Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (8) (Прелъстената от френския лейтенант)

Осма глава

„Де някога шумял е лес

бучат води… Какви промени!

Вилнели вън вълни зелени

бушува булевардът днес!

 

А сенките мъгли застиват

в менливо мимолетен вид,

а зъбери от сив гранит

в мъгливи облаци преливат…“

Тенисън, „In Memoriam“ (1850)

„Ако искаш в наше време да те уважават и същевременно да не правиш нищо, най-добре е да си дадеш вид, че работиш над някакво много сериозно проучване…“

Лесли Стивън, „Щрихи от Кеймбридж“ (1865)

Не само лицето на Сам бе мрачно тази сутрин в Лайм. Ърнестина се бе събудила в настроение, което многообещаващият ден само още повече влоши. Състоянието й беше познато, но не можеше и дума да става да стовари последиците му върху Чарлс. Ето защо когато той, воден от повелята на дълга, се появи в десет часа у леля Трантър, посрещна го само възрастната дама. Ърнестина прекарала малко неспокойна нощ и пожелала да си почине. Не би ли се върнал той следобед за чая, когато тя несъмнено щяла да бъде по-добре?

След като грижовните въпроси на Чарлс — не трябва ли да се повика лекар — бяха отклонени вежливо с „не“, той се сбогува. Нареди на Сам да купи каквито цветя намери, да ги отнесе в дома на очарователната болна — с разрешението и препоръката да отдели едно-две стръкчета за младата дама, проявила такава неприязън към въглищарското съсловие — и като награда за това леко задължение, да смята деня си за свободен. После Чарлс се замисли как самият той да прекара часовете, с които разполагаше.

Изборът не го затрудни. Той, разбира се, би придружил Ърнестина навсякъде, където изискваше здравето й, но трябва да се признае, че изборът тъкмо на Лайм Риджис правеше изпълнението на предбрачните му задължения лесно и приятно. Имената „Стоунбароу“, „Блек Вен“, „Чеърклифс“ може да не ви говорят нищо, но Лайм е разположен в центъра на рядко находище на син варовик. За онзи, който само съзерцава природата, този камък не е особено привлекателен. Извънредно тъмносив на цвят като втвърдена кал, той е по-скоро отблъскващ, отколкото живописен. Освен това е много коварен, тъй като пластовете са крехки и се свличат, в резултат на което тази малка брегова ивица от около дванадесет мили син варовик е подарила на морето повече суша, отколкото които и да е друг бряг на Англия. Поради постоянните си свлачища и поради изключителното изобилие на вкаменелости обаче, тя е истинска Мека за британските палеонтолози. През последните сто и повече години най-често срещаният животински обитател на този бряг е човекът… размахал геоложко чукче.

Чарлс вече бе посетил може би най-прочутия по това време магазин в Лайм — „Старата вкаменелост“, — основан от забележителната Мери Анинг, жена без специално образование, но с гениалната дарба да открива хубави — и в много случаи тогава още неописани — образци. Тя беше първият човек, намерил скелета на Ichtyosaurus platyodon и едно от най-позорните петна върху английската палеонтология е, че макар много учени по онова време с признателност да използваха нейните находки, за да утвърдят собствените си имена, нито един местен вид не бе наречен на нейно име. Чарлс бе възнаградил с почит — и с пари — паметта на тази местна знаменитост заради богатата колекция амонити и Isocrina, които бе пожелал да има за стъклените шкафове, опасващи стените на кабинета му в Лондон. Понесе обаче и едно разочарование, тъй като точно тогава специализираше в област, от която в „Старата вкаменелост“ се продаваха твърде малко екземпляри.

Това бяха бодлокожите, или по-точно вкаменените морски таралежи. Английското название на тези черупки — tests — идва от латинската дума „testa“ (керемида) или глинен съд, а американците ги наричат „пясъчни долари“. Те са различни по форма, но винаги са напълно симетрични и са изящно набраздени. Освен научната си стойност, вертикалната серия, извлечена от Бийчихед през 1860 година, послужи като едно от първите веществени доказателства за еволюционната теория, „пясъчните долари“ са много красиви сами по себе си, а това, че толкова трудно се откриват, им придава допълнително очарование. Човек може да ги търси дни наред и да не попадне на нито един, но никога няма да забрави мига, в който намери два или три екземпляра. Може би именно по тази причина, без сам да го съзнава, Чарлс — човек с много свободно време и роден ентусиаст — се увличаше много по тях. Имаше и чисто научни подбуди, разбира се, и пред другарите си по хоби би се възмутил, че Echinodermia-та „позорно е пренебрегната“ — познато оправдание да се изразходва твърде много време в твърде тясна област. Но каквито и да бяха съображенията му, тези вкаменелости наистина бяха легнали на сърцето му.

