Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (24)

Двадесет и четвърта глава

Вятърът бързо се усилваше и Дерек усещаше мириса на дъжд във въздуха. Някъде в себе си той благославяше приближаващата се буря. Тя щеше да затрудни преследвачите им. Но щеше да стане и по-опасно да излязат в морето. Втората лодка, която бяха намерили, изглеждаше здрава и бе достатъчно малка, за да я управляват, но в същото време щеше да побере жените и него.

— Планът ми е следният — каза Дерек, като събра жените около себе си. — Искам тази вечер да тръгнем на запад към Сейнт Томас. Няма как да разбера колко силна ще бъде тази проклета буря, но мога да се обзаложа, че ще е силна. Морето няма да е най-сигурното място, когато тя най-после връхлети. Но вятърът духа на запад, тъй че имаме някакъв шанс.

Също като брат си Аманда бе израсла, изучавайки схемите на ветровете, свързани с различните търговски интереси на семейството, затова добави:

— Да. Ако бурята наистина връхлети, и то с все сила това всъщност ще ни помогне, защото ще ни блъсне към Сейнт Томас.

Дерек се усмихна:

— Вярно е. Веднъж да стигнем до Сейнт Томас, там има няколко града, където можем да намерим убежище. Алдън Мичъл е силен на Сейнт Луцифер само защото са съвсем рядко населени. На Сейнт Томас има правителство, правни кантори, закони… не можеш да бъдеш самопровъзгласил се бог в едно цивилизовано общество.

Шантел сви рамене и каза:

— Аз съм с вас, където и да отивате.

— Аз също.

Лорин и Аманда се спогледаха. Аманда бе свикнала на този вид преклонение към брат й, но Лорин не беше, а и Дерек не бе й обърнал много внимание, след като я видя облечена в онази възмутителна рокля, дадена й от Алдън Мичъл.

Те се отблъснаха, като Дерек стоеше на кормилото. Няколко минути след като се бяха насочили към Сейнт Томас, чуха силни викове на собственика на лодката, който ги проклинаше. Зъбите на Дерек блеснаха в тъмнината, когато се усмихна, и Лорин тихичко изрече някакво проклятие, защото й се искаше той отново да я дари с усмивка, както в малката колиба с пръстения под, където тя бе дала воля на любовта си към него. Жалката платноходка се килна на една страна и Дерек помисли, че Сю Елън ще изпадне. Като с усилие удържаше руля, Дерек се бореше с бурята с цялата си сила и умения, които притежаваше.

Бурята бе връхлетяла със смайваща сила точно както бе предвидил той. Бе подозирал, че ще е голяма буря, но се оказа, че силно я бе подценил.

Първо ги настигна вятърът и заподхвърля лодката с такава сила, че Дерек се видя принуден да спусне платната. Едва бе успял да направи това, когато вълните се заиздигаха високо над тях. Дъждът се спусна като стена и заплашваше да напълни лодката. Лорин и Шантел изтребваха колкото можеха вода с двете кофи, които имаше на борда, но за всяка кофа изхвърлена вода дъждът изсипваше две.

Ако това беше английска лодка със същата големина, Дерек бе сигурен, че щеше да се е продънила и потънала. Поплавъците предпазиха лодката от пробиване поне десет пъти и въпреки че се нуждаеше от цялата си умствена и физическа сила, за да се бори с бурята, лорд Дерек Йорк като истински предприемач не можа да не изчисли печалбите от въвеждането на подобно нещо в Европа.

Часовете се нижеха един след друг, а облаците скриваха звездите и Дерек вече не знаеше накъде ги носят вълните и вятърът. Ако бе на запад, щеше да е прекрасно, ако ли не, беше му все едно. Сега само искаше да оцелее след бурята. Сутринта щеше да определи къде се намират по местонахождението на слънцето.

Жените продължаваха храбро да се борят с бурята, въпреки че бяха мокри до кости и смъртно уморени. Шантал и Аманда повръщаха и само изобилието от прясна дъждовна вода ги предпазваше от пълно обезводняване.

Една огромна вълна, дошла отзад, високо издига после я хвърли обратно в морето, като че не бе нищо. Десетки литри вода се изсипаха в лодката и с нова сила Лорин се зае да изхвърля кофа след кофа.

Дерек наблюдаваше как Лорин трескаво изхвърля вода, с развята тъмна коса, полепнала на главата й и разпиляна по раменете. Мократа памучна рокля прилепваше по тялото й, не скриваше нищо и Дерек си спомни как бе изглеждала тя, когато бе влязъл в харема, и как мразеше Алдън Мичъл, защото мръсникът бе видял Лорин в този вид.

