Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (16) (Прелъстената от френския лейтенант)

Шестнадесета глава

„Сияйна, Мод запя със глас звънлив

за Вечното, за Доблестта нетленна,

а аз окайвах своя долен век

и виждах се негоден и ленив…“

Тенисън, „Мод“ (1855)

„Никак тогава не знаех кое ни сърцата вълнува,

чувствата как се пораждат в духа на мъжа и жената,

ала веднъж бях излязъл по празник на излет в полето,

бродех до «мудна премала» — добре го е Тенисън казал,

в мудна премала се скитах, потънал в тъгите момчешки —

дълъг на бой, момчурляк на върлина източен —

и ненадейно съзрях със блуждаещ мечтателен поглед

гологлаво девойче, без боне или лятна капелка…“

А.Х. Хлъф, „Колибата при Тоубърна-Вуолич“ (1848)

Изминаха пет дни, без да се случи нещо съществено. На Чарлс не се удаде нова възможност да продължи диренията си из Върлото. Единият ден бе зает от дълга екскурзия до Сидмът; останалите сутрини бяха запълнени от посещения или други по-приятни развлечения като стрелба с лък — доста модно занимание всред младите дами на Англия по онова време: тъмнозеленият костюм „а ла Диана“ беше много шик, а какво по-забавно от това да гледаш как добре дресираните млади господа отиват да донесат стрелите от мишената (улучвана, уви, рядко от късогледата Ърнестина) и се връщат с остроумни шеги за Купидон и пронизани сърца.

Колкото до следобедите, Ърнестина обикновено скланяше Чарлс да останат у леля Трантър; имаха да обсъждат сериозни домашни проблеми, тъй като къщата в Кенсингтън бе твърде малка, а домът в Белгрейвия, където щяха да се преместят в края на краищата, ставаше собственост на Чарлс едва след две години. След малкия конфликт Ърнестина като че ли се промени: държеше се към Чарлс така почтително и с такова съпружеско покорство, че той взе да се оплаква — започвал да се чувства като турски паша — и съвсем глупаво я помоли да му противоречи от време на време, за да не забравя, че техният брак ще бъде все пак християнски.

Чарлс пое добронамерено внезапните изблици на уважение към всяко негово желание. Не му липсваше проницателност да разбере, че Ърнестина е била изненадана; допреди малкото им недоразумение тя навярно е била по-влюбена в самия брак, отколкото в бъдещия си съпруг; сега вече зачиташе мъжа не по-малко от венчилото. Но на Чарлс, трябва да признаем, преходът от язвителност към мекота понякога малко му дотягаше. Беше наистина доволен, че Ърнестина му се покорява, че го ласкае, съветва се с него и зачита мнението му. Кой мъж не би бил доволен? От години той бе свикнал с ергенската свобода и също бе ужасно разглезен посвоему. Още не можеше да се примири с мисълта, че сутрините не му принадлежат и че плановете му за следобеда трябва да станат жертва на някой каприз на Тина. Имаше, разбира се, на какво да се опре — дългът; съпрузите бяха длъжни да правят всичко това, следователно и той трябваше да го прави — точно така, както бе задължително да слага дебела дреха и подковани обуща за разходка извън града. Ами вечерите! Безкрайните часове под светлината на газовите лампи, и то без кино и телевизия! Хората, принудени да си изкарват прехраната, едва ли много са му мислели: когато си работил дванадесет часа, не е трудно да решиш какво да правиш след вечеря. Богаташите обаче бяха достойни за съжаление. Макар денем да имаха пълна свобода да се усамотяват, добрият тон изискваше вечер да скучаят в компания.

Нека сега да видим как Чарлс и Ърнестина прекосяват вечерната пустиня. Присъствието на леля Трантър им е спестено, тъй като добрата жена е отишла на чай при една болнава неомъжена съседка — нейно копие във всичко, освен по външност и минало.

