Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (25)

Двадесет и пета глава

Като чувствуваха близката свобода и безопасност, тримата бързо изминаха останалото разстояние. Жените весело разговаряха, а Дерек доволно мълчеше.

— Вана с много, много сапун — каза Лорин. Тя прокара пръсти през гъстата си мръсна коса и се намръщи. — А после искам една пържола. Един ей толкова дебел бифтек! — показа тя.

— Аз също! — додаде Аманда. — През този месец изядох толкова риба, че да ми стигне за цял живот.

— И вино — продължи Лорин, както си вървяха. — Леденостудено и от добра реколта.

Аманда изохка щастливо и добави:

— Шампанско с пресни ягоди и боровинки! Дерек, спомняш ли си как мама и татко взимаха купа е боровинки и шампанско и по цял ден не излизаха от спалнята?

Дерек се усмихна накриво. Погледът му се плъзна към Лорин, която бе облечена в груба памучна рокля. Очите им се срещнаха и някакъв вътрешен глас му прошепна натрапчиво: „Беше ли я накарал Алдън да спи с него?“

Той извърна глава, защото не искаше тя да прочете мислите му и все пак знаеше, че тя вече го е сторила. Съзнаваше, че не е честно да съди за нея по миналото. Той самият не искаше да съдят за него по собственото му минало. Щеше да е особено неправилно от негова страна да отдава значение на това, което бе правила с друг мъж, ако не бе имала друг избор, освен да прави онова, което другият я е накарал да върши. Разумът на Дерек прекрасно разбираше това, но точно в този момент не на разума си се подчиняваше той, а на незрелите си, ревниви чувства, разяждащи го отвътре.

 

 

Като много други, които бе виждал на Сейнт Томас и на Сейнт Кроа, деловият център на града бавно се разрастваше във всички посоки, като следваше няколкото главни улици. Първо видяха схлупените колиби на общите и на пристанищните работници. После минаха покрай къщи, направени от тухли и дърво, кал и хоросан. Наближаваха центъра на града. Най-после стигнаха туптящото сърце на града, където се намираха кръчмите, заведенията за комар, хотелите и ресторантите, търговците, уличните продавачи и глашатаите.

Канцеларията на полицейския началник бе на главната улица, точно срещу един хотел. Когато изтощените пътници видяха хотела, наскоро варосан и с многообещаващ вид, умората внезапно се надигна в Дерек и изпълни всеки мускул на тялото му.

На улицата имаше много хора — моряци, търговци, добре облечени жени. Спокойната гледка, деловитостта и търговията, които нямаха нищо общо с купуването и продаването на жени, ободриха Дерек и му напомниха за удоволствията, които го очакваха в Лондон.

Влязоха в канцеларията на полицейския началник, Дерек вървеше пръв. Един двайсетгодишен младеж, с леко отпуснат корем, вдигна отегчен поглед от пасианса, който редеше.

— Какво мога да направя за вас? — попита той с лек акцент от американския юг. — Искам да съобщя нещо — отговори Дерек, той веднага стана надменен и се изпълни с подозрение към младия човек. — Тук ли е началникът ви?

— Лейтенантът не е на работа през деня. Сега кажете на мен каквото имате казвате.

Преценяващият му поглед се измести от Дерек към Лорин. Дерек видя неприкритата похот в очите му и с мъка се сдържа да не хване полицая за яката и да не го научи на обноски.

— Кога идва лейтенантът?

— В шест.

— Ще дойда тогава.

Полицаят понечи да каже нещо, но Дерек не остана да го изслуша. Въобще не му харесваше отношението на младежа, а и бе по-добре по-малко хора да знаят историята им. Освен това Дерек не желаеше се занимава с дребни чиновници и особено с такива, които се държаха надменно.

Пресякоха улицата, за да отидат в хотела. Дерек извади от пояса си малката кожена кесия и провери съдържанието й. Имаше три златни монети, които да стигнат за две седмици за хотел и храна, а също и за малко дрехи, но едва ли щеше да има пари за нещо повече от това.

Той леко сложи ръка на талията на Лорин, когато тя мина пред него на влизане в хотела, и усети как тя настръхна. „Страхува се да я докосна“ — горчиво помисли той, проклинайки Алдън Мичъл, загдето бе всял този страх, в сърцето на любимата му жена. — „Въпреки че безумно я желая, трябва да й дам време да се съвземе от това, което й се случи, от това, което са я карали да прави. Длъжен съм да й дам време.“

— Трябват ми две стаи — Дерек нареди на ниския мъж с козята брадичка, застанал на рецепцията в хотела. — Една за мен и една за… сестрите ми.