Но дали само я бе гледал? А и Аманда? Тя също бе неприлично облечена, но това не го бе разтревожило толкова много. Сега това го караше да се чувствува виновен.

Ами ако Лорин е бременна? Дерек никога нямаше да разбере чие е детето — на Алдън или негово, щеше ли да живее с мисълта от кого е детето на Лорин? И всеки път, когато я докоснеше, щеше ли да се пита дали в този момент тя — не мисли за Алдън?

Дерек съвсем не се тревожеше, че Алдън е успял да възбуди у нея желание. Това бе смешно дори да си го мисли. Но щеше ли споменът за Алдън да й попречи да изпита наслада, когато я докоснеше Дерек?

„Мили боже — помисли Дерек, като гледаше как Лорин се напряга под тежестта на една кофа с вода, — тя има повече смелост от петима мъже, взети заедно!“

Една вълна се блъсна в кърмата на лодката, събори Дерек върху кормилото и му изкара въздуха. Той избърса солената вода от очите си и бързо провери дали някоя от жените не е паднала през борда, а вълните продължаваха да се удрят в лодката.

Лорин се загледа в него, приклекнала до ръба на лодката, с кофа в ръце. Погледите им се срещнаха. Не трябваше да казва нищо, за да го попита: „Промениха ли се чувствата между нас?“

Дерек знаеше, че няма да е прав, ако извърне поглед. Съзнаваше, че щеше да го разбере неправилно. Но не можеше да продължи да гледа тъмните й питащи очи. Когато най-после се реши отново да я погледне и така да й каже, че я обича и винаги ще я обича, каквото и да се случи, Лорин вече бе заета с изхвърлянето на вода.

С усилие насочи вниманието си към сестра си. Аманда бе смъртно бледа. Тя първа бе започнала да повръща от люшкането на лодката, а бурята продължаваше и тя, изглежда, скоро нямаше да се съвземе. Въпреки че не желаеше да пълни стомаха си с каквото и да било, Дерек я подканяше от време на време да пие от дъждовната вода.

„Тя е силна. Мама и татко ще се гордеят с нея. Като се върне в Лондон, ще бъде звездата на сезона и всички ще научат за приключенията й.“

Докато си мислеше така, Дерек разбираше, че Аманда нямаше да може да разказва за някои от приключенията си, а също и че преди да изпълни задачата си на Вирджинските острови, ще трябва да очисти света от Алдън Мичъл, Грегър и от колкото се може повече от пиратите на „Неверник“.

Друга разбесняла се вълна повдигна лодката, после я захвърли обратно в морето. Сю Елън, която едва не изпадна предния път, сега се намери на ръба. Тя щеше да падне извън борда, ако Лорин не я бе хванала за глезена и не бе я удържала.

— Бурята няма да продължи още дълго! — Дерек се опита да надвика грохота на вятъра и разбиващите се вълни. Всъщност той нямаше как да знае колко още ще вилнее бурята. — Само се дръжте! Ще се оправим!

Лорин отново го погледна, а тъмните й очи пак отправиха въпроса си към него.

„Да — питаше тя, — ние ще оцелеем, но ще оцелее ли любовта ни?“

Дерек присви зачервените си, подути от солената вода очи и се взря в непрогледната нощ. По гърдите си имаше синини от непрестанното блъскане в кормилото. Раната вече не кървеше, но краищата й бяха побелели и подпухнали. Коричката от съсирена кръв бе паднала.

Той едва виждаше Шантел, застанала на кърмата. Сю Елън бе направила всичко, което бе по силите й, но сега лежеше на дъното на лодката и всеки момент щеше да изпадне в безсъзнание от обезводняване и изтощение. Шантел все още намираше сили да изхвърля по някоя кофа вода. Лорин продължаваше да работи с всички сили.

— Виждате ли — започна Дерек, като се опита да надвика грохота на бурята.

Думите му внезапно бяха прекъснати, когато кърмата се разби в някакви скали. Ударът хвърли Дерек върху кормилото. Чу се звук на чупещо се дърво. Като че в отговор изпукаха собствените му ребра. Последната му мисъл бе изпълнена с гняв и разочарование, че не бе успял да върне сестра си в Лондон, да спаси останалите жени и преди всичко да покаже на Лорин колко много тя значеше за него.