Чарлс небрежно се е опънал на канапето с лакът върху облегалката, опрял е два пръста на бузата, а другите два и палеца — под брадата и гледа съсредоточено през аксминстърския килим към Тина, която чете, държейки в лявата си ръка малко томче, подвързано с червен марокен, а в дясната — топлобран, подобен на продълговата хилка за пинг-понг, от везан атлаз, обточен с фестон и предназначен да не позволява на топлината от пращящите въглени да зачерви целомъдрено бледото лице; с него тя отмерва — малко неравномерно — съвсем равномерния ритъм на поемата, която чете. Това е един бестселър от 60-те години на миналия век — „Дамата от Ла Гарей“ от почитаемата мисис Каролайн Нортън, — за който не къде да е, а в самото „Единбъро Ревю“ — писаха: — „Поемата е чист, нежен и вълнуващ разказ за болка, страдание, любов, дълг, благочестие и смърт“ — без съмнение най-красивият наниз от типични викториански прилагателни и съществителни, на какъвто човек може да попадне (и който, нека да добавя, не е по силите ми да съчиня). Може би ще си помислите, че мисис Нортън е просто една блудкава стихоплетка от онова време. Стиховете й наистина са блудкави, както ще се уверите след малко, но самата тя съвсем не е била безинтересна личност. Първо, била е правнучка на Шеридан. Мълвяло се, че е любовница на граф Мелбърн, и съпругът й очевидно дотолкова повярвал на мълвата, че направил неуспешен опит да възбуди наказателен процес срещу министър-председателя. Била е и ревностна феминистка — това, което днес бихме нарекли либерално настроена жена.

Дамата, за която става дума в поемата, е жизнерадостната съпруга на жизнерадостен френски граф, осакатяла при злополука по време на лов и посветила остатъка от крайно безрадостния си живот на добри дела — по-полезни, отколкото тези на лейди Котън, понеже основала болница. Въпреки че действието на поемата се развива през седемнадесети век, тя съвсем очевидно възхвалява Флорънс Найтингейл^[1]. Сигурно заради това произведението е подействало толкова силно на толкова много женски сърца през онова десетилетие. Ние, които живеем в по-ново време, смятаме, че големите реформатори е трябвало да преодоляват мощна опозиция или дълбоко безразличие. Истинската Носителка на милосърдие безспорно се е борила и с опозиция, и с безразличие; но и в съчувствието — както вече посочих — има нещо, което може да бъде не по-малко вредно. Ърнестина четеше поемата далеч не за първи път и знаеше част от нея почти наизуст. Колчем я препрочиташе този път — явно по случай великите пости, тя се чувстваше извисена и пречистена, благочестива млада жена. Тук трябва само да добавя, че никога през живота си не бе стъпвала в болница, нито се бе грижила за някой болен бедняк. Родителите й естествено не биха позволили, но и тя никога не бе дори помисляла да стори подобно нещо.

Да, ще кажете вие, но нали жените са били оковани, принудени покорно да изпълняват ролята, отредена им от обществото. Тогава спомнете си датата на тази вечер — 6 април 1867 година. Само седмица преди това в парламента Джон Стюарт Мил използва един от първите дебати по Законопроекта за избирателната реформа, за да заяви, че е настъпило времето да се даде на жените равноправие в изборите. Смелата му стъпка (предложението бива отхвърлено със 196 срещу 73 гласа, като старата лисица Дизраели се въздържал) била посрещната с насмешка от средния човек, с кикот от „Пънч“ (една тогавашна карикатура изобразява група джентълмени, обградили министър жена — „ха-ха-ха“) и с неодобрително свъсени чела от жалкото малцинство образовани жени, които настоявали, че най-добре упражняват влиянието си от дома. Независимо от това приемаме, че 30 март 1867 година е датата, която поставя начало на еманципацията на жените в Англия. Ето защо Ърнестина, която също се смя много на карикатурата в „Пънч“, когато Чарлс й я показа, не може да бъде оправдана напълно.

