Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (60) (Прелъстената от френския лейтенант)

Шестдесета глава

„Лалаги дошла е! Хей!

Пак е при нас — здравей!“

Харди, „Очаквана“

Слезе от файтона на моста. Беше последният ден на май, топъл, щедър, разлистените дървета скриваха фасадите, а небето, наполовина синьо, бе осеяно с пухкави облачета, сянката на едно от тях се разстла за миг над Чарлс, докато големите магазини оттатък реката бяха все още на слънце.

Монтегю не знаеше нищо. Сведението дошло по пощата: лист хартия, съдържащ само името и адреса. Застанал пред бюрото на адвоката, Чарлс си спомни предишния адрес, който бе получил от Сара; но този бе изписан с едри печатни букви. Нейният почерк беше ситен. Само лаконичността напомняше за нея.

Според нарежданията, които Чарлс му бе дал с телеграма, Монтегю бе действал много предпазливо. Никой не биваше да й се обажда, за да не се уплаши и да избяга отново. Един чиновник влезе в ролята на детектив със същото описание в джоба си, което бе дадено на професионалистите. Той съобщи, че на този адрес, изглежда, наистина живее млада жена с характерните белези на търсената и че въпросната личност е известна под името мисис Ръфуд. Находчивото разместване на сричките разсея всички следи от съмнение в точността на сведението, а — след първия шок — и заплахата, криеща се в думата „мисис“. Подобни хитрости бяха съвсем обичайни сред самотните жени в Лондон и показваха точно обратното. Сара не се беше омъжила.

— Виждам, че е изпратено от Лондон. Нямаш ли представа…

— Изпратено е оттук, следователно от човек, който е чел нашите обяви. Адресирано е лично до теб, което показва, че той знае от чие име действаме, но, изглежда, не се интересува от предлаганата награда. Това навежда на мисълта, че може да е самата дама.

— Но защо е трябвало да чака толкова дълго време, преди да се разкрие? А и това не е нейният почерк. — Монтегю мълчеше в недоумение. — Твоят чиновник не е ли научил още нещо?

— Той изпълняваше само нарежданията, Чарлс. Забраних му да пита каквото и да е. Случайно дочул на улицата как една съседка й пожелавала „добро утро“. Така узнахме името й.

— А къщата?

— Почтен семеен дом. Точно това са думите му.

— Тя сигурно е гувернантка там.

— Много е вероятно.

В този миг Чарлс се обърна към прозореца и добре стори, защото погледът, който Монтегю бе отправил към гърба му, издаваше недостатъчна искреност. Той бе забранил на чиновника да разпитва, но си позволи да разпита чиновника.

— Възнамеряваш ли да се срещнеш с нея?

— Драги Хари, да не би да съм прекосил Атлантика… — Чарлс се усмихна вместо извинение за резкия си тон. — Знам какво ще ме попиташ. Не мога да ти отговоря. Прости ми, но този въпрос е твърде личен. Истината е, че не знам какво всъщност чувствам. Очаквам да разбера едва след като я видя. Знам само, че… продължавам да мисля за нея. Че трябва да говоря с нея, трябва… Разбери.

— Трябва да питаш Сфинкс.

— Както искаш го кажи.

— Стига да не забравяш какво се е случило с онези, които не са успявали да намерят отговора на загадката.

Чарлс направи печална физиономия.

— Щом трябва да избирам между мълчанието и смъртта, по-добре приготви надгробното слово.

— Имам подозрения, че не ще бъде необходимо.

Те се усмихнаха един на друг.

Но сега, запътил се към дома на Сфинкс, той не се усмихваше. Не знаеше нищо за квартала; имаше впечатлението, че е нещо като Гринвич от по-ниска категория — място, където изживяваха дните си морски офицери в оставка. Викторианска Темза е била много по-мръсна, отколкото е днес; при всеки прилив във водите й отвратително се носели канални нечистотии. Веднъж вонята й била така непоносима, че принудила Камарата на лордовете да напусне заседателната зала; смятало се, че Темза е причинила холерата; а къщите по бреговете й далеч не са били признак на онази социална изисканост, на каквато са в нашето обезмирисено общество. При все това Чарлс установи, че тези къщи са доста красиви — колкото и странен вкус да са имали обитателите им при избора си на квартал, очевидно не бедността ги бе тласнала тук.

Най-сетне, вътрешно разтреперан, с усещането, че пребледнява, и с чувството, че се унижава — новото му американско „аз“ се бе изпарило пред внушителното, дълбоко вкоренено у него минало — смутен, той си даваше сметка, че е в ролята на джентълмен, който посещава някакъв по-високопоставен слуга — Чарлс стигна до фаталната врата. Тя бе от ковано желязо, а зад нея къса пътека водеше до висока тухлена къща, по-голямата част от която бе скрита зад пищна глициния, стигаща чак до покрива и току-що започнала да разтваря първите си гроздчета от светлосини цветове.

Той повдигна пиринченото чукче и почука два пъти; почака двадесетина секунди и почука пак. Този път вратата се отвори и пред него застана една прислужница. Зад гърба й той зърна просторен вестибюл с толкова много картини, че приличаше досущ на художествена галерия.

— Бих искал да говоря с мисис… Ръфуд, доколкото знам, живее тук.

Прислужницата бе стройно девойче с големи очи и без обичайната дантелена шапчица. Ако не беше с престилка, той дори би се озадачил как да се обърне към нея.

— Името ви, ако обичате?

Той забеляза липсата на „сър“: може би тя не бе прислужница — говореше много по-изискано. Подаде й визитната си картичка.