Хотелиерът хвърли поглед първо към чернокосата Лорин, после към русата Аманда и единствено професионалният му опит го възпря да не се усмихне похотливо. Хорските сексуални перверзни не му влизаха в работата, а златната монета, която Дерек пусна връзката му, го убеди, че е взел правилно решение.

 

 

Полицай Йонас Либерман не беше сигурен, че е успял да се качи на въртележката на живота, но имаше възможност да направи това и нямаше да позволи да пропусне този шанс.

Бяха минали три години, откакто Йонас бе постъпил като полицай на служба при лейтенанта, който бе платен от Алдън Мичъл. Йонас също тайно получаваше пари от Алдън в замяна срещу препредаването на важна информация за движението на кораби и товари. Полицейската му заплата не бе голяма и не можеше да покрие разходите му за алкохол и жени без парите от Алдън Мичъл.

Най-много го обиждаше фактът, че лейтенантът, който прекарваше по-голямата част от времето си в местните бардаци и публични домове получаваше три пъти повече пари от Алдън. Всеки път, когато научеше нещо важно, Йонас го съобщаваше на лейтенанта, а той от своя страна го предаваше на Алдън. Алдън винаги плащаше за информацията, но Йонас бе сигурен, че лейтенантът оставяше по-голямата част от парите за себе си.

Но този път нямаше да стане така. Този път нямаше да каже нито дума за тримата новодошли, дори ако лейтенантът се върнеше от Сейнт Кроа, където бе на ежемесечното си посещение при жена си и децата. Йонас излезе на прага на канцеларията и огледа небето. Тази нощ пак щеше да има буря. Може би лейтенантът нямаше да успее да се върне на Сейнт Томас. Колкото по-дълго отсъстваше, толкова по-големи шансове имаше Йонас да предаде сведенията си направо на Алдън Мичъл. Имаше само един проблем: как да вземе лодка и да отиде на островното имение, без да привлече вниманието на всички останали, които работеха за Алдън Мичъл.

Йонас се усмихна и се върна към пасианса си. Бурята щеше да му даде време да размисли. Ще намери начин как най-добре да се възползва от положението. Въпреки че бурята му пречеше да занесе съобщението си на Алдън Мичъл, тя нямаше да позволи и на англичанина и жените му да напуснат Сейнт Томас… а докато Йонас представляваше закона в селището, англичанинът никъде нямаше да отиде.

Хотелът бе много по-хубав, отколкото беше очаквала Лорин. Леглата бяха издигнати на яки дървени рамки, а дюшеците бяха пълни с гъши пух. Лорин се просна по корем върху леглото, въздъхна и затвори спокойно очи за първи път от месеци насам.

— Мога да спя цяла седмица — каза тя, като думите й се заглушаваха от меките памучни одеяла.

— Аз също — добави Аманда. — Но преди да си легна, ще се изкъпя. От солената вода кожата започва да ме сърби навсякъде. Много съм бяла.

Лорин се обърна по гръб, после се изправи и седна. „Да — мислеше си тя, — ти имаш бяла, нежна кожа. Бяла си като брат ти. Това ли търси той в жените? Достатъчно хубава съм, за да се люби с мен, но не ставам да ме покаже на семейството си?“

Откакто я бе спасил от харема на Алдън Мичъл, Дерек се бе държал възпитано с нея, но не и топло и любещо. Не й бе обърнал повече внимание, отколкото на Сю Елън и Шантел, и това не можеше да се отрече.

На вратата, свързваща двете стаи, се почука. Дерек каза от другата стая:

— Ваната ще донесат в моята стая. Изкъпете се първо вие, а аз ще отида да купя някакви дрехи. Ще се оправите ли без мен?

Аманда тихо се засмя:

— Скъпи братко, ние жените не сме чак толкова безпомощни, колкото ни мислиш! Хайде тръгвай сега, но се върни по-скоро. — Аманда се извърна и погледна Лорин. — Дерек винаги е бил много грижовен. Може би затова толкова много го обичам. — Тя сви рамене. — Можеш да се изкъпеш първа.

Лорин знаеше, че Аманда просто се държеше учтиво, но всъщност ужасно искаше да се изкъпе. Лорин също чакаше с нетърпение да измие всичко, което й се бе случило през последните няколко дни, но каза:

— Не, изкъпи се ти първа. Ако нямаш нищо против, искам за няколко минути да остана сама.

