

Сю Елън кимна, но Лорин можеше да познае, че тя таи съмнения.

Лорин също таеше съмнения относно Дерек. Беше погрешно според нея да предполага, че тяхната дълга, блажена, изпълнена с неподозирани вълнения любовна нощ доказваше, че той е честен човек. В същото време тя беше сигурна, че щеше да го обвини в двуличие, ако той не беше такъв, за какъвто се представяше. Разбира се, в един момент по време на тяхното любене Лорин се питаше дали той не е само един сладък съблазнител, способен да сподели страстта й. Но в течение на цялата нощ, когато той й шепнеше на ухото любовни слова, Лорин си спомняше не само неговото обичам те, но и безбройните обяснения в любов, отправени към гърдите й, очите й, устните й, косите й и всичко останало по нея — тя не усещаше нищо друго, освен страст и честност от негова страна.

— Всичко ще бъде добре — продължи Лорин тихо, така че пазачът Боунс да не може да я чуе. — Дерек ще осигури твоята безопасност.

Боунс изскочи, като държеше дълго копие със смъртоносен метален връх.

— Без приказки! — заповяда той, като размаха копието във въздуха и приближи зловещия му връх на опасна близост до златистата плът на Лорин.

— Ако не искаш копието да ти влезе в носа, предлагам да останеш на разстояние — каза Дерек със смразяващ глас, докато се приближаваше към Лорин и Сю Елън.

Боунс изгледа мрачно Дерек и се отдалечи от жените.

— Не трябва да бъдеш толкова настъпателен, Дерек — обади се Алдън Мичъл, като се появи до Дерек. — Човекът просто си върши работата, за която му плащам.

— Разбира се. Но аз пък закрилям стоката, която купувам. Това е същото, когато някой отделя време да обучава расови ловни кучета. Щом веднъж го научи да изпълнява заповеди и дори да прави неща, без да му се казва, кучето става доста ценно.

Алдън се изсмя, като закима глава и се потупваше по изпъкналия си корем.

— Ти си човек по вкуса ми, Дерек! — Алдън пристъпи към Лорин и Сю Елън, като ги заобиколи бавно. — Така, значи това са двете, които причиниха цялото безпокойство онази нощ.

— А, не и двете — каза Дерек, — само едната там. Онази с тъмните коси, която е с мен още от превземането на „Мис Малаки“, добре съм я тренирал.

— Това и виждам — протегна брадата си Алдън. — В очите й може да се забележи жив дух. Именно непокорните са тези, които са най-трудни за обучаване, но от тях излизат превъзходни фусти, щом веднъж разберат, че трябва да се подчиняват на господарите си.

Лорин така силно стискаше зъби, че челюстта я заболя. Как смееше Дерек да приказва по този начин! Да я сравнява с куче! Нямаше значение, че Дерек трябваше да говори по този начин, за да предразположи Алдън Мичъл. Може би даже беше наложително, но дали трябваше да придружава думите си с такава самодоволна усмивка на лицето?

Алдън приближи до Лорин и прокара опакото на ръката си по копринената дреха над гърдите й. Тя се задъха, но не направи опит да се защити.

— Да, тя, изглежда, е на път да бъде добре обучена — каза Алдън, като кимна одобрително. — Тя не иска да я докосвам и все пак не прави нищо, за да ми попречи. — Той погледна Дерек и след това Лорин. — Страхотно тяло, не мислиш ли?

— Превъзходно — съгласи се Дерек и въпреки че гласът му беше спокоен, Лорин можеше да забележи напрежението, което се показваше в студените му сини очи.

— Тя ще ти струва една-две бляскави лири, добри човече — засмя се дрезгаво Алдън. — А тази тук — и тя изглежда добре, нали? — Сега вече бе пристъпил към Сю Елън. Той хвана дясната й гръд и я притисна здраво, похотлива усмивка изкриви лицето му. — Сю Елън затвори очи, очевидно отвратена от човека пред нея, Лорин отправи молитва за новата си приятелка да издържи на всичко, породено от низките инстинкти на този човек.