— Кажете й, моля, че идвам от много далеч, за да я видя.

Девойката без стеснение прочете картичката му. Не беше прислужница. Като че ли се поколеба. От отсрещния тъмен край на коридора се чу шум. На вратата застана мъж, шест-седем години по-възрастен от Чарлс. Девойката с облекчение се обърна към него:

— Господинът желае да види Сара.

— Така ли?

В ръката си държеше писалка. Чарлс свали шапка и каза от прага:

— Бъдете така любезен… По личен въпрос… Познавам я добре, отпреди да дойде в Лондон.

Имаше нещо неприятно във внимателния, макар и много кратък поглед, с който мъжът прецени Чарлс; леко напомняше на евреин, с някаква небрежна суета в облеклото… малко като Дизраели на младини. Мъжът погледна момичето.

— Тя нали…

— Мисля, че водят разговор. Нищо повече.

Неназованите събеседници трябва да бяха очевидно нейните питомци, децата.

— Заведете го тогава горе, мила. Заповядайте, сър.

С лек поклон той изчезна така внезапно, както се беше появил. Девойката даде знак на Чарлс да я последва. Трябваше сам да затвори вратата зад гърба си. Докато тя се изкачваше по стълбите, той успя да хвърли поглед на окачените нагъсто картини и графики. Имаше достатъчно познания в модерното изкуство, за да разпознае школата, към която повечето от тях принадлежаха, както и нашумелия и известен художник, чиито инициали се забелязваха на някои платна. Фурорът, предизвикан от него преди двадесетина години, бе отшумял; картините му, навремето смятани достойни само за огъня, сега имаха висока цена. Джентълменът с писалката очевидно беше доста заможен колекционер на картини, макар и с малко съмнителна стойност.

Чарлс последва стройния гръб на девойката по стълбите до първия етаж. Още картини и повечето от все същата съмнителна школа. Но вече го бе обзело твърде силно нетърпение, за да им обръща внимание. Като поеха към втория етаж, той се осмели да попита:

— Като гувернантка ли работи тук мисис Ръфуд?

Девойката спря по средата на стълбите и се обърна развеселена и изненадана. После сведе поглед.

— Вече не работи като гувернантка.

За миг очите й срещнаха неговите. След това тя продължи нагоре.

Стигнаха до втория етаж. Непроницаемата му водачка се насочи към една врата.

— Бъдете любезен да почакате тук.

Тя влезе в стаята, като остави вратата открехната. Чарлс успя да зърне отворен прозорец с дантелено перде, което летният ветрец леко издуваше навътре, а отвъд гъстия листак проблясваше реката. Чуваше се тих говор. Той се попремести, за да вижда по-добре в стаята. Сега забеляза двама мъже, джентълмени. Стояха пред картина, поставена върху статив, полуобърнат към прозореца, за да се осветява по-добре. По-високият от двамата се наведе да разгледа внимателно някакъв детайл и Чарлс можа да види и втория. Точно тогава случайно отправи поглед през вратата и срещна очите на Чарлс. После едва-едва наклони глава към някого в невидимия ъгъл на стаята.

Чарлс стоеше като гръмнат.

Защото познаваше това лице; дори веднъж заедно с Ърнестина го бе слушал да говори повече от час. Невъзможно, но все пак… Ами мъжът долу! Картините и графиките! Той бързо се извърна и като човек, чийто кошмарен сън изведнъж се оказва действителност, погледна през сводестия прозорец в задния край на стълбището към зелената градина долу. Не видя нищо — само безумието на собственото си убеждение, че падналите жени падат все по-надолу. Нима не бе дошъл, за да спре закона на гравитацията? Беше потресен като човек, установил внезапно, че светът около него е обърнат с главата надолу.

Шум.

Той мигновено се обърна. Тя стоеше пред вратата, която току-що бе затворила, с ръка на пиринчената топка, преградила изведнъж пътя на слънцето, неясна. А облеклото й! Беше толкова променено, че за миг той не можа да я познае. Винаги си я бе представял в предишните й дрехи, с тревожно лице, изплувало от овдовялата тъмнина. Но срещу него стоеше жена, облечена поновому, отхвърлила явно всички официални схващания за дамската мода. Полата й беше в наситено тъмносин цвят, прихваната в талията от пурпурен колан с позлатена звездообразна тока, който стягаше и копринената блуза на розови и бели райета, с дълги ръкави и с нежна якичка от бяла коприна, на която вместо панделка имаше малка камелия. Косата бе свободно привързана назад с червена кордела.

Това привидение, очарователно в бохемската си елегантност, накара Чарлс да си помисли веднага две неща. Едното беше, че тя изглеждаше не две години постара, а две години по-млада; другото — че по някакъв непонятен начин той се е върнал не в Англия, а се е озовал обратно в Америка. Точно такова бе всекидневното облекло на повечето елегантни млади жени там. Те разбираха, че такива дрехи са по-практични, по-семпли и по-привлекателни от безсмислените тургори, корсети и кринолини. В Съединените щати този стил с умели и парадоксално кокетни намеци за еманципация и в други отношения се бе сторил на Чарлс много очарователен, но сега, подозрително настроен от много неща, лицето му придоби онзи розов цвят на карамфил, какъвто имаха райетата на блузата й.

Първият шок — как изглежда, каква е станала! — бе последван от чувство на облекчение. Очите, устата, неизменното упорство… бяха същите. Тя бе необикновеното създание от най-щастливите му спомени, само че разцъфнало, узряло, излетяло от черната какавида.