— Разбира се — отвърна Аманда. — Много добре те разбирам.

Но всъщност тя нищо не разбираше. Това, което най-много тревожеше Лорин, не бе какво се бе случило с Алдън Мичъл, а какво не се случваше с лорд Дерек Йорк.

 

 

Тя усети ръката на рамото си и се отдръпна. Не искаше нищо друго, освен да усеща прохладната трева на Вирджиния под краката си, полъха на вятъра в дългите си гарванови коси и непреодолимото чувство за свобода и сигурност, които я заобикаляха в родната й страна, когато тичаше безгрижна.

— Лорин, събуди се — каза Аманда и отново раздруса спящата жена. — Ваната е готова, а вечерята ти ще изстине. После ще имаш достатъчно време да спиш, но никога няма да се съвземеш, ако не се храниш.

Да се изтръгне от съня бе, като да се опитва да тича във вода, стигаща до кръста й. С огромно разочарование Лорин разбра, че не е малко момиченце, че не си е вкъщи във Вирджиния и че не играе на гоненица със сестрите си.

Тя погледна Аманда и сънено се усмихна:

— Трябва да съм заспала.

— Ти заспа преди два часа. На Дерек му беше жал да те буди, затова те оставихме да поспиш.

Лорин се изправи в леглото и отметна коса назад. Не искаше да гледа Аманда право в очите, защото имаха същия цвят като на брат й.

— Ако си гладна, отивай. Аз ще сляза веднага, щом се приготвя. — Лорин пое дълбоко въздух и усети апетитния аромат на печено на скара месо. Не миришеше точно на говеждо, но все пак бе много вкусно. — Какво е това? Прегладняла съм!

— Сега побързай и се изкъпи — засмя се Аманда, като я хвана за ръката и я издърпа от леглото. — Първо се изкъпи, после ще ядеш. Нали не искаш Дерек да те завари във ваната!

Лорин беше любопитна да разбере къде е отишъл Дерек, но не попита нищо ако беше искал тя да знае, щеше да й каже, но съдейки по всичко, което й бе говорил след бягството от харема, той явно не искаше тя да знае всичко за него.

Сапунената вода бе топла, а усещането — божествено. Лорин не можа да се изкъпе бавно, но когато свърши, не се оплакваше. Тялото и косата й бяха чисти и ухаеха на сапун, а новите дрехи, купени от Дерек, бяха чисти и удобни, макар и не по последна парижка мода. Беше много приятно отново да има гащи, риза и фуста.

Когато се върна в тяхната стая, разбра, че Дерек още не се бе върнал. Притесняваше я това, че не знаеше къде е отишъл или какво прави, опита се да забрави страховете си, защото все пак Дерек можеше сам да се грижи за себе си, но въпреки всичко се притесняваше.

— Агнешко е с някакъв сос, които за пръв път чувам — обясни Аманда, когато Лорин седна на масата. — Дерек го поръча. Има доста подправки, така че може да си по-предпазлива в началото.

Въпреки че лютеше много, Лорин, подтиквана от глада, лакомо ядеше от месото и хляба, и пиеше от студеното вино.

— Нямаш представа колко вкусно е това — възкликна Лорин, като похапваше от картофите и посоляваше всяка своя хапка.

— Да, знам. И аз бях гладна също като тебе. Да не говорим, че бях пленничка много по-дълго от теб. — За момент Аманда извърна глава, като че съжаляваше, че бе заговорила за пленничеството. — Но сега всичко върши, нали? Благодарение на Дерек…

— Да, всичко свърши — отговори Лорин. Тя отново съсредоточи вниманието си върху чинията не защото бе още ужасно гладна, а защото споменаването Дерек я караше да се чувствува неудобно.

Като че по даден знак вратата на съседната стая се отвори и влезе Дерек, по-хубав, отколкото Лорин някога го бе виждала. Костюмът му бе тъмносив, с черни райета по ръкавите и около маншетите. Снежнобелите му бричове бяха напъхани във високи черни ботуши за езда, направени по най-изисканата английска мода. Бялата му риза бе разкопчана на врата и контрастираше с почернялото му привлекателно лице. Той се облегна на вратата и кръстоса крака.

— Добър вечер, дами — поздрави той закачливо, с лека усмивка на чувствените устни и игриво пламъче в сините очи. — Предполагам, че добре сте прекарали времето си, докато ме нямаше.

— Да, наистина е така! — отговори Аманда със сияещо лице. — И двете се изкъпахме, а аз изпробвах всичките дрехи, които си ми купил. О, Дерек, разбра какво точно да купиш?

