Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (27)

Двадесет и седма глава

На своите тринадесет години Реналдо не беше съвсем сигурен какво точно ще му донесе тази новина, но беше убеден, че ще получи достатъчно, за да купи храна за цялото си семейство. А баща му щеше да се гордее с него!

Отломките от платноходката сами по себе си не бяха нещо необичайно или ценно за Реналдо. В топлите, бурни води на Карибско море малките лодки често се разбиваха в скалите. Това се случваше особено често по време на буря като през последните две нощи. И пристигането на непознатите не беше чак толкова странно, тъй като в селото често спираха кораби. Но появата на чужденци, които не носеха никакъв багаж и си купуваха изискани дрехи срещу златни монети, заедно с наскоро откритата, разбита лодка, а и внезапното пристигане на Големия господар и капитан Грегър на Сейнт Томас в един и същ момент — това бе новина, за която полицаят със сигурност щеше да плати добри пари!

Реналдо отново похлопа с малките си, тъмни кокалеста на очуканата врата. Виждаше как Йонас лежи върху леглото в килията, която му служеше и за жилище. Той тихо похъркваше, а Реналдо знаеше, че не бива да го буди, като го раздруса за рамото. Последния път, когато беше направил това, Йонас така силно го бе изритал отзад, че едва не го бе съборил на земята.

Той отново почука на вратата толкова силно, че го заболяха кокалчетата, но най-после Йонас изпъшка и се преобърна настрана.

— Г-н Йонас! Г-н Йонас! Имам нещо за вас!

Йонас примигна няколко пъти, после седна в леглото. Беше бесен, очите му гледаха безмилостно. Искаше му се да сграбчи селянчето и да го подмята из стаята за това, че го беше събудило, Но Реналдо му бе съобщавал много интересни и доходни неща, тъй че Йонас бе склонен да се въздържи, поне за момента.

— Надя’ъм се, че има за к’во да ме будиш, момче — изръмжа Йонас. Направи няколко кръгови — движения е главата си, за да се раздвижи малко. Защо сутрин се чувствуваше все по-лошо и по-лошо?

— Сигурен съм, г-н Йонас! За вас — само най-доброто, г-н Йонас. — Малкото, мургаво лице на Реналдо грееше от вълнение и само мъничко безпокойство. Новината, която носеше, нямаше да струва нищо след час, дори по-скоро. — Много важно е за вас, г-н Йонас!

Йонас най-после пусна момчето да влезе и след като една монета смени собственика си, Реналдо разказа как Големия господар пристигнал заедно с капитан Грегър. Разказа и за злото човече Боунс. Макар и да не бе гениален, Йонас имаше достатъчно ум в главата си, за да проумее, че има възможност да спечели. Улесняваше го фактът, че Големия господар му идваше на крака.

— Хайде махай се, момче — бутна той момчето към вратата. — И на никой ни дума за т’ва или ш’си изпатиш. Ясно ли е?

— Да, г-н Йонас, да! — отговори Реналдо, стиснал здраво припечелената монета в ръка.

Лорин се събуди от граченето на някаква непозната, тропическа птица. Тя се усмихна сънено, положила глава върху ръката на Дерек. Цялата нощ бяха спали заедно с Дерек, обвил ръка около нея.

Възможно ли беше такова доволство? Лорин размишляваше. Да се събудиш до мъжа, когото обичаш, стоплена, спокойна и в безопасност… Това беше най-нежното чувство, което Лорин някога бе изпитвала и то и даваше усещането за вътрешно спокойствие.

Тя се обърна към него и леко сложи ръка на корема му. Той дишаше бавно. Русата му коса беше разбъркана и му придаваше небрежен вид, който много й харесваше.

Тя си спомни за изминалата нощ и поруменя от смущение. Наистина ли се бе държала толкова разпуснато в прегръдките му? Никога досега желанията й не бяха ставали толкова настойчиви. Колко ли пъти Дерек я беше довеждал до ръба на чувствената самозабрава, а после и зад него? Четири пъти, може би пет? Беше го правил с ръцете си, с устата си, с неуморната си мъжественост, като я забиваше дълбоко в тялото й.

Лорин притвори очи, като разсъждаваше за всичко, което бе правила през изминалата нощ, и за това какво ли мисли за нея Дерек сега. Със сигурност не можеше да я обича по-малко заради разпуснатостта й. Ако не беше той, едва ли щеше да открие, че е способна да усети такива неща!

