Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (52) (Прелъстената от френския лейтенант)

Петдесет и втора глава

„В ковчег сложете мойта годеница —

в ковчега, дето в чисто злато свети —

и после под разплакана върбица

на езерния бряг я заровете.“

Народна песен от Съмърсет: „На езерния бряг я заровете“.

Най за оплакване във всичко това бе клетата леля Трантър. Когато се върна от гости, тя очакваше да завари Чарлс, а вместо него завари къщата си в бедствено положение. Първа във вестибюла я посрещна Мери, бледа като платно и обезумяла.

— Какво се е случило, дете мое?

Мери само изтерзано поклати глава. Горе се отвори някаква врата и като повдигна полите си, добрата жена се заизкачва по стълбите, сякаш беше на двадесет години. На площадката срещна доктор Гроган, който предупредително сложи пръст на устните си. Едва когато настани мисис Трантър в злощастния салон, той й разказа истината.

— Не може да бъде! Не може да бъде!

— Уви, безкрайно съжалявам, мила госпожо. Но може и е точно така.

— Но Чарлс… толкова я обичаше, беше толкова внимателен… Ами телеграмата вчера… — Тя се огледа, сякаш за пръв път виждаше стаята си и кроткото, сведено надолу лице на доктор Гроган.

— Постъпката му е чудовищна. Не мога да я проумея.

— Но какво обяснение дава?

— Ърнестина не казва нищо. Но вие не се бойте. Тя има нужда от сън. Дадох й нещо, което ще я приспи. Утре всичко ще се изясни.

— Ах, никакви обяснения на тоя свят не могат… — разрида се тя.

— Нищо, нищо, мила госпожо. Поплачете си. Сълзите най-добре успокояват.

— Клетото момиче, ще умре от мъка!

— Едва ли. Никога досега не ми се е налагало да посочвам такава причина за нечия смърт.

— Вие не я познавате… Ами какво ще каже Емили? Аз ще изляза виновна. — Емили беше сестра й, мисис Фрийман.

— Според мен трябва веднага да й се телеграфира. Позволете ми да се погрижа за това.

— О, божичко… ами къде ще спи?

Докторът се усмихна едва забележимо на нейната непоследователност. И друг път бе имал такива случаи и знаеше, че най-добрият лек е безкрайната женска суетня.

— А сега, драга мисис Трантър, искам да ме изслушате. Няколко дни ще трябва да се грижите за племенницата си денем и нощем. Ако тя иска да се отнасяте с нея като с болна, правете го. Ако пожелае още утре да стане и да напусне Лайм, оставете я да го стори. Изпълнявайте желанията й, нали разбирате. Тя е млада и пращи от здраве. Уверявам ви, че след шест месеца ще пее весело като чучулига.

— Как може да сте толкова жесток! Тя никога няма да го преживее. Този лош… но как… — Изведнъж й хрумна нещо и тя дръпна доктора за ръкава. — Сигурно има друга жена!

Доктор Гроган се почеса по носа.

— Не знам.

— Той е чудовище.

— Но не чак толкова голямо чудовище, та да не си го признае сам, и да загуби партия, каквато много чудовища веднага биха лапнали.

— Да. Да се благодарим поне на това. — Но мисълта й се разкъсваше от противоречия. — Няма никога да му простя. — Осени я нова идея. — Още ли е в града? Ще ида да му кажа какво мисля.

Докторът я хвана за ръката.

— Забранявам ви. Той сам ме помоли да дойда тук. Сега чака да чуе, че клетото момиче е извън опасност. Аз ще говоря с него. Бъдете сигурна, че няма да му спестя нищо. Кожата ще му одера за това.

— Трябва да го нашибат с камшик и да го тикнат в дранголника. На наше време така биха постъпили. Така трябва да се постъпва. Клетото, клетото ангелче! — Тя стана. — Трябва да ида при нея.

— А аз при него.

— Кажете му от мен, че е разрушил щастието на най-милото, най-доверчивото…

— Да, да, да… Успокойте се сега. И разберете защо това ваше слугинче е толкова разстроено. Човек би казал, че по-скоро тя ще умре от мъка.

