Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (6) (Прелъстената от френския лейтенант)

Шеста глава

„О, Мод, кошуто млечнобяла,

не за съпруга си била…“

Тенисън, „Мод“ (1855)

Онзи следобед, когато викарият се върна да направи предложението си, лицето на мисис Поултни изразяваше пълно неведение. При дамите от нейния тип, щом нещо излизаше от обсега на знанията им, то много лесно ставаше обект на неодобрение. Лицето й прекрасно подхождаше на това чувство: очите й съвсем не бяха „храмове на безмълвна молитва“, както в стиха на Тенисън, а бузите, увиснали почти като торбички, присвиваха устните в надменно отричане на всичко, застрашаващо двата й принципа в живота — единият (ще използвам саркастичната формулировка на Трайчке), че „Цивилизацията е сапун“ и другият, че „Порядъчно е само онова, от което не се обиждам“. Нещо в нея напомняше бял пекинез, по-точно препариран пекинез, понеже тя носеше скрита в пазвата си малка торбичка с камфор като профилактично средство срещу холерата и затова, където и да отидеше, около нея винаги лъхаше леко на нафталин.

— Не я познавам.

Викарият се почувства сконфузен. Запита се какво ли би станало, ако Добрият самарянин бе попаднал на мисис Поултни, а не на бедния пътник.

— Не очаквах да я познавате. Момичето е от Чармът.

— Момиче ли?

— Всъщност… не съм сигурен за възрастта й… жена, дама на около тридесет години. Може би и повече. Не бих искал да правя догадки. — Викарият съзнаваше, че зле представи отсъстващия ответник. — Но случаят е много печален. И във висша степен заслужава вашето милосърдие.

— Има ли образование?

— Да. Учила е за гувернантка. После е работила като гувернантка.

— А каква е сега?

— Мисля, че е без работа.

— Защо?

— Историята е дълга.

— Непременно бих искала да я чуя, преди да предприема нещо.

Викарият седна отново и разказа каквото знаеше за Сара Удръф или поне част от това, което знаеше, защото в храбрите усилия да спаси душата на мисис Поултни той реши да изложи на опасност своята.

— Баща й е бил арендатор при лорд Меритън близо до Бийминстър. Обикновен земеделец, но принципен и добродетелен човек, високо уважаван в околността. Постъпил много мъдро, като дал на дъщеря си по-добро образование, отколкото можело да се предположи.

— Покойник ли е?

— От няколко години. Момичето станало гувернантка у капитан Джон Талбът в Чармът.

— Ще й даде ли той препоръчително писмо?

— Мила мисис Поултни, ако правилно съм разбрал от предишния ни разговор, търсите човек, към когото да проявите милосърдието си, а не да назначавате на работа.

Тя поприведе глава — единственият жест, с който изобщо си позволяваше да изрази нещо като извинение.

— Такова писмо без съмнение може да се поиска. Тя е напуснала семейство Талбът по свое желание. Ето какво се е случило. Сигурно си спомняте за онзи френски кораб — мисля, че беше отплавал от Сен Мало, — който се разби в брега при Слоунбароу в ужасната буря през декември миналата година. Навярно си спомняте също, че трима души от екипажа бяха спасени и прибрани от хората на Чармът. Двамата бяха обикновени моряци. Третият, както разбрах, бил помощник-капитанът на кораба. Кракът му се счупил още при първия удар, но той се вкопчил в парче от мачта и бил и изхвърлен на брега. Сигурно сте чели във вестниците.

— Може. Не обичам французите.

— Като морски офицер капитан Талбът отзивчиво приютил в дома си… чуждестранния моряк и натоварил семейството си с грижите за него. Но той не говорел английски. Наложило се мис Удръф да му превежда и да му услужва.

— Нима тя знае френски? — Ужасът на мисис Поултни при това страховито разкритие едва не съкруши викария. Но той смогна да се поклони и вежливо да се усмихне.

— Мила госпожо, френски знаят повечето гувернантки. Не са виновни, че светът изисква това от тях. Но да се върнем на френския джентълмен. Трябва да кажа, че за съжаление той не заслужава да бъде наричан така.

— Мистър Форсайт!

Тя се дръпна назад в стола, но не много гневно, за да не онемее от страх клетият човек.

