Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (46) (Прелъстената от френския лейтенант)

Четиридесет и шеста глава

„И казано пределно ясно,

сърцето над ума е властно.

Чуй, колкото ти се отрежда,

но вярвай в своята надежда.

 

И имай дял, чрез упование,

в ожиданото мироздание.

Градежът, тук започнат с вяра,

там в слава ще се доизкара.

 

Ала в творението ново

ще се изпълни всяко слово:

ще видим там — по плодовете

дали били сме тука цвете…“

А. Х. Клъф, „Стихотворение“ (1849)

В мизерния вестибюл Чарлс се поколеба, после почука на една открехната врата, през която се процеждаше светлина. Поканиха го да влезе и той се озова очи в очи със собственицата. Тя го прецени много по-бързо, отколкото той нея: несъмнено клиент от петнадесет шилинга. Затова се усмихна раболепно.

— Стая ли, сър?

— Не. Аз… аз всъщност искам да се видя с една от вашите… с мис Удръф. — Усмивката на мисис Ендикот изведнъж се смени с разочарование. Сърцето на Чарлс се сви. — Да не би…

— О, клетото момиче, сър, като слизаше по стълбите онзи ден, взе, че се подхлъзна, сър. Навехна си глезена, ужасна работа. Поду се като самун. Исках да повикам доктора, сър, но тя не ще и да чуе. Вярно, че навехнатото само минава. Пък и докторът струва много пари.

Чарлс заби поглед във върха на бастуна си.

— Значи, не мога да я видя.

— Божичко, сър, ами качете се горе де. Тъкмо ще я разведрите. Вие сте й роднина, предполагам, а?

— Трябва да я видя… по делова работа.

Мисис Ендикот го погледна с още по-голямо уважение.

— А–а… господинът е адвокат?

Чарлс се поколеба, преди да каже:

— Да.

— Тогава трябва да се качите горе, сър.

— Моля ви… бихте ли изпратили някого да попита дали не е по-добре да отложа посещението си, докато тя се възстанови?

Той се чудеше как да постъпи. Спомни си за Варген: грях беше да се срещат насаме. Бе дошъл само да я види — в някой салон долу, както се надяваше: на спокойствие, но не и съвсем сами. Жената се поколеба, хвърли бърз поглед към отворената кутия до писалището си и очевидно реши, че и адвокатите могат да бъдат крадци — вероятност, която малцина техни клиенти биха оспорили, ако си спомнеха какви хонорари е трябвало да им плащат. Без да се отмества, тя повика с изненадващо силен глас някоя си Бети Ан.

Бети Ан се появи и бе изпратена горе с визитна картичка. Малко се позабави, през което време Чарлс трябваше да отбие няколко настойчиви въпроса относно целта на деловото му посещение. Най-сетне Бети Ан се върна; молеха го да се качи горе. Пълничката слугиня заведе Чарлс до последния етаж, като не пропусна да покаже мястото на злополуката. Стълбите бяха наистина стръмни, а в онова време, когато почти не виждаха краката си, жените падаха много често: беше обичайна домашна случка.

Стигнаха до една врата в дъното на мрачен коридор. Доста троснато момичето съобщи за Чарлс, чието сърце биеше много по-бързо, отколкото можеше да се очаква от три етажа стълби.

— Гос’инът, мис.

Той пристъпи в стаята. Покрита до скута с червено уелско одеяло, Сара седеше до камината с лице към вратата и с крака върху една табуретка. Беше наметната със зеления вълнен шал, който не можеше напълно да прикрие факта, че тя бе по нощница с дълги ръкави. Косите й бяха разпуснати и се стелеха по раменете. Стори му се много по-дребна… и мъчително свенлива. Не се усмихна, гледаше надолу към ръцете си — само при влизането му вдигна за миг боязливо очи като изплашена грешница, сигурна в гнева му, и отново сведе глава. Той стоеше с шапка в едната си ръка, с бастун и ръкавици в другата.

— Минавах през Екситър.

Тя сведе глава още по-ниско, сякаш се засрами от думите му.

— Не е ли най-добре веднага да доведа лекар?

Тя заговори, без да вдигне глава:

— Моля ви, недейте. Той само би ме посъветвал същото, което вече правя.

Чарлс не можеше да откъсне очи от нея — тя бе като птица с подрязани криле, така болна и безпомощна (при все че страните й бяха облени с гъста руменина). И този зелен шал… след неизменната моравосиня рокля… пищната коса, неразкривана досега. До носа на Чарлс стигна миризма на кедров мехлем.

