Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (45) (Прелъстената от френския лейтенант)

Четиридесет и пета глава

„Дано се в мене нов човек роди,

за да умре човекът отпреди!“

Тенисън, „Мод“ (1855)

След като доведох този роман до съвсем традиционен край, нека ви обясня, че макар описаното в последните две глави да се случи, то не стана така, както може би съм ви накарал да мислите.

Казах вече, че всички ние сме поети: при все че малцина от нас пишат стихове; всички сме и романисти — тоест имаме навика да създаваме романи за бъдещето си, макар че напоследък сме може би по-склонни да се виждаме в ролята на филмови актьори. Прожектираме в съзнанието си хипотези за това как бихме се държали и какво би могло да ни се случи: когато бъдещето стане настояще, хипотезите от нашия роман или филм оказват много по-силно влияние върху действителното ни поведение, отколкото предполагаме.

Чарлс не правеше изключение; онова, което прочетохте в последните няколко страници, не се случи наистина, а се разигра в неговото въображение, докато пътуваше от Лондон до Екситър. Мислите му, естествено, не течаха така последователно и свързано, както в моя повествователен текст; не бих се наел да твърдя, че проследи и посмъртната кариера на мисис Поултни с такива интересни подробности. Но несъмнено я прати по дяволите, което се свежда почти до същото.

Той чувстваше преди всичко, че приближава до края на една история — и то край, който не му се нравеше. Ако в последните две глави сте забелязали известна прибързаност и непоследователност; ако ви се струва, че съм изменил на дълбоко заложените в Чарлс възможности, че продължителността на живота му е почти век и четвърт; ако ви обземе подозрението че, както често става в литературата, авторът е свършил въздуха по средата на маратона и доста произволно е решил да спре, докато все още има преднина, не хвърляйте вината върху мен; защото точно такива мисли, или поне тяхното отражение, заемаха съзнанието на Чарлс. Струваше му се, че романът на неговия живот върви към доста жалък край.

Но онова „аз“, гласът, който така елегантно и обосновано запрати Сара в сенките на забравата, не бях аз; това бе просто олицетворение на вездесъщото и враждебно равнодушие — твърде враждебно, за да допусне Чарлс, че Бог има пръст в цялата история; тази сила злонамерено накланяше везните в полза на Ърнестина и неумолимо определяше посоката, подобно на релсите, по които влакът отнасяше Чарлс.

Когато казах, че на сутринта след приключението си в Лондон Чарлс реши да се ожени, не ви заблуждавах. Това бе чистосърдечното му решение — също както някога чистосърдечно бе решил (по-точно казано, пощурял) да надене расото. Измамих ви при анализа на въздействието, което онова писмо от три думи продължаваше да оказва върху него. То го измъчваше, не излизаше от ума му, объркваше го. Колкото повече мислеше за него, толкова по-свойствено на Сара му се виждаше да изпрати само адрес и нищо повече. То бе в пълно съзвучие с останалото й поведение и можеше да се изрази само чрез оксиморони: примамлива и неуловима, дълбока и проста, горда и смирена, едновременно защитник и обвинител. Викторианската епоха ценеше многословието; загадъчния оракулски език не й бе присъщ.

Преди всичко друго обаче, писмото изправяше Чарлс пред избор; ако едната му половина мразеше принудата на избора, другата неудържимо се вълнуваше от мисълта, че съвсем скоро ще трябва да избира, в което се състоеше тайната на състоянието му, докато пътуваше на запад. Той не познаваше терминологията на екзистенциализма, но онова, което усещаше, бе несъмнено страх от свободата — съзнанието, че е свободен, и съзнанието, че да си свободен, само по себе си е нещо ужасно.

Затова нека изритаме Сам от хипотетичното му бъдеще и да се върнем към неговото настояще в Екситър. Влакът спира и той отива в купето на господаря си.

— Тука ли шъ нощуваме, сър?

Чарлс го поглежда за миг, все още не е взел решение, и вижда над главата му облачното небе.

— Боя се, че ще вали. Ще отседнем в „Кораба“.

Така, няколко минути по-късно, забогатял с хиляда лири, които всъщност не притежаваше, Сам стоеше с господаря си пред гарата и наблюдаваше как товарят багажа на Чарлс върху един разнебитен кабриолет. Чарлс бе видимо неспокоен. Най-сетне и последният куфар бе вързан и всички чакаха само него.

— След това отвратително пътуване във влака аз май ще се поразтъпча малко. Сам. Ще придружиш ли багажа?

Сърцето на Сам се сви.

— Да прощавате, мистър Чарлс, ама недейте. Щото дъждът ей сегичка ще ливне.

— Нищо няма да ми стане от малко дъжд.

Сам преглътна, поклони се.

— Добре, мистър Чарлс. Да заръчам ли вечерята!

— Да… всъщност… не знам кога ще се върна. Може да ида на вечерня в Катедралата.

Чарлс пое нагоре по хълма към града. Сам го проследи с мрачен поглед, сетне се обърна към кочияша:

— Ей, чувал ли си за „Семейния пансион на Ендикот“?

— Ъхъ.

— Знаеш ли го къде е?

— Ъхъ.

— Карай ме тогава дваж по-бърже до „Кораба“ и може да се пооблажиш, братле.

С подобаваща важност Сам се качи в кабриолета. Скоро задмина Чарлс, който крачеше подчертано бавно, сякаш се разхождаше. Но щом колата се изгуби от погледа му, той ускори ход.

Сам имаше достатъчно голям опит със сънливи провинциални хотели. Багажът беше разтоварен, избрани бяха най-добрите свободни стаи, запален бе огън, пижамата и други необходими за през нощта вещи бяха подредени — всичко отне само седем минути. После Сам се втурна на улицата, където кочияшът още чакаше. Сега пътуваха по-кратко. Сам предпазливо се огледа, преди да слезе да плати на кочияша.

— Първата наляво и сте право там, сър.

— Благодаря, братле. Ето ти да се почерпиш.

Бакшишът бе позорно малък (дори за Екситър); Сам нахлупи бомбето и се стопи в здрача. Малко по-надолу по улицата, срещу пресечката, която кочияшът му бе посочил, имаше методистка църква, с фронтон на величествени колони. Начинаещият детектив се скри зад една от тях. Нощта вече падаше, настъпила по-рано под сиво-черното небе.

Не трябваше да чака дълго. Когато пред погледа му се появи очакваният висок силует, сърцето му трепна. Очевидно затруднен накъде да върви, човекът се обърна с въпрос към едно малко момче и то веднага го отведе до ъгъла и посочи пътя — жест, който му донесе повече от две пенита, ако се съди по доволната му усмивка.

Чарлс се отдалечи, след това спря и погледна нагоре. Върна се няколко крачки назад към наблюдателния пост на Сам. После, сякаш раздразнен от самия себе си, отново се върна и влезе в една от къщите. Сам се измъкна иззад колоната, слезе тичешком по стълбите и прекоси улицата, на която се намираше „Семейният пансион“. Почака малко на ъгъла. Чарлс не се появи. Тогава, одързостен, Сам нехайно закрачи покрай стените на склада, към който гледаха къщите. Стигна до мястото, откъдето можеше да надникне във вестибюла на хотела. Той беше празен. В няколко от стаите светеше. След петнадесетина минути заваля.

Сам загриза нокти, обзет от яростни мисли. После с бърза крачка се отдалечи.