Мисис Трантър изпрати доктора и бършейки сълзи, се качи по стълбите до стаята на Ърнестина. Пердетата бяха спуснати, но дневната светлина проникваше по краищата им. Мери седеше до страдалката, но когато господарката влезе, стана. Ърнестина бе дълбоко заспала, по гръб, но с извърната на една страна глава. Лицето й беше учудващо спокойно и ведро, тя дишаше равномерно. По устните й дори се долавяше усмивка. Иронията на това спокойствие покоси мисис Трантър: клетото мило дете, като се събуди… Сълзите й отново бликнаха. Тя се посъвзе, попи очи и за пръв път погледна Мери. Момичето наистина изглеждаше покрусено до дън душа — така както всъщност би трябвало да изглежда Тина. Мисис Трантър си спомни лекото раздразнение в думите на доктора, когато си тръгваше. Тя кимна на Мери да я последва и двете излязоха вън на стълбата. Говореше шепнешком, тъй като вратата беше открехната:

— Кажи ми сега, какво се случи, дете?

— Мистър Чарлс ме повика, госпожо, а мис Тина лежеше припаднала и той хукна за доктора, а мис Тина отвори очи, ама не издума нищо, та аз й помогнах да се качи дотук и не знаех к’во да правя, щото, щом легна, госпожо, обзе я истерия и толкова се уплаших, госпожо, щото тя се смееше и пищеше и не спираше. После пристигна доктор Гроган и я успокои. О, госпожо!

— Недей, недей, Мери, ти си добро момиче. Тя нищо ли не каза?

— Само кат’ се качвахме по стълбите ме попита къде е мистър Чарлс и аз й рекох, че е отишъл за доктора. Тогава почна историята, госпожо.

— Шшт, шшт!

Гласът на Мери бе започнал да се повишава и тя също даваше тревожни признаци за истерия. Мисис Трантър изпитваше силно желание да утешава някого, взе Мери в прегръдките си и започна да я гали по главата. Макар с това да пристъпи всички закони на приличие в отношенията между господарка и прислужница, струва ми се, че онзи ключар на рая не й е затворил вратата в лицето. Тялото на момичето се разтърсваше от сподавени ридания, които тя се опитваше да овладее заради другата потърпевша. Най-сетне се успокои.

— Кажи сега, какво има?

— Ами Сам, госпожо. Той е долу. Скарал се с мистър Чарлс, госпожо, и му рекъл, че напуска, та мистър Чарлс няма да му даде сега препоръка. — Тя сподави едно закъсняло ридание. — К’во шъ стане с нас сега?

— Скарал ли се е? Кога е станало това, дете?

— Току преди да дойде, госпожо. Зарад’ мис Тина, госпожо.

— Но как така?

— Ами Сам знайше, че тъй шъ стане, госпожо. Този мистър Чарлс… той е много, много лош човек, госпожо. О, госпожо, ний искахме да ви кажем, ама не смеехме.

От стаята се чу тих звук. Мисис Трантър отиде бързо да надникне, но лицето на Ърнестина беше спокойно и дълбоко заспало. Тя пак излезе при момичето, обронило глава.

— Аз ще остана при нея, Мери. Ще поговорим после. — Момичето сведе глава още по-ниско. — Този Сам… ти наистина ли го обичаш?

— Да, госпожо.

— А той обича ли те?

— Затуй не ще да върви с господаря си, госпожо.

— Кажи му да почака. Искам да говоря с него. Ще му намерим работа.

Мери вдигна обляното си в сълзи лице.

— Аз не ща да ви напускам, госпожо.

— Няма, детето ми — докато не се омъжиш.

Мисис Трантър се наведе, целуна я по челото, после отиде да седне при Ърнестина, а Мери слезе долу. Щом стигна до кухнята, тя се спусна — под възмутения поглед на готвачката — навън в сенките на люляка и в тревожните, но нетърпеливи обятия на Сам.