Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (53) (Прелъстената от френския лейтенант)

Петдесет и трета глава

„Защото виждаме докъде ни е довел… стремежът да усъвършенстваме себе си едностранчиво, а не многостранно, преголямото внимание, което обръщаме на морала, тоест на покорството и изпълнителността; да бъдем безгрешни в нравствено отношение, е станало за нас толкова важно, че сме отложили за отвъдния свят грижата да бъдем съвършени в другите неща, да се превърнем в цялостни и хармонично развити човешки същества.“

Матю Арнолд, „Култура и анархия“ {1869)

— Съвзе ли се?

— Приспах я.

Докторът прекоси стаята и, с ръце на гърба, застана пред прозореца, загледан надолу по Броуд Стрийт към морето.

— … Не каза ли нещо?

Докторът поклати глава, без да се обръща; помълча малко, после изведнъж се нахвърли върху Чарлс:

— Чакам обяснението ви, сър!

Чарлс му отговори — откровено и без да търси оправдание за себе си. За Сара каза съвсем малко. Опита се само да намери извинение, загдето е измамил самия Гроган, и се оправда с убеждението си, че затварянето на Сара в каквото и да е болнично заведение би било груба несправедливост. Докторът го слушаше навъсено в напрегнато мълчание. Когато Чарлс свърши, той отново се обърна към прозореца.

— Иска ми се да си спомня какви точно наказания бе отредил Данте на Отстъпниците. Бих ги предписал и на вас.

— Очакват ме достатъчно наказания.

— Едва ли. И не по моята мярка.

Чарлс помълча.

— Отказах се от съвета ви едва след като дълго се допитвах до сърцето си.

— Джентълменът остава джентълмен, Смитсън, и когато отхвърля съвет. Но не и когато лъже.

— Мислех, че е необходимо.

— Както мислехте, че е необходимо да задоволите похотта си.

— Не мога да се съглася с тази дума.

— Трябва да свикнете. Това е думата, с която светът ще окачествява поведението ви отсега нататък.

Чарлс отиде до масата в средата на стаята и се опря с ръка на нея.

— Бихте ли предпочели цял живот да се преструвам, Гроган? Нима епохата ни и без това не е пълна с демагогия и лицемерие, не почита ли всичко фалшиво в нас? Бихте ли искали и аз да съм същият?

— Бих искал да сте мислили повече, преди да въвлечете това невинно момиче във вашия стремеж към самопознание.

— Но щом веднъж сме го постигнали, можем ли да избегнем повелите му, колкото и неприятни да са последиците?

Докторът се намръщи строго и извърна очи. Чарлс забеляза, че е раздразнен и нервен и че след първите заплахи всъщност не знае как да се отнесе към това чудовищно оскърбление на провинциалните нрави. В душата на Гроган се водеше борба между човека, който живееше вече четвърт век в Лайм, и онзи, който бе видял свят. Намесваха се и други неща: симпатиите му към Чарлс, собственото му мнение — не много различно от това на сър Робърт, — че Ърнестина е миличка, но доста повърхностна; впрочем в миналото му имаше едно отдавна погребано събитие, във връзка с което е достатъчно да кажем, че думите му за похотта се отнасяха много повече до личния му опит, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Тонът му си остана укорен, но той заобиколи въпроса за морала.

— Аз съм лекар, Смитсън. За мен има един-единствен закон, който е над всичко. Всяко страдание е зло. Може да е необходимо, но това не променя същността му.

— Не виждам тогава откъде ще дойде доброто, ако не от това зло. Мигар човек би могъл да изгради някакво по-добро „аз“ инак, освен върху развалините на старото?

— И върху развалините на клетото младо създание, така ли?

— По-добре е тя да страда веднъж, да се освободи от мен, отколкото… — Той млъкна.

— Аха. Убеден ли сте в това? — Чарлс не отговори. Докторът гледаше към улицата. — Вие извършихте престъпление и наказанието ви ще бъде да си го спомняте цял живот, така че не бързайте още да си давате прошка. Само смъртта ще ви я даде. — Той си свали очилата и ги избърса в зелена копринена кърпа. Настъпи дълго, много дълго мълчание. Накрая гласът му прозвуча по-меко, макар и все още с укор: — Ще се ожените ли за другата?