— Боли ли ви?

Тя поклати глава.

— Как можах… Не знам как можах да направя такава глупост.

— Все пак благодарете се, че не се случи на Върлото.

— Да.

Неговото присъствие, изглежда, страшно я смущаваше. Той обгърна с поглед малката стая. В камината гореше наскоро стъкнат огън. Няколко поувехнали стръка нарцис бяха натопени в кана с форма на дебел веселяк. Бедната мебелировка бодеше в очи и още повече притесняваше. По тавана личаха тъмни петна от дима на газената лампа — множество призрачни останки от безброй окаяни обитатели, минали през стаята.

— Може би е по-добре да…

— Не. Моля ви. Седнете. Извинете ме. Аз… аз не очаквах…

Той постави нещата си на скрина и седна на единствения друг стол до масата в срещуположния край на стаята. А и как би могла, въпреки писмото си, да очаква онова, което сам той така твърдо бе обявил за изключено? Чарлс потърси някакво оправдание.

— Съобщихте ли адреса си на мисис Трантър?

Тя поклати глава. Мълчание. Чарлс бе вперил поглед в килима.

— Само на мен?

Отново сведе глава. Той кимна мрачно, сякаш го бе очаквал. После пак настъпи мълчание. По стъклото на прозореца зад нея плисна пороен дъжд.

— Точно затова дойдох да поговорим — каза Чарлс.

Тя чакаше, но той не продължи. Очите му пак бяха приковани в нея. Нощницата бе закопчана догоре и на китките. Светлината на огъня хвърляше розови отблясъци по бялата материя, тъй като фитилът на лампата върху масата до него беше смален. Още по-красива върху зеления шал, косата й пленително оживяваше, когато светлината на огъня я докосваше; пред него сякаш се разкриваше цялата й загадъчност, най-съкровеното й „аз“: горда и покорна, обвързана и свободна, негова робиня и равна нему. Знаеше защо е дошъл: за да я види. Жадуваше да я види отново — непоносима жажда, която нищо не можеше да утоли. Наложи се да отмести поглед. Но очите му срещнаха двете голи мраморни нимфи над камината: по тях също играеха розовите оттенъци на топлата светлина, отразена от червеното одеяло. И те не му помогнаха. Сара леко се размърда. Той я погледна отново.

Тя бе вдигнала за миг ръка към сведената си глава. Пръстите й избърсаха нещо от бузата и се спряха на гърлото.

— Мила мис Удръф, моля ви, не плачете… Не трябваше да идвам… Не исках да…

Тя поклати глава отривисто. Той я остави да се съвземе, но тъкмо когато тя започна да попива леко с кърпичката си сълзите, го обзе буйно желание — страст, хиляди пъти по-силна от всичко, което бе изпитал в стаята на проститутката. Беззащитният й плач може би само срина преградата и той внезапно осъзна защо лицето й непрестанно е било пред очите му, защо е чувствал онази страхотна необходимост да я види отново: за да я притежава, да се разтопи в нея, да гори, да изгори и се превърне в пепел върху това тяло и в тези очи.

Такова желание може да се отложи за седмица, за месец, година, няколко години. Ала навеки оковите му са впити.

Думите, с които тя се опита да обясни сълзите си, едва се чуваха:

— Мислех, че никога вече няма да ви видя.

Той не можеше да й каже, че почти бе познала неговото решение. Тя вдигна очи към него и той бързо сведе поглед. Както в плевнята, завладя го същото странно усещане, че е пред припадък. Сърцето му препускаше, ръката трепереше. Знаеше, че ако погледне в тези очи, е загубен. Сякаш за да се предпази от тях, затвори своите.

Тогава тишината стана страхотна, напрегната като мост, който ей сега ще се скъса, като кула, която всеки миг ще рухне; чувството не можеше повече да се потиска, истината напираше да бъде изречена. Внезапно от огъня пръснаха няколко въглена. Повечето паднаха под ниската решетка, но един-два отскочиха и попаднаха върху края на одеялото, което покриваше краката на Сара. Тя веднага ги отърси, а Чарлс бързо коленичи, грабна малката лопатка от медната кофа и веднага махна въглените от килима. Но одеялото започна да пуши. Той го дръпна от нея, хвърли го на земята и бързо стъпка искрите. Миризма на обгоряла вълна изпълни стаята. Единият крак на Сара още беше върху табуретката, но с другия тя бе стъпила на земята. И двата бяха боси. Той погледна пак одеялото, потупа го един-два пъти с ръка, за да се увери, че вече не гори, обърна го и отново го разтла върху краката й. Беше се навел ниско над нея да оправи одеялото. Тогава, сякаш инстинктивно, но все пак не без известен умисъл, тя плахо посегна и положи ръка върху неговата. Той знаеше, че е вдигнала поглед към него. Нямаше сили да помръдне ръката си и внезапно вече не бе в състояние да извърне очи от нейните.

