Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (9) (Прелъстената от френския лейтенант)

Девета глава

„… Сърце непригодено, знам,

да бъде любено; но нещо

в глъбта му тули тлеещ плам,

необуздано и горещо.“

Матю Арнолд, „Прощаване“ (1853)

Споменах двете основни причини, поради които Сара Удръф се яви на оглед пред мисис Поултни. Самата тя обаче изобщо не си даваше сметка за причините дори несъзнателно, а причини имаше още много — или поне е трябвало да има, тъй като Сара знаеше с какво име се ползва мисис Поултни в недотам издигнатите milieux^[1] на Лайм. Подвоуми се един ден; после отиде при мисис Талбът да поиска съвет. Мисис Талбът беше изключително добросърдечна, но не особено прозорлива млада жена; и макар че би искала да вземе Сара отново в дома си — дори вече настойчиво й го бе предложила, — съзнаваше, че Сара сега е неспособна да отдава на възпитаниците си онова всепоглъщащо и целодневно внимание, което изискват задълженията на гувернантка. Все пак мисис Талбът бе готова да й помогне.

Знаеше, че Сара е застрашена от пълна нищета; нощем лежеше будна и си представяше сцени от по-романтичната литература на моминството си, сцени, в които примрели от глад героини търсят подслон, свити под заснежени стълбища, или изгарят от треска в някоя гола, капеща при дъжд мансарда. Но най-ужасните й страхове въплъщаваше образът на една илюстрация към поучителните повести на мисис Шъруд. Преследвана жена се хвърля от скала. Блясва светкавица, която осветява жестоките лица на преследвачите й горе; най-страшен е викът на ужас по бледия лик на обречената и развятото й наметало — огромно черно гарваново крило на ужасната смърт.

Ето защо мисис Талбът прикри недоверието си към мисис Поултни и посъветва Сара да приеме предлаганата й работа. Бившата гувернантка целуна за сбогом малките Пол и Вирджиния и се върна в Лайм като прокълната жена. Тя бе повярвала на преценката на мисис Талбът, а когато умна жена се довери на глупава, макар и добросърдечна, няма какво друго да очаква.

А Сара наистина беше умна, но умът й беше от особено естество и би останал незабелязан при който и да е от съвременните тестове за интелигентност. Сара нито имаше аналитично мислене, нито умееше да решава сложни задачи, и неслучайно математиката бе единственият предмет, чието изучаване бе цяло мъчение за нея. Интелигентността й не се проявяваше и под формата на особена жизненост или остроумие дори през най-щастливите й дни. Тя притежаваше доста необичайната за човек, който никога не е ходил в Лондон и не е живял сред обществото, способност да оценява хората правилно, да ги разбира, и то в най-пълния смисъл на тази дума.

По отношение на човешката психика Сара притежаваше способности, сходни с умението на опитния търговец на коне да разпознава почти от пръв поглед добрата стока от лошата; все едно, че прескачайки един век, се бе родила с компютър в сърцето. Казвам в сърцето, защото стойностите, които тя изчисляваше, бяха свързани повече със сърцето, отколкото с разума. Тя усещаше празните доводи, фалшивата начетеност, предубедените разсъждения, но умееше и да вниква в хората със своята проницателност. Без да може да обясни по какъв начин — както компютърът не може да обясни процесите в себе си, — тя виждаше тези неща такива, каквито са, а не каквито се опитват да изглеждат. Не е достатъчно да кажем, че беше много точен морален съдник за околните; нейната чувствителност бе далеч по-богата и ако нравствеността имаше за нея решаващо значение, тя не би се държала по този начин — простата истина беше, че тя не бе живяла у никаква братовчедка в Уеймът.