 

 

— Ако не ги намерите, по-добре не ми се мяркайте пред очите — тихо каза Алдън Мичъл на Грегър, докато стояха на плажа. „Неверник“ бе закотвен на безопасно разстояние навътре в морето и очакваше своя капитан и екипажа. — А ако не се върнеш, аз ще те намеря. Това море е малко за двама господари, Грегър, запомни това. Ти ще притежаваш морето, а аз — земята… но само докато те оставя да живееш.

Известно време двамата мъже се гледаха неподвижни с нескрита омраза. Грегър щеше да убие всеки друг за такива думи. Но Алдън Мичъл предизвикваше такъв сковаващ страх, че Грегър прие заплахата мълчаливо и без предизвикателства.

— Ще намеря копелето и всичките му кучки — отвърна Грегър. — Ако морето не ги е погълнало, аз ще ги намеря.

— Опитай на Сейнт Томас. Там за пръв път срещнах англичанина. Ако бурята не го е убила, го е отнесла именно там.

Точно в този момент се появи Боунс, прокашля се, за да привлече вниманието им и да ги предупреди, че не са сами.

— Какво? — изръмжа Грегър.

— Кап’тан Грегър, сър, един от местните казва, че се опитал да спре англичанина да не му открадне лодката. Казва, че с него са били само четири жени.

Грегър замислено хапеше устните си. Той нямаше доверие на тукашните хора, но му изглеждаше малко вероятно доброволно да дадат лодка на Дерек.

— Поразпитай го още. Сигурно лъже. Всички тук винаги лъжат, когато могат.

— Вече го разпитах още, кап’тане. Не мога да го разпитвам повече.

— Защо?

— Щото ня’а език — отговори Боунс и личеше, му е трудно да не се ухили. — Отрязахме му езика, защото нямаше какво повече да каже. После му разпорихме и търбуха.

Грегър махна с ръка и Боунс бързо изчезна, сигурен, че бе зарадвал капитан Грегър и Господаря.

Когато отново останаха сами, Алдън каза:

— Държа в ръцете си повечето полицаи и политици на Сейнт Томас. На всички им плащам да стоят настрана от работите ми. Но все още не съм ги купил всички, а това значи, че Дерек може да ни създаде такива неприятности, че да увиснем на въжето за това. Помисли за това, Грегър, помисли повече за това. Помисли как ли се чувствува човек с въже на шията.

Алдън Мичъл обърна гръб на капитана на пиратите и тръгна към празния харем, който бе всичко, което му бе останало. Нямаше дори един роб, на когото да си изкара яда.

 

 

Дерек се събуди пръв. Лежеше, върху витлото на откраднатата разбита лодка. Тялото го болеше и бе сигурен, че ребрата му са счупени.

Скоро от изток щеше да се покаже слънцето. Първите розови лъчи вече осветяваха небето. Морето бе тихо, дори спокойно. Минаха няколко секунди, докато Дерек се опомни.

Четирите жени все още бяха в лодката, Дерек се изправи на крака и първо отиде при Лорин. Тя лежеше настрани в безсъзнание, с глава върху лявата й ръка, потреперваше едва-едва. Дерек махна мокрите коси от челото й. Кожата й бе студена и лепкава. После постави ръка на шията й и бързо напипа пулса. Туптенето бе силно и равномерно. Дерек се усмихна.

— Най-силната жена, която някога съм познавал — тихо каза той.

Прекрачи Лорин и отиде при Аманда. Дори в безсъзнание, тя продължаваше да стиска кофата, с бе изтребвала водата. На лявата й буза имаше тъмна синина, която се открояваше на бледата й кожа, но иначе изглеждаше добре. Пулсът й бе равномерен, но не много силен.

Дерек вдигна глава и за първи път, откакто бе дошъл в съзнание, се огледа наоколо. Лодката се бе лъснала в огромни скали на около петдесет метра от брега, за който Дерек се надяваше да е Сейнт Томас. Огромните камъни, или по-точно два от тях, бяха разцепили корпуса на лодката, но по волята на съдбата също я бяха заклещили. Това хрумване бе единственото, което ги беше спасило.

Дерек насочи вниманието си към Шантел и Сю Елън. Шантел, която стоеше на носа, когато се блъснаха в скалите, си бе счупила дясната ръка. Дерек бе почти сигурен в това, като съдеше по подутата й ръка. Ако искаше тази ръка да й служи и в бъдеще, трябваше колкото се може по-бързо да я заведе на лекар. Той беше виждал какво става с хората, когато имат гангрена, и не искаше това да се случи с Шантел.

Като се изключеха многобройните синини и порязвания, Сю Елън бе оцеляла, въпреки че бе в безсъзнание по време на сблъсъка.

— Направо е чудо, че не умряхме всички — тихо промълви Дерек.

