Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (32) (Прелъстената от френския лейтенант)

Тридесет и втора глава

„Тя, бяла, в муселин, е сякаш дух

във зрака на верандата вечерна

и слуша как с напев металносух

звънти латерна…“

Харди, „Латерната“

Ърнестина не бе могла да заспи предишната нощ. Тя много добре знаеше кои прозорци в „Белият лъв“ са на Чарлс и не пропусна да забележи, че те светиха дълго след като хъркането на лелята взе да изпълва стихналата къща. Първоначално се чувстваше еднакво обидена и виновна. Но когато се измъкна от постелята си едва ли не за шестнадесети път, за да види дали прозорците още светят — а те светеха, — чувството за вина започна да се засилва. Чарлс съвсем очевидно и с право бе недоволен от нея.

Щом той си тръгна, Ърнестина сподели — най-напред със себе си, а после и с леля Трантър, — че всъщност пукната пара не дава за Уинсиът, и човек би помислил, че баснята за киселото грозде повече подхожда на случая. Наистина, след като Чарлс бе отпътувал при чичо си, тя до такава степен се бе вживяла в ролята си на господарка на замък, че дори бе започнала да съставя списък на „важни“ неща. Но внезапното угасване на тази мечта бе донесло известно облекчение. Господарката на големия дом трябва да има генералски талант, а Ърнестина нямаше никакви военни наклонности. Тя обичаше разкоша, свикнала бе да я гледат като писано яйце, но притежаваше много здраво буржоазно чувство за мярка. Да има тридесет стаи, щом петнадесет са достатъчни, й се струваше безразсъдно. Може би бе наследила своята относителна пестеливост от баща си, който тайно смяташе, че „аристократ“ е олицетворение на „празна суетност“. Макар че значителна част от търговския му оборот идваше именно от тази слабост и че поддържаше в Лондон къща, каквато много аристократи биха били доволни да имат… нещо повече, дори бе сграбчил първата възможност многообичната му дъщеря да се сдобие с титла. За да бъдем справедливи, трябва да кажем, че ако кандидатът беше виконт, той навярно би го отклонил като нещо прекалено високо; но титлата „баронет“ бе възможно най-подходящата.

Не съм справедлив към Ърнестина. В края на краищата тя беше жертва на обстоятелствата, на една тесногръда среда. Буржоазията е такава своеобразна смесица от мая и тесто именно поради шизофреничните си по същност възгледи за обществото. Днес ние сме склонни да забравим, че тя някога е била великата революционна класа; виждаме у нея главно тестяната страна, възприемаме буржоазията като средище на реакционното, като виновна за всичко, вечно егоистична и конформистка. Тази двуликост на класата произтича от единствената й спасителна добродетел, а именно че само тя от трите главни обществени съсловия искрено и по навик се презира. Ърнестина несъмнено не правеше изключение. Не само Чарлс чуваше неприятната острота на гласа й, чуваше си я и тя. Но нейната трагедия — а не е само нейната — бе, че използваше неправилно ценната дарба да се самопрезира и по такъв начин бе станала жертва на характерната за своята класа вечна липса на вяра в себе си. Вместо да види в недостатъците на тази класа причина да отхвърли цялата класова система, тя ги възприемаше като причина да се стреми към по-висша класа. Не можем да я виним, разбира се. Безнадеждно добре й бе втълпено да гледа на обществото като на висока стълба; стъпалото, на което самата тя стоеше, бе само преход към нещо уж по-добро.

Ето защо („Срам ме е, държах се като еснафка“) някъде в малките часове Ърнестина се отказа от опитите да заспи, стана, облече пеньоара, после отключи дневника си. Може би Чарлс ще види, че и нейният прозорец свети в знак на покаяние сред гъстия мрак, настъпил след бурята. Междувременно тя се залови да пише:

„Не мога да заспя. Скъпият Ч. е недоволен от мен — бях толкова разстроена от ужасната вест за Уинсиът. Плачеше ми се, бях така ядосана, но сглупих и изрекох много гневни и жлъчни думи, за които моля Бог да ми прости, защото си спомням, че ги казах от любов към скъпия Ч., а не от проклетия. Плаках най-горко, щом той си отиде. Нека ми е за урок, та да се поуча от хубавите думи на сватбената проповед, да зачитам моя скъп Чарлс и да му се покорявам, дори когато чувствата ме карат да възразявам. Нека честно и смирено се науча да прекланям ужасното си презряно упорство пред много по-голямата му мъдрост, нека уважавам мнението му и се привържа към сърцето му, защото «искреното покаяние е пътят към светата благодат».“

Навярно сте забелязали, че в този трогателен параграф липсваше обичайната насмешливост на Ърнестина; но не само Чарлс говореше по различен начин. И като се надяваше, че той може да забележи светлината в прозореца, така си представяше тя и деня, в който ще я придума да сподели с него тази интимна изповед на предбрачните си чувства. Тя пишеше отчасти за очите на Чарлс, но като всяка викторианка пишеше отчасти и за очите на Всевишния. Едва тогава си легна успокоена, така всецяло и подобаващо смирена духом невеста, че не ми остава друго, освен в края на краищата тя да си възвърне своя неверен Чарлс.

Ърнестина все още спеше, когато четири етажа по-долу се разигра малка драма. Тази сутрин Сам не бе подранил като господаря си. Щом влезе в кухнята на хотела да си изпие чая с препечен хляб и сирене — викторианските прислужници рядко ядяха по-малко от господарите си, макар да им липсваше гастрономическа изисканост, — прислугата го посрещна с вестта, че господинът е излязъл, а Сам трябва да събере и опакова багажа и да бъде готов за заминаване по пладне. Сам прикри силната си изненада. Събирането и опаковането ставаше за половин час. Сега имаше по-належаща работа.

Веднага отиде у леля Трантър. Няма значение какво точно е казал там, но то явно е било пълно с трагизъм, понеже, когато леля Трантър, свикнала да става по селски рано, слезе долу в кухнята, тя завари Мери захлупена на готварската маса и обляна в сълзи. Саркастично вирнатата брадичка на глухата готвачка говореше за пълна липса на съчувствие от нейна страна. Бързо и грижливо, както умееше, леля Трантър разпита Мери и скоро разбра причината за тази скръб. Само че леля Трантър приложи много по-благ лек от този на Чарлс. Момичето можеше да излезе, докато потрябва на племенницата й, а тъй като тежките брокатени завеси на мис Ърнестина оставаха спуснати обикновено до десет часа, Мери имаше на разположение почти три часа. Леля Трантър бе възнаградена с най-благодарната усмивка на света. Пет минути по-късно Сам можеше да се види проснат в цялата си дължина насред Броуд Стрийт. Човек не бива да тича презглава по калдъръмена улица, дори и за една Мери.