Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (44) (Прелъстената от френския лейтенант)

Четиридесет и четвърта глава

„Дълг: пази смиреномудро

книжническия канон…

Лицеверски, с прилежание,

сляп за дух и съдържание,

не умувай — смъртен грях, и гибел носи;

ням, кротувай — потисни самия дух в духа си;

примири се — не задавай даже в себе си въпроси,

че от тях в душата почват земетръси.

Чинно кимай на авторитети белокоси;

не досаждай на околните с гласа си…“

М. Х. Клъф, „Дългът“ (1841)

Пристигнаха в „Белият лъв“ малко преди десет вечерта. В къщата на леля Трантър още светеше; докато минаваха, едно от пердетата помръдна. Чарлс набързо се изми, преоблече, и като остави Сам да разопакова багажа, закрачи решително нагоре по улицата. Мери засия, щом го видя; зад нея леля Трантър цялата разцъфна в румена усмивка. Бе получила строго нареждане да се оттегли веднага щом поздрави пътника — тази вечер и дума не можеше да става да си играят на благоприличие. Ърнестина, която винаги държеше на собственото си достойнство, бе останала в задния салон.

Тя не стана, когато Чарлс влезе, а го изгледа продължително и укорно изпод дългите ресници. Той се засмя.

— Забравих да купя цветя в Екситър.

— Забелязвам, господине.

— Много бързах да пристигна, преди да си легнала.

Тя сведе очи към бродерията в скута си. Чарлс се приближи, но ръцете доста рязко престанаха да работят и покриха малкия предмет, с който се занимаваха.

— Имам съперник, както виждам.

— Заслужаваш не един.

Той коленичи до нея, пое нежно едната й ръка и я целуна. Тя го погледна крадешком.

— Не съм мигнала и за минутка, откакто замина.

— Личи по белите ти страни и подутите очи.

Тя не се усмихна.

— Подиграваш ли ми се?

— Ако безсънието ти се отразява така, ще наредя в спалнята ни да има будилник, който да звъни непрестанно.

Тя се изчерви. Чарлс се изправи, седна до нея, притегли главата й, целуна я по устните, по притворените очи, които тутакси се отвориха и срещнаха неговите, без следа от предишната ирония в тях.

Той се засмя.

— Покажи ми какво бродираш за тайния си обожател.

Тя показа бродерията си. Беше калъфче за часовник от синьо кадифе — една от онези малки кесийки, които викторианските господа окачваха до нощното си шкафче, за да поставят вътре часовника си през нощта. Върху капачето беше избродирано бяло сърце с инициалите „Ч“ и „Ъ“, а на предната страна на кесийката със златни конци бе започнат, но още недовършен стих, който Чарлс прочете на глас:

— „Навиеш ли часовника във мрака…“ И как, по дяволите, ще завършва?

— Познай.

Чарлс се взря в синьото кадифе.

— „… жена ти със точилката те чака.“

Тя го грабна и скри.

— Тогава няма да ти кажа. Ти си същински файтонджия. — Защото и по онова време това съсловие бе прочуто с недодяланите си остроумия.

— Който винаги би возил гратис такава грация.

— Фалшивите ласкателства и тъпите каламбури са еднакво противни.

— А ти, скъпа моя, си най-очарователна, когато се гневиш.

— Тогава ще ти простя, за да стана ужасна.

С тези думи тя се отвърна малко от него; Чарлс не сне ръка от талията й и лекият натиск на пръстите му върху нейните не остана без отговор. Помълчаха няколко мига, после той отново целуна ръката й.

— Може ли да се поразходя с теб утре сутринта? Ще покажем на света колко модерни влюбени сме: ще изглеждаме отегчени, за да си помислят всички, че се женим по сметка.

Тя се усмихна и във внезапен порив му разкри какво бродира.

— „Навиеш ли часовника във мрака, помни, че любовта те чака.“

— Скъпа моя!

Той я погледна в очите, после бръкна в джоба си и постави на скута й малка кутийка, облечена в тъмночервен марокен.

— Вместо цветя.

Тя свенливо натисна закопчалката и отвори кутийката; върху алено кадифе бе закрепена елегантна швейцарска брошка: овална мозайка на цветно клонче с бордюр от перли и късчета корал, монтирани върху злато. Тя погледна Чарлс с навлажнени очи. Той я улесни и затвори своите. Ърнестина се извърна, наведе се и леко положи една целомъдрена целувка върху устните му; после облегна глава на рамото му, отново погледна брошката и я целуна.

