Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (14) (Прелъстената от френския лейтенант)

Четиринадесета глава

„Според мен, мистър Елиът, добрата компания е онази, в която хората са умни, добре осведомени и имат много общи теми за разговор.“

„Грешите — възрази й той меко, — това не е просто добра компания, а най-добрата. Добрата компания изисква само добър произход, добро образование и добри обноски, като за образованието това не важи особено много.“

Джейн Остин, „Убеждение“

През деветнадесети век посетителите на Лайм не трябваше да преминават през изпитанията, на които в древността са били подлагани пътниците, пристигащи в гръцките колонии — Чарлс не бе принуден да произнася реч като Перикъл, нито да направи изчерпателен и кратък преглед на събитията по света от стъпалата на кметството, — но несъмнено от тях се очакваше да позволят да ги разгледат и разпитат. Ърнестина бе вече предупредила Чарлс да не се смята за нещо повече от животно в менажерия и да приема колкото може по-дружелюбно вперените погледи и сочещите го чадъри. Редно беше и два-три пъти седмично да ходи на гости с дамите и да изтърпява часове на мъчителна скука, единствената утеха от които бе сценката, разиграваща се за негова радост редовно, щом се приберяха в дома на леля Трантър. Ърнестина плахо търсеше погледа му, станал стъклен от потоците банални разговори, и питаше: „Ужасно ли беше? Можеш ли да ми простиш? Мразиш ли ме?“, а когато той се усмихваше, тя се хвърляше в прегръдките му, сякаш по чудо бе оцелял след бунт или изпод лавина.

Случи се така, че на сутринта, след като Чарлс откри Върлото, лавината предстоеше да се срине в Малборо Хаус. В такива посещения нямаше нищо неочаквано или спонтанно. И не можеше да има, всички сведения и за гостите, и за домакините се разпространяваха из малкото градче с невероятна скорост, щом и двете страни бяха изработили и поддържаха непоклатимо чувство за протокол. Интересът на мисис Поултни към Чарлс едва ли беше по-голям от неговия към нея, но тя би била смъртно обидена, ако не й го довлечаха окован във вериги, за да стъпи отгоре му с дебелото си краче; и това трябваше да стане възможно най-скоро след пристигането му в града, защото колкото по-късно я посетеше, толкова по-малка чест й се оказваше.

Тези „гости“ служеха, разбира се, преди всичко за чипове в играта. Не самите посещения бяха важни, а насладата, с която можеха да се използват за различни цели, щом веднъж бяха направени. „Милата мисис Трантър, тя искаше най-напред мен да запознае…“, или: „Крайно съм изненадана, че Ърнестина още не ви е посетила… нас тя ни разглези… вече две покани…“ и: „Сигурна съм, че е от недоглеждане… мисис Трантър е толкова мила и добра душа, но е така разсеяна…“ Такива и други подобни апетитни възможности да се подълбае в отворената рана с кинжала на общественото мнение зависеха от запаса на „важни гости“ като Чарлс. А неговите възможности да избегне съдбата си не бяха по-големи, отколкото на някоя тлъста мишка да се изплъзне от ноктите на гладна котка — или по-точно на няколко дузини гладни котки.

Когато на сутринта след срещата в гората съобщиха за пристигането на мисис Трантър и придружаващите я двама млади, Сара понечи веднага да напусне стаята. Но мисис Поултни, която винаги се дразнеше при мисълта за младост и щастие и която бездруго имаше достатъчно основание — след една вечер у лейди Котън — да бъде още по-раздразнителна, й даде знак да остане. Тя смяташе Ърнестина за лекомислено момиче и беше сигурна, че годеникът й също е лекомислен младеж: едва ли не, дългът й повеляваше да ги постави в неудобно положение. Знаеше, освен това, че подобни светски посещения действаха като власеница на грешницата. Ползата щеше да бъде двойна.

Гостите бяха въведени. Мисис Трантър изситни напред, многословна и сърдечна. Сара стоеше на заден план, мъчително притеснена; Чарлс и Ърнестина застанаха непринудено на килима зад двете възрастни дами, които се познаваха от толкова десетилетия, че непременно трябваше да се прегърнат символично. После беше представена Ърнестина, която направи някакво далечно подобие на реверанс, преди да поеме царствената ръка.

— Как сте, мисис Поултни? Изглеждате прекрасно.

— На моята възраст, мис Фрийман, има значение само духовното здраве.

