Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (4)

Четвърта глава

Дерек чу плисъка на водата от падащо тяло, съпроводен от шумния смях на пиратите, и разбра, че е закъснял да спаси старицата. Заобиколи горната палуба и видя как Грегър сърдечно потупва по раменете неколцина от хората си. Дерек си помисли, че ей сега ще повърне.

— Бях ти казал, че не желая пленниците да бъдат екзекутирани безпричинно! — изсъска той през стисната от гняв зъби.

— И аз ти бях казал, английско копеле, че не ми пука какво ти искаш. — Грегър навря палци в широкия си колан, на който висеше сабята му. Изправи се на токове и предизвикателно кръстоса поглед с неговия. Заобиколен от хората си, Грегър не се страхуваше от Дерек, пък и нямаше да допусне този натрапник да му се бърка в работата. — Е, какво ще кажеш?

Дерек обиколи с поглед мъжете около Грегър. Знаеше, че до един жадуват за спречкване лице в лице. Екипажът на „Неверник“ само чакаше случай да измъкват смъртоносните си ками и да пролеят кръвта му. Може би това щеше да се случи някой ден, само че нямаше да е днес.

— Ти може да си капитан на този кораб, но не си капитан на съдбата си — тихо рече Дерек. — Колкото и да не ти харесва, ние и двамата работим за други хора и съдбата ни е в техни ръце. Твоята работа е да намираш корабите, а моята — да избирам от тях най-красивите жени за обора на моя работодател.

Грегър изсумтя, джафна, сетне плю върху палубата на „Мис Малаки“. Виждайки отвращението, изписано върху лицето на Дерек, Грегър се изсмя:

— И колко женски му трябват на твоя човек? На острова имаш вече девет парчета и една заключена долу.

— Това са десет жени, за които на твоя господар ще бъде заплатено добре. Не забравяй това, Грегър. Той ще ти съхранява живота само докогато му осигуряваш печалбата.

Грегър измъкна кама и зачисти мръсотията под ноктите си. Не му допадна обратът, който разговорът беше взел. Държеше хората му да виждат в него върховен командващ, който не отговаря пред никого, нито пред хора, нито пред Бога.

— Вярно е, позволявам си да ми плащат за тази работа, но не мисли, че тази уговорка чак толкова ме опечалява. Щом вече не ме задоволява някой друг да ми плаща, сменям ветровете и духвам, в каквато посока си поискам.

— Само така казваш — с горчива усмивка отвърна Дерек. У пиратите около Грегър той бе посял семето на размишлението и можеше да се обзаложи, че в този момент те гледат на капитана си по малко по-различен начин. — И ти допускаш, че твоят господар е готов да те остави да живееш, когато ти скимне, че нямаш нужда от него! Погрешно, Грегър, погрешно! Не забравяй. — Дерек изгледа пиратите един по един. — Нека никой от вас не забравя това!

Брадатата мутра на Грегър помръкна, лицето му се изчерви.

— Някой ден, англичанино, ще ти отрежа езика и ще те накарам да се удавиш в собствената си кръв!

— Когато купя достатъчно жени за своя работодател, ще видим кой кого ще убие. Дотогава нямам нужда от твоите импотентни заплахи.

Грегър избухна във фалшив смях:

— Да не искаш да кажеш, англичанино, че не съм мъж? Кой си ти да го казваш? Пипнал си тази тъмноока хубавица долу в капитанската каюта и твърдиш, че я пазиш за своя купувач? Казвал си, че за девственици давал премия. Тя прекарва нощта с теб в една каюта, а ти не си я докоснал. Кажи ми тогава, англичанино, кой от нас е мъж и кой не е! — Грегър отново се разсмя в съпровод на хората си. — Прилича ли ви на мъж, а, моряци? Дали пък не лъже, за да ни пречи да опитаме и ние от неговите мадами?

— Аз не изнасилвам — тихо каза Дерек.

— Или е сакат, капитане — весело се провикна Боунс, — или е от ония, дето си падат само по момчета.