Десет дълги секунди никой не проговори. После, стиснала нервно с пръсти позлатената тока, тя сведе поглед.

— Как се озовахте тук, мистър Смитсън?

Не тя бе изпратила адреса. Не беше благодарна. Той не си спомни, че тя зададе същия въпрос, който той й бе задал веднъж, когато неочаквано бе попаднала на него, но усети, че кой знае как сега двамата са си сменили местата. Той бе молителят, а тя — неохотният слушател.

— Адвокатът ми получил известие, че живеете тук. Не знам кой го е изпратил.

— Адвокатът ви?

— Не знаете ли, че развалих годежа си с мис Фрийман?

Сега беше неин ред да се изненада. Един дълъг миг очите й го гледаха изпитателно, после се сведоха. Не е знаела. Той се приближи една крачка и заговори тихо:

— Обходих всяко кътче на града. Всеки месец давах обяви с надеждата, че…

Сега и двамата гледаха в земята пред себе си — красивия персийски килим, опънат по цялата дължина на коридора. Той се опита да овладее гласа си.

— Виждам, че сте… — не намери думи, но искаше да каже „напълно променена“.

Тя рече:

— Животът се отнесе добре с мен.

— Онзи джентълмен вътре — не е ли…?

Тя кимна, потвърждавайки името във все още невярващите му очи.

— И тази къща принадлежи на…

Тогава тя едва-едва си пое въздух — толкова обвинителен бе станал тонът му. В съзнанието му се прокрадна случайно дочута клюка. Не за мъжа, когото бе видял в стаята, а за онзи долу. Без да каже нищо, Сара се насочи към стълбите, които водеха към по-горния етаж. Чарлс стоеше като закован. Тя колебливо насочи поглед към него.

— Елате, моля.

Той се изкачи след нея по стълбите и видя, че тя влиза в една стая, която гледаше на север към голямата градина долу. Беше ателие. На маса до вратата безразборно бяха пръснати рисунки. На статива току-що бе започната картина с маслени бои — първите щрихи загатваха млада жена, тъжно свела поглед на фон от листа; до стената бяха обърнати още платна; на другата стена имаше ред закачалки, от които висяха всякакви пъстроцветни женски дрехи — рокли, шалове, воали; голяма глинена делва; маси с пособия — туби, четки, бурканчета за бои. Един барелеф, няколко малки скулптури, амфора с тръстика в нея. Едва ли имаше местенце, незаето от нещо.

Сара стоеше пред прозореца с гръб към него.

— Асистентка съм. Помагам му.

— Служите му и за модел?

— Понякога.

— Разбирам.

Но не разбираше нищо; само виждаше с ъгълчето на окото си една от скиците на масата до вратата. Беше гола жена — гола само от кръста нагоре, — придържаше амфора на бедрото си. Лицето като че ли не беше на Сара, но го виждаше под такъв ъгъл, че не можеше да е сигурен.

— Тук ли живеете, откакто напуснахте Екситър?

— Тук живея от една година.

Да можеше само да я попита как се бяха срещнали! Какви са отношенията им? Поколеба се, после остави шапката, бастуна и ръкавиците си на един стол до вратата. Падаща почти до кръста, сега косата й се разкриваше в цялата си пищност. Стори му се по-дребничка, отколкото си я спомняше, по-крехка. Един гълъб запърха с крила да кацне на перваза пред нея, подплаши се и отлетя, долу се отвори и затвори врата. Дочуха се мъжки гласове, които се отдалечиха по стълбите. Стаята ги разделяше. Всичко ги разделяше. Мълчанието стана непоносимо.

Бе дошъл да я избави от бедност, от тягостна работа в тягостен дом. Бе дошъл в пълно снаряжение, готов да убие дракона… А ето че дамата на сърцето му бе осуетила всичко. Нямаше вериги, нямаше ридания, нямаше умолително вдигнати ръце. Той се оказа в положението на човек, попаднал на официална вечеря, смятайки, че отива на карнавал.

— Знае ли той, че не сте омъжена?

— Минавам за вдовица.

Следващият му въпрос бе неуместен, но Чарлс бе загубил всякакво чувство за такт.

— Жена му е умряла, струва ми се.

— Да. Но не и в сърцето му.

— Не се ли е оженил повторно?

— Живее в тази къща заедно с брат си. — И тя спомена името на другия човек, който живееше тук, сякаш да покаже на Чарлс, че при толкова много обитатели едва прикриваните му подозрения очевидно са неоснователни. Но името, което назова, беше достатъчно да накара всеки почтен викторианец от края на 60-те години да се вцепени от възмущение. Публичен израз на ужас, предизвикан от поезията му, бе дал Джон Морли, една от онези знаменитости, родени да бъдат говорители (което ще рече, празни фасади) на своята епоха. Чарлс си спомни най-същественото от думите, с които той го бе хулил: „Похотливият избраник на банда сатири.“ Ами самият господар на къщата! Нали за него бе чувал, че взима опиум? В представите му изплува някакъв разгулен групов брак, ако се броеше и момичето, което го бе придружило догоре. Но във вида на Сара нямаше нищо разгулно; изтъкването на поета като препоръка говореше дори за някаква невинност; а и какво ли би правил зърнатият през вратата прочут лектор и критик — човек с малко крайни идеи, разбира се, но уважаван и почитан от много хора — в такова свърталище на порока?

Подсилвам по-лошата половина на Чарлс, тоест онази, която бе в тон с времето и с Морли; по-доброто му „аз“, онова, което веднъж вече му бе дало сили да прозре през озлоблението на Лайм нейната истинска същност, се бореше с всички сили да отпъди подозренията.

