Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (10) (Прелъстената от френския лейтенант)

Десета глава

„Ала веднъж тя вдигна си очите,

от свян внезапен сладко изчерви се —

и срещна моя поглед във ответ…“

Тенисън, „Мод“ (1855)

„… със зелени пропасти между романтични скали, с пръснати тук-там горски дървета и пищно разклонени овощни градини за доказателство, че много поколения са минали, преди първият отломък от скалата да е започнал да подготвя земята за онзи прекрасен и поетичен пейзаж, който може и да надмине всяка подобна природна картина на славещия се с красотата си остров Уайт…“

Джейн Остин, „Убеждение“

Между Лайм Риджис и Аксмът, шест мили на запад, се простира един от най-необикновените крайбрежни пейзажи в южната част на Англия. От въздуха не се вижда нищо особено; забелязва се само, че докато навсякъде другаде по крайбрежието полята стигат до самия ръб на скалите, тук те свършват на около миля по-навътре. Зелените и червено-кафяви квадрати обработена земя преминават с някаква дяволита безразборност в тъмна вълниста маса от дървета и храсти. Покриви няма. Ако летите достатъчно ниско, може да видите, че теренът е много стръмен, прорязан от дълбоки пропасти и осеян с причудливи зъбери и кули от варовик и кремък, които стърчат над тучната зеленина наоколо като стени на разрушени замъци. Така е от птичи поглед… Но ако тръгнете пешком, тази уж обикновена пустош придобива особени измерения. Човек може да се изгуби в нея за часове, а после, поглеждайки на картата къде се е лутал, не му се вярва, че е могло да го обземе такова силно чувство на самота, а при лошо време — и на безнадеждност.

Тази местност, наречена Върлото, е всъщност стръмен скат, дълъг една миля и образуван от ерозията по външната страна на някогашната отвесна скала. По него няма ни педя равна земя, както обикновено няма и жива душа. Целият скат, заедно с растителността по него, е изложен постоянно на слънчевите лъчи; на тях и на водата от безбройните извори, причинили ерозията, се дължи необикновената флора на местността — диви нискостеблени дървета, зелен дъб и други, рядко срещани в Англия видове, огромни ясени и букове, непроходими гъсталаци и урви, обрасли с бръшлян и дълги стебла на климатис, орлова