Отзад се чу гласът на Лорин:

— Защо си толкова сигурен, че не сме?

Дерек се хвърли към нея, като заобикаляше разнебитените останки на корпуса на лодката. Коленичи до нея и взе лицето й между дланите си, за да я погледне дълбоко в очите. Загрижеността му за Лорин го караше да забрави собствените си счупени ребра.

— Как се чувствуваш? Боли ли те някъде?

— Навсякъде ме боли — отговори Лорин и отблъсна ръцете му.

Тя извърна очи. Нямаше нужда да си спомня за подозренията му, а нежната му загриженост само й напомняше какво си мислеше за нея, откакто Алдън Мичъл я бе пленил.

— Къде сме? — попита Лорин, като се оглеждаше наоколо. Видя брега само на петдесет метра от тях и ахна. — Били сме толкова близо и не сме успели да стигнем? — възкликна тя.

— Имаме късмет, че всички сме живи — напомни й Дерек.

Като изстена от болка, Лорин се изправи на крака.

— Сигурно си прав, но все пак, ако Бог искаше да сложи нещо на пътя ни по време на бурята, щеше да е много по-мило да постави онзи мек пясъчен бряг вместо тези скали.

Поведението на Лорин подсказваше на Дерек, че тя не се опитва да скрие болката си, за да изглежда смела. Също като успокоително лекарство през тялото му премина чувство на облекчение, което премахна болката и потисна страха, който бе твърде силен, за да издържи той още дълго.

С малко помощ Сю Елън дойде в съзнание. Едва тогава Дерек откри, че лявото й коляно е силно подуто. Тя можеше да се изправи на крака и да стои така, но щеше да се нуждае от помощ, за да върви, защото нараненото коляно не можеше да поеме тежестта й.

— Ако можете, измъкнете ме на брега, а после ме оставете — смело каза Сю Елън на групата корабокрушенци на борда на това, което бе останало от рибарската лодка. — Когато откриете някакво село, можете да изпратите някой за мен.

— Не — властно каза Дерек, като накара всички жени да го изгледат въпросително. — Щом като стигнахме дотук заедно, ще можем да стигнем заедно и до края. Аз ще ти помагам да вървиш. Ако не е достатъчно само да се облягаш на мен, ще те нося.

Лорин и Аманда, които познаваха Дерек най-добре, се спогледаха. Когато беше в подобно настроение, най-добре бе човек да прави каквото му казва. Той изгледа всяка жена поотделно, като че ги предизвикваше да му се противопоставят, да кажат, че дори той няма достатъчно сили — поне след всичко, което се бе случило през последните двадесет и четири часа — да занесе Сю Елън до най-близкото село.

— Намерете нещо, което да се държи над водата, за да стигнете по-лесно до брега — каза Дерек, загледан на изток, откъдето бяха дошли. Там далече небето бе лазурносиньо. Той разпозна признаците — задаваше се нова буря. Трябваха им часове, за да стигнат на Сейнт Томас, а бурята щеше да се разрази след дванадесет-петнадесет часа и когато стигнеше острова, щеше да причини големи разрушения.

Събраха всичко, което можаха, като взеха онези отломки, които се държаха на повърхността на водата, а после на група стигнаха до брега. Ребрата на Дерек, както подозираше той, не бяха счупени, а само пукнати. Той се изплю и с облекчение видя, че в слюнката му няма кръв. Ако ребрата му бяха счупени, той със сигурност щеше да изкарва кръв от дробовете си.

Вече стъпили на брега, Дерек отново огледа морето. „Неверник“ не се виждаше никъде, нито пък някой друг кораб, но той знаеше, че някъде там Алдън Мичъл ги следваше по петите. Естествено бе да отидат на най-близкия населен цивилизован остров. Но това знаеше не само Дерек, но и Алдън Мичъл.

— Ще се справим с гадното копеле — прошепна Дерек и се обърна към жените.

— Той все още е жив — тихо каза Шантел, като внимателно постави счупената ръка върху скута си. — Ти обеща.

— Засега е жив. Веднага, щом като заведем теб и Сю Елън на лекар и намерим хотел, господството Алдън Мичъл ще стигне до подходящия си, отвратителен край.

Лорин затвори очи и извърна глава. Въпреки че желаеше Алдън Мичъл да умре (а според нея той не заслужаваше да живее), искаше й се друг човек, да заеме със залавянето на този луд човек. Лорд Дерек, когото тя искаше да познава и да обича, нямаше да преследва човек, както един убиец преследва жертвата си.

