Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (30) (Прелъстената от френския лейтенант)

Тридесета глава

„Но колкото повече съзнателните илюзии на господстващата класа се разобличават от живота, колкото повече те губят значението си за самото съзнание, толкова по-решително те биват отстоявани, толкова по-лицемерен, неморален, по-свещен става езикът на това образцово общество.“

Маркс, „Немската идеология“ (1845)

Сара, естествено, бе стигнала у дома — колкото и саркастично да звучи „у дома“ при тези обстоятелства — преди мисис Феърли. Беше изпълнила обичайната си роля във вечерните молитви на мисис Поултни и се бе прибрала в стаята си за няколко минути. Мисис Феърли се възползва от възможността, а няколкото минути й бяха напълно достатъчни. Тя сама отиде и почука на вратата на Сара. Сара отвори. На лицето й както винаги бе маската на примирена тъга, а мисис Феърли цяла тържествуваше.

— Господарката чака. Начаса, ако обичате.

Сара сведе очи и леко кимна. Мисис Феърли прониза с язвителен и кисел поглед смирената глава и злъчно прошумоля, отдалечавайки се. Не слезе обаче долу, а почака зад ъгъла, докато вратата към салона на мисис Поултни се отвори и затвори след секретарката компаньонка. Тогава безшумно се върна до вратата и се заслуша.

Мисис Поултни по изключение не беше на трона си, а стоеше до прозореца и обърнатият й гръб бе повече от красноречив.

— Искали сте да говорите с мен.

Но мисис Поултни очевидно не искаше, защото нито помръдна, нито издаде звук. Може би бе онемяла, защото не чу обичайното обръщение „госпожо“; нещо в тона на Сара показваше, че думата е изпусната нарочно. Сара отмести поглед от черния гръб към масичката, която ги разделяше. Върху нея имаше плик, поставен така, че да бие на очи. Тя сви едва забележимо устни — не може да се каже дали от упорство или от ненавист, — това бе единствената й реакция на нейно ледено величество, обзета, в интерес на истината, от известно недоумение по какъв начин е най-добре да смаже змията, която така съжаляваше, че бе приютила в пазвата си. Най-сетне мисис Поултни реши с един замах да сложи край на всичко.

— Този плик съдържа едномесечната ви заплата. Получавате я вместо предупреждение. Ще напуснете къщата утре сутринта, колкото е възможно по-рано.

Одързостена, Сара си послужи в отговор с оръжието на мисис Поултни. Нито помръдна, нито каза нещо; най-после възмутената дама благоволи да се обърне. Върху пребледнялото й лице горяха две розови петна, които издаваха едва потискан гняв.

— Не ме ли чухте, госпожице?

— Няма ли да ми кажете защо?

— Смеете да нахалствате?

— Смея да питам защо ме гоните.

— Ще пиша на мистър Форсайт. Ще искам да ви затворят. Вие скандализирате обществото.

Този яростен залп оказа известно въздействие. Две петна пламнаха по бузите на Сара. Настана тишина. Бездруго издутите гърди на мисис Поултни сякаш щяха да се пръснат.

— Заповядвам ви незабавно да напуснете стаята.

— Така да бъде. И понеже в нея съм видяла само лицемерие, ще я напусна с най-голямо удоволствие.

След това тежко попадение Сара се обърна и си тръгна. Но мисис Поултни беше от актрисите, които не отстъпват другиму последната реплика, а може би съм несправедлив към нея и тя се е опитвала — колкото и невероятно да бе това, ако се съди по тона на гласа й — да прояви милосърдие.

— Вземете си заплатата!

Сара се извърна към нея и поклати глава:

— Задръжте я. И ако изобщо е възможно с такава малка сума, препоръчвам ви да купите някой инструмент за изтезание. Сигурна съм, че мисис Феърли с удоволствие ще ви помага да го използвате над някой клетник, който има нещастието да попадне под властта ви.

В един абсурден миг мисис Поултни заприлича на Сам: неумолимата й уста, свита обикновено като кожена кесия зина.

— Вие… ще… отговаряте… за… това.

— Пред Бога? Толкова ли сте сигурна, че в отвъдния свят той ще се вслуша във вас?

За първи път, откакто се познаваха, Сара се усмихна на мисис Поултни: лека, красноречива и многозначителна усмивка. Няколко мига господарката я гледа, без да вярва на очите си, почти трогателно дори, сякаш Сара беше самият сатана, дошъл да иска своето. После, като се вкопчваше ту в едно, ту в друго, тя се потътри заднишком, стигна до стола си и се стовари на него, загубвайки — не съвсем престорено — свяст. Сара постоя няколко мига, загледана в нея, после направи две-три крачки до вратата и я отвори, което не беше съвсем справедливо към жената с името „Правда“. Изправилата се набързо икономка имаше такъв уплашен вид, сякаш очакваше Сара да се нахвърли върху нея. Но Сара се отдръпна и посочи мисис Поултни, която се държеше за гърлото и едва си поемаше въздух — сгоден случай за мисис Феърли да й се притече на помощ.

— Ах, ти, проклета Йезавел… ти я уби!

Сара не отвърна. Тя погледа още няколко секунди как мисис Феърли дава амоняк на господарката си, после се обърна и си влезе в стаята. Застана пред огледалото, но не за да се огледа; бавно захлупи лицето си с ръце, после много бавно вдигна очи от дланите. Онова, което видя, беше непоносимо. След две минути, коленичила до леглото си, тя беззвучно ридаеше в изтърканата му покривка.

По-добре да беше се помолила? Но тя бе убедена, че се моли.