Но ние тръгнахме от една вечер във викторианския дом. Нека да се върнем там. Слушайте. Чарлс е вперил леко замъглен и подобаващо сериозен поглед в съсредоточеното лице на Ърнестина.

— Да продължавам ли?

— Четеш прекрасно.

Тя деликатно се покашля и пак вдигна книгата. Току-що е станала злополуката в лова; граф Ла Гарей се е притекъл на помощ на падналата си дама.

„А той разделя къдрите й, тежки и златисти,

повдига я — ръцете му треперят като листи —

и погледът му взира се унило и убого,

докато тя — любимата му — дух предава Богу.“

Ърнестина строго стрелва Чарлс. Неговите очи са затворени, сякаш си представя трагичната сцена. Кимва тържествено: целият е в слух.

Ърнестина продължава:

„Човек би чул сърцето му, в уплаха затуптяло

като съдбовни удари на гибелно махало,

би чул как глухият му пулс затихва и замира,

как, вледенено от страха, сърцето сякаш спира,

но после от вълнение внезапно оживява,

а устните й — бледа смърт — шептят в полузабрава:

 

«О, Клод!»… Едничка думица, но — неговото име!

За пръв път в тяхната любов, след низ неизброими

блажени светли мигове от първата им среща,

в сърцето му избухва жал и страст гореща;

мълви духът му свят обет и й се врича: нека

за него тя е все и вся отнине и вовеки!“

Тя е прочела последния ред доста многозначително. Отново поглежда към Чарлс. Очите му са все още затворени, но той очевидно е твърде развълнуван, за да кимне дори. Тя си поема малко въздух, без да отмества поглед от своя замислен годеник, и продължава:

„О, Клод! Умирам, мили Клод“ —

„Възлюблена Гертруда!“

На устните й трепва тих плах полъх

на почуда

и щастие от този глас и ведрите утехи:

„Заспало бе, глупачето ми — с дрехи.“

Мълчание. Изражението на Чарлс е като на погребение. Четящата още веднъж си поема въздух и го поглежда свирепо.

„Блажено е онуй сърце, което страда,

от лик любящ ще пие мир, надежда и услада!“

— Чарлс!

Поемата внезапно се превръща в ракета, която улучва Чарлс по рамото, рикошира и се приземява на пода на канапето.

— Да! — Той вижда, че Ърнестина се е изправила с ръце на кръста: съвсем необичайно за нея. Надига се, мърморейки: — О, скъпа!

— Заловен сте, сър. Нямате оправдание.

Но Чарлс сигурно е намерил начин да се оправдае или да изкупи греха си, защото още на следващия обяд има смелостта да се възпротиви, когато Ърнестина за деветнадесети път предложи да обсъдят мебелировката на кабинета му в още несъздадения им дом. Да напусне така удобното си малко жилище в Кенсингтън, съвсем не беше най-незначителната жертва, която му предстоеше да направи, и той не понасяше да му се напомня толкова често за това. Леля Трантър се обяви в негова защита и така Чарлс получи един свободен следобед „да се рови из камънаците“.

Веднага реши къде му се ходи. Когато откри Грешницата от Лайм Риджис на онази дива поляна на скалата, тя завладя изцяло мислите му, но все пак бе имал и достатъчно време да забележи големите купчини отломен камък в подножието на стръмната скала. Ето кое го накара да се запъти натам този следобед. Новите, по-топли отношения между него и Ърнестина бяха изтласкали от съзнанието му всякакви мисли за секретарката на мисис Поултни и той почти не си спомняше за нея.