— По-добре да тръгваме — каза Дерек, като само за миг срещна погледа й и видя неодобрението в очи й — Той ще ни последва, а аз искам пръв да разкажа случилото се на полицията, преди той да се е намесил.

Ръка за ръка, като тези, които можеха да вървят помагаха на останалите, те оставиха осеяния с отломки бряг и се насочиха към вътрешността на острова.

 

 

— Съдбата ни се усмихна — прошепна Аманда, докато оглеждаше малкия, но изключително чист кабинет.

— Това е просто за разнообразие — отговори Лорин. После, тъй като не искаше да бъде твърде черногледа, особено след чутите успокоения за коляното Сю Елън и ръката на Шантел, тя добави: — Най-лошото е зад гърба ни. Занапред ще ни е по-лесно.

Петимата корабокрушенци бяха намерили един тесен изровен път и бяха вървели по него, докато стигнаха пред една двуетажна бяла дървена къща с европейски прозорци. Една табела гордо съобщаваше, че тук са жилището и кабинетът на д-р Уилърд Уилямс.

Докторът бе възрастен, любезен, компетентен човек.

След като Дерек пусна една от малкото си останали златни монети в джоба на доктора, Уилямс огледа раните на Шантел и Сю Елън и заяви, че двете жени трябва за няколко дни да останат при него, за да е сигурен, че няма да има инфекция.

— Каквото решите, че е най-добре — бе казал Дерек.

След като се бе погрижил за по-сериозните наранявания, д-р Уилямс настоя да прегледа Лорин, Аманда и Дерек. Тъй като бе тактичен човек, той не попита какво правеше Дерек с тези четири жени или как бяха получили тези рани, но погледът му показваше, че той определено не одобряваше това.

— Къде сме? — най-после попита Дерек, когато незабавната нужда от медицинска помощ бе задоволена.

Д-р Уилямс го изгледа учудено.

— Искам да кажа, на кой остров? Бяхме в една лодка. Имахме неприятности — уклончиво отговори Дерек.

— Сейнт Томас — възрастният доктор изгледа Дерек така, сякаш той лично бе виновен за раните на всички и дори може би за бурята. Той не обичаше да вижда да нараняват жени и особено когато имаше толкова много жени — само с един мъж.

— Докторе, може би знаете къде бих могъл да намеря хотел за мен и моите… — Дерек не знаеше как точно да нарече Аманда и Лорин. Нищо не му се виждаше достатъчно подходящо и след малко той завърши с „приятели“.

— Има няколко хубави хотела — отговори докторът, като поглеждаше над рамките на доста дебелите си очила и мълчаливо изказваше неодобрението си към появата на Дерек с две полуголи жени. — Разбира се, това ще струва пари, а и ще трябва да купите по-хубави дрехи за дамите. В града има жени, които шият за богатите европейки. Обърнете се към тях за необходимите ви неща. — Докторът изгледа Дерек, присвил очи. — Това, което се случи тук, млади човече, си е само между нас двамата. — Той дръпна Дерек настрана, зад една завеса, така че да разговарят само като мъж с мъж. — Ако бях на ваше място, много щях да внимавам с кого разговарям. На този остров е хубаво да се живее. Харесвам съседите си, които са били родени тук, и онези, които не са били родени тук. Но мога да ви кажа следното: никой няма да стои безучастно и да гледа как един мъж има четири любовници едновременно.

— Д-р Уилямс, добри ми господине, останали сте с погрешно впечатление. Не е…

— Не ме прекъсвайте, млади момко! — строго каза докторът, като поклати пръст срещу Дерек. — Казвам това само за ваше добро. Вземете двете със себе си, другите две оставете тук. Аз ще се погрижа за тях.

Дерек искаше да обясни, че няма четири любовници, но съзнаваше, че никакви обяснения нямаше да задоволят добросърдечния, но досаден доктор. Д-р Уилямс щеше да вярва в това, в което вярваше, и Дерек не можеше да каже нищо, което да промени мнението му.

— Благодаря ви, докторе — най-после каза Дерек и здраво стисна ръката му. — Много благодаря за всичко, което направихте за мен.

Отново леко укорително, докторът отговори шепнешком:

— Правя го заради младите жени, не заради вас млади човече! — Погледите им се срещнаха. — Селото е надолу по пътя. На тази улица ще намерите два хотела, а близо до брега има още един.

— И в селото има полицай?

— Разбира се, че има. Не сме варвари.

Лорин, Дерек и Аманда набързо се сбогуваха с Шантел и Сю Елън, а после напуснаха малката клиника с нов ентусиазъм и енергия, сигурни, че най-лошото вече е минало.