Той започна да й разказва със спокоен глас, а в главата му звучеше друг глас, който проклинаше неговата официалност, задръжките, които не му позволяваха да разкаже за безбройните самотни дни и самотни нощи, когато нейният дух бе до него, над него, пред него, за сълзите… само че не знаеше как да каже сълзи. Разказа й какво се бе случило през онази нощ в Екситър. Разказа й за решението си; за голямата измама на Сам.

Беше се надявал, че Сара може да се извърне. Но с лице, скрито от него, тя продължи да гледа към зеленината долу. Там някъде играеха деца. Той млъкна, после се приближи до нея.

— Нищо ли не означава за вас това, което ви казвам?

— Означава много за мен. Толкова много, че аз…

Той я подкани ласкаво:

— Моля ви да продължите.

— Не мога да намеря думи.

И се отдръпна, сякаш не можеше да го погледне толкова отблизо. Осмели се да го направи едва като застана до статива:

— Не знам какво да кажа.

Но промълви това без чувство, без следа от благодарност, които той така отчаяно чакаше: в интерес на суровата истина изрече го само с недоумение и простичко.

— Казахте ми, че ме обичате. Дадохте ми най-силното доказателство, на което е способна една жена, че… че онова, което ви е обладало, не е само обикновена симпатия и харесване.

— Не отричам това.

В очите й проблесна ненавист, примесена с обида. Тя сведе поглед към земята. В стаята наново се възцари мълчание; сега Чарлс се обърна към прозореца.

— Но сте намерили нови и по-завладяващи обекти на чувствата си.

— Не очаквах да ви видя никога отново.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Забраних си да тъгувам по невъзможното.

— Това все още не е…

— Не съм му любовница, мистър Смитсън. Ако го познавахте, ако знаехте трагедията на личния му живот, нито за миг нямаше да бъдете така… — Но замълча. Той бе отишъл твърде далеч и сега стоеше с издърпани уши и зачервени страни. Отново мълчание; после тя рече с равен глас: — Да, намерих нови обекти на чувствата си, но те не са от такъв характер, за какъвто намеквате.

— Тогава не знам как да тълкувам съвсем очевидното ви смущение от моето появяване. — Тя не отвърна. — Макар да не ми е трудно да си представя, че сега имате… приятели, които са много по-интересни и забавни, отколкото бих могъл да съм аз. — Но бързо добави: — Принуждавате ме да се изразявам по начин, който ненавиждам. — Тя пак не каза нищо. Чарлс се обърна към нея с лека горчива усмивка. — Разбирам. Сега аз съм мизантропът.

Тази откровеност беше в негова полза. Тя му хвърли бърз поглед, в който не липсваше загриженост. Поколеба се, после реши.

— Не съм искала да ви въздействам така. Исках да сторя най-правилното. Злоупотребих с доверието ви, с великодушието ви, да, хвърлих се на врата ви, натрапих ви се, знаейки много добре, че имате други задължения. Лудост ме бе обзела тогава. Не го разбирах до онзи ден в Екситър. Най-лошото, което си помислихте за мен тогава, е било самата истина. — Тя замълча, той чакаше. — Впоследствие съм виждала как художници унищожават творби, които аматьорът би сметнал за съвсем хубави. Веднъж протестирах, обясниха ми, че ако творецът сам не си е най-строгият съдник, не го бива за творец. Убедена съм, че това е право. Убедена съм, че имах право да разруша онова, което бе започнало между нас. В него имаше измама, имаше…

— Вината не е моя.

— Не, не е ваша. — Тя замълча, после продължи с по-мек тон: — Мистър Смитсън, неотдавна ми направи впечатление един израз на мистър Ръскин. Пишеше за противоречивостта на представите. Иска да каже, че естественото се фалшифицира от изкуственото, чистото — от нечистото. Мисля, че точно това стана преди две години. Знам твърде добре каква роля изиграх аз — добави тя по-тихо.

В него отново се събуди чувството за онази нейна особена убеденост в интелектуалното им равенство. Видя и онова, което винаги беше в дисонанс помежду им: неговият официален начин на изразяване — прозвучал най-зле в любовното писмо, което тя не бе получила, — и нейната непосредственост. Два езика, разкриващи, от една страна, празнота, глупави задръжки — та нали току-що го беше казала: изкуственост на представите, — и от друга, съдържателност и чистота на мисълта и преценката, както се различава например сухото библиографско каре от сложните орнаменти, нарисувани от Ноел Хъмфри, пълни със завъртулки и украшения в стил рококо с присъщия му ужас от празното пространство. Това беше истинското несъответствие помежду им, макар че любезността — или нетърпението да се отърве от него — се опитваха да го прикрият.

— Позволете ми да си послужа пак със същата метафора. Не би ли могло онова, което наричате естествена и чиста страна на представите, да се изкупи… да се възстанови?

— Боя се, че не.

Но не го погледна, докато изричаше тези думи.

— Бях на четири хиляди мили оттук, когато новината, че сте намерена, достигна до мен. Това стана преди един месец. Оттогава не е минавал и час, без да мисля за този разговор. Не може… не можете да ми отговорите с разсъждения върху изкуството, колкото и уместни да са те.

— Но те важат и за живота.

— В такъв случай искате да кажете, че никога не сте ме обичали.

— Не бих могла да кажа това.

Тя му бе обърнала гръб. Той пак се приближи до нея.