Но щом стигна до мястото, където трябваше да пропълзи нагоре между къпините, тя изплува в ума му съвсем ясно. Представи си я как бе легнала през онзи ден. Прекоси поляната и погледна надолу, но нейното място беше пусто; съвсем скоро той пак я забрави. Успя да се добере до подножието на скалата и се зае да търси вкаменелости из сипея. Беше по-студено от предишния път. Слънцето често пробиваше през разкъсаните облаци, както става през април, но вятърът духаше откъм север. Затова в полите на изложения на юг хълм беше доста топло и скоро Чарлс съвсем се сгорещи, понеже видя в краката си един чудесен екземпляр, вероятно немного отдавна отделен от кремъчното си гнездо.

Четиридесет минути по-късно обаче той трябваше да се примири с факта, че щастието вече не му се усмихва, или поне не сред кремъчните пластове в долния край на хълма. Изкачи се пак на поляната и тръгна към пътеката, която водеше обратно в гората. И изведнъж пред очите му се мярна тъмен силует.

Тя бе стигнала до половината на стръмната пътека и мъчейки се да освободи палтото си от вкопчилата се в него къпина, не чу безшумните стъпки на Чарлс. Щом я забеляза, той спря. Пътеката беше тясна, редно бе тя да мине първа. В този миг и тя го видя. Стояха на четири–пет метра един от друг, и двамата очевидно смутени, макар и със съвсем различни изражения на лицето. Чарлс се усмихваше, а Сара го гледаше втренчено, с дълбоко недоверие.

— Мис Удръф!

Тя едва забележимо му кимна и като че ли се поколеба, сякаш би му обърнала гръб, ако можеше. После осъзна, че той е застанал встрани, за да й направи път, и побърза да се размине с него. Но стана така, че глезенът й изневери, тя се подхлъзна по разкаляната пътека и падна на коленете си. Той скочи и й помогна да се изправи. Сега тя съвсем приличаше на сепната кошута — неспособна да го погледне, разтреперана, онемяла.

Прихванал я през лакътя, той много нежно я поведе към равната поляна над морето. Тя бе облечена със същото черно палто и същата моравосиня рокля с бяла якичка. Дали защото се бе подхлъзнала и защото той я държеше за ръката, или пък поради хладния въздух — не знам, — но кожата на лицето й грееше, разцъфнала в руменина, която възхитително подхождаше на непристорения й свян. Вятърът бе поразрошил косата й и тя цялата напомняше на момче, заловено да краде ябълки от градината — виновно, но и непокорно. Внезапно тя извърна към Чарлс почти изпъкналите си очи с тъмнокафяви ириси, силно подчертани от бялото — бърз поглед, едновременно плах и строг, който го накара да пусне ръката й.

— Боя се и да помисля, мис Удръф, какво би се случило, ако някой ден си навехнете глезена на такова място.

— Няма значение.

— Как да няма значение, мила госпожице. Ако съдя по молбата ви миналата седмица, не бихте желали мисис Поултни да знае, че идвате тук. Опазил ме бог да ви питам защо. Но трябва да ви напомня, че ако пострадате по някакъв начин, аз съм единственият човек в Лайм, който може да доведе при вас помощ. Не е ли така?

— Тя знае. Тя ще се сети.

— Знае, че идвате тук? На това място?

Тя гледаше в земята, сякаш отказваше да отговаря на повече въпроси. Помоли го да си върви. Но нещо в това лице, което Чарлс наблюдаваше сега отблизо в профил, го накара да не си тръгва. Откри, че всичко в него бе принесено в жертва на очите. Те не можеха да скрият ума и независимия дух; в тях имаше и безмълвен отказ на всякакво съчувствие, решимост да бъде такава, каквато е. Тогава на мода бяха тънките, изящните извити вежди, а веждите на Сара бяха прави, необикновено тъмни, почти с цвета на косата и, поради което изглеждаха гъсти и на моменти й придаваха момчешки израз. Не че тя имаше мъжествените черти и масивната брадичка, които се харесваха по времето на Едуард VII — като момичетата на Гибсън^[2]. Нейното лице беше изваяно и съвсем женствено, а сдържаната сила на погледа й хармонираше със сдържаната чувственост на устата, която бе широка и все пак не отговаряше на тогавашните предпочитания ту към малки, ту към тънки устица, ту към детинските устни черешки. Като повечето мъже на своето време, Чарлс бе все още леко повлиян от „Физиономиката“ на Лаватер. Той спря поглед на тези устни и не се подведе по това, че бяха стиснати прекалено силно.