Дарбата да вниква дълбоко в същността на нещата беше първото проклятие в живота й; второто беше нейното образование. То не бе на особена висота — какво можеше да даде третостепенен девически пансион в Екситър? Тя учеше през деня, а вечер — понякога и до късно през нощта — плащаше за издръжката си с кърпеж и друга шивашка работа. Не се разбираше добре със семинаристките. Те се отнасяха надменно с нея, а тя не виждаше защо трябва да ги уважава. Поради това бе изчела повече романи и поезия, отколкото момичетата като нея. Тези две убежища за самотните заместваха липсата на преживявания. Без да го съзнава, тя преценяваше хората по-скоро по нормите на Уолтър Скот и Джейн Остин, отколкото с мерило, установено по емпиричен път; всички около себе си възприемаше като герои от романи и съдеше за тях със стойностите на поезията. Уви, наученото от собствен опит беше опошлено до голяма степен от знанията, които трябваше да усвоява. Бяха я научили да се държи като лейди, но я бяха превърнали в истинска жертва на кастовото общество. Баща й я бе изтласкал от нейното съсловие, но не можа да я издигне до по-горното. Младите мъже от средата, която бе напуснала, я смятаха вече за твърде изискана, за да им стане съпруга; а за средата, към която се стремеше, тя все още бе твърде безинтересна.

Бащата, описан от викария на Лайм като „принципен и добродетелен човек“, беше тъкмо обратното, тъй като притежаваше немалко от най-отрицателните човешки качества. Не грижовност към единствената дъщеря го накара да я изпрати в пансион, а манията за собственото му потекло. Четири поколения назад по бащина линия родът му стигаше до именити благородници. Съществуваше дори някаква далечна връзка с рода на Дрейк — недоказан факт, който с течение на времето постепенно се бе изродил в убеждението му, че е пряк потомък на великия сър Франсис. Дедите му наистина бяха притежавали по едно време някаква голяма къща в онази студена зелена ничия земя между Дартмур и Ексмур. Видял къщата три пъти със собствените си очи, бащата на Сара се върна в малкото стопанство, което бе наел в голямото имение Меритън, и се отдаде на размишления, кроежи и мечти.

Сигурно е бил разочарован, когато дъщеря му се прибра от училището на осемнадесет години — кой знае какви чудеса е очаквал да се излеят върху него като манна небесна — седна срещу него в другия край на брястовата маса и го загледа как се хвали; гледаше го с такава кротост и сдържаност, които го човъркаха, човъркаха го като ненужна машина (защото той бе роден в Девън, а парите значат всичко за хората от Девън), така го човъркаха, че накрая го докараха до лудост. Отказа се от арендаторството и си купи собствено стопанство; само че го купи твърде евтино и сделката, сключена според него изгодно, се оказа поразително лоша. Няколко години той се бори да изплаща ипотеката и да поддържа смешната фасада на провинциален аристократ, докато полудя в пълния смисъл на думата и го изпратиха в Дорчестърската лудница. Там почина година по-късно. Сара вече от една година сама си изкарваше прехраната — най-напред работеше у едно семейство в Дорчестър, за да бъде близо до баща си. След смъртта му постъпи у Талбътови.

Тя беше твърде привлекателна и имаше достатъчно ухажори въпреки липсата на каквато и да е зестра. В такива случаи обаче винаги влизаше в действие основното проклятие, с което бе белязана по рождение: тя разбулваше истинската същност и на най-самонадеяните кандидати. Ясно виждаше тяхната подлост, високомерието, тъпотата. Ето защо тя се оказа неизбежно обречена на онази съдба, от която природата милиони години бе полагала усилия да я предпази: съдбата на стара мома.

 

 

Нека си представим невъзможното: че мисис Поултни направи списък на всички „за“ и „против“ Сара, при това точно в деня, в който Чарлс бе погълнат от своето високонаучно отклонение от изнурителните си задължения на годеник. Можем поне да допуснем, че е правела списъка именно в този следобед, тъй като Сара, мис Сара от Малборо Хаус, не беше вкъщи.

И нека започнем с хубавата страна на нещата, с графата „печалба“. На първо място несъмнено би било записано онова, което най-малко очакваше, когато се залови с цялата работа една година преди това. Би звучало така: „По-весела атмосфера в къщата.“ Удивително, но факт беше, че през това време нито един слуга и особено слугиня (което, статистически погледнато, бе по-честият случай) не бяха изгонени.