Дерек се отдалечи. Потта по тялото му бе почнала да изстива. Сблъсъците му с Грегър ставаха все почести, омразата помежду им — все по-неудържима. Не си даваше сметка още колко време ще търпи оскърбленията на Грегър и ще парира омразата му, в същото време спасявайки колкото може повече хора от смъртоносните топове на „Неверник“. Ще успее ли да установи самоличността на човека зад Грегър, преди да стане неизбежната, окончателна разправия? Ако можеше да открие кой е този тайнствен човек, може би щеше да намери сестра си Аманда. И дали тя все още е жива? Тези въпроси преследваха Дерек. Опитваше се да ги пропъди от мисълта си и да се съсредоточи върху непосредствените си задачи, но му бе трудно. И като капак на проблемите му бе и мисълта за Лорин, която сега не можеше да излезе от съзнанието му.

Това, което бе сторил — да я докосва, да я целува, да изучава тялото й, когато тя е безпомощна да се защити, — беше непростимо. За виновното му съзнание нямаше никакво значение това, че не бе успял да уталожи парещата болка в слабините си. Въпросът бе не в това, че бе отвърнала на неговия допир; той поначало не трябваше да го прави. Когато за пръв път видя Лорин, осъзна, че красотата й е твърде голяма, за да бъде пренебрегната. Ако той не беше се застъпил за нея, щеше да я пипне Грегър, а след това да я подхвърли на хората си като награда за някоя отвратителна постъпка.

Помисли си да се върне в каютата, но бързо отхвърли тази идея. Кръвта му бе все още трескава, за да се довери на себе си в нейно присъствие. Охлади ли се веднъж, възвърне ли си вярата в способността да контролира собствените си желания, тогава ще отвърже Лорин. Дотогава ще наблюдава как пиратите прехвърлят ценностите от „Мис Малаки“ на „Неверник“. Жените, които трябваше да бъдат продадени като робини преминаха край него като стадо и той отвърна поглед. Беше бесен, че не може да спаси повечето от тях от грозната сексуална тирания и робство.

 

 

Коленичила на леглото, Лорин се взираше през илюминатора. Не беше лесно да отгатне какво си говорят навън, но успя да схване, че Дерек е направил каквото може, за да попречи на Грегър и хората му да избият пленниците, които не можеха да бъдат продадени. За Лорин стана очевидно, че Дерек Йорк всъщност не е в екипажа на „Неверник“ и че ония и най-вече капитан Грегър съвсем не го обичат. Лорин бе свидетелка как досега Дерек на няколко пъти се счепка с пиратите, заплашваше ги и рискуваше живота си заради хора, които не познава. Това поведение така противоречеше на човек, който по своя воля е тръгнал с „Неверник“, че Лорин все повече изпадаше в недоумение.

Какви тайни притежаваше Дерек Йорк? Защо ще му трябва на човек, който открито ненавижда насилието и кръвопролитието, да има вземане-даване с пирати, за които хладнокръвното убийство беше спорт, а бруталното изнасилване — нищо повече от полагащата се на победителя награда?

И накрая, току преди Дерек да се отдалечи от Грегър, защо не им каза нищо за плътската свобода, която си беше позволил с нея? Доколкото Лорин познаваше мъжете, те умираха от щастие да разказват за своите сексуални победи — истински или въображаеми. И макар че не можа всичко да чуе, Лорин разбра, че пиратите поставиха под съмнение мъжките качества на Дерек. Лорин бе усетила натиска на твърдия му дълъг член и бе разбрала, че за него жените — или най-малкото тя — са сексуално привлекателни.

Щом Дерек се отдалечи от Грегър, Лорин отново седна на ръба на леглото. В очакване Дерек да се завърне, сърцето й затуптя по-бързо. Как не можеше сега по някакъв начин да се закопчее, да поприбере дрехите си! Но имаше ли значение? Дерек наново щеше да я разкопчее, ако му се приискаше тъкмо това. Отчаяна, че не може да се защити ефикасно, сигурна, че Дерек ще се върне и ще скочи върху нея, безумно объркана от това какво става с тялото й и защо сякаш се обърна отвътре навън, когато ръката на Дерек се плъзна под полите й. Лорин зачака… зачака… зачака…

След цели три ласа тя дочу стъпките му. Когато. Дерек влезе, тя за пръв път забеляза събраната около очите му умора, долови нещо далечно и тревожно, което досега й бе убягвало. Той я погледна, измъкна камата и рече:

— Обърни се.