Лорин погледна Дерек и за момент погледите им се срещнаха. Ще бъда силна, каза Лорин с очи. Но побързай, Дерек. Не оставяй това унижение да стигне твърде далеч!

— Ще започнем ли да обсъждаме цената? — попита Дерек Алдън, защото правилно бе прочел написаното в очите й.

— Ценя човек, който поставя бизнеса преди другите си интереси, независимо колко приятни могат да бъдат те — отговори търговецът на роби. — Имаш ли нещо против да преговаряме някъде в приемна? Смрадта на кръчмите винаги ми е била отвратителна, а целият този разговор възбуди ужасна жажда у мен. Аз съм докарал много интересно вино, което може да ти се стори забавно.

Алдън кимна към Боунс, който застана до Лорин и Сю Елън. Дерек се обърна въпросително към Алдън.

— Бизнесът е мъжка работа — обясни Алдън. — По ми е лесно да се концентрирам, като наоколо няма фусти. Не смяташ ли?

Дерек се усмихна хитро и кимна, но Лорин можеше да види, че съвсем не беше щастлив от раздялата си с нея и Сю Елън.

 

 

Дерек се настани удобно в мекия стол в изненадващо добре обзаведената бамбукова къща. Той прие чаша порто от Алдън и отпи, като показа с усмивка одобрението си.

Докато Алдън седеше в отсрещния стол, Дерек мислеше, че подобно чудовищно зло трябва да бъде заличено от света. Единственият възможен вариант за мир с човек като Алдън Мичъл можеше да бъде Картагенски мир — пълно унищожаване. Въпреки че Грегър беше откровено зло, на разбойническата му натура липсваше изтънчеността на Алдън, който беше несравнимо по-заслужаващ наказание.

— Колко робини ще са ти нужни? — попита Алдън, като разклати виното в чашата си и вдъхна аромата му със задоволство.

— Между десет и петнайсет — бе отговорът на Дерек — Но даже и повече, ако жените са от превъзходно качество. — Той се усмихна и в очите му проблесна приятелство. — Човекът, който ме е наел, има много дълбоки джобове, както и незадоволим апетит. Не се интересува колко ще плати, стига пороците му да бъдат задоволени.

— Точно човек, с когото се радвам да правя бизнес. Името му беше…

— Не съм ти го казвал. По доста очевидни причини той би желал да остане анонимен. — По лицето на Дерек се изписа забавление. — Някои хора в Англия и Европа могат да бъдат толкова е провинциални и винаги да се опитват да ограничават забавленията на другите.

— Разбирам точно какво имаш предвид. Подобна отвратителна намеса ме накара да дойда в тези острови. Тук човек може да се потопи в бизнеса и удоволствието, които са му по сърце, без някой да му наднича чинията.

Лицемерието в поведението на Алдън Мичъл не убягна от Дерек, комуто бе все по-трудно да устоява на желанието да използва камата си, за да сложи край тук и сега на царството на този господар на робството и терора.

— Що се отнася до двете жени, аз предлагам цена от трийсет датски крони за по-възрастната и сто крони за онази с непокорния дух и гарвановочерните очи.

Дерек бе изненадан от паричната единица. Той не очакваше да се пазарят в датски пари и не беше достатъчно сигурен как ще се осъществи сделката. Освен това цената за Лорин бе значително повече от онова, което той бе замислил първоначално.

— Трийсет крони са добра цена за едната, но сто са прекалено за другата. Моят човек има дълбоки джобове, но той не си ги е направил дълбоки, като е харчил глупаво. — Дерек се облегна назад и отпи от виното. Той имаше опит в бизнеса и бе имал много подобни на тези срещи, така че знаеше, че ако покаже твърде голям интерес към покупката на Лорин, цената й щеше да нарасне и неговите позиции в преговора да се влошат. — Нещо повече, той си пада особено по русите… белокожите руси, да бъда по-точен. Имаш ли нещо подобно да ми покажеш?

— Да, имам.