Начинът, по който го погледнаха очите й, несъмнено събуди отгласи в съзнанието му; но те не бяха свързани с Англия. Подобни лица му навяваха мисли за чуждоземни жени и — за да бъдем откровени (много по-откровени, отколкото той би бил със себе си) — за чуждоземни легла. Така той започна да възприема Сара по нов начин. Вече бе осъзнал, че е много по-умна и независима, отколкото изглежда; сега долови у нея и тъмни сили.

За повечето англичани от неговата епоха такова интуитивно проникване в истинската същност на Сара би било отблъскващо; леко отблъснат — или поне смутен — бе и Чарлс. Той споделяше достатъчно много от предразсъдъците на времето си и се отнасяше с недоверие към всякаква проява на чувственост. По силата на едно от онези ужасни уравнения, диктувани от „свръхаз“-а, друг едва ли не би обвинил Сара, задето се е родила такава, но той не го стори. Трябва да благодарим за това на неговите научни интереси.

Дарвинизмът, както осъзнаваха по-проницателните му противници, оставяше отворени шлюзовете пред нещо далеч по-сериозно от подкопаването на библейската версия за произхода на човека; той криеше много по-дълбоки изводи, сочещи към детерминизма и бихейвиоризма, тоест към философии, които свеждат морала до лицемерие, а дълга — до сапунен мехур. Не искам да кажа, че Чарлс напълно оправдаваше Сара, но не бе склонен да я вини така, както тя може би си представяше.

И така, Чарлс се занимаваше с наука… но той имаше и предимството, че бе чел прословутия роман „Мадам Бовари“, и то тайно, защото романът беше преследван като нецензурен — появил се във Франция десет години по-рано и основан изцяло на детерминистичната философия. Както се вглеждаше в лицето до себе си, изведнъж, незнайно отде, в съзнанието му изплува името на Ема Бовари. Такива асоциации са проникновение, но и изкушение. Ето защо в края на краищата той не се поклони и не се отдръпна.

Най-сетне тя заговори.

— Не знаех, че сте тук.

— Как бихте могли да знаете?

— Трябва да се връщам.

Тя се обърна, но той бързо продължи:

— Ще ми позволите ли най-напред да ви кажа нещо? Нещо, което аз като чужд човек, незапознат с вашето положение, нямам право да казвам. — Тя стоеше с наведена глава и с гръб към него. — Мога ли да говоря?

Тя мълчеше. Той се поколеба за миг, после подзе:

— Мис Удръф, не искам да ви заблуждавам, че вашето положение не е било обсъждано в мое присъствие… от мисис Трантър. Искам само да кажа, че това бе направено със съчувствие и милосърдие. Тя смята, че вие не сте щастлива на сегашното си място, което, както ми бе дадено да разбера, сте заели под натиска на обстоятелствата, а не по предпочитание. Познавам мисис Трантър съвсем отскоро, но смятам за едно от достойнствата на предстоящия си брак, че ме свързва с такъв искрен и добросърдечен човек. Ето какво имам предвид. Уверен съм…

Чарлс млъкна, защото тя изведнъж се заоглежда към дърветата зад тях. По-острият й слух бе доловил звук — клонче, изпукало под нечия стъпка. Преди да успее да я попита какво има, той също чу снишени мъжки гласове. Тя обаче бе вече взела мерки: прибирайки полите си, бързо прекоси моравата на изток и се отдалечи на четиридесетина метра от него. Там изчезна зад храсталака, който се разклоняваше току над поляната. Чарлс стоеше смаян, ням съучастник в нейното прегрешение.