— Значи ти харесват, а?

— Прекрасни са! Харесва ми всичко, което си купил!

Дерек бавно обърна поглед към Лорин, като явно търсеше и нейното одобрение, въпреки че искаше да му благодари — това, което се бе случило между тях, не променяше факта, че бе изразходвал много пари за дрехите й, — не можеше да бъде повече от сдържана.

— Дрехите са много хубави — най-после промълви тя. — Много ти благодаря.

— Е, по-прилични от тези нямаше — язвително промърмори Дерек. В приятния му глас прозираше доброто частно образование и напомняше за онзи вид ирония, който се среща само у хората от висшето общество.

Аманда и Дерек бързо се спогледаха и тя набързо се извини и излезе от стаята, като избягваше строгия поглед на Лорин.

— Уговорили ли се бяхте? — попита Лорин, след като вратата се затвори зад Аманда. За нейно учудване гласът й звучеше кресливо и изобщо не можеше да го познае.

— С Аманда ли? За бога, не! — отвърна Дерек и кръстосал ръце на гърдите си, отново се облегна на стената. — Няма нужда да се уговаряме за такива неща, когато можем да се разберем само с един поглед. Винаги е било така. То е, сякаш си четем мислите.

— Много се радвам за вас — този път не се опита да скрие сарказма си Лорин.

Тя разбра, че това, което я тревожеше, не бе поведението му — след бягството им той не бе направил нищо, за да й покаже, че значи нещо за него, а по-скоро отношението му. Точно както бе тръгнал от Лондон, както бе обещал на себе си и на Лорин, така въпреки големите, обезсърчаващи опасности той бе намерил и освободил Аманда. За Лорин, която толкова много се бе страхувала, Дерек бе сляп за опасността. Неизреченото мнение беше, че щом той можеше да се присмива в лицето на страха, тогава всеки, който не можеше, беше с нещо по-малко от него. Дали Дерек наистина се държеше така, или Лорин просто си въобразяваше, нямаше значение. Тя вярваше, че е така, и това бе достатъчно.

— Какво има? Обидих ли те с нещо?

Лорин се съмняваше в прямотата на Дерек.

— Няма нищо и нищо обидно не си ми казал.

Дерек я гледаше и си мислеше, че е най-хубавата жена в света. Бе му доставило огромно удоволствие да избира дрехи за нея, а и това му бе позволило да изпълни тайната си мечта да я види облечена по европейската мода. Гъстата й черна коса бе току-що измита и свободно се спускаше върху раменете й.

— Трябваше да ти купя и една панделка за косата — почти прошепна Дерек. Бе си обещал да я остави на мира, но сега, като я гледаше, решителността му започна да отстъпва. — Може и да е все едно. Косата ти е толкова хубава, би било много жалко да я вържеш, по какъвто и да е начин.

Лорин стана от стола си и отиде до прозореца, който гледаше към шумната улица. Защо се държеше сега той така? Когато Аманда бе наблизо, той се отнасяше с нея като с непозната. Дали се страхуваше да не би сестра му да разбере какво изпитваше към Лорин? Или може би се срамуваше от нея?

Тя дочу тихото тракане на токовете му по дървения под. Толкова леки стъпки за толкова едър човек, си каза тя, но не се обърна.

— Добре ли си? — запита я Дерек, който застана в средата на стаята и се вгледа в гърба й.

Той знаеше, че ако се приближеше повече, очарованието й и неутолимото му желание да я има щяха да станат непреодолими.

Секундите минаваха, а Лорин — все не отговаряше. Дерек бе сигурен, че в ръцете на Алдън Мичъл тя се бе чувствувала като в ада. Разкъсваше се между желанието да я прегърне и утеши и порива да я вземе на ръце и да я отнесе в един свят на върховен възторг, който само заедно можеха да изпитат, едно безопасно и неприкосновено място на чувствеността в този несигурен, равнодушен свят.

— Не мога да ти помогна, ако не ми говориш — прошепна Дерек. — Аз наистина искам да ти помогна.

— Нямам нужда от помощта ти.

— Винаги ли си била такъв инат, толкова независима.

Лорин се обърна към него е пламнали очи. Може би си бе въобразила саркастичния му тон, а може би не, но все пак щеше да му се възпротиви.

— За кого се мислиш? — запита тя. — Това, какво мисля и какво чувствувам, не те засяга! — Дерек отстъпи крачка назад. Лорин не съзнаваше, че с направените няколко големи крачки се бе приближила до него. — Но всъщност какво те интересува? Мислиш, че Алдън Мичъл се е забавлявал с мен, нали?