— Но трябва да го кажете! Трябва да кажете: „Бях зла, виждах в него инструмент, който мога да използвам, нещо, което мога да разруша. Сега ми е все едно, че още ме обича, че през всичките си странствания не е намерил жена, която може да се сравни с мен, че е призрак, сянка, получовек, докато е далеч от мен.“ — Тя беше свела глава. Той сниши глас: — Трябва да кажете: „Не ме интересува, че единственото му престъпление бе моментната липса на решителност, не ме е грижа, че го е изкупил, като е пожертвал доброто си име, своята…“, не, това няма значение — аз бих пожертвал стократно всичко, което имам, само да знам, че… Скъпа моя Сара, аз…

В очите му застрашително напираха сълзи. Посегна колебливо към раменете й, докосна ги; но едва докоснал ги, някакво недоловимо сковаване на тялото й го накара да отпусне ръка.

— Значи, има друг.

— Да, има друг.

Той отправи към извърнатото й лице поглед, пълен с гняв, пое си дълбоко въздух и се отправи към вратата.

— Моля ви. Искам да ви кажа още нещо.

— Вече казахте най-важното.

— Другият не е това, което си мислите!

Тонът й бе толкова различен, толкова настойчив, че той застина, посегнал към шапката си. Обърна се да я погледне. Видя едно раздвоено същество: предишната обвиняваща Сара и друга, която го молеше да я изслуша. Сведе очи.

— Наистина има друг в смисъла, който имате предвид. Той е художник, с когото се запознах тук. Иска да се ожени за мен. Възхищавам му се, уважавам го и като мъж, и като художник. Но няма никога да се омъжа за него. Ако сега ме принудят да избирам между мистър… между него и вас, не вие ще напуснете къщата по-нещастен. Моля ви да ми повярвате. — Тя се бе приближила малко до него и го гледаше в очите с най-откровения си поглед. Той отново сведе очи. — Съперникът и на двамата ви съм аз самата, не желая да се омъжвам. Не желая да се омъжвам, защото… първо заради миналото си, което ме привикна към самота. Винаги съм мислила, че я мразя. Сега живея в свят, в който да се избегне самотата е най-лесното нещо. Но установих, че тя ми е много скъпа. Не желая да споделям живота си с никого. Искам да съм такава, каквато съм, а не каквато един съпруг — колкото и да е добър, колкото и да е отстъпчив — би очаквал от мен да бъда в брака.

— А втората ви причина?

— Втората ми причина е моето настояще. Никога не съм се надявала да бъда щастлива. Но в сегашното си положение съм щастлива. Имам разнообразна и интересна работа — толкова приятна, че вече не я възприемам като работа. Имам достъп до обществото на надарени хора. И те имат своите слабости. Своите пороци. Но те не са такива, каквито светът си ги представя. Хората, които ме заобикалят тук, живеят с възвишени стремежи, имат благородни цели, каквито доскоро не знаех, че съществуват на този свят. — Тя се обърна към стената. — Щастлива съм, че най-сетне попаднах — или поне така ми се струва — там, където ми е мястото, мистър Смитсън. Казвам ви го най-скромно. Самата аз нямам дарба, способна съм само да помагам по малко и съвсем скромно на даровития. Може да си помислите, че съдбата е била щедра към мен. Аз си знам най-добре. Въпреки всичко вярвам, че дължа много на щастливата си съдба. По-добра не бих намерила другаде. Трябва да я пазя като нещо много крехко, от което не мога да си позволя да ме лишат. — Тя отново замълча, после пак се обърна към него. — Мислете каквото искате за мен, но аз не мога да си пожелая животът ми да бъде различен от този, който водя сега. Дори ако ме моли мъж, когото уважавам, който ме вълнува повече, отколкото показвам, и чиито верни и предани чувства не заслужавам. — Тя сведе поглед. — И когото моля да ме разбере.

На няколко пъти Чарлс изпита желание да прекъсне тази изповед. Нейното кредо му се струваше чиста ерес; но дълбоко в душата му възхищението от еретика растеше. Тя не приличаше на никого; повече от всякога не приличаше на никого. Той разбра, че Лондон и новият й живот някак дълбоко я бяха променили; бяха изтънчили речника и акцента й, бяха я научили да изразява с думи интуицията си, бяха избистрили проницателния й поглед; бяха я прикрепили с много по-сигурна котва към основното й схващане за живота и нейната роля в него. Светлите й дрехи от първо го бяха заблудили. Но сега започна да разбира, че те са само резултат от новото й самопознание и самообладание: вече не й бе нужна външна униформа. Той го виждаше, но не желаеше да го види. Върна се малко до средата на стаята.

— Но не можете да се отречете от предназначението на жената. И защо? Нямам нищо против мистър… — той посочи към картината на статива — … и неговото обкръжение. Но не бива да ги поставяте над природния закон. — Той се възползва от възможността да говори. — Аз също съм се променил. Разбрах много неща за себе си, за онова, което е било по-рано фалшиво у мен. Не поставям условия. Мисис Чарлс Смитсън може да продължи да бъде всичко онова, което е мис Сара Удръф. Не ще ви лиша от вашия нов свят и от удоволствието, което той ви носи. Предлагам ви само допълнително щастие.

Тя отиде до прозореца, а той се приближи до статива, вперил очи в нея. Тя се поизвърна.

— Вие не разбирате. Вината не е у вас. Много сте добър. Но аз просто не мога да бъда разбрана.

— Забравяте, че сте ми казвали това и по-рано. Мисля, че в случая проявявате гордост.

— Исках да кажа, че не мога да бъда разбрана дори от самата себе си. Не мога да ви обясня защо, но ми се струва, че съм щастлива именно защото не се разбирам.