— Ако ще ми режеш гърлото, поне имай смелостта да го направиш в очите ми.

— Прави каквото ти казвам. Не съм в настроение за спорове.

Лорин се извърна в леглото и затвори очи в очакване допира на студеното острие. Допир нямаше. Шнурът, който стягаше китките й, бе прилежно срязан на две. И още преди да се обърне към него, тя набързо закопча шемизетата и спусна полите си надолу.

— Заминаваме — каза Дерек с такава решителност, че на Лорин й стана ясно: всяко противопоставяне ще бъде посрещнато сурово. — Ако цениш живота си, ще правиш каквото ти казвам и няма да се отделяш от мен на повече от пет стъпки, докато не те настаня и заключа в моята каюта на „Неверник“.

— За какво ми е живот, който не е свободен?

За момент погледите им се срещнаха. Тя веднага забеляза отнесената изтощеност, която Дерек се мъчеше да скрие. След миг обаче невидимото було на неуязвимостта отново го обгърна.

— Ще направя каквото мога — тихо рече той, сякаш го тормозеше нещо много страшно. После троснато прибави. — Не ми задавай въпроси, на които нямам и един нормален отговор! — Дерек огледа капитанската каюта, запаметявайки нанесените щети, и бавно поклати глава, като че отговаряйки на незададен въпрос. — Имам каюта, която ще ти се стори удобна — рече той с отнесен и далечен тон. — Чиста, подредена… Скоро се прибираме на пристан. Не мога да ти обещая какво ще стане тогава, но ще направя всичко, за да ти осигуря сигурност и удобства.

— Към кой порт ще отплаваме?

Дерек изгледа Лорин. И тя разбра, че той не й вярва.

— Пиратско пристанище. Освен островите Сейнт Томас, Сейнт Джон и Сейнт Кроа в тези води има над сто малки островчета. Повечето са необитаеми и дори нямат имена, Грегър използва едно малко пристанище и едно селище. Сигурен съм, че има и други, но аз познавам само това. — Бавно и тъжно поклати глава, гласът му се удълбочи: — Затова са толкова опасни. Моята кралица или вашият президент могат да пратят тук всичките си бойни кораби, с които разполагат, но и те никога няма да хванат „Неверник“. Едно, че е много бърз, и, второ — Грегър отлично познава тези места. Всяка армада би се въртяла в кръг да гони призраци и да стърже с корпуси по подводните скали и пясъчните плитчини.

— Разбирам — отвърна Лорин. Отношението му към Грегър я учуди повече от всякога.

— Не разбираш… Но сега това няма значение. Хайде, мис Мастърс, време е да се махаме.

Лорин прихвана роклята си и тръгна близо до Дерек, без да протестира, че той постави ръка на лакътя й. Макар че в спомена й бе съвсем прясно отдаването на тялото й на неговите целувки и докосване, тя разбираше, че Дерек е много по-малко зло от останалите пирати. Добре, че го имаше поне него.

На палубата Лорин дочу открояващите се звуци от смеха — грозен и садистичен — на капитан Грегър. И когато видя от какво е предизвикан, зяпна от шока. Грегър и капитан Диснър стояха на една дъска, протегната над синята безкрайност на Карибско море. Ръцете на капитан Диснър бяха завързани и той стоеше в края на дъската с лице към „Мис Малаки“.

— Скачай, страхливо морско куче! — ревеше Грегър и заедно с хората си умираше от смях. — Рибите са гладни! Акулите те чакат!

Лорин извърна лице и прошепна на Дерек:

— Можеш ли да сториш нещо?

— Не — отвърна Дерек с печал и гняв в гласа. — Той е капитанът. Грегър смята, че трябва да бъде единственият капитан в тези води, затова винаги принуждава капитаните на пленените кораби да скачат от тази дъска. Доставя му удоволствие.