Още по-приятен бе споменът за предложението да се омъжи за него. Когато най-после бе превъзмогнал колебанията си и бе казал „обичам те“, той бе станал съвсем друг. Повтаряше й, че я обича, че винаги ще я обича и че веднага, щом като стане възможно, ще се ожени за нея.

— Ще говоря с баща ти — бе казал той в един от миговете, когато си почиваха, изтощени от любов. — Той ще разбере, че те обичам много и че просто трябва веднага да се оженим. Като съдя по това, което си ми разказвала за него, мисля, че ще ни разбере.

— Аз пък знам, че баща ми би те одрал жив, ако научеше какво сме направили! — Лорин весело се засмя и по-силно се притисна към него. — Но не се притеснявай, няма да позволя на татко да ти стори нещо лошо. Просто ще му кажа, че вече съм компрометирана жена и трябва да разреши веднага да се оженим, ако не иска репутацията му завинаги да остане опетнена. — Лорин отново се засмя. — Сега вече не можеш, да отстъпиш, защото наистина ще те убие.

После и двамата започнаха да се смеят и някъде по време на този смях страстта им отново разцъфна. Любиха се с почти детинска невинност. Двама млади хора, които не слушат и предизвикват родителите си.

Като си спомни всичко това, Лорин въздъхна и си помисли за всичките прекрасни нощи, на които щяха да се наслаждават с лорд Дерек Йорк. А когато станеше негова съпруга, как ли щеше да се казва? Дали щеше да има титла? Лейди Йорк? Лорин се усмихна.

Добре звучеше! Лейди Лорин Йорк.

Топлината на голото му тяло до нея като че се бе променила. Вече не я успокояваше, а я възбуждаше. Вече не й стигаше да размишлява за преживяванията през изминалата нощ, а искаше да има нови, на дневна светлина.

Дяволито усмихната, Лорин се отдръпна от Дерек, за да го разглежда по-добре, и внимателно махна тънкия чаршаф, който закриваше тялото му. За своя изненада забеляза, че в съня си Дерек бе крайно възбуден, а тялото й потръпна от това откритие.

Раната върху гърдите му, изглежда, заздравяваше добре. През изминалата нощ, когато бе изпаднала в самозабрава, Лорин бе драскала гърдите му и силната болка бе разкривила лицето му. После бяха свалили превръзката, за да проверят дали раната не се е отворила. След като бяха видели, че нищо такова не се е случило, двамата бяха продължили да се любят, но този път Лорин внимаваше как го докосва и се чудеше какво ли трябваше да стане, за да не желае бъдещият й съпруг да се любят.

Тя дръпна чаршафа по-ниско, като поглъщаше с поглед слабото му, мускулесто тяло. Ребрата му ясно се очертаваха и въпреки че лежеше отпуснат, плетеницата на мускулите на корема му изпъкваше.

„Прекрасен е“, помисли си Лорин, докато бавно го разглеждаше. За първи път в живота си тя истински бе впечатлена от мъжка красота. Това, че се наслаждаваше на мъжествеността му, я караше да се чувствува лоша, като че не биваше да й харесва мъжкото му тяло.

Много бавно, само с върха на показалеца си, тя отмести чаршафа още по-надолу, точно на мястото, където завивката се издигаше над изправения му нагоре член. Пръстите й едва не го докоснаха, когато чу как той изненадано си пое дъх. Тя се отдръпна, като се страхуваше, че е била твърде пряма.

— Не исках да те будя — прошепна тя, докато бавно извръщаше лице към него. Колебаеше се, страхуваше се, че ще срещне неодобрение в очите му.

— Не се извинявай — с дрезгав, чувствен глас каза той. — Прекрасно е да се събудя и ти да си до мен. — Пръстите му леко я докоснаха по бузата, а палецът му премина по устните й. След миг Дерек пъхна дългите си пръсти в копринената й коса и ги задържа на тила й. — И не спирай — промърмори той, като отхвърли чаршафа към коленете си.

Лорин сви пръсти около твърдия пулсиращ ствол. Здравата плът, изглежда, имаше свой собствен живот, който потръпваше в ръцете й. Тя го стисна силно, проверявайки стоманената му сила.