Тази странна промяна бе започнала една сутрин само няколко седмици, след като Сара бе поела задълженията си, или по-точно отговорността да се грижи за душата на мисис Поултни. С безпогрешния си нюх старата дама бе установила грубо нарушение на реда: камериерката от горния етаж, чието неизменно задължение бе всеки вторник да полива саксиите с папрат във втория салон — мисис Поултни имаше отделен салон за себе си и друг за гости, — бе пропуснала да го стори. Папратите зеленееха незлобливо, а мисис Поултни, напротив, бледнееше от злоба. Виновницата бе призована. Тя призна, че е забравила. Мисис Поултни можеше да благоволи да си затвори очите, но момичето имаше записани на сметката си още две или три подобни прегрешения в последно време. Часът й бе ударил и с неумолимото чувство за дълг на булдог, който се готви да впие зъби в глезена на крадеца, мисис Поултни се приготви за изпълнение на присъдата.

— Колкото и да съм търпелива, това преля чашата на търпението!

— Няма вече, госпожа.

— Във всеки случай няма вече да е в моята къща.

— О, госпожа! Моля ви, госпожа!

Мисис Поултни си позволи няколко мига сериозна и пълна наслада от сълзите на момичето.

— Мисис Феърли ще ти даде заплатата.

Сара присъстваше на разговора, тъй като мисис Поултни й диктуваше писма, главно до епископи, или поне с такъв тон, сякаш разговаряше с някой епископ. В този миг Сара зададе въпрос и въздействието му бе поразително. Преди всичко, това бе първият въпрос, зададен от нея в присъствието на мисис Поултни, който да не е пряко свързан със задълженията й. Освен това той негласно оспорваше присъдата на старата дама. Трето — беше отправен не към мисис Поултни, а към момичето.

— Да не ти е зле, Мили?

Дали от въздействието на състрадателния глас в тази стая или поради състоянието си, момичето изуми мисис Поултни, като падна на колене, поклащайки глава, и закри лице с ръцете си. Сара вече беше до нея и веднага установи, че момичето наистина не е добре, че е имала два припадъка през последната седмица, но твърде много се бояла да каже.

Когато малко по-късно, вече настанила Мили в леглото, Сара се върна от стаята на камериерките, дойде ред и на мисис Поултни да зададе изненадващ въпрос:

— Какво да направя?

Мис Сара я погледна в очите; в погледа й се четеше нещо, което направи последвалите думи само отстъпка пред условността.

— Каквото сметнете за редно, госпожо.

И така, най-рядкото цвете — опрощението, едва-едва поникна в Малборо Хаус; а когато дойде лекарят да прегледа момичето и установи, че то страда от анемия, мисис Поултни изпита необичайното удоволствие от това да се покаже истински добра. Последваха един-два подобни случая, които, макар и не толкова драматични, имаха същия развой; само един или два, тъй като Сара се зае сама да прави обиколка на къщата, за да ги предотвратява. Сара бе намерила слабото място на мисис Поултни и скоро така умело се справяше с нея, както някой опитен кардинал с безхарактерния папа, само че с по-благородни цели.

На второ място в предполагаемия списък на мисис Поултни, много по-обяснимо, би стояло: „Гласът й.“ Ако господарката беше несъвършена в по-земните дела, засягащи прислугата, тя поне полагаше изключителни грижи за тяхното духовно благополучие. Двукратното посещение на църквата в неделя беше задължително, а имаше и ежедневна сутрешна служба — химн, откъс от Библията и молитва, — която старата дама ръководеше с цялото си величие. Тя винаги се дразнеше, когато и най-свирепите и погледи не можеха да доведат слугите до онова състояние на пълно смирение и разкаяние, което според нея изискваше техният Бог — а какво остава за нейния. По лицата им обикновено се четеше страх от мисис Поултни и безмълвно недоумение — приличаха по-скоро на заблудени овце, отколкото на покаяли се грешници. Но Сара промени всичко това.

Гласът й наистина беше много приятен, плътен и ясен, макар и винаги с отсянка на тъга и често много прочувствен, но преди всичко искрен. За пръв път в неблагодарния си малък свят мисис Поултни видя слугите с искрено заслушани, а на моменти и несъмнено набожни лица.

