Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (22) (Прелъстената от френския лейтенант)

Двадесет и втора глава

„В гръдта ми чувствата тежаха

като товар… Възторг, омая,

скръб, ужас, радост и уплаха

стремях се да ги обуздая.

 

Мечтаех да съм смел и твърд,

със воля като меч дамаски,

горд и решителен до смърт,

без страх от хули, глух за ласки…

 

Но постепенно осъзнах:

и крепък като яка кула,

с мощ, ум, усърдие, замах —

тази любов ще бъде нула.“

Матю Арнолд, „Прощаване“ (1853)

Когато най-накрая и Чарлс се запъти към Лайм, мислите му представляваха вариации на известната и неостаряваща мъжка песничка: „Играеш си с огъня, момче“ — именно тази песничка, защото насоката на мислите му хармонираше със смисъла на думите й. Беше се държал глупаво, но глупостта не му беше навлякла възмездие. Бе поел абсурден риск, а се бе измъкнал невредим. И ето че щом големият извит нокът на каменния вълнолом се появи пред погледа му там долу, той почувства облекчение.

А и защо да се укорява чак толкова строго? Бе започнал всичко с най-чисти подбуди; беше я изцерил от лудостта, а ако нещо не дотам чисто се бе опитало за миг да проникне през отбранителните му позиции, то е било само като джодженова подправка към печеното агне. Би бил виновен, разбира се, ако сега не се отдръпне веднъж завинаги от огъня. Щеше да вземе всички необходими мерки. В края на краищата не беше нощна пеперуда, замаяна от пламъка, а разумно същество, и то от най-приспособените, надарено със свободна воля. Би ли рискувал да навлезе в такива опасни води, ако не беше сигурен, че може да се довери на този последен бастион? Смесвам метафорите… но така работеше и мозъкът на Чарлс.

И ето, облегнат единствено на избора си и на ясеновия бастун, той слизаше по хълма към града. Занапред безпощадно ще потиска — и то по свой избор — всякакво физическо влечение към тази жена. Ще отблъсква непреклонно — пак по свой избор — всякакви по-нататъшни настойчиви молби за срещи насаме. Защитата на интересите й ще бъде прехвърлена на леля Трантър — по негов избор. Следователно имаше правото, дори задължението, и занапред да държи Ърнестина в неведение — пак по свой избор. И когато пред погледа му се появи „Белият лъв“, той бе успял да се убеди, благодарение на своя избор, че заслужава поздравления… следователно можеше да гледа на Сара като на епизод от миналото си.

Забележителна млада жена, забележителна млада жена. Може наистина да смути човека. Той реши, че в това е — по-точно, бе — нейната привлекателност: никога не знаеш на какво е способна. Той не съзнаваше, че тя притежава две качества, така типични за англичаните, както и съчетанието на ирония и традиционализъм у него. Имам предвид страст и въображение. Първото качество Чарлс бе започнал може би смътно да долавя. Второто обаче — не. А и не би могъл, защото тези две качества на Сара бяха забранени от епохата: първото се приравняваше към чувствеността, а второто — към непрактичността. Това освобождаване от отговорност чрез двойното уравнение бе най-големият недостатък на Чарлс… и го правеше истински представител на епохата му.

Сега обаче му предстоеше да излъже Ърнестина, и то в очите. Но като пристигна в хотела, Чарлс установи, че роднините му са се притекли на помощ.

Чакаше го телеграма. Беше от чичо му в Уинсиът. Присъствието му било крайно наложително „по изключително важна причина“. Боя се, че Чарлс се усмихна, щом прочете телеграмата, и едва не целуна оранжевия плик. Тя му спестяваше всички неловки положения в най-близкото бъдеще, необходимостта да лъже, като премълчава. Нещата се нареждаха прекрасно и удобно. Провери — рано на другата сутрин имаше влак от Екситър, по онова време най-близката до Лайм гара, което му предлагаше уважителна причина да замине веднага и да пренощува там. Разпореди се да му докарат най-бързата двуколка в Лайм. Щеше да я кара сам. Беше склонен да представи нещата за още по-спешни, като изпрати само бележка у леля Трантър. Не, щеше да се покаже като голям страхливец. Ето защо с телеграмата в ръка той закрачи по улицата.

Колкото до добрата дама, тя много се притесни, защото според нея телеграмите носеха лоши новини. Като по-малко суеверна, Ърнестина само се ядоса. Тя реши, че от страна на чичо Робърт е „твърде лошо“ да влиза по този начин в ролята на Великия везир. Беше сигурна, че няма нищо сериозно: прищявка някаква, каприз на стареца или, което е по-лошо, завист към любовта на младите.

Тя, разбира се, вече бе посетила Уинсиът заедно с родителите си и не беше харесала сър Робърт. Може би защото почувства върху себе си изпитателния му поглед, или защото чичото имаше зад гърба си достатъчно много поколения провинциални аристократи, за да си позволи много лоши (според нормите на лондонската буржоазия) обноски… независимо че някой по-благосклонен критик би ги определил като приятно ексцентрични; а може би защото къщата й се стори такъв стар хамбар, с толкова ужасно старомодни мебели, завеси и картини; или защото същият този чичо бе така сляпо привързан към Чарлс, а Чарлс така предизвикателно играеше ролята на покорен племенник, че Ърнестина определено започна да ревнува, но преди всичко — защото се изплаши.