— Не спирай, Лорин — повтори Дерек, а очите му горяха от възбуда, която я караше да потрепери.

Отначало неуверена, несигурна в себе си, тя раздвижи ръка нагоре-надолу. Плъзна се по-надолу в леглото. Ръката на Дерек, поставена на тила й, внимателно я насочваше и когато го целуна, дълбокият стон на удоволствие, излязъл от него, и вдъхна увереност. Езикът й леко погали пламналия връх и Дерек потръпна, като че ударен от електрически ток.

— По-дълбоко — прошепна той.

Тя го пое между устните си, а той започна тихо да стене, потънал в удоволствието, което му даряваше Лорин.

Дерек стоеше на балкона, които гледаше към събуждащия се град. В едната си ръка държеше димяща чаша кафе, а в другата — кифличка, обилно намазана с масло. Прохладният утринен бриз действуваше ободряващо на голото му тяло.

— Не мислиш ли, че трябва да облечеш нещо? — попита Лорин, седнала и кръстосала крака под себе си. Въпреки че бе гола, тя се чувствуваше съвсем свободно и не се притесняваше.

Дерек се извърна към нея. Беше метнал едно килимче на перилата, за да се скрие от случайния поглед на някой подранил любопитен. Доволната усмивка на Лорин страшно му хареса.

— Имаш невероятно доволен вид — каза той, като учудено поклати глава.

— Аз ли, сър? Мисля, че ме бъркате с някой друг! — отговори Лорин, сложила ръка на гърдите си и примига с очи, като самата невинност. После усмивката отново се изписа на лицето й и погледът й драматично зашари нагоре-надолу по голото му тяло.

— Сигурно се шегуваш! — изсмя се Дерек, правилно разчел мислите на годеницата си. — След изминалата нощ и тази сутрин — ти все още не си доволна?

— Не че не съм доволна, скъпи. Всъщност ти винаги ме задоволяваш… затова съм станала… о, да кажем, че съм се изпълнила с ентусиазъм, а?

— Или може би с ненаситност? — отговори Дерек!

Той се обърна да остави чашата кафе върху парапета, като възнамеряваше да докаже на Лорин, че отново може да я отнесе в онази вълшебна страна. На отсрещния тротоар пред канцеларията на полицията той видя Алдън Мичъл, Грегър, Боунс и Йонас Либерман, които бяха застанали в кръг и съсредоточено разговаряха.

— По дяволите! — през зъби процеди той.

Видя как Йонас се отдели от групата. Той кимаше с глава, докато ги водеше, и когато посочи хотела, Дерек узна, че пипалата на властта и влиянието на Алдън Мичъл се простираха и до този край на Сейнт Томас.

— Трябва да вървим! — каза Дерек, като обуваше бричовете си. — По-бързо се облечи! Отивам да събудя Аманда!

— Какво има? Дерек, ти ме плашиш!

— Алдън Мичъл е там долу с Грегър и полицаят ги води насам.

Последваха деветдесет секунди едва сдържана паника, докато Дерек, Аманда и Лорин, облекли част от дрехите и носещи другите в ръце, излязоха от стаите си и се спуснаха надолу по коридора. В момента, в който бяха слезли по стълбата, водеща към задния вход, Йонас стигна до втория етаж, следван от Алдън и Грегър.

Спряха се пред задната врата, като нахлузваха дрехите си, обуваха обувки и ботуши, закопчаваха копчета и връзваха дантели.

— Откъде е научил? — попита Лорин, след като закопча и последното си копче.

— Ако плащаш достатъчно, можеш да научиш всичко, което става — отговори Дерек.

В бързината той бе взел превъзходната си кама и калъфа й, но бе забравил късата си сабя. Той разсъждаваше трескаво и подреждаше в ума си различните начини на действие. Сам и с две жени на ръцете си, единственото, което можеше да стори, бе да бяга. Пъхна камата в калъфа под лявата си ръка, после облече жилетката си.

— Не тичайте предупреди той, когато излязоха навън. — Вървете спокойно и не привличайте вниманието върху себе си.

Дерек, Лорин и Аманда изчезнаха в страничните улици, като все повече се отдалечаваха от хотела и най-после излязоха от града. Когато джунглата отново ги погълна, прикривайки бягството им, Дерек се запита колко ли дълго щяха да издържат жените и какво щеше да се случи, когато силите им свършеха.