Дотук добре, но имаше и втора подобна церемония, която трябваше да се изпълнява всеки ден. На слугите се разрешаваше да четат вечерната си молитва в кухнята, под безучастния поглед и стържещия глас на мисис Феърли. А горе на мисис Поултни се четеше отделно. Именно в тези по-интимни ритуали гласът на Сара бе най-звучен и най-въздействен. Един-два пъти тя постигна нещо невероятно — изтръгна сълзи от тези безжалостни очи в торбички. Това въздействие в никакъв случай не беше преднамерено, а се дължеше на дълбокото различие между двете жени. Мисис Поултни вярваше в бог, който никога не бе съществувал, докато Сара почиташе бога в сърцето.

За разлика от мнозина достолепни свещеници и сановници, когато трябва да четат Библията, тя не създаваше с гласа си неволния ефект на отчуждение, както у Брехт („Сега вашият кмет ще ви прочете откъс от Библията“), а напротив — говореше непосредствено за страданията на Христос, за човека, от Назарет, сякаш в историята едва ли не нямаше минало време, когато в полумрака на стаята понякога, тя сякаш забравяше присъствието на мисис Поултни, едва ли не виждаше пред себе си Христос на кръста. Веднъж, като стигна до думите „Lama, lama, sabachtane“^[2] и ги прочете, гласът й затрепери и тя млъкна. Мисис Поултни се обърна да я погледне и разбра, че лицето на Сара е обляно в сълзи. Този миг впоследствие изкупи безкрайно много трудности, а тъй като старата дама стана и докосна отпуснатите рамене на момичето, той ще изкупи някой ден и греховете на добре опечената дотогава душа на мисис Поултни.

Рискувам да изкарам Сара фанатичка. Богословските догми обаче нямаха никакъв смисъл за нея. Така както прозираше същността на хората, прозираше и глупостта, и фалшивите стъклописи, и тесногръдата педантичност на викторианската църква. Тя виждаше, че има страдание, и се молеше да настъпи краят му. Не мога да кажа каква би била в нашия век; но в някоя много по-ранна епоха сигурно щеше да бъде или светица, или любовница на император. И то не поради религиозност, нито поради сексуалност, а заради онази рядка сила на сплавта между разбиране и емоционалност, от която бе излята нейната същност.

В списъка можеше да се отбележат и други неща: способността — сама по себе си огромна и много рядка — да не ходи често по нервите на мисис Поултни; ненатрапчивото изпълнение на различни домашни задължения; умение да си служи с иглата.

За рождения ден на мисис Поултни Сара й подари покривчица за облегалка на кресло с изящно избродирани по края папрати и момини сълзи — не че някое от креслата, в които сядаше мисис Поултни, имаше нужда от такава покривка, но по онова време меките мебели без такава гарнитура изглеждаха някак голи. Мисис Поултни остана много доволна; смирено и настойчиво — може би у Сара все пак имаше нещо от ловкостта на кардинал — подаръкът напомняше на жената чудовище, колкото пъти тя заемаше трона си, че нейното протеже има с какво да изкупи греховете си. Макар и в по-малка степен, покривчицата направи за Сара онова, което безсмъртната дропла тъй често бе правила за Чарлс.

Накрая — и това беше най-жестокото изпитание за жертвата — Сара премина и изпитанието на трактатите. Подобно на немалко живеещи в уединение викторианки, мисис Поултни залагаше много на душеспасителната сила на тези листовки. Нищо, че дори един на всеки десет от получателите им не можеше да ги чете — повечето действително не можеха изобщо да четат — и нищо, че дори един от десетте, които можеха и все пак ги прочитаха, не разбираше какво искат да кажат преподобните автори… Всеки път, щом Сара тръгнеше с цяло тесте да ги раздава, мисис Поултни виждаше как същият брой спасени души се записват с калема на сметката й в небето; виждаше също и как Грешницата на Лайм Риджис се покайва пред всички и й ставаше хубаво. Същото виждаше и останалата част от Лайм или по-бедните, а те бяха по-мили със Сара, отколкото мисис Поултни можеше да си представи.

Сара си измисли малък надслов: „От мисис Поултни. Моля прочетете и вземете присърце.“ В същото време тя гледаше стопанина на къщичката право в очите. Многозначителните усмивки, с които някои я посрещаха, скоро изчезваха, а на словоохотливите думите засядаха в гърлото. Струва ми се, че научаваха много повече от погледа й, отколкото от гъсто напечатаните листовки, пъхнати в ръката им.