В тях той откри благодарност и познатата тъга, и някаква странна загриженост, сякаш тя съзнаваше, че му причинява болка; но над всичко друго в тях се четеше очакване. Безкрайно плахо, но все пак очакване. Ако по устните й бе трепнала най-слаба усмивка, той може би щеше да си спомни теорията на доктор Гроган; но това лице изглеждаше едва ли не изненадано само от себе си, объркано като него. Той не знаеше колко дълго се гледаха в очите. Стори му се вечност, при все че в действителност не беше повече от три или четири секунди. Първи се осмелиха ръцете им. По някакво тайнствено споразумение пръстите се вплетоха. После Чарлс се отпусна на коляно и я притисна страстно до себе си. Устните им се срещнаха с такова неистово буйство, че и двамата се стъписаха, а тя отвърна устни. Той обсипа с целувки страните й, очите. Накрая ръката му докосна косата й, замилва я; усещаше малката глава, както с ръцете и гърдите си усещаше едва облеченото тяло. Внезапно зарови лице в шията й.

— Не бива… не бива… това е лудост!

Но ръцете й го обвиха и притиснаха главата му още по-силно. Той не се отдръпна. Усещаше, че се носи на огнени криле, шеметно, но в ласкав въздух — като дете, освободено най-сетне от училище, като затворник сред зелено поле, като реещ се ястреб. Той вдигна глава и я погледна: почти необуздана пламенност. Пак се целунаха. Той се притисна към нея така силно, че креслото се плъзна назад. Усети как тя трепна от болка, щом превързаният крак падна от табуретката. Погледна първо него, после лицето й, затворените очи. Тя отвърна глава към облегалката на креслото, сякаш той я отблъскваше; но гърдите и се надигнаха незабележимо към него, ръцете й конвулсивно го сграбчиха. Той погледна към вратата зад нея; изправи се и с две крачки стигна дотам.

В полумрака на спалнята едва-едва се процеждаше светлината на бледата улична лампа. Но той забеляза сивото легло, мивката. Сара стана с мъка от креслото, подпирайки се на облегалката му, без да стъпва на ранения крак; единият край на шала се бе смъкнал от раменете й. Всеки чифт очи отразяваше напрежението в другия, прилива, който ги тласкаше. Тя понечи да пристъпи, но залитна към него. Той се спусна, взе я в ръцете си и я прегърна. Шалът се смъкна. Между него и голотата й остана само тънката нощница. Впил устни в нейните, той до болка я притискаше към себе си, с цялата ненаситност на продължителен глад — не само сексуален, а примесен с неудържим порой от забранени неща: романтика, приключения, грях, лудост, инстинкт, които бушуваха в него.

Когато най-сетне отлепи устни от нейните, главата й се отпусна назад в прегръдките му, сякаш тя бе припаднала.

Той я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята. Тя остана да лежи, както я бе хвърлил на леглото, полупримряла, с отметната назад ръка. Той хвана другата й ръка и започна да я целува трескаво, тя милваше лицето му. Той се отскубна и изтича обратно в другата стая. Взе да се съблича като луд, дърпаше дрехите, сякаш някой се давеше, а той бе на брега. Едно копче от редингота му отхвръкна и се търкулна в ъгъла, но той дори не го погледна. Захвърли жилетката, високите обувки, чорапите, панталоните и долното бельо… перлената карфица на връзката, яката. Погледна към външната врата и отиде да завърти ключа в ключалката. После влезе бос в спалнята, само по дългата си риза.

Тя се бе отместила малко, сега лежеше с глава върху възглавницата, извърнала лице настрани, скрито от погледа му под тъмната завеса на косата. Той застана за миг над нея, после коленичи с левия си крак върху тясното легло и обсипа с дъжд от пламенни целувки устата, очите, шията й. Нейното неподвижно, но покорно тяло се притискаше о него, голите й крайници докосваха неговите.

— О, скъпа моя! Най-скъпа! Нежен мой ангел… Сара, Сара… о, Сара!

Малко по-късно той се отпусна. Точно деветдесет секунди бяха минали, откакто я остави, за да надникне в спалнята.