Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (13) (Прелъстената от френския лейтенант)

Тринадесета глава

„Че духът на Твореца витае в неведоми тми —

було мрак, на Изида воала…“

Тенисън, „Мод“ (1855)

Не знам. Историята, която ви разказвам, е изцяло плод на въображението ми. Образите, които създавам, никога не са съществували извън собственото ми съзнание. Ако досега се правех, че познавам душевността и най-съкровените мисли на моите герои, то е само защото (възприемайки малко от съответното слово и „залог“) пиша според общовалидното правило на времето, в което се развива действието: писателят стои непосредствено до Бога. Дори да не знае всичко, той се опитва да даде вид, че е всезнаещ. Но аз живея в епохата на Ален Роб-Грийе и Ролан Барт и ако това е роман, то той не би могъл да бъде такъв в модерния смисъл на думата.

Така че може би пиша транспонирана автобиография, може би живея в една от онези къщи, които съм обрисувал в романа, може би зад Чарлс се крия самият аз. А може би всичко е просто игра. Има съвременни жени като Сара и аз никога не съм могъл да ги разбера. Или може би се опитвам тайно да ви пробутам всъщност сборник есета. Вместо заглавия на отделните глави трябвало е да напиша: „За хоризонталността на битието“, „Илюзията на прогреса“, „История на романа като форма“, „Етиология на свободата“, „Някои забравени страни на викторианската епоха“… или каквото щете.

Може би предполагате, че романистът — подобно на Текери — трябва само да дръпне подходящите конци и марионетките му ще заиграят като живи, а щом им заповяда, ще представят пълен анализ на мотивите и намеренията си. И аз възнамерявах на този етап (Глава тринадесета — „Разкриване на истинската душевност на Сара“) да разкажа всичко или поне всичко, което има значение. Но изведнъж се оказах в ролята на човек, който в мразовитата пролетна нощ наблюдава от поляната долу слабо осветения прозорец на Малборо Хаус. Знам, че според контекста на тази книга не би било реалистично Сара да изтрие сълзите си, да се наведе през прозореца и да заизлива цяла глава откровения. Ако ме беше видяла там, когато изгря ясната луна, тя начаса би се обърнала и би изчезнала в сенките на стаята.

Аз обаче съм романист, а не очевидец в градината: не мога ли да я следвам, където пожелая? Да можеш да направиш нещо, все още не значи, че е допустимо да го направиш. Много съпрузи биха могли да убият жените си — и обратното — и да се отърват безнаказано. Но не го правят.

Може да си мислите, че романистите винаги работят по предварително начертани планове, така че предсказаното в Първа глава трябва неизбежно да стане действителност в Тринадесета глава. Но писателите пишат по безброй различни причини: за пари, за слава, за критиците, за родителите си, за приятелите си, за любимите си, от суета, от гордост, от любопитство, за удоволствие — така както добрите мебелисти просто обичат да правят мебели, пияниците — да се напиват, съдиите — да съдят, а на сицилианците прави удоволствие да изпразнят пушката в гърба на врага си. Бих могъл да изпиша цяла книга с причини и всички те ще са верни, макар и не общовалидни. Само една причина е валидна за всички ни: искаме да създаваме светове, истински като света, който съществува или е съществувал, но различни от него. Ето защо плановете са напразни. Знаем, че светът е организъм, а не машина. Знаем също, че правдиво създаденият свят трябва да е независим от своя създател; планираният свят (светът, чийто план ясно прозира) е мъртъв свят. Само когато нашите герои и събития започват да не ни се покоряват, можем да кажем, че са живи. Когато Чарлс остави Сара на ръба на скалата, аз му заповядах да се върне направо в Лайм Риджис. Но той не послуша, а съвсем непредвидено се обърна и слезе до Мандрата. Хайде, хайде, ще възразите вие… Сигурно искам да кажа, че като съм пишел, ми е хрумнало, че ще е по-умно да го накарам да поспре и да изпие купа мляко… и отново да срещне Сара. Това безспорно е възможно обяснение за случилото се, но аз мога само да ви уверя — а нали съм най-благонадеждният свидетел, — че тази идея ми внуши като че ли самият Чарлс: тя не е моя. Той не само че започна да става независим, но аз трябва да уважавам независимостта му и да се откажа от всичките си уж божествени планове за него, ако искам да е истински.

С други думи, за да освободя себе си, трябва да дам свобода и на него, и на Тина, и на Сара, дори и на ужасната мисис Поултни. Има само едно точно определение на Бога: свободата, която оставя място и за други свободи. И аз трябва да се придържам към това определение.