— Бързам да добавя, че нищо непристойно не се е случило у капитан Талбът. Нито където и да е или когато и да е след това, що се отнася до мис Удръф. Мистър Фърси-Харис ми даде честната си дума за това. Той е запознат с обстоятелствата много по-добре от мен. — Споменатият човек беше викарият на Чармът. — Но французинът успял да завладее чувствата на мис Удръф. Щом кракът му оздравял, той се качил на дилижанса за Уеймът, откъдето, както всички предполагали, щял да търси някой кораб за родината си. Два дни след заминаването му, мис Удръф помолила мисис Талбът по най-настойчив начин да й позволи да напусне работа. Казаха ми, че мисис Талбът се опитала да узнае какви са причините. Уви, безуспешно.

— И я е оставила да напусне без предизвестие?

Викарият ловко използва тази възможност.

— Съгласен съм, че е било много глупаво. Трябвало е да постъпи по-благоразумно. Да беше мис Удръф с по-далновидна господарка, цялата тази тъжна история нямаше да се случи. — Той замълча, за да може мисис Поултни да схване тънкия комплимент. — Ще продължа по-накратко. Мис Удръф отишла при французина в Уеймът. Поведението й е крайно осъдително, но сведенията ми са, че е живяла у една братовчедка.

— Това не я оправдава в моите очи.

— Имате пълно право. Но не забравяйте, че тя не е дама по рождение. По-нисшите класи не държат на благоприличието като нас. Освен това пропуснах да ви кажа, че французинът се сгодил за нея. Мис Удръф отишла в Уеймът с убеждението, че ще се оженят.

— Но той не е ли бил католик?

Мисис Поултни се почувства като самотен Патмос^[1] сред бушуващ океан от католицизъм.

— Поведението му, боя се, показва, че изобщо не е бил добър християнин. Но той очевидно се е представил като един от нашите клети едноверци в онази заблудена страна. След няколко дни си заминал за Франция, обещавайки на мис Удръф, че щом уведоми семейството си и си осигури нов кораб — една от лъжите му била, че щели да го повишат в капитан, като се върне — ще дойде отново тук, в самия Лайм, ще се ожени за нея и ще я отведе със себе си. Оттогава тя чака. Съвсем ясно е, че човекът е бил безсърдечен измамник. Той несъмнено се е надявал да извърши някоя мерзост с клетото същество в Уеймът. И когато пред нейните непоклатими християнски принципи намеренията му се оказали безнадеждни, той отплавал.

— И какво е станало с нея оттогава? Естествено мисис Талбът не я е приела обратно.

— Госпожо, мисис Талбът е малко особена жена. Тя й предложила да се върне. Но ето че стигнах до тъжните последици в тази история! Мис Удръф не е загубила ума си. Съвсем не. Тя е напълно способна да изпълнява всякакви задължения, които й се възложат, но страда от тежки пристъпи на меланхолия. Те несъмнено се дължат отчасти и на угризенията й. Но, боя се, и на дълбоката й заблуда, че лейтенантът е почтен човек и някой ден ще се върне при нея. По тази причина често я виждат да броди край морето. Самият мистър Фърси-Харис положил големи усилия да покаже на тази жена колко безсмислено, ако не и непристойно, е нейното поведение. Или по-грубо казано, госпожо, тя е леко побъркана.

Последва тишина. Викарият се остави в ръцете на Фортуната — макар да беше езическо божество. Той усети, че мисис Поултни пресмята всички „за“ и „против“. Мнението, което имаше за себе си, налагаше да изглежда ужасена и потресена при мисълта да допусне такова същество в Малборо Хаус. Но имаше и Бог, с когото трябваше да се съобразява.

— Има ли роднини?

— Доколкото ми е известно, не…

— Как се е издържала, откакто…

— Живяла е в крайна оскъдица. Разбрах, че взимала по малко да шие. Мисля, че мисис Трантър й е давала такава работа, но се е издържала главно от спестяванията си като гувернантка.

— Значи пестеливостта й я е спасила.

Викарият отново си пое дъх.

— Ако я вземете при вас, госпожо, тя ще бъде наистина спасена. — Той изигра коза си. — А може би — при все че нямам право да ставам съдник на съвестта ви — ще спаси и другиго.

Внезапно пред очите на мисис Поултни се яви зашеметяващо и божествено видение: смачканият светейши фасон на лейди Котън. Да бъде, или да не бъде? Тя се намръщи и впери поглед в дебелия си килим.

— Бих желала да разговарям с мистър Фърси-Харис.