Смехът на Грегър се врязваше в топлия утринен въздух и въпреки мекото време Лорин потрепера. Не беше предполагала, че хората са способни на подобно зло.

— Скачай, свиня такава, или ще те накълцам на парченца и ще подквася водата с черния ти дроб!

Лорин чу плисъка и разбра, че без да моли за милост, капитан Диснър бе скочил. Сърцето й се сви от мъка за този човек и помисли, че навярно съдбата му би била по-различна, ако бе решил да избяга от „Неверник“, вместо да се предава без бой. Положително да умреш в битка е по-малко позорно, отколкото да тръгнеш по дъската.

— Да вървим — рече Дерек, здраво хвана ръката й и я поведе към моста, съединяващ двата кораба. — Ония те наблюдават. И колкото повече те гледат, толкова повече ще им се иска. Не мога вечно да ги държа настрана.

Лорин безмълвно последва Дерек на „Неверник“. Той я отведе направо в каютата си, малка, но не съвсем уредена. Напомни й малка, чиста стая във второкласен хотел.

— Какво ще стане с хората от „Мис Малаки“? — попита го, след като вратата на каютата бе затворена и заключена.

— Първо ще задигнат платната и корабът ще тръгне, накъдето го понесат теченията и вълните. Живите ще продължат да живеят, докато не се свърши храната и водата, които Грегър ще им остави. Ако имат късмет, ще ги намери друг кораб и ще ги спаси, ако нямат…

Лорин изтръпна. Колкото и да й беше неудобно да дразни Дерек с въпросите си, тя трябваше да знае къде се намира и как е нейната придружителка.

— Когато заминах, с мен дойде една жена, придружителката ми госпожица Никълс. От вашето нападение не съм я виждала. — Лорин прехапа устни за подбора на думите си. Зачака Дерек да прояви дисциплината си и да й удари шамар. Когато той не го стори, тя навлажни устни и се постара да намери най-малко обидните думи. — Възможно ли е да разбереш какво е станало с нея? Не я познавах много добре, но тя предано се грижеше за мен по време на пътуването.

— Ще видя, какво може да се направи — хладно отвърна Дерек. — Сега стой тука! Скоро ще опънем платна. Не отключваш никому, освен на мене. Ясно ли е?

— Да — рече Лорин и след премислена пауза добави, — сър.

— Сбърка титлата — изсумтя Дерек и напусна каютата.

Това пък какво ли значи? — замисли се Лорин, като залостваше и заключваше вратата.

 

 

Широко отворените очи на Аманда Йорк отразяваха със синята си дълбочина целия й ужас. Обхвана коленете си с ръце и не изпускаше от очи Алдън Мичъл, който кръстосваше стаята. Не помнеше от колко време е пленница. Струваха й се години, макар да знаеше, че всъщност е минал един месец, най-много с разлика от една седмица. Да следиш времето бе невъзможна в частния харем на Алдън Мичъл.

— Дай ми малко вино — каза Мичъл в обичайния си стил, без да се обръща към никого по-специално. Все му беше едно кой изпълнява желанията му, стига това да ставаше на мига.

Аманда погледна момичето до себе си. И двете останаха на място. Аманда изчака още секунда, сетне се изправи и се втурна към мястото, където се намираше виното. Напълни един грамаден златен бокал, инкрустиран със скъпоценни камъни, и го отнесе на Мичъл с покорно наведена глава. Той го пое от нея и седна зад писалището си. Пред него бяха разтворени регистрите и критичните записки, които скрупульозно си водеше във връзка с бързо разширяващата му се империя. Макар първоначално да бе наел Грегър и „Неверник“ да грабят ценности от минаващите кораби, той бе открил, че търговията с бели робини е далеч по-доходоносна.

— Седни — нареди Алдън.

Аманда седна в нозете му. Това му доставяше удоволствие. Обичаше, когато се рови из книжата си, в краката му да седят жени.