Чарлс неволно се усмихна.

— Това е абсурдно. Отказвате да приемете предложението ми, защото се боите да не ви накарам да разберете себе си.

— Отказвам ви така, както отказах и на другия джентълмен, защото не можете да разберете, че за мен това не е абсурдно.

Тя отново му бе обърнала гръб, но той видя искрици надежда, защото от нервните движения на пръстите й по белия перваз личеше, че Сара започва да проявява издайническото объркване на упорито дете.

— Не се опитвайте да се изплъзнете. Можете да запазите цялата си загадъчност. За мен тя ще бъде неприкосновена.

— Не се боя от вас, а от любовта ви към мен. Знам твърде добре, че тя не оставя нищо неприкосновено.

Той се почувства като човек, лишен от цяло състояние заради нищо и никаква формулировка в някой документ; жертва на безразсъдния закон, надделял над разумното намерение. Но тя не желаеше да се подчини на разума; към чувството би била може би по-податлива. Той се подвоуми, после се приближи.

— Мислихте ли за мен, докато ме нямаше?

Най-сетне тя го погледна с поглед, който беше почти суров — сякаш бе предвиждала тази нова атака и едва ли не беше доволна да я посрещне. Извърна се и за миг се загледа в покривите на къщите отвъд градината.

— Отначало мислех много за вас. Шест месеца по-късно също мислех много за вас, когато за пръв път видях една от обявите, публикувани в…

— Значи сте знаели!

Тя продължи невъзмутимо:

— Това ме принуди да сменя квартирата и името си. Събрах сведения. Едва тогава узнах, че не сте се оженили за мис Фрийман.

В продължение на пет секунди той стоя замръзнал и невярващ; тогава тя го погледна малко изкосо. Стори му се, че долови известно тържество в очите й, сякаш винаги бе държала коза си готов… и още по-лошо: че е чакала момента да го извади, да го накара да покаже всичките си карти. Тя се отдалечи безшумно, но в мълчанието, в очевидното й безразличие имаше повече ужас, отколкото в нейното движение. Той я проследи с поглед. Може би най-сетне започна да проумява загадката. В ход бе някакво страхотно извращаване на изконното статукво между половете; той беше само пехотинец, пешка в една много по-голяма битка; като всички битки, и тази не беше за любов, а за владение и за територия. Прозря и нещо още по-дълбоко: всъщност тя мразеше мъжете и него ненавиждаше повече от другите — маневрите й бяха част от нейната защитна тактика, само средство за постигане на по-голяма цел. И още по-дълбоко: твърдението, че сега е щастлива, бе поредната й лъжа. В дъното на душата си Сара все още страдаше по същия начин както по-рано и това бе загадката, която тя истински и най-много от всичко се боеше, че той може да разкрие.

Настана мълчание.

— Значи, вие не само сте съсипали живота ми, но това ви е доставило и удоволствие.

— Знаех, че такава среща ще донесе само нещастие.

— Според мен лъжете. Убеден съм, че сте ликували при мисълта за моето страдание, и мисля, че вие сте изпратили онова писмо до адвоката ми. — Тя му възрази с остър поглед, но той го отби с хладно изражение. — Забравяте, че вече съм изпитвал върху себе си колко добра актриса можете да бъдете, за да постигнете целта си. Досещам се и защо ме извикахте, за да ми нанесете този coup de grâce^[1]: имате нова жертва. За последен път можете да утолите с мен ненаситната си и несвойствена на жена омраза към моя пол… и да се отървете от мен.

— Съдите ме несправедливо.

Изрече го твърде спокойно, сякаш беше неуязвима за всичките му упреци и дори дълбоко в себе си изпитваше противоестествена наслада от тях. Той горчиво поклати глава.

— Не, прав съм. Вие не само забихте кинжала в сърцето ми, но изпитвате удоволствие да дълбаете с него. — Тя стоеше втренчена в него, сякаш против волята си, хипнотизирана, като дързък престъпник, очакващ присъдата. Той я произнесе. — Един ден ще трябва да отговаряте за това, което ми причинихте. И ако на небето има справедливост… наказанието ви ще трае по-дълго от вечността.

Мелодраматични думи. Да, думите понякога имат по-малко значение от дълбочината на чувството зад тях; а тези думи бликаха от цялото същество на Чарлс, от цялото му отчаяние. Те бяха вопъл не на мелодрама, а на трагедия. Тя продължаваше да го гледа — в очите й се отразяваше нещо от огромната обида, която Чарлс изпитваше в душата си. После внезапно и отривисто Сара сведе глава.

Той се поколеба още секунда; лицето му бе като бент, който всеки миг ще рухне — толкова тежко бе проклятието, напиращо да се стовари. Но виновното й изражение го накара да стисне зъби; той се обърна и тръгна към вратата.

Прибрала с ръка полата си, тя се спусна след него. Като я чу, Чарлс рязко се извърна и тя спря за миг объркана. Но преди той да успее да продължи, тя го изпревари и застана пред вратата. Изходът му бе препречен.

— Не мога да ви пусна да си идете с такова убеждение.

Гърдите й се надигаха, сякаш не й достигаше въздух; очите й бяха приковани в неговите, сякаш разчиташе, че тяхната прямота ще го спре. Но когато той направи гневен жест с ръка, тя заговори:

— В тази къща има една дама, която ме познава, която ме разбира по-добре от всички на този свят. Тя би желала да ви види. Моля ви да й позволите. Тя ще ви обясни… моята истинска същност много по-добре от самата мен. Тя ще ви обясни, че поведението ми към вас не е толкова осъдително, колкото предполагате.