Дерек сбърчи вежди. Изобщо не можеше да разбере какво я бе разсърдило, а и той въобще не бе свикнал някой да го предизвиква по този начин, особено пък жена.

— Защо, Дерек? — попита Лорин, обвиняващо вдигнала пръст към него. — Защо не прояви поне малко нежност към мен, когато бяхме с Шантел и Сю Елън? Защо не си нежен с мен пред сестра ти? Срамуваш ли се от мен? Това ли е причината?

— Да се срамувам от теб!? — запита Дерек поразен. Въпросът му изглеждаше толкова нелеп, че дори се усмихна, а това само още повече разпали Лорин. — Това е лудост!

Лорин дишаше тежко. Гърдите й напрегнато се издигаха под стегнатия корсет на роклята. Толкова дълго бе носила риза, че деколтето на роклята я притискаше, а търкането на гърдите й в него странно, я възбуждаше. Трябва да е от роклята, си мислеше Лорин… със сигурност нямаше нищо общо с близостта до Дерек!

— Сега съм луда, така ли — каза много по-тихо тя. — Истински чаровник си Дерек Йорк… или може би трябва да използвам друго обръщение и да те наричам лорд Йорк?

— Но защо е всичко това? Сърдита си ми и аз, по дяволите, искам да знам причината!

Тя бе толкова близо, че само трябваше да протегне ръце и да я прегърне… но не го направи. Зачервеното й, развълнувано лице, надигащата се гръд под синьото, обримчено с дантела деколте и извивката на талията и ханша й караха кръвта му да закипи, в ушите му бучеше.

— С мен се отнесе също както с Шантел и Сю — тихо каза тя. Раменете й леко се отпуснаха. Когато най-после призна страха си, имаше чувството, че гневът, сякаш вятър, бе стихнал и вече не издуваше платното. — Исках да знам, че отношението ти към мен е по-различно, отколкото към останалите. Когато ме погледна в къщата на Мичъл и ме видя в онази рокля… Видях разочарованието в очите ти. Оттогава не си ме поглеждал по този начин, не си ме докоснал, не си… Преди в очите ти виждах желание, което те изгаряше отвътре. Това ме смущаваше, но и ме възбуждаше… по някакъв начин, мисля… малко.

— Мисля, че те вълнуваше малко повече от това — ниско, прошепна Дерек с тътнещ глас, който обичаше. Той се приближи и леко сложи ръце на ханша й. — И ако не съм те гледал по този начин, е, защото се опитвах да те опазя от самия себе си. Не исках да бъда за теб просто един похотлив мъжкар, който не обръща внимание на мислите и чувствата ти, докато се възхищава от тялото ти.

Пълничките й, чувствени устни се извиха в усмивка, когато осъзна какво й казваше той.

— Съмнявам се, че някога ще можеш да бъдеш „просто нещо“. — Тя сложи ръце върху тези на Дерек и ги притисна към тялото си. Имаше да му казва хиляди неща, но засега щеше да се задоволи само с усещането, че я докосва! — Толкова се страхувах, че вече няма да искаш да ме докоснеш. Разбираш ли, Алдън, никога… Дори и да го беше направил, мислиш ли, че щях да променя чувствата си към теб?

Лорин, която досега бе гледала в гърдите му, сведе към земята. Не искаше да го погледне в очите, защото знаеше, че отново ще загуби волята си.

— Да — най-сетне каза тя. — Наистина мисля, че би го направил. Мъжете са… мъжете са такива, искат да те притежават.

Дерек я обви с ръце и я придърпа към себе си. С едната си ръка обхвана ханша й, а с другата я притисна към себе си, така че усети как твърдите й гърди се опряха в тялото му.

— Да, искам да те притежавам. — Гласът му избоботи нежно и самите звуци сякаш погалиха измъчената Лорин. — Не мога да понасям мисълта някой друг да те докосва. Но не съм като другите мъже, скъпа моя. За мен е по-важно какво става в сърцето ти. — Дясната му ръка се плъзна нагоре по тялото й и се спря точно под гърдите й, там, където трябваше да бъде сърцето й. — Ето това има значение — каза той, а после ръката му се притисна към гърдите й. Гореща вълна на удоволствие за миг изпълни Лорин и тя само успя да ахне, вдигна глава към Дерек и застина с овлажнели, разтворени устни, в очакване да я целуне.