Беше трудно за Дерек да сдържи вълнението си. Означаваше ли това, че след цялото това време най-после беше пред прага да открие сестра си Аманда. Когато Алдън се изправи, Дерек го последва малко прекалено бързо и насила се накара да изглежда незаинтересован.

— Разполагам с няколко фусти недалеч оттук — продължи Алдън, като потупваше дебелия си корем, така доволно, че раздразни Дерек. — Една карета ще ни закара дотам. Ти не бързаш специално да се върнеш в тази малка колиба, която си наел, нали?

— Ни най-малко. Но когато наех това място, не знаех, че могат да се наемат подобни и на това.

Дерек се прокле наум, че е пропуснал местонахождението на пленените жени, и новината, че те бяха държани на острова, подсили опасенията му, че е чужденец на този остров и винаги ще бъде такъв без значение колко дълго или старателно го претърсва за отвлечената си сестра.

Алдън се усмихваше и поклащаше глава, очевидно доволен, че англичанинът хареса временната му квартира, когато е извън къщи.

— Аз бих те поканил в къщата си на Сейнт Луцифер, но моето уединение е много ценно за мен. Уединение, това е нещо толкова уязвимо, колкото здравето и щастието. Ако човек не е в състояние да се уедини, тогава той наистина не притежава нищо.

Дерек последва Алдън навън, като мислеше каква ли ще е причината, поради която Алдън толкова ценеше усамотението си. Без съмнение той се наслаждаваше на неща, на повечето от които доброто общество не само се мръщеше, но и вкарваше хора в затвора заради тях.

— Къде е Лорин? — попита Дерек уж случайно, когато те се върнаха при входа на „Летящата гарга“.

— Лорин ли? Онази изваяната, с гарвановите очи, та ли?

— Ъхъ.

— Наредих на Боунс да се погрижи за нея и за другата.

Дерек искаше да настои за по-точен отговор. Никак не му харесваше да не знае къде е Лорин, но се задоволи само да отговори по друг начин:

— Чудесно. Та тя още не е съвсем обучена и аз не съм сигурен, че няма да офейка дори и при половин възможност. Обучението й ще отнеме още някоя и друга седмица. След това ще бъде съвършена.

— Ти си пестил камшика, Дерек — засмя се глухо и безжизнено Алдън, — ето защо толкова дълго я обучаваш! Нашибай я с дръжката на камшика или нашари задника й с колана си — това ще й покаже кой е господарят.

Алдън щракна с пръсти и каретата затрополи откъм ъгъла зад кръчмата, после спря пред тях. Беше малка и с бедна екипировка, но във всеки случай беше степен отгоре над останалия транспорт на острова. Дерек похвали Алдън за това, въпреки че мислеше, че и мъртъв не биха могли да го качат в подобен превоз, ако се намираше в Лондон.

Те се друсаха по набразден с кози следи път, преди да стигнат малка колиба. Имаше вид, като че ли някога е била място за увеселение. Беше ли възможно Аманда да е толкова близо до него през цялото време? Стомахът го присви само при мисълта, че Аманда живее в подобна занемарена обстановка. В сърцето си знаеше, че ако сестра му беше вътре и той имаше възможност да убие Алдън, щеше да го направи веднага.

Като извади дълъг ключ от вътрешния джоб на връхната си дреха, Алдън отвори огромната ключалка. Когато Дерек застана близо до колибата, той забеляза, че прозорците бяха с решетки също като на затвор. Той можеше да подуши щипещата миризма от пот, пикоч и страх с отварянето на вратата. Дерек скръсти ръце пред гърдите си и по този начин плъзна дясната си ръка отвътре на дрехата си, като стисна дръжката на острата като бръснач кама, която бе прикрепил под лявата си мишница.

Вътре се намираха дванайсет жени. На пода бяха разпръснати дюшеци, което, изглежда, беше единственото уважение към удобствата на цивилизацията от страна на Алдън. След бърз поглед Дерек разбра, че Аманда не се намираше там, втори поглед разкри, че нито една от жените не беше много млада или много красива.