Мъжките гласове се засилиха — Чарлс трябваше да предприеме нещо и затова се упъти към мястото, където страничната пътека излиза от къпините. И добре направи, защото, щом долната пътека се появи пред погледа му, две лица вдигнаха към него очи, и то много изненадани. Намерението им очевидно е било да свърнат по пътеката, на която стоеше той. Чарлс отвори уста да им пожелае добър ден, но лицата изчезнаха с удивителна бързина. Някой приглушено подвикна: „Бягай за пушката, Джем!“ — и се чу шум от бързи стъпки. Няколко минути по-късно се разнесе настойчиво ниско подсвирване и възбуденото скимтене на куче. После настана тишина.

Той изчака малко, за да се увери, че са си отишли, сетне заобиколи храста. Тя стоеше, полупритиснала се до острите шипове, с извърнато настрани лице.

— Отидоха си. Двама бракониери, струва ми се.

Тя кимна, но все още отбягваше погледа му. Храстът бе разцъфнал целият и охреножълтите му цветове бяха толкова нагъсто, че почти скриваха зеленото. Въздухът наоколо бе пълен с медното ухание на мускус. Чарлс добави:

— Според мен нямаше нужда да правите това.

— Щом един джентълмен държи на доброто си име, не бива да го виждат с Грешницата на Лайм.

Това беше нова стъпка, защото в гласа й имаше горчивина. Той се усмихна на извърнатото й лице.

— Според мен единственият ви грях е руменината по бузите ви.

Очите й го стрелнаха с измъчения поглед на животно, попаднало в капан. После пак се обърна. Чарлс продължи ласкаво:

— Не ме разбирайте погрешно. Съжалявам за злополучното ви положение. И оценявам деликатността ви към моята репутация. Но тя не се влияе от мнението на хора като мисис Поултни.

Тя не помръдна. Той още се усмихваше с лекотата и увереността, които му даваха неговите странствания, прочетените книги, знанията му за широкия свят.

— Мила мис Удръф, видял съм много от живота. Умея да надушвам фанатиците, колкото и да се преструват пред света на дълбоко благочестиви. А сега бихте ли напуснали скривалището си? Няма нищо непристойно в това да се срещнем случайно на тази пуста пътека. И ми позволете да довърша онова, което исках да ви кажа.

Той се отдръпна и тя пристъпи отново на ниската трева. Ресниците й бяха мокри. За да не я притеснява с присъствието си, той остана на няколко крачки зад нея.

— Мисис Трантър би искала… много държи да ви помогне, ако пожелаете да смените работното си място.

В отговор тя само поклати глава.

— Няма човек, на когото да не може да се помогне, стига той да породи съчувствие у другите. — Чарлс млъкна. Острият вятър грабна един кичур от косата й и го духна напред. Тя припряно го приглади на мястото му. — Казвам ви само онова, което знам, че мисис Трантър сама би искала да ви каже.

Той не преувеличаваше, защото по време на веселия обяд, последвал помирението, бе станало дума за мисис Поултни и Сара. Чарлс само за малко бе изпитал властта на старата дама и съвсем естествено беше да помислят за онази, която е постоянна нейна жертва; той реши, че щом се бе втурнал натам, де само столичните ангели смеят да пристъпят, може да съобщи на Сара заключенията, до които бяха стигнали този ден.

— Трябва да напуснете Лайм… областта. Разбрах, че имате отлична подготовка. Сигурен съм, че тя би могла да намери по-удачно приложение на друго място. — Сара не отговори. — Мис Фрийман и майка й с най-голямо удоволствие ще поразпитат тук-там в Лондон.