Романистът си остава Бог, тъй като сътворява (а и най-авангардният модерен роман, изграден изцяло върху случайности, не е успял да отстрани напълно автора си); промяната се състои в това, че ние вече не отговаряме на викторианската представа за Бога — всезнаещ и всемогъщ, а в съзвучие с новата теология сме възприели като основен принцип свободата, не властта. Не е честно да разрушавам илюзиите, а? Не. Моите герои все още съществуват, и то в реалност, която е ни повече, ни по-малко истинска от тази, която току-що разруших. Измислицата е вплетена във всичко, както бе отбелязал един грък преди около две хилядолетия и половина. Аз смятам тази нова реалност (или нереалност) за по-истинска; и ми се иска да споделите чувството ми, че не съм в състояние напълно да се разпореждам с тези рожби на мисълта си, така, както вие не сте в състояние — колкото и да се мъчите, колкото и близо да сте до една съвременна мисис Поултни — да командвате децата си, колегите, приятелите, та дори и себе си.

Какво, това ви изглежда абсурдно? Героят е или „истински“, или „измислен“ ли? Ако така мислите, лицемерни читателю, ще ви отвърна само с усмивка. Та вие и собственото си минало не си представяте реално: украсявате го, позлатявате го или го очерняте, цензурирате го, изчиствате го… с една дума, белетризирате го и си го скътвате на полицата. То е вашата книга, вашата романизирана автобиография. Всички ние бягаме от истинската действителност. Това е основното определение за Homo sapiens.

Та ако мислите, че това злощастно (нали сме в Тринадесета глава!) отклонение няма нищо общо с вашите Епоха, Прогрес, Общество, Еволюция и тям подобни таласъми с главни букви, които дрънкат с веригите си зад кулисите на тази книга… не ще споря с вас. Просто няма да ви повярвам.

Така че сега ще проследя събитията само отвън: Сара плака в нощта, но не се самоуби, и независимо от изричната забрана, продължи да броди из Градската мера. Затова в известен смисъл тя наистина се бе хвърлила от прозореца и живееше в нещо като продължително падане или падение, тъй като рано или късно мисис Поултни щеше да узнае, че грешницата постоянства в своя грях. Вярно е, че сега Сара ходеше в гората по-рядко, отколкото бе свикнала, но влажното време през следващите две седмици й помогна да понесе по-лесно това лишение. Вярно е също така, че тя взе и някои елементарни предпазни мерки от стратегически характер. Коларският път излизаше на малко по-широка пътека, която се виеше надолу по широка долчинка, докато се влее точно пред Лайм в главния път за Сидмът и Екситър. Из долчинката бяха пръснати няколко къщи на почтени люде и затова мястото беше приемливо за разходка. За щастие нито една от тези къщи не гледаше към кръстопътя. Стигнеше ли дотам, Сара трябваше само да се озърне, за да провери дали е сама. Един ден бе тръгнала с намерението да се разходи из гората, но стигна до отклонението за пътеката до Мандрата и видя на един от по-горните завои двама души. Отправи се точно срещу тях и щом взе завоя, погледна да види дали двойката няма да поеме по пътеката към Мандрата, после се върна обратно и влезе незабелязано в своето убежище.

Рискуваше да срещне на самата пътека и други пешеходци, а винаги съществуваше опасност да я видят очите на мандраджията и неговото семейство. Втората опасност тя избягваше, тъй като бе открила, че може да свърне по една от пътеките, която мамеше към гъсталака над пътя, и без да я виждат от Мандрата, да стигне до пътеката, пресичаща гората. Винаги бе вървяла по нея, докато този следобед не се появи най-безразсъдно — както вече разбираме — пред погледите на двамата мъже.

Причината беше проста. Тя се бе успала и знаеше, че е закъсняла за четенето. Мисис Поултни щеше да ходи на вечеря у лейди Котън и обичайният час беше изместен напред, за да й остане време да се подготви за поредната грозна битка — по същество, ако не по вид — между два бронтозавъра: макар черното кадифе да заместваше здравата като желязо костна броня, а библейските цитати — яростно скърцащите зъби, битката не беше по-малко упорита и безмилостна.

Освен това беше я изплашило и лицето на Чарлс, надвесено над нея; тя усети, че пада все по-стремително. Когато жестоката земя политне нагоре, а падаш от такава височина, мигар има полза от предпазни мерки?