Аманда коленичи и се облегна назад върху петите си. Бяха й казали, че това е позата, която Алдън предпочита. След като я заловиха, тя се бе възпротивила да се кланя на Алдън и да върши онова, което той изискваше от нея. Но наказанията я научиха, че най-лесно и най-сигурно е да вършиш каквото ти наредят. Откажеше ли, наказваха я. Преглътнеше ли гордостта си и се подчинеше на заповедите му, нямаше да опитва ударите на кожения бич, който Алдън много обичаше да използва. Със сведени очи Аманда внимателно слушаше. Чуваше обръщането на страниците и звуците на одобрение или несъгласие, които се изтръгваха от дълбочината на гърлото му. Във всички случаи това бяха добри признаци — значи мислеше за пари, а не как да задоволява физическите си страсти.

— Милички мои, доста ми струвате — тихо каза Алън. Все едно, вие си го заслужавате. Давате ми удобства и удоволствия, а на този свят за какво друго може да мечтае човек?

„Давате? — не вярвайки, помисли Аманда и прехапа език да задържи гневните слова. — Ние нищо не ти даваме! Ти си взимаш каквото пожелаеш и твърдиш, че сме ти го давали доброволно! Презряно животно.“

— Не ви ли обличам в най-фините копринени воали и наметки? — продължи той. — Все пак, не са евтини. Но пък така ви подхожда тази коприна.

Аманда леко извърна глава към Шантел, младо момиче от Франция, отвлечено по същото време. Шантел, както и Аманда, преживя същите трудности, докато свикне с местното облекло, а ядосаше ли се, страните и шията й съвсем почервеняваха. Без да трепне и едно мускулче, Аманда безмълвно предупреди Шантел да запази спокойствие. Да предизвикаш гнева на Алдън бе опасно — веднъж пламнал, той го караше да бичува всички пленнички в харема си, не само виновната.

Алдън Мичъл отпи от виното и се облегна. Очите му обиколиха шестте жени в стаята. Всички бяха млади красиви и бързо възприемаха. Това бяха най-привлекателните жени, които Грегър отвличаше, а продадеше ли ги на богатите бели бизнесмени от Африка, Бразилия и Перу, очакваха го огромни печалби. След всяка пратка от жени Алдън лично проверяваше „улова“, какъвто бе любимият му израз. Най-красивите и одухотворените задържаше за себе си от три до шест месеца. С този стаж той ги приучваше да бъдат покорни робини, които безропотно изпълняват желанията на господарите си. Времето в повече за това обучение Алдън използваше, за да опита техните чарове. Пречупваше духа им и ги дресираше по начин, който в основата си по нищо не се различаваше от дресировката на куче. В края ги продаваше пет до десет пъти по-скъпо, отколкото нормалната цена на останалите привлекателни робини.

Алдън остави погледа си свободно да се рее над Аманда. Беше ужасяващо млада, а хубостта й предизвикваше кръвта му. Косите й имаха цвета на утринна заря, а очите й бяха сини като Карибско море, особено когато се разгневеше и притайваше мисли как да му се противопостави. Крехко и дребно, тялото й го възбуждаше, а кожата й беше гладка като коприната, с която я беше облякъл.

— Пламенна си ти, нали, любов моя? — попита Алдън и потупа коляното й с върха на обувката си. Тя не вдигна очи и това го накара да се закиска. Беше сигурен, че погледнеше ли го, в сините й очи щеше да види гняв и презрение. А видеше ли ги, трябваше да я накаже. Само че в момента не хранеше садистичната необходимост да бичува — нито Аманда, нито някоя друга от останалите.

Алдън допи виното си и се изправи. Охолството добавяше допълнителни килограми към кръста му и макар от това да ставаше все по-малко подвижен, той се гордееше с растящото си шкембе. То бе доказателството, че преуспява.

— Съобщиха ми, че скоро щял да пристигне нов товар — съобщи той. Сигурно ще ви осигуря нови компаньонки. — Ненадейно се засмя, отметна глава и потупа корема си. — Бъдете готови, сладки мои, прегледам ли новия улов, кръвта ми ще кипне! Ще имам нужда от вас!

Продължавайки да се смее, Алдън излезе от стаята. Аманда Йорк затвори очи и се помоли дано, преди да се е върнал, нещо страшно и убийствено да го порази.