Очите му изгаряха нейните очи, сякаш ей сега щеше да остави бента да се срути. Той направи огромно усилие да се овладее, да потуши пламъка, да се вледени отново и успя.

— Изненадам съм, че очаквате човек, когото не познавам, да оправдае поведението ви. А сега…

— Тя чака. Знае, че сте тук.

— Не ме интересува, ако ще да е самата кралица. Няма да се срещна с нея.

— Аз няма да присъствам.

Страните й бяха пламнали — почти като на Чарлс. За пръв и последен път в живота си той се изкуши да използва физическа сила срещу представител на по-слабия пол.

— Дръпнете се!

Тя поклати глава. За думи вече нямаше място: беше въпрос на воля. Осанката й бе напрегната, почти трагична, но в погледа й витаеше нещо странно — нещо се беше случило, те стояха облъхнати от смътен, неосезаем полъх от някакъв друг свят. Тя го гледаше, сякаш знаеше, че го е поставила натясно, малко изплашена, несигурна какво ще направи той, но без враждебност. Все едно, че под повърхността имаше само любопитство, с което тя чакаше резултата от един експеримент. Нещо в Чарлс се разколеба. Очите му се сведоха. Въпреки целия си гняв той знаеше, че още я обича, че тя е единственото същество, чиято загуба няма никога да забрави. Той заговори, забил поглед в позлатената тока на колана й:

— Какво да разбирам под всичко това?

— Онова, за което един не така почтен джентълмен би се досетил още преди известно време.

Той се вгледа изпитателно в очите й. Нямаше ли в тях едва доловима усмивка? Не, не можеше да има. Нямаше. Непроницаемият й поглед се задържа върху него още миг — после тя се отмести от вратата и се отправи към звънеца до камината. Той беше свободен да си върви, но я гледаше, без да помръдне. „Онова, за което един не така почтен джентълмен…“ Каква ли нова чудовищна заплаха надвисваше над него! Друга жена, която я познаваше и разбираше по-добре от… Тази омраза към мъжа… Тази къща, обитавана от… Не смееше да го изрече и пред себе си. Тя дръпна медния звънец и пак се върна при него.

— Ей сега ще дойде. — Сара отвори вратата, погледна го изкосо. — Моля ви да я изслушате и… да се отнесете към нея с уважението, подобаващо на нейното положение и на възрастта й.

И излезе. Последните й думи съдържаха многозначителен намек. Той веднага се зачуди с кого ли ще се срещне. Сестрата на работодателя й, поетесата (вече няма да крия имената) Кристина Росети. Ами да! Та нали винаги бе откривал в стиховете й — в редките случаи, когато ги бе прелиствал — някакъв непонятен мистицизъм? Пламенна загадъчност, мисъл, насочена прекалено навътре и по женски объркана; откровено казано: по-скоро абсурдно заплетена в търсене на предела между човешката и божествената любов.

Той отиде до вратата и я отвори. Сара тъкмо се канеше да влезе в една стая в другия край на коридора. Тя се обърна и той отвори уста да каже нещо, но отдолу се чу лек шум. Някой се качваше по стълбите. Сара вдигна пръст до устните си и изчезна в стаята.

Чарлс се подвоуми, после се върна в ателието и застана пред прозореца. Сега разбираше кой е виновен за житейската философия на Сара: онази, която „Пънч“ веднъж бе нарекъл „ридаещата игуменка“, „истеричната стара мома на прерафаелисткото братство“. Как отчаяно му се щеше да не бе се връщал! Ако само бе събрал повече сведения, преди да се хвърли в тази жалка авантюра! Но вече бе тук; изведнъж разбра, че е решил, и то не без мрачно задоволство, да не остави дамата поетеса да постъпва, както тя намери за добре. За нея той може да не е нищо повече от песъчинка сред безбройните милиони или просто ненужна плевел в тази екзотична градина от…

Звук. Обърна се с ледено лице. Не беше мис Росети, а същата девойка, която го бе въвела: носеше малко дете, гушнало се в прегръдките й. Явно, видяла открехнатата врата, тя просто бе надникнала вътре на път за детската стая. Изглеждаше изненадана, че го намира сам.

— Отиде ли си мисис Ръфуд?

— Доколкото разбрах… една дама искала да разговаря насаме с мен. Позвъниха за нея.

Момичето наведе глава:

— Разбирам.

Но вместо да се оттегли, както бе очаквал Чарлс, тя влезе в стаята и настани детето на килима до статива. Извади от джоба на престилката си малка кукла и му я подаде, после коленичи за миг, за да се увери, че детето се чувства съвсем добре. Чак тогава, без да казва нищо, се изправи и грациозно се запъти към вратата. През всичкото време Чарлс гледаше едновременно обидено и недоумяващо.

— Предполагам, че дамата скоро ще дойде.

Девойката се обърна. На устните й заигра усмивка.

После погледна към детето на килима.

— Тя дойде.

Поне десет секунди след като се бе затворила вратата, Чарлс остана с широко отворени очи. Беше малко момиченце с тъмна коса и пухкави ръчички; вече не беше бебе, но още не бе и дете. То сякаш изведнъж осъзна, че Чарлс не е неодушевен предмет и като издаде някакъв неразбираем звук, му подаде куклата. От малкото личице го гледаха две сериозни сиви очи и той долови в тях някаква плаха несигурност, сякаш питаха: „Кой си ти?“ Секунда по-късно вече бе коленичил на килима пред него и му помагаше да се изправи на нестабилните си крачета, като разглеждаше внимателно неговите правилни черти, подобно на археолог, току-що изровил първия екземпляр от изчезнал древен ръкопис.