Чарлс, така да се каже, въздъхна от облекчение. Още при появата на Гроган той бе разбрал колко напразно е да убеждава себе си, че е безразличен към мнението на някакъв си доктор от курортен градец. У ирландците имаше човечност, която Чарлс дълбоко уважаваше. Знаеше, че не може да очаква пълно опрощение на греховете; но достатъчно му беше да усети, че не е обречен на пълно отлъчване.

— Имам най-искреното намерение да го сторя.

— Тя знае ли? Казахте ли й?

— Да.

— И сигурно прие предложението ви?

— Имам достатъчно основания да вярвам в това. — Той обясни подробностите около заръката, която бе дал сутринта на Сам.

Докторът се обърна към него.

— Знам, че не сте лош човек, Смитсън. Знам, че не бихте постъпили по този начин, ако не вярвахте на онова, което тя самата ви е разказала за необичайното си поведение. Но ви предупреждавам, че у вас ще остане известно съмнение. А то ще хвърля сянка върху всяка форма на закрила, която й предложите в бъдеще.

— Мислил съм над това. — Чарлс се осмели едва-едва да се усмихне. — Но също и над цялата огромна завеса от лицемерие — всичките ни мъжки приказки за жените. Те трябвало да си седят, видите ли, като стока в магазин, а ние да ги оглеждаме, да ги въртим насам-натам и да сочим една или друга: ето тази ми харесва. Ако ни позволят да се държим така, наричаме ги почтени, благовъзпитани, скромни. Но ако някой от тези предмети дръзне да има собствено мнение…

— Тя е сторила доста повече, доколкото разбирам.

Чарлс отби упрека.

— Сторила е нещо почти обичайно във висшето общество. Питам се, защо трябва да оправдаваме безброй много светски дами, които нарушават брачните си клетви, докато тя?… Впрочем аз съм много по-виновен. Тя ми изпрати само адреса си. Съвсем спокойно можех да не отида и да избягна всички последици.

Докторът му хвърли безмълвен поглед: все пак е честен. После продължи да гледа към улицата и след малко заговори с обичайния си глас и изражение:

— Може би остарявам. Известно ми е колко често днес се нарушава дадената дума, така че ако аз се покажа изненадан от това, значи да се обявя за стар мърморко. Но ето какво ме тревожи. Споделям ненавистта към лицемерните приказки, независимо дали идат от амвона или от съда. Законът винаги ми се е виждал смешен, а голяма част от религията не му отстъпва. Не ви упреквам нито на религиозна, нито на правна основа. Ще ви кажа само своето мнение и то е следното. Вие смятате, че принадлежите към някакъв интелектуален елит. Не, не, знам какво ще кажете: че не сте чак толкова суетен. Така да бъде. И все пак иска ви се да принадлежите към това избрано малцинство. Не ви виня. И аз цял живот изпитвам същото желание. Но ви моля да запомните едно нещо, Смитсън. Всички избраници в човешката история непрекъснато е трябвало да отстояват своите привилегии. Времето признава само едно оправдание. — Докторът намести очилата си и се обърна към Чарлс. — И то е следното. Независимо какви аргументи изтъкват в своя полза, избраниците са били длъжни да въвеждат по-добър и по-справедлив морал в тоя мрачен свят. Ако не успеят, остават си деспоти, султани, търсачи на удоволствия и власт единствено за себе си. С една дума — нищо повече от жертви на собствените си низки желания. Надявам се, че разбирате какво искам да ви кажа… и защо то ще важи с пълна сила за вас от този злочест ден нататък. Ако станете по-добър и великодушен, ще ви бъде простено. Но ако проявите по-голям егоизъм, ще бъдете дваж прокълнат.

Чарлс сведе очи пред строгия поглед на доктора.

— Моята съвест вече ми е подсказала същото, макар и не така убедително.

— Тогава амин. Iacta aléa est^[1] — Той взе от масата шапката и чантата си и тръгна към вратата. Но там се подвоуми и протегна ръка: — Желая ви всичко добро по пътя отвъд Рубикон.

Чарлс пое предложената му ръка, като че се давеше. Опита се да каже нещо, но не можа. Гроган стисна ръката му още по-силно, обърна се и отвори вратата. Погледна го пак, а в очите му засвяткаха пламъчета.

— А не отпътувате ли от тук най-късно след един час, ще се върна с най-дългия камшик, който успея да намеря.

При тези думи Чарлс се вцепени. Но присмехулните пламъчета бяха все още там. Чарлс преглътна една мъчителна усмивка и наведе глава в знак на съгласие. Вратата се затвори.

Той остана сам с предписанието си.