Тя се отдалечи от него, отиде до края на поляната над скалата, дълго не откъсна очи от морето, после се обърна и го погледна, все още застанал до храста — особен, бляскащ поглед, толкова прям, че той се засмя. Добре съзнаваше, че усмивката му издава слабост, но не можеше да я потисне.

Тя сведе поглед.

— Благодаря ви. Но не мога да напусна това място.

Той едва доловимо вдигна рамене. Чувстваше се объркан, някак смътно засегнат.

— Тогава още веднъж се извинявам, загдето наруших усамотението ви. Друг път няма да се повтори.

Той се поклони и се обърна да си върви. Но не беше направил и две крачки, когато тя заговори.

— Знам, че… че мисис Трантър може да ми помогне.

— Тогава позволете й да го направи.

Тя гледаше в тревата между тях.

— Много съм ви благодарна… загдето отново ми говорите така… сякаш не съм тази, която съм. Но подобна любезност…

— Подобна любезност какво?

— Подобна любезност е по-жестока за мен, отколкото…

Тя не довърши и се извърна към морето. Чарлс изпита силно желание да посегне, да я хване за раменете и да я разтърси: трагедията може да е много подходяща за сцената, но в обикновения живот изглежда направо нелепа. Точно така й каза Чарлс, макар и с не толкова остри думи.

— Онова, което наричате упорство, е единствената ми опора.

— Мис Удръф, нека бъда откровен. Чувал съм да казват, че… психически не сте съвсем добре. Според мен това няма нищо общо с истината. Мисля, че просто твърде строго съдите себе си заради някои постъпки в миналото. Защо, за бога, трябва да се разхождате все сама? Нима не сте се самонаказали достатъчно? Млада сте. Можете да си изкарвате прехраната. Никакви семейни задължения, струва ми се, не налагат да стоите тук.

— Нещо налага.

— Френският джентълмен ли? — Тя се извърна, сякаш се говореше за нещо забранено. — Ще си позволя да упорствам, тези неща са като рани: когато никой не смее да говори за тях, те гноясват. Ако той не се върне, значи не е достоен за вас. Ако се върне, не вярвам да се откаже да ви търси само защото не ви е намерил в Лайм; ще ви открие, където и да сте и ще дойде при вас. Не е ли така по-разумно?

Настъпи дълбоко мълчание. Отдалечен все още на няколко крачки, той пристъпи към нея, за да вижда лицето й в профил. Изражението й бе странно, почти спокойно, сякаш думите му бяха потвърдили нещо, което дълбоко в сърцето си тя добре знаеше.

Тя остана загледана в морето, където сред слънчево петно на около пет мили навътре двумачтов кораб с червеникави платна плаваше на запад. Отвърна му тихо, сякаш говореше на далечния кораб:

— Той никога няма да се върне.

— Боите се, че няма да се върне?

— Знам, че няма да се върне.

— Не ви разбирам.

Тогава тя се обърна и погледна озадаченото и загрижено лице на Чарлс. Известно време като че ли се наслаждаваше на недоумението му. После отново извърна очи.

— Отдавна получих писмо. Джентълменът е… — и отново замълча, сякаш съжаляваше, че е казала толкова много. В следващия миг крачеше, почти тичаше през тревата към пътеката.

— Мис Удръф!

Тя направи още една-две крачки, обърна се и отново очите й едновременно го отблъснаха и пронизаха. В гласа й имаше сдържана острота, насочена колкото към нея самата, толкова и към Чарлс.

— Той е женен!

— Мис Удръф!

Тя не му обърна внимание. Той остана сам. Изненадата му беше обяснима. Необяснимо беше съвсем ясното му вече чувство за вина. Сякаш бе проявил грубо безсърдечие точно когато беше сигурен, че е направил всичко, което е по силите му. Той продължи да гледа след нея още няколко минути, след като тя се изгуби. После се обърна и впери очи в далечния кораб, като че ли той можеше да даде отговор на тази загадка. Уви, напразно.