Черупките обаче не се намират в синия варовик, а в покриващия го пласт кремък и продавачът в магазина го беше посъветвал, че най-подходящо е да търси в района западно от града, а не непременно по брега. Около половин час след като посети леля Трантър, Чарлс отново беше край вълнолома.

През този ден голямата стена съвсем не беше пуста. Рибари насмоляваха и кърпеха мрежите си, потропваха с кутиите си за раци. Имаше и по-изискани люде, подранили курортисти, местни жители, които се разхождаха край поутихналото, макар все още накъдрено море. От жената с вперения в хоризонта поглед, забеляза Чарлс, нямаше и следа. Без да мисли повече нито за нея, нито за вълнолома, с бърза и гъвкава крачка, съвсем различна от обичайната ленива походка, с която се разхождаше из града, той се отправи по брега под Канарите към целта си.

Беше така грижливо екипиран за задачата си, че би предизвикал усмивките ви. Носеше солидни подковани обуща и брезентови гамаши, които пристягаха високо клина от дебел вълнен плат. Към тях имаше подходящо сако смешно дълго и тясно, — широкопола брезентова шапка с неопределен бежов цвят, солиден ясенов бастун, който беше купил на път към вълнолома, и обемиста раница, от която бихте могли да изсипете тежка и внушителна колекция от чукове, опаковки, тетрадки, малки кутийки, длета и бог знае какво още. Няма нищо по непонятно за нас от методичността на викторианците. Тя личи най-добре — и най-комично — в съветите, щедро раздавани на пътешествениците в ранните пътеводители на Бейдикър. Къде ли, чуди се човек, остава удоволствието? Как Чарлс например може да не е разбрал, че по-лекото облекло би било по-удобно? Че не му е нужна шапка? Че за каменистия бряг тежките подковани обуща са по-неподходящи и от зимни кънки?

Е, да, смеем му се. Но може би има нещо достойно за възхищение в това несъответствие между най-удобното и най-препоръчителното. Тук виждаме отново онази ябълка на раздора между двата века: дали трябва да се подчиняваме на дълга^[1], или не. Ако възприемем манията на Чарлс да е облечен съобразно с ролята си, да е готов за всяка евентуалност просто като проява на глупост и на слепота към емпиричното, ще направим, струва ми се, сериозна — или по-точно лекомислена — грешка в оценките си за нашите предци, защото именно мъже като Чарлс — и то така прекалено навлечени и прекалено натоварени като него този ден — са положили основите на съвременната наука. Глупостта в тази насока е била като симптом за сериозността им в друга, много по-съществена. Те са долавяли, че тогавашните представи за света не са точни: че са допуснали прозорците им към действителността да бъдат замъглени от условностите, религията, социалната назадничавост; с една дума, знаели са, че имат да откриват много неща и че тези открития ще са изключително важни за бъдещето на човека. Ние си мислим (освен ако не живеем в научна лаборатория), че няма какво повече да откриваме и отдаваме изключително значение само на нещата, свързани с настоящето на човека. Толкова по-добре за нас ли? Може би. Но не сме ние тези, които ще отсъдят в края на краищата.

Ето защо аз не бих бил чак толкова склонен да се смея на Чарлс, който, както чукаше, навеждаше се и разглеждаше пътя си по брега, се опита за десети път да прекрачи между два твърде раздалечени камъка, подхлъзна се и позорно падна по гръб. Чарлс не се ядоса много, защото денят беше хубав, а варовикът изобилстваше от вкаменелости, и скоро се оказа напълно сам.

Морето искреше, крещяха чайки. Ято стридояди — черни, бели и кораловочервени — литнаха като вестители пред него. Ето ги примамливите водни басейни в скалите: страшни еретични мисли минаха през главата на клетия човек — дали няма да е по-приятно, не, не, по-ценно от научна гледна точка да се залови с морска биология? Дали да не напусне Лондон и да заживее в Лайм?… Ърнестина никога нямаше да позволи. Настъпи дори — щастлив съм да го отбележа — един миг на човешка слабост, в който Чарлс предпазливо се огледа, увери се, че е напълно сам, и после внимателно свали тежките си обуща, гамашите и чорапите. Почувства се пак ученик и се напрегна да си спомни някакъв стих от Омир, за да превърне мига в класически, но се разсея от порива да хване едно раче, което уплашено побягна, щом гигантската подкована сянка падна върху бдителните му изцъклени очи.