 

 

Сега е време да преминем към дебита в сметката на отношенията им. На първо и най-видно място несъмнено би било отбелязано: „Излиза сама.“ Първоначалната уговорка беше мис Сара да има по един свободен следобед в седмицата, което според мисис Поултни беше повече от щедро признание за привилегированото й положение спрямо това на прислужничките и което се оправдаваше само от необходимостта да се разнасят душеспасителните листовки, но така бе препоръчал викарият. Всичко като че ли беше наред в първите два месеца. Но една сутрин мис Сара не се появи на утринната служба в Малборо Хаус, а когато прислужницата бе изпратена да я потърси, установи се, че още не е станала. Мисис Поултни отиде да я види. Сара пак беше обляна в сълзи, но този път мисис Поултни почувства само раздразнение. Въпреки това повика лекар. Той остана насаме със Сара доста дълго. Като слезе долу при нетърпеливата мисис Поултни, той й изнесе кратка лекция за това какво е меланхолия — беше напредничав човек за времето и мястото, в което живееше — и препоръча да се позволи на грешницата да прекарва повече време на чист въздух и на свобода.

— Щом настоявате, че това е крайно необходимо.

— Настоявам, мила госпожо. И то най-упорито. Иначе не поемам отговорност.

— Много е неудобно. — Докторът безмилостно мълчеше. — Ще се лиша от нея два следобеда седмично.

За разлика от викария, доктор Гроган не беше финансово зависим от мисис Поултни; искрено казано, ничий друг смъртен акт в Лайм не би подписал с по-малко съжаление, отколкото нейния. Но той сдържа жлъчта си и й напомни, че трябва да спи всеки следобед по негово изрично нареждане. Така осигури на Сара по малко свободно време и в останалите дни.

Следващата дебитна точка гласеше: „Не може винаги да присъства при гостите.“ В това отношение мисис Поултни бе изправена пред наистина непосилна дилема. Тя естествено много държеше благодетелността й да личи, следователно Сара трябваше да бъде показвана. Но нейното лице имаше крайно неблаготворно въздействие върху присъстващите. Тъгата по него упрекваше, рядкото й участие в разговорите — само по повод някой зададен въпрос, който чакаше отговор (по-умните от редовните посетители скоро свикнаха да се обръщат към компаньонката секретарка с подчертано реторични по звучене и съдържание въпроси) — смущаваше със своеобразната си прямота, породена не от това, че Сара имаше някакво желание да сложи край на разговора, а просто защото най-невинно влагаше простота и здрав разум в някоя тема, поддържана точно с обратното. В такива мигове мисис Поултни си я представяше като една от фигурите на бесилото, което смътно си спомняше от своята младост.

И при тези случаи Сара проявяваше своята дипломатичност. Оставаше с някои от по-честите и отдавнашни посетители; при други или се оттегляше още в първите минути, или дискретно се прибираше веднага щом съобщеше за тях, преди те да бъдат въведени вътре. По същата причина Ърнестина никога не я бе виждала в Малборо Хаус. Това поне даваше възможност на мисис Поултни да обяснява надълго и нашироко за кръста, който носи, макар че оттеглянето или отсъствието на този кръст означаваше, че тя не умее да го носи чак толкова добре. Но вината за това едва ли можеше да се търси у самата Сара.

Най-лошото оставих за накрая. То беше следното: „Още проявява признаци на увлеченост по своя прелъстител.“ Мисис Поултни беше направила няколко опита да узнае както подробностите за греха, така и степента на покаяние в момента. Едва ли има игуменка, желала да чуе по-настойчиво изповедта на някоя заблудила се овчица от стадото си. Но Сара беше чувствителна като морска анемона; е каквито и заобикалки да подемаше мисис Поултни тази тема, грешницата отговаряше в същия смисъл, ако не със същите думи, както при първия разпит.