Поканиха дамите от съседните имения да се запознаят с нея. Успокояваше я това, че нейният баща може да купи и бащите, и мъжете им, с всичките им имоти. И все пак тя долавяше, че я гледат с превъзходство (макар че всъщност само й завиждаха) и със скрито пренебрежение. Не я привличаше особено и мисълта да живее в Уинсиът, но си мечтаеше как поне за едно нещо ще използва част от огромната си зестра точно така, както пожелае: изцяло ще смени всички тези нелепи, украсени с резби дървени столове (от времето на Чарлс I и почти безценни), тъмните шкафове (стил Тюдор), проядените от молци ренесансови стенни гоблени и скучните картини (между които две от Клод и една от Тинторето), които не бяха по вкуса й.

Неприязънта си към чичото тя не посмя да сподели с Чарлс, но всички останали възражения повдигна, и то повече с насмешка, отколкото със сарказъм. Според мен не трябва да я виним. Подобно на много дъщери на богати родители и по-рано, и сега, тя не притежаваше никакъв друг талант, освен добър вкус според тогавашните схващания, което означава, че знаеше как да похарчи много пари при шивача, при шапкарката и в магазина за мебели. Това беше нейното царство и понеже нямаше друго, не желаеше да й се месят.

Нетърпеливият Чарлс преглътна мълчаливото й неодобрение и красивото цупене и я увери, че ще долети обратно със скоростта, с която тръгва. Той имаше всъщност доста добра представа за какво го вика чичо му така внезапно; още когато бе на гости с Тина и родителите й, въпросът беше предпазливо засегнат; съвсем предпазливо, тъй като чичо му беше стеснителен човек. Ставаше дума за възможността Чарлс и съпругата му да споделят Уинсиът с него — да се настанят, ако искат, в източното крило. Чарлс знаеше, че чичо му няма предвид само да ходят там от време на време за малко, а да се установят за постоянно и Чарлс да започне да се учи как да управлява имението. Само че това не му се нравеше и — без сам той да знае — не би се понравило и на Ърнестина. Знаеше, че няма да се чувстват удобно, че чичо му ще бъде ту много грижовен, ту няма да одобрява едно или друго; а и Ърнестина, надявайки така рано оковите на брака, няма да е подготвена за задълженията си в Уинсиът. Но в разговор на четири очи чичо му бе намекнал за друга възможност: Уинсиът бил твърде голям за самотен старец и той не знаел дали няма да се чувства по-добре в по-малка къща. Имало достатъчно подходящи места в околността, някои от които дори били давани под наем от Уинсиът. Една от тях — хубава къща в елизабетински стил — се намираше в самото село Уинсиът и дори се виждаше от имението.

Сега, досещаше се Чарлс, старецът е обзет от себелюбие и го вика в Уинсиът да му предложи или елизабетинската къща, или имението. И двете бяха приемливи. Беше му все едно къде ще живее, стига да не е близо до чичо си. Сигурен беше, че сега старият ерген може да бъде придуман да се настани в която и да е къща, че е като уплашен ездач, който е стигнал до препятствие и чака да го преведат през него.

Така че щом свърши краткият разговор между тримата на Броуд Стрийт, Чарлс поиска да размени няколко думи с Ърнестина насаме; щом леля Трантър се оттегли, той й каза какво подозира.

— Но защо не е повдигнал този въпрос по-рано?

— Миличка, боя се, че чичо Боб си е такъв. Но кажи какво да му отговоря.

— Коя предпочиташ ти?

— Която ти избереш. Нито една от двете, ако може. Само че той ще се обиди…

Ърнестина сдържано изруга богатите чичовци. Но не можа да не си представи себе си като лейди Смитсън в Уинсиът, подреден по неин вкус… може би защото се намираше в недотам просторния салон на леля Трантър. В края на краищата за титлата е необходима и подходяща обстановка. И ако онзи ужасен старец бе на безопасно разстояние от прага й… пък и той е доста стар… А милият Чарлс… И родителите й, на които дължи…

— Онази къща в селото — не е ли същата, покрай която минахме с дилижанса?

— Да, спомняш си. Имаше много живописни фронтони.

— Живописни да ги гледаш отвън.

— Трябва да се постегне, разбира се.

— Как я наричат?

— Селяните й казват Малката къща. Но само в сравнение с другите. Влизал съм в нея преди много години и ми се струва, че е значително по-голяма, от колкото изглежда.

— Знам ги тези стари къщи. С дузина малки стаички. Според мен елизабетинците са били все джуджета.

Той се усмихна, въпреки че по-добре би било да поправи странните й представи за тюдорската архитектура, и обгърна раменете й:

— Тогава самият Уинсиът?

Тя бързо го погледна право в очите, вдигна вежди:

— Ти искаш ли?

— Знаеш колко държа на имението.

— И ще мога ли да обзаведа къщата, както пожелая?

— Можеш да я изравниш със земята и да издигнеш после втори Кристален дворец — на мен ще ми е все едно.

— Чарлс! Говорим сериозно!

И се отдръпна. Но скоро той получи целувка за опрощение и пое пътя си с леко сърце. Колкото до Ърнестина, тя се качи горе и извади богатия си арсенал от каталози.