Може би се присмяхте на Чарлс за претежката му екипировка, а сега сигурно го презирате и загдето няма тясна специализация. Не бива обаче да забравяте, че тогава естествената история нямаше днешната си лоша слава на бягство от действителността, и то — твърде често — сантиментално. Чарлс беше също така много добър орнитолог и ботаник. Ако говорим за научен прогрес, най-добре би било Чарлс да бе затворил очи пред всичко, освен вкаменените морски таралежи, или да бе посветил живота си на разпространението на водораслите. Но нека си спомним за Дарвин, за „Пътешествия с кораба Бийгъл“. „Произходът на видовете“ представлява тържество на обобщението, а не на специализацията, и дори да ми докажете, че второто би било по-полезно за Чарлс като не особено надарен учен, аз все пак ще настоявам, че първото е било по-полезно за Чарлс като човешко същество. Въпросът не е само в това, че ентусиастите могат да си позволят да се залавят с всичко; те трябва да се залавят с всичко и нека вървят по дяволите учените глупаци, които се опитват да ги заключат в някоя тясна килия.

Чарлс наричаше себе си дарвинист, при все че не беше разбрал добре Дарвин. Но нали същото може да се каже и за самия Дарвин? Постижението на този гений се състои в това, че опроверга Линеевата Scala Naturae или „стълба на природата“, в която крайъгълен камък, важен като божествеността на Христос за теологията, е nulla species nova: в света не могат да възникнат нови видове. Този принцип обяснява защо Линей толкова е държал да класифицира и наименува, да фосилизира живота. Сега възприемаме усилията му като предварително обречен опит да се ограничи и окове онова, което представлява всъщност непрекъснато движение, и ни се струва нормално, че самият Линей в края на краищата е полудял. Той е съзнавал, че се намира в лабиринт, но не и че стените и коридорите на този лабиринт постоянно се менят. Дори Дарвин не е успял да се отърси от тези шведски окови и Чарлс едва ли може да бъде винен за мислите, които минаваха през главата му, докато съзерцаваше варовиковите пластове над себе си.

Той знаеше, че nulla species nova са глупости, но все пак съзираше в пластовете окуражително доказателство за порядъка на битието. Би могъл вероятно да открие и много съвременна социална символика в сриването на тези сиво-сини тераси, но онова, което той несъмнено видя, бе някакъв урок на времето — неумолими закони (следователно благостно божествени, защото кой би възразил, че порядъкът е най-висшето човешко благо?), които много удобно се подреждаха за оцеляването на най-приспособените и годните, например Чарлс Смитсън — сам, любопитен и търсещ, разбиращ, приемащ, отбелязващ и благодарен в този хубав пролетен ден. Липсваше, разбира се, само естествената последица от краха на „Стълбата на природата“, а именно, че щом могат да се появяват нови видове, много често старите видове трябва да им отстъпят място. Като всеки викторианец, Чарлс си даваше ясна сметка за измирането на отделните хора. Изчезването на цели видове обаче бе понятие така далеч от съзнанието му, както и най-малките облачета по небето над него, независимо че съвсем скоро — когато най-сетне си сложи чорапите, гамашите и обувките — вече държеше в ръце категорично негово доказателство.

Но беше съвсем малко късче варовик с отпечатъци от амонит, изящно ясни, микрокосмос на макрокосмоса, шеметно носещи се галактики, прелетели като фойерверк през тридесетина сантиметра скала. Като надписа прилежно етикетче с датата и мястото на находката, той отново отскочи от науката… този път в любовта. Реши да го подари на Ърнестина, щом се прибере. Беше достатъчно красиво, за да й хареса, а в края на краищата съвсем скоро щеше да се върне при него заедно с нея. Нещо повече, увеличавайки товара на гърба му, то се превръщаше в дар, който е плод на усилие. Дългът, приятното съобразяване с изискванията на времето, надигна строго глава.

Същото направи и чувството му, че се е движил по-бавно, отколкото искаше. Разкопча сакото и извади сребърния си часовник. Два часът! Рязко се обърна и видя, че вълните се плискат о подножието на една скала само на миля от него. Нямаше опасност приливът да му пресече пътя, тъй като точно над себе си виждаше стръмна, но сигурна пътека, която водеше нагоре по скалата към гъстите гори отвъд. По брега вече не можеше да се върне. Целта му наистина беше именно тази пътека, но той смяташе да стигне бързо до нея и после да се качи до скалите, по чиято повърхност имаше пластове кремък. Като самонаказание за мудността си той се изкатери по пътеката с твърде бърза крачка и трябваше да седне да си почине за минута, потейки се обилно под отвратителните вълнени дрехи. Чу наблизо поточе и утоли жаждата си, накваси кърпа и изтри лицето си. После се заоглежда наоколо.