Момиченцето даде да се разбере, че не е доволно от този изпитателен поглед. Може би бе стиснал прекалено силно крехките ръчички. Той бързо бръкна в джоба си за часовника, както бе постъпил вече веднъж в подобно затруднено положение. Резултатът и сега бе добър и след няколко минути той можа вече без протести да вдигне детето и да го занесе на един стол пред прозореца. То се настани на коленете му, погълнато от сребърната играчка; а той поглъщаше с очи лицето му, ръцете, всеки сантиметър от него.

И премисляше всяка дума, изречена в тая стая. Езикът е като жива коприна: цветът й зависи от ъгъла, под който я гледаш.

Вратата тихо се отвори. Той не се обърна. След миг някой сложи ръка върху високата облегалка на дървения стол, в който бе седнал. Чарлс не проговори; не проговори и онази, на която принадлежеше ръката; погълнато от часовника, мълчеше и детето. От съседните къщи се дочу пиано — някой любител, вероятно дама, разполагаща с много свободно време, а лишена от чувство за музика, защото изпълнението бе лошо, но отдалеч не дразнеше толкова. Мазурката на Шопен проникваше през стените, между листата и слънчевите лъчи. Прииждащи на вълни, тези звуци единствени напомняха, че времето тече. Иначе стана невъзможното: историята спря, снимката оживя.

Момиченцето се отегчи и посегна към ръцете на майка си. Тя го вдигна, полюля и отнесе няколко крачки настрана. Чарлс постоя още малко, загледан през прозореца. После се изправи и застана срещу Сара и нейния товар. Очите й бяха все още тъжни, но на устните й играеше лека усмивка. Сега вече наистина му се надсмиваше. Но той би пропътувал и четири милиона мили за такава насмешка.

Видяло куклата си, детето протегна ръка към пода. Сара се наведе, вдигна я и му я подаде. За миг се вгледа в детето на гърдите си, забравило всичко, освен куклата, после погледът й се спря върху нозете на Чарлс.

Не можеше да го погледне в очите.

— Как се казва?

— Лалаги. — Произнесе го с ударение на последната сричка. Все още не можеше да вдигне поглед. — Един ден мистър Росети ме спря на улицата и ме заговори. Наблюдавал ме, без да знам. Попита съгласна ли съм да ме рисува. Тя още не беше родена. Като разбра в какво положение съм, той се показа много добър към мен. Сам предложи това име. Той й е кръстник. Знам, че е странно име — промълви тя.

Странни бяха несъмнено и чувствата на Чарлс; най-странното бе, че по този особен начин тя искаше мнението му по толкова незначителен при тия обстоятелства въпрос; сякаш точно когато неговият кораб се бе натъкнал на подводна скала, го питаха с какво е най-подходящо да се тапицира каютата. Макар и вцепенен, той се чу да отговаря:

— Идва от старогръцки. От lalageo — ромоля като поточе.

Сара наведе глава, сякаш сдържано благодареше за етимологическата информация. Чарлс продължаваше да я гледа втренчено, мачтите на кораба му се чупеха с трясък, в мислите му се чуваха виковете на давещите се. Никога нямаше да й прости.

Чу я да шепне:

— Не ви ли харесва?

— Аз… — Той преглътна. — Защо, името е хубаво.

Тя отново сведе глава. Той не можеше да се помръдне, не можеше да отпъди от погледа си ужасния въпрос; все едно, че виждаше пред себе си рухнала стена, която би му отнела живота, ако бе минал оттам малко по-късно; или виждаше случайността — силата, така често пренебрегвана от човешкия разум и запращана в килера на митовете, — придобила сега плът и кръв в тази фигура, в двете фигури пред него. Очите й останаха сведени, скри ти от тъмните ресници, но той видя или усети сълзи по тях. Неволно пристъпи към нея. Пак спря. Не можеше, не можеше… думите, макар и тихо, сами бликнаха:

— Но защо? Защо? Ами ако никога не бях…

Главата й се сведе още по-ниско. Едва чу отговора й:

— Така трябваше.

Той проумя: такава е била божията воля, трябвало е да изкупят греховете си. Но не отмести поглед от скритото й лице.

— А всички тежки думи, които ми каза… и които ме принуди да ти кажа в отговор?

— Трябваше да бъдат казани.

Най-сетне тя го погледна. Очите й плуваха в сълзи, цялата й душа бе разголена в този поглед. Всеки от нас е получавал и отвръщал на такива погледи поне веднъж-дваж в живота си; в такива погледи се топят светове, разтваря се миналото; в такива мигове разбираме — убедени от най-дълбоката потребност, — че Бог не е нищо друго, освен любов, земна любов, сливане на две ръце, сляпо мълчание, в което едната глава се присланя до другата и което — след секунди, подобни на вечност, Чарлс нарушава, макар че въпросът му е само шепот:

— Ще проумея ли нявга притчите ти?

Главата до гърдите му се разтърсва с няма пламенност. Дълъг миг. Устни, притиснати върху кестенява коса. В къщата отвъд бездарната пианистка, навестена сигурно от угризения (или от измъчения дух на клетия Шопен), е престанала да свири. Лалаги, като че ли подтикната от благодатната тишина към размисли върху музикалната естетика, удря в заключение с куклата бузата на баща си и му напомня — вече е крайно време, че и хиляди цигулки бързо дотягат без ударен инструмент.