Чарлс се сети за стиха от публичния дом. Прошепна в ухото й:

— Иска ми се сватбата ни да е утре.

Беше съвсем просто: живееш с помощта на иронията, ръководиш се от чувствата и се съобразяваш с общоприетото. Онова, което е можело да стане, е само обект на безучастно и иронично наблюдение; както и това, което още може да стане. С други думи, човек се предава; научава се да бъде такъв, какъвто е.

Чарлс стисна леко момичето за лакътя.

— Скъпа моя, трябва да ти призная нещичко. Отнася се до онази нещастна жена от Малборо Хаус.

Ърнестина се поотдръпна, дръзка, изненадана, почти развеселена.

— Да не говориш за клетата Трагедия?

Той се засмя.

— Боя се, че прозвището, дадено от простолюдието, повече й приляга. — И пак стисна ръката й. — Всъщност всичко е много глупаво и скучно. Ето каква беше цялата работа. При един от опитите ми да намеря някой от така редките морски таралежи…

Така завърши историята. Какво е станало със Сара, не знам, все едно, тя не се появи повече да нарушава спокойствието на Чарлс, независимо че остана за дълго в спомените му. Обикновено така става. Хората се изгубват от погледа, потъват в сенките на по-близки неща. Чарлс и Ърнестина не живяха весели и честити, но живяха заедно, при все че той я надживя с десет години (през които истински скърбеше за нея. Те се сдобиха с… да речем, седем деца. На всичкото отгоре сър Робърт — само десет месеца след женитбата си с мисис Бела Томкинс — стана баща не на един, а на двама наследници. Именно тези фатални близнаци тласнаха най-сетне Чарлс към търговията. Отначало му беше скучно, но после взе да му харесва. Синовете му нямаха друг избор, а техните синове все още държат големия магазин с всичките му клонове.

Сам и Мери… но кой ще се занимава с биографията на слуги? Те се ожениха, отгледаха деца и умряха — еднообразие, присъщо на тяхното съсловие.

Кой остава още? Доктор Гроган? Той умря на деветдесет и една години. Леля Трантър също надживя деветдесетте, значи, налице са доказателства колко благотворен е свежият въздух на Лайм.

Сигурно обаче не действа еднакво на всички, тъй като мисис Поултни умря само два месеца след завръщането на Чарлс в Лайм. За щастие по отношение на нея съм достатъчно любопитен, та да надникна в бъдещето — по-точно в отвъдния живот на мисис Поултни. Облечена в черно, както подобава, тя пристигна с ландото си пред райските порти. Лакеят й — защото, както в древен Египет, цялото домочадие беше умряло заедно с нея — слезе и тържествено отвори вратата на ландото. Мисис Поултни се изкачи по стълбите и като си отбеляза наум да каже на Всевишния (когато го опознае по-добре), че прислугата му трябва по-чевръсто да посреща високопоставените гости, дръпна звънеца. Най-сетне ключарят се появи.

— Госпожо?

— Аз съм мисис Поултни. Дойдох да се настаня. Бъди любезен да уведомиш господаря си.

— Негова Вечност вече знае за вашата кончина, госпожо. Ангелите му прославиха събитието с псалма „Ликувайте…“.

— Съвсем правилно и любезно от негова страна. — И достойната дама наперено и гордо понечи да се отправи към величествената бяла зала, която виждаше зад гърба на иконома. Но човекът не се отмести. Напротив, доста нахално подрънкваше някакви ключове.

— Стори ми път, човече! Това съм аз, мисис Поултни от Лайм Риджис.

— До неотдавна от Лайм Риджис, госпожо. Сега от много по-тропическа област.

С тези думи нахалният прислужник затръшна вратата под носа й.

Мисис Поултни тутакси се огледа, от страх, че слугите й може да са подслушали разговора. Но каретата, която й се бе сторило, че се отдалечава към жилищата на слугите, като по чудо бе изчезнала. Всъщност всичко беше изчезнало — и пътят, и пейзажът (кой знае защо, той много напомняше на Кралската алея към Уиндзорския замък) — всичко, всичко бе изчезнало. Наоколо имаше само празно, и то — о, ужас на ужасите! — всепоглъщащо пространство. Едно по едно започнаха да изчезват и стъпалата, по които мисис Поултни се беше изкачила така достолепно. Останаха само три, после две и накрая едно. Под краката на мисис Поултни нямаше нищо. Ясно се чуха думите й: „Това е работа на лейди Котън“; в същия миг тя се запремята, размахана ръце, с издути поли, и полетя като простреляна гарга надолу, където я чакаше истинският й господар.