— Тогава няма защо да се боя за вас.

Мисис Поултни би желала да продължи тази интересна тема, но Ърнестина се обърна да представи Чарлс, който се наведе над ръката на старата жена.

— Голямо удоволствие е за мен, госпожо. Великолепна къща.

— Твърде голяма е за мен. Поддържам я само заради скъпия ми съпруг. Знам, че би искал… че иска да е така.

И тя впери поглед през рамото на Чарлс в главната икона на дома — портрет на Фредерик с маслени бои, направен само две години преди смъртта му през 1851, който го показваше като сериозен, благочестив християнин, достолепен и с приятна външност, но преди всичко — извисен над другите. Благочестив той несъмнено е бил, а и достолепие не му е липсвало, но за останалите качества художникът бе дал воля на въображението си. Покойният мистър Поултни беше кръгла, макар и много богата нула и единственото съществено дело през живота му бе това, че го напусна. Чарлс огледа този враг на доброто настроение с подобаваща почтителност.

— Ах, да. Разбирам. Съвсем естествено.

— Трябва да се подчиняваме на техните желания.

— Точно така.

Мисис Трантър, която вече се бе усмихнала на Сара, я използва като възможност да прекрати това погребално пение.

— Мила мис Удръф, колко се радвам да ви видя. — Тя отиде да стисне ръката на Сара, погледна я с искрена загриженост и добави тихо: — Нали ще ми дойдете на гости… като си замине скъпата Тина?

Необичайно изражение премина за секунда по лицето на Сара. Компютърът в сърцето й отдавна бе оценил мисис Трантър и запечатал резултата на магнитна лента. Нейната резервираност, независимостта й — така опасно близка до непокорството — служещи за маска в присъствието на мисис Поултни, мигом изчезнаха. Тя дори се усмихна, макар и тъжно, и едва забележимо кимна: Щяла да дойде, ако може.

Представянето продължи. Двете млади дами хладно си кимнаха, а Чарлс се поклони. Той внимателно следеше дали младата жена ще издаде по някакъв начин двете им срещи предишния ден, но очите й старателно избягваха неговите. Той беше любопитен да види как ще се държи волната кошута, заобиколена от тези решетки, но скоро с разочарование установи, че тя проявява пълно смирение. Мисис Поултни не обръщаше никакво внимание на Сара, освен когато трябваше да й каже да донесе нещо или да дръпне звънеца, щом дамите решиха, че ще пият шоколад. Така се държеше и Ърнестина, за голямо неудоволствие на Чарлс. Леля Трантър полагаше всички усилия да привлече момичето в разговора, но то седеше малко настрана с безизразно лице, с някаква затвореност, което без съмнение можеше да се приеме за неудобство от по-ниското й обществено положение. Чарлс се обърна един-два пъти към нея за потвърждение на някакво мнение, но безрезултатно. Тя отговаряше колкото може по-кратко и все отбягваше погледа му.

Едва преди да си тръгнат, Чарлс започна да осъзнава една съвсем нова страна на положението. Стана му ясно, че мълчаливото покорство на Сара противоречи на характера й, следователно тя играеше роля и с тази роля напълно се разграничаваше от господарката си и изразяваше неодобрение към нея. Мисис Поултни и мисис Трантър се вайкаха и вълнуваха, прехвърляйки една след друга задължителните теми на светския разговор — малко може би на брой, но безкрайно дълги по времетраене: слугите, времето, предстоящи раждания, погребения и сватби; Дизраели и Гладстон (споменати уж заради Чарлс, което позволи на мисис Поултни да осъди строго личните принципи на единия и политическите възгледи на другия^[1]); оттам за проповедта миналата неделя, за недостатъците на местните търговци и после, естествено, пак за слугите. Докато се усмихваше, повдигаше вежди и кимаше по време на това познато мъчение, Чарлс стигна до заключението, че мълчаливата мис Удръф се терзае от чувството за несправедливост и — което бе крайно интересно за зоркия наблюдател — не полага почти никакво усилие да го прикрие.

Това говореше добре за проницателността на Чарлс, защото беше забелязал нещо, убягнало на почти всички в Лайм. Но заключението му може би щеше да си остане само предположение, ако домакинята не се бе проявила с един от характерните си поултнизми.

— Онова момиче, което изгоних… нали не ви е създавало други неприятности?

Мисис Трантър се усмихна.