По това време мисис Поултни рядко излизаше, но никога пеша, а в ландото си, и то само за да посети домовете на себеравни; затова тя трябваше да разчита на други очи за сведения относно действията на Сара вън от къщи. За нейно щастие имаше такива зорки очи: още по-добре беше, че те гледаха на света със злоба и ненавист и поради това мисълта зад тях беше винаги готова да донесе видяното пред господарката. Шпионинът, разбира се, беше не друг, а мисис Феърли. Макар четенето на Библията да не й беше приятно, почувства се засегната, че я пренебрегнаха; и въпреки че мис Сара беше особено вежлива към нея и внимаваше да не излезе, че си присвоява правата и задълженията на икономката, сблъсъкът беше неизбежен. Мисис Феърли не беше доволна, че работата малко понамаля, защото това означаваше да намалее и влиянието й. След като спаси Мили — и след още няколко случая на по-директна намеса, — Сара си спечели известност и уважение сред прислугата; и може би мисис Феърли най-много се ядосваше на това, че не можеше да говори пред подчинените си лошо за секретарката компаньонка. Тя беше обидчива жена, чиито единствени удоволствия бяха да знае най-лошото и да се бои от най-лошото, така че започна да храни към Сара омраза, която постепенно придоби силата на отрова.

Беше обаче хитра лисица и криеше това от мисис Поултни. Дори се преструваше, че много съжалява „клетата мис Удръф“, и доносите й бяха богато гарнирани с „боя се“ и „опасявам се“. Тя имаше отлични възможности да шпионира, тъй като не само често ходеше в града във връзка със задълженията си, но разполагаше и с широка мрежа роднини и познати. Само им намекна, че мисис Поултни държи да бъде осведомявана — от най-благородни и християнски подбуди, разбира се — за поведението на мис Удръф отвъд високите каменни зидове, опасващи градината на Малборо Хаус. Тъй като по онова време — а и сега — Лайм Риджис бе гъбясал от клюки като сирене „Рокфор“, всяка стъпка и всяка проява на Сара през свободното й време — зловещо преувеличени и щедро разкрасени — съвсем скоро станаха достояние на мисис Феърли.

Маршрутът на движението й навън — когато не бе натоварена с листовките — бе съвсем прост. Следобед правеше все същата разходка: надолу по стръмната Паунд Стрийт до стръмната Броуд Стрийт и оттам до Портата на кея, която е една четвъртита тераса над морето и няма нищо общо с кея. Там тя заставаше до стената и гледаше към морето, но обикновено не за дълго — не повече, отколкото е необходимо на един капитан внимателно да прецени обстановката, като се качи на мостика, — след което се връщаше или по Кокмойл, или се отправяше в другата посока, на запад, по пътеката покрай един плитък залив до самия вълнолом. Ако се спуснеше по Кокмойл, тя най-често се отбиваше в енорийската църква и се молеше няколко минути (факт, който мисис Феърли никога не смяташе, че си заслужава да спомене), преди да поеме по пътя край църквата, който излизаше на поляната пред Чърч Клифс. Тя беше обрасла с трева чак до руините на Блек Вен. Често виждаха Сара да върви над тази тревна площ, завивайки понякога към морето дотам, където пътеката се свързваше със стария път за Чармът, който отдавна се е свлякъл, но по който тя се връщаше в Лайм. Такъв беше маршрутът й, когато видеше, че вълноломът е пълен с хора, но когато поради времето или други обстоятелства кеят опустееше, тя предпочиташе да се отправи към него, за да застане там, където Чарлс я беше видял за пръв път, вероятно там тя се чувстваше най-близко до Франция.

Всичко това, надлежно изопачено и драпирано в черно, се довеждаше до знанието на мисис Поултни. Тогава тя все още изживяваше първата радост от това, че притежава нова играчка, и беше благосклонна, колкото позволяваше киселият й подозрителен нрав. Тя обаче не се поколеба да укори играчката.

— Казаха ми, мис Удръф, че ви виждат да се разхождате все по едни и същи места. — Сара сведе поглед пред обвиняващите очи. — Гледате към морето. — Сара още мълчеше. — Доволна съм, че сте обзета от разкаяние. Не бих и могла да си представя да постъпвате иначе в настоящото си положение.

Сара се възползва от намека.

— Благодарна съм ви, госпожо.