 

 

Така, седмица по-късно, придружен от викария на Лайм, той я посети, пийна си мадейра, разказа — и премълча — каквото го бе посъветвал неговият колега по сан. Мисис Талбът бе дала безкрайно дълго препоръчително писмо, което нанесе повече вреда, отколкото полза, понеже за срамотиите не порицаваше достатъчно поведението на гувернантката. Едно изречение особено разгневи мисис Поултни: „Мосю Варген беше очарователен човек, а по молба на капитан Талбът ще спомена, че моряшкият живот не е най-добрата школа за нравственост.“ Не я интересуваше и това, че мис Сара била „веща и предана учителка“, нито че „Моите деца тъгуват за нея“. Явното незачитане на моралните норми от страна на мисис Талбът и нейната глупава сантименталност обаче в края на краищата услужиха на Сара пред мисис Поултни: подействаха й като предизвикателство.

Сара дойде да се представи, придружена от викария. Мисис Поултни остана тайно доволна от нея още от самото начало заради това, че изглеждаше не толкова отчаяна, колкото сломена от обстоятелствата. Вярно е, че истинската й възраст издайнически личеше — по-скоро двадесет и пет, отколкото „тридесет или повече“. Но по нескриваната й дълбока скръб се виждаше, че е грешница, а мисис Поултни не искаше да се заема с никого, който да не принадлежи съвсем очевидно към тази категория. Освен това беше и сдържана, което мисис Поултни реши да изтълкува като израз на безмълвна благодарност. Спомняйки си за безброй напуснали слуги, старата дама най-много от всичко ненавиждаше нахалството и дързостта — понятия, които в нейния живот бяха равнозначни на това някой да заговори, преди да му заговорят, или да отгатва желанията й, което я лишаваше от удоволствието да му се скара, че не ги е отгатнал.

След това, по предложение на викария, тя продиктува на Сара едно писмо. Почеркът беше чудесен, правописът — безупречен. Подложи я на по-лукава проверка. Подаде на Сара Библията си и я накара да чете. Мисис Поултни бе мислила доста върху избора на пасажа и мъчително се бе раздвоявала между псалом 119 („Блажени са непорочните в пътя си“) и псалом 140 („Избави ме, Господи, от зъл човек“). Най-сетне се бе спряла на първия и сега не само слушаше гласа на четеца, но и следеше за някой фатален признак, че думите на псалмопевеца не се приемат достатъчно дълбоко.

Гласът на Сара беше плътен, дори дълбок. Имаше следи от провинциален акцент, но по онова време изтънченият акцент още не беше задължителен в доброто общество. В Камарата на лордовете имаше хора, дори херцози, в чийто говор продължаваше да се чувства провинциалният акцент, но те не правеха лошо впечатление никому. Може би поради контраста с монотонното запъване на мисис Феърли мисис Поултни веднага одобри гласа. Той дори я очарова, както я очарова и поведението на момичето, когато прочете: „О, да бяха се насочили моите пътища към спазване на твоите устави!“

Оставаше да бъдат зададени още няколко въпроса:

— Мистър Форсайт ме уведоми, че все още храните чувства към чужденеца.

— Не бих желала да говоря за това, госпожо.

Ако някоя прислужничка дръзнеше да изрече подобно нещо на мисис Поултни, би настъпил денят на Страшния съд. Но думите на Сара бяха казани открито, без страх, и все пак с уважение. Така че поне този път мисис Поултни пропусна една отлична възможност да упражни тиранията си.

— Не желая френски книги в къщата си.

— Не притежавам такива. Нито английски, госпожо.

Защото ги беше продала всичките, позволявам си да добавя, а не защото беше някой далечен предтеча на великия Маклухън.

— Библия имате естествено.

Момичето поклати глава. Викарият се намеси:

— Аз ще се погрижа за това, драга мисис Поултни.

— Разбрах, че посещавате редовно църковна служба.

— Да, госпожо.

— Продължавайте. Бог ни дава утеха във всяко нещастие.

— Опитвам се да споделя вярата ви в това, госпожо.

Мисис Поултни зададе най-трудния въпрос, онзи, който викарият предварително я бе помолил да не споменава.

— Ами ако този… човек се върне? Тогава?

Сара отново постъпи по най-добрия начин: не каза нищо, само сведе и поклати глава. В своето все по-голямо благоразположение мисис Поултни възприе това като доказателство за безмълвно разкаяние.

И така, тя се залови с доброто си дело.

Не й мина през ума, разбира се, защо Сара, след като е отклонила предложенията на християни, не така ревностни като мисис Поултни, е пожелала да влезе именно в нейната къща. Причините бяха две, и то много прости: едната бе, че Малборо Хаус предлагаше великолепен изглед към залива Лайм. Другата бе още по-проста. Сара бе останала точно със седем пенита.