— Мери ли? Не бих се разделила с нея за нищо на света.

— Мисис Феърли ме уведоми, че точно днес сутринта я видяла да разговаря с някакъв мъж. — Мисис Поултни си послужи с думата „мъж“ така, както двама патриотично настроени французи биха изрекли „нацист“ по време на окупацията. — Някакъв млад човек. Мисис Феърли не го познавала.

Ърнестина отправи към Чарлс остър, укорителен поглед; за миг той ужасен си помисли, че обвиняват него, после се сети и се усмихна.

— Това несъмнено е бил Сам, моят слуга, госпожо — успокои той мисис Поултни.

Избягвайки очите му, Ърнестина се намеси:

— Исках да ти кажа. И аз ги видях да си говорят вчера.

— Но, разбира се… нима ще им забраним да разговарят като се срещнат?

— Има огромна разлика между онова, което може да е приемливо в Лондон, и това, което приличието позволява тук. Мисля, че трябва да поговориш със Сам. Момичето не е държано достатъчно строго.

Мисис Трантър се засегна:

— Ърнестина, мила… тя е доста жизнерадостна, но аз никога не съм имала и най-малката причина за…

— Моя мила и добра лельо, съвсем ясно ми е колко я харесвате.

Чарлс усети острия й тон и се притече на помощ на засегнатата мисис Трантър.

— Да можеше повече господарки да имат същото отношение! Една весела прислужничка на входната врата е най-доброто доказателство, че и къщата е весела.

При тези думи Ърнестина сведе очи, а устните й издайнически се присвиха. Добрата мисис Трантър леко се изчерви от комплимента и също сведе поглед. Мисис Поултни изслуша тази словесна престрелка не без задоволство и реши, че Чарлс й е вече достатъчно неприятен и може да бъде груба с него.

— Бъдещата ви съпруга има по-вярна преценка за тези неща от вас, мистър Смитсън. Познавам достатъчно добре въпросното момиче. Принуди ме да я уволня. Ако бяхте по-възрастен, щяхте да знаете, че строгостта не е излишна в това отношение.

Тя също заби поглед в земята, с което обикновено даваше да се разбере, че е казала последната си дума по някой въпрос, приключвайки го с това завинаги.

— Прекланям се пред далеч по-големия ви опит, госпожо.

Но тонът му беше безпогрешно хладен и саркастичен. И трите дами седяха, без да се поглеждат: мисис Трантър — от смущение, Ърнестина — от яд към себе си, загдето не си е мълчала и без да иска, бе навлякла такова пренебрежително отношение към Чарлс, а мисис Поултни… просто защото си беше мисис Поултни. Така че най-сетне Сара и Чарлс се спогледаха, незабелязано от другите дами. Погледите им бяха съвсем кратки, но казваха невероятно много: двама непознати бяха разбрали, че имат общ враг. За първи път тя не гледаше през него, а право в него; и Чарлс реши, че ще отмъсти на мисис Поултни и ще даде на Ърнестина много необходим очевидно урок по елементарна човечност. Спомни си също и как неотдавна кръстоса саби с бащата на Ърнестина по въпроса за Чарлс Дарвин. Слепият фанатизъм бе проникнал твърде дълбоко в страната; той обаче няма никакво намерение да се примирява с него у момичето, за което щеше да се ожени. Ще поговори със Сам, за бога, разбира се, че ще поговори.

Как стана това, ще видим след малко. Но в общи линии насоката на разговора бе вече предопределена, тъй като „човекът“ на мисис Поултни седеше в същото време в кухнята на долния етаж у мисис Трантър.

Сам наистина беше срещнал Мери на Кум Стрийт тази сутрин и невинно бе запитал, дали „въглищарят“ може да донесе „стоката“ след един час. Той знаеше, разбира се, че двете дами ще са на гости в Малборо Хаус.

Разговорът в кухнята беше удивително сериозен, във всеки случай много по-сериозен от онзи, който се водеше в гостната на мисис Поултни. Мери се бе подпряла на големия шкаф, скръстила изящните си ръце, а изпод шапчицата й се бе изплъзнал сламенорус кичур коса. От време на време тя задаваше по някой въпрос, но говореше главно Сам, макар и повечето време към изтрития край на дългата кухненска маса. Погледите им се срещаха само съвсем случайно, но и тогава по взаимно съгласие свенливо ги отместваха встрани.