— Благодарността ви не е за мен. Дължите я преди всичко на оногова там горе.

— Мигар не знам това? — промълви момичето.

— На неосведомените може да се стори, че упорствате в греха си.

— Ако знаеха историята ми, госпожо, не биха мислили така.

— Но те мислят точно така. Говорят, чувам, че търсите платната на Сатаната.

Сара стана и отиде до прозореца. Беше ранна пролет и уханието на филче и люляк се смесваше с песента на косовете. Тя плъзна за миг поглед над това море, от което искаха да я лишат, после се обърна пак към старата дама, която седеше в креслото си, неумолима като кралица в своя трон.

— Искате ли да напусна, госпожо?

Мисис Поултни се стресна. Простотата на Сара отново сви издутите платна на озлоблението й. Ами гласът, ами другите обаятелни качества, без които вече не можеше? Още по-лошо: щеше да пропилее и лихвите, които й се трупаха в небесните счетоводни книги. Тя посмекчи тона си.

— Искам да покажете, че този… тази личност е изкоренена от вашето сърце. Знам, че е така. Но трябва да го покажете.

— Как да го покажа?

— Като се разхождате другаде. Като не излагате на показ срама си. Най-малкото защото аз го изисквам.

В настъпилото мълчание Сара стоеше със сведена глава. После погледна мисис Поултни в очите и за пръв път от пристигането си съвсем леко се усмихна.

— Ще сторя каквото желаете, госпожо.

Това беше обмислена жертва, ако си послужим с шахматния термин, защото мисис Поултни побърза великодушно да добави, че не желае да я лишава напълно от благотворното въздействие на морския въздух и тя може понякога да се разхожда край морето, но невинаги край морето… „и моля, да не спирате и да не гледате втренчено“. Накратко казано, сключена бе сделка между две жени с фикс идеи. Предложението на Сара да напусне накара и едната, и другата да видят истината, макар и всяка посвоему.

Сара изпълняваше своите задължения по сделката или поне онази част от тях, която се отнасяше до маршрута на разходките й. Сега тя много рядко ходеше до вълнолома, макар че, когато го направеше, все още си позволяваше да постои загледана, както в деня, който описахме. В края на краищата околностите на Лайм изобилстват с места за разходка и повечето са с изглед към морето. Ако Сара копнееше единствено за разходка, достатъчно беше да я прави само по ливадите на Малборо Хаус.

Настана неблагоприятно време за мисис Феърли, което се задържа месеци. Не беше пропуснат нито един случай, в който Сара спира или се заглежда в морето, но това ставаше рядко, а и Сара бе успяла вече да покори със старанието си мисис Поултни, което й спестяваше тежките упреци. Пък и в края на краищата, както често си напомняха и шпионката, и господарката, клетата Трагедия беше луда.

Вие несъмнено сте отгатнали истината: тя беше много по-малко луда, отколкото изглеждаше… или поне не беше луда в смисъла, в който се предполагаше. С това, че излагаше срама си на показ, тя целеше нещо, а хората, които имат цел, усещат кога са я постигнали донякъде и могат временно да я поизоставят.

Но един ден, по-малко от две седмици преди началото на моя разказ, мисис Феърли бе отишла при мисис Поултни с поскърцващ корсет и с изражение на човек, който се готви да съобщи за смъртта на близък приятел.

— Имам да ви известя нещо неприятно, госпожо.

Мисис Поултни така добре познаваше този израз, както рибарят познава окото на бурята, но спази традицията.

— Не би могло да засяга мис Удръф, нали?

— И аз бих искала да не я засяга, госпожо. — Икономката отправи тържествен поглед към господарката си, сякаш за да се увери в нейната безусловна изненада. — Но се боя, че е мой дълг да ви го кажа.

— Не бива никога да се боим от онова, което е наш дълг.

— Не бива, госпожо.

Устата беше все още здраво стисната и външен човек с основание би се зачудил какъв ли ужас наближава. Все едно, че някой би танцувал гол пред олтара на енорийската църква.

— Тя е започнала да се разхожда по Градската мера, госпожо.

Това било всичко! Но мисис Поултни, изглежда, не мислеше така. Устата й направи нещо изключително. Зяпна.