Ако Алдън притежаваше Аманда, нямаше да я държи в тази мръсотия — не защото не беше достатъчно зъл за подобно нещо, а защото щеше да знае, че я отнася към привлекателна и доходоносна жена като Аманда просташки, беше проява на лош бизнес.

— Ако това е най-доброто, което можеш да предложиш, страхувам се, че ми губиш времето — отрони Дерек ледено. — Нещо повече, ако това е начинът, по които ти се отнасяш със стоката си, чудо е, че остава изобщо нещо за продан.

Един мускул затрептя на челюстта му. Той иска да помогне на тези жени, но знаеше, че не е в състояние, и яростта от неговата безпомощност увеличи отвращението му от Алдън. Дерек се обърна и излезе от малката колиба, а лицата на изплашените жени се врязаха с ужасна сила в съзнанието му. Дерек заобиколи каретата, и дългите му крака го понесоха бързо към „Летящата гарга“. Не беше изминал и трийсет ярда обаче, и Алдън му извика да спре.

— Надявах се да се отърва от някои ненужни предмети — обясни Алдън, като се усмихваше, сякаш всичко това беше негова обичайна бизнес практика, а Дерек беше този, който не разбираше правилата на истинския бизнес. — Сигурно човек с твоя занаят може да разбере това.

— Времето ми е ценно каза Дерек, беше му все по-трудно да изгони дори за малко от съзнанието си ужасната гледка, която представляваха тези жени в малката изолирана колиба-затвор. — Сега или ми показваш най-хубавите фусти, които имаш за продан, или ми казваш кой притежава подобна стока, с която ще мога да отговоря на изискванията на моя клиент. Кажи ми едно име и аз ти обещавам, че ще получиш добра комисиона.

С думите си не възнамеряваше да нагруби Алдън, но очевидно точно това стана и Дерек се чудеше дали не бе позволил гневът на този човек да стигне много далече. След жертвите, които бе направил, за да спаси сестра си, мисълта, че може да се провали точно сега, висеше като анатема над всичко, в което вярваше.

— Ти работиш за богат човек, Дерек, и аз разбирам това. Но това, което ти трябва да разбереш, е, че ти самият не си богат човек, а само работиш за такъв. Също както хората, които работят за мен, не са богати, въпреки че работят за богат и силен човек. — Гласът на Алдън се сниши до шепот: — Аз ще ти доставя каквото поискаш. Но никога не ме нагрубявай с намеци, че има някой друг на тези острови, който притежава повече власт от мене. — Алдън погледна втренчено в леденосините очи на Дерек, докато двамата вървяха. — Това би било фатална грешка.

Дерек кимна в съгласие. Така, значи неговото его наистина беше подложено на изпитание, помисли си той, като не бе ни най-малко притеснен от заплахата. По някакъв начин трябва да впрегна това да работи срещу него.

Алдън Мичъл внезапно смени настроението си и отново се превърна в очарователен бизнесмен. Той се смееше с Дерек, докато вървяха, а каретата ги следваше. Разказваше непрекъснато нецензурни и открито неприлични анекдоти, на които Дерек по задължение също се смееше, въпреки че ги намираше съвсем лишени от хумор.

— Погледни тази фуста — посочи му Алдън, когато те стигнаха до „Летящата гарга“.

Млада руса жена, облечена като робиня, стоеше с отпуснати ръце и сведена глава.

Алдън се приближи до младата жена и нави една от къдриците на меденорусата й коса около пръста си.

— Тя може да накара кръвта ти да заври, какво ще кажеш?

— Така е — отговори Дерек, като мислеше за Лорин и знаеше, че тази жена не можеше да се сравни с нея. — От твоята частна стока ли е?

— Да, приятелю. Мисля за нея като за временен заем, отпуснат от мен, знак на добра воля между двама бизнесмени. Аз трябва да се отдам за известно време на други занимания, а жената ще ти помогне да се позабавляваш. Много скоро ще ти покажа такава колекция, която ще задоволи всяко желание на твоя работодател.

Алдън се изсмя и Дерек се присъедини към неговия смях, но дълбоко в себе си се тревожеше за Лорин и се чудеше защо не е виждал Боунс скоро.