Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (28)

Двадесет и осма глава

Грегър силно се потеше и усещаше по-яростна и безгранична омраза, от когато и да било.

Ненавиждаше физическите усилия, особено в горещ и влажен ден като този. Всяка стъпка, която правеше, му напомняше за основния обект на омразата му — онзи мръсник, англичанина, който бе причина за всичките му неприятности. Английското копеле и тъмнокосата американка, да, ще ги накара да му платят за всичките главоболия, които му бяха създали.

Боунс вървеше на няколко крачки отпред. Много по-слаб от Грегър, той по-малко се тревожеше от горещината и трудностите при дългия преход през гъстата джунгла. Зад Грегър вървяха десетима от най-добрите му и най-жестоки моряци.

— Стоп, момчета! — провикна се Грегър, като си опитваше да не се задъхва, докато им говори. Усмихна се похотливо. — Господарят каза да ги убием всички и да му занесем главите им в една торба. Е, според мен, Господарят вече твърде дълго време ни заповядва какво да правим! — Чу се одобрително мърморене, което му вдъхна смелост. — Така че ето какво ще направим. Ще убием това английско копеле, но ще го направим бавно! А когато свършим с него, жените ще са за нас! Няма никакъв смисъл да убиваме такива сладурчета като тях. Поне не когато сме силни мъже със силни нужди! — Този път се чу нещо повече от одобрително мърморене. Планът израстваше в съзнанието му, докато продължаваше да говори, но изведнъж разбра, че вече нямаше връщане назад. Беше робувал твърде дълго на огромното богатство на Алдън Мичъл — твърде дълго, но срещу много малко. — Ще вземем жените за себе си.

— Ами господарят Мичъл, капитан Грегър? — попита Боунс, съсредоточено присвил очи. Бе виждал как хората страдат за това, че се бяха противопоставили на Алдън Мичъл, и не му се искаше да си навлича гнева на Големия господар, освен ако не беше абсолютно необходимо.

— Господарят Мичъл ли? — саркастично попита Грегър. — Това лигаво сухоземно не ми е господар. — Грегър извади камата си и докосна върха й с палец, като че изпробваше колко е остра. — За какво ни е дотрябвал той? Защо да използва труда ни? Ние сме тези, които нападат корабите, които вземат златото, парите и бижутата. — Защо Големия господар със скъпите бели дрехи да взима парите, които ние сме спечелили? — Грегър заплашително се изсмя. — Ще му прережа гръкляна на Алдън Мичъл, пък тогава ще видим кой е господарят!

Този път той получи викове на одобрение. Сега беше сигурен, че хората му щяха да го следват из джунглата и нямаше да спрат да търсят, докато не откриеха русокосата и тъмнокосата жена и докато не убиеха Дерек. Нямаше връщане назад нито за хората му, нито за Грегър и той, ободрен, продължи да преследва бегълците с подновена енергия.

Аманда тихо плачеше. Сълзите се стичаха по бледото й лице, а тя продължаваше да върви, като се опитваше да не изостава от Дерек.

— Добре ли си? — Лорин я попита шепнешком, защото не искаше да тревожи Дерек, който вървеше начело и изобщо не се бе обърнал назад, откакто бяха напуснали селото.

Аманда кимна утвърдително и се опита смело да се усмихне, но не успя и само ядосано избърса сълзите си.

— Дерек, трябва малко да си починем — каза Лорин. — Изтощена съм. Трябват ми само няколко минути. — Като че ли беше по-добре тя да поеме вината.

Дерек я погледна състрадателно и кимна.

— Аз ще се върна малко назад, за да проверя колко близо са до нас. — Той се обърна и изчезна в джунглата.

Когато остана насаме с Аманда и можеше спокойно да говори, Лорин каза:

— Сега ми кажи какво има.

Смелостта и силата, които бяха крепили Аманда през последния час, изчезнаха. Слабите й рамене затрепериха, после тя покри лицето си с ръце и заплака. Лорин седеше и я прегръщаше, за да я успокои.

— Няма нищо — прошепна Лорин, милвайки Аманда по косата, докато младото момиче плачеше. — Ще се почувствуваш по-добре, като си поплачеш. На всички ни е много трудно.

— Мислех си, че всичко е свършило, когато бяхме в хотела — каза Аманда, като постепенно се успокояваше. — Наистина мислех, че най-после сме свободни, но те винаги ще ни преследват… винаги!

— Не, няма. Всичко скоро ще свърши. Дерек ще ни измъкне оттук.

Аманда бавно, тъжно поклати глава.

— Не и този път. Поне не мен.

— Какво приказваш? Дерек никога не би те изоставил. Той е тук заради теб!

Аманда леко привдигна роклята си. На Лорин й трябваше само един поглед, за да разбере всичко.

— Боже мой! — ахна тя. Десният глезен на Аманда бе морав и подут, а изящният й крак изглеждаше гротескно в новата обувка. — Кога се случи това?

— Преди около половин час — отговори Аманда и се смръщи от болка, когато размърда пръстите на крака си в обувката. — Подхлъзнах се и отначало не изглеждаше сериозно, но после започна да ме боли все повече и повече. — Тя погледна Лорин и промълви с разтреперан глас: — Няма да издържа още дълго. Ще трябва да продължите без мен.

В този момент се върна, Дерек и въпреки че Аманда бързо спусна полите си, видя, че тя крие нещо. Без да каже нито дума, той коленичи и разгледа глезена й.

— Можеш ли изобщо да вървиш? — попита Дерек, като внимателно държеше крака на сестра си.

— Малко, но не за дълго. Боли ме все повече и повече.

— Вярвам ти.

— Съжалявам… много съжалявам.

Дерек погледна Аманда и уверено се усмихна, като я потупа по бузата.

— Няма нужда да се извиняваш и за нищо не се притеснявай. Стигнахме твърде далеч, за да не успеем сега. Всички ще се измъкнем оттук.

За миг той се замисли за Сю Елън и Шантел, които бе оставил при доктора. Надяваше се да са в безопасност и мислеше, че е така, като се вземеше предвид бащинското отношение на доктора към тях.

— На какво разстояние са от нас? — попита Лорин.

— Преди двадесет минути ми се мярнаха, когато заобикаляхме онази долина. Ако не са напреднали, мисля, че са на около тридесет — четиридесет минути зад нас.

Аманда отново заплака и сълзите й мълчаливо потекоха от големите й сини очи.

— Ще ви забавя — прошепна тя. — И двама ви ще хванат заради мен.

— Никой от нас няма да хванат — решително заяви Дерек. Той хвана сестра си за ръка и я изправи. После се обърна приведен и разпери ръце, като показваше, че иска Аманда да се качи на гърба му. — Също като в детството ни — забеляза той, когато сви ръце под краката й. — Спомняш ли си как си играехме на конче?

— И ти винаги беше много добро конче — отговори Аманда и с усилие се засмя въпреки болката и опасността.

Лорин вървеше след тях и внимателно наблюдаваше Дерек, Тя го обичаше и знаеше, че е в ужасно физическо състояние. Тя знаеше също, че с Аманда на гръб, той не можеше да върви достатъчно бързо, за да се изплъзнат на преследвачите.

За да избягат наистина, нещо трябваше да се промени. Лорин все още не знаеше какво.

— Тук са си починали за малко, капитане — посочи Боунс утъпканата трева. — Трябва да са ужасно уморени.

— Ще си прережа собственото гърло, но няма да повярвам, че един мъж с две жени може да измине по-голямо разстояние от нас, а, момчета? — отговори Грегър. Мъжете задюдюкаха при тази демонстрация на увереност, но той виждаше как потта се стича по лицата им. Той измъкна шише ром изпод туниката си и отпи една голяма глътка, преди да го подаде на Боунс. — Пийни си и предай шишето по-нататък. Това е последната глътка ром, която ще получите, докато не вкараме жените в леглата си, а англичанинът не стане храна за рибите!

След минута-две ромът свърши и мъжете продължиха напред, като бавно и безмилостно смаляваха разстоянието между тях и плячката и си представяха удоволствията, които ги очакваха, когато хванеха жените.

Лорин взе кинжала на Дерек и отряза още едно парче плат от роклята си. Парчето й трябваше, за да превърже глезена на Аманда и да спре подуването, а и като се отърва от най-долната част на роклята си, можеше по-лесно да върви.

Дерек бе свалил жилетката си и я бе запратил в някакви храсти. Ако я намереха Грегър и хората му, значи така е било писано. Копринената му риза беше залепнала за тялото му като втора кожа, подгизнала от пот, а той се задъхваше.

„Не може да издържи още дълго.“ — помисли си Лорин, когато свърши с роклята си, а после отново настигна Дерек. Тя сама пъхна кинжала в калъфа му, за да не кара Дерек да пуска Аманда.

На три пъти през последния час бяха чули или видели преследвачите си. Ако Дерек изобщо бе мислил да се срещне в открит бой с екипажа на „Неверник“, той бе се отказал, когато видя колко много бяха мъжете, които с Грегър начело ги преследваха сега.

Като видя Боунс, Лорин особено много се разтревожи. Дерек й беше казал колко жесток може да бъде слабият пират.

Стигнаха върха на един хълм и пред тях се простря Карибско море, невиждано спокойно и гладко.

— Лодка — промълви тя най-вече на себе си. — Трябва да намерим лодка.

Дерек се спря на върха и пусна Аманда на земята. Тя внимателно се опитваше да запази равновесие на един крак, като не натоварва болния си глезен, и нищо не казваше.

— Ех, да познавах острова по-добре — промълви Дерек, докато бършеше потта от лицето си. — Мичъл не може да е купил всички и навсякъде. Можехме да намерим някой честен полицай… само да знаех накъде да вървя.

Вниманието им беше привлечено от звуците на мъжки гласове и те мигновено приклекнаха ниско и се заослушваха. От боботещия глас на Грегър Лорин я полазиха тръпки.

— Не са и пет минути зад нас — Лорин произнесе гласно това, което останалите вече знаеха.

— Хайде! — Дерек подкани Аманда и обърна гръб към нея. — Трябва да продължим.

Лорин все още не знаеше какво точно ще направи, когато изтича напред и застана лице срещу лице с Дерек, който държеше Аманда на гърба си.

— Обичам те — задъхано проговори Лорин. Тя измъкна кинжала от калъфа му, после се повдигна на пръсти, за да целуне Дерек по устните. — Върни се за мен веднага, щом можеш.

Дерек въобще не успя да я спре. Лорин се завъртя и затича към сечището към брега. Той с ужас гледаше как тя тича назад, как се носи на дългите си силни крака.

Беше се отдалечила на около петдесет метра, когато се чуха първите викове. Като виещи вълци, настигнали елен, мъжете от „Неверник“ крещяха един на друг, докато навлизаха в сечището колкото можеха по-бързо. Най-пълният от тях, Грегър, ги следваше, сигурен, че няма значение кой ще я хване. Той щеше да я има пръв.

— Глупаче — прошепна Дерек, като гледаше Лорин, докато тя не се отдалечи от брега и не изчезна между дърветата. — Мило, хубаво глупаче.

Дерек се извърна настрани, защото съзнаваше, че не може да стори нищо, за да поправи това, което бе сторила Лорин. Той трябваше да отведе Аманда на сигурно място. После да се върне за Лорин колкото може по-бързо. Добре въоръжен и запасен с пари, за да наеме хора, с които да се бори и да унищожи Грегър и Алдън Мичъл и всеки друг, който дръзнеше да се изправи между него и Лорин Мастърс.

„Бягай бързо, любов моя — си мислеше Дерек, докато отнасяше сестра си надалеч от хората, които вече не ги преследваха, — а аз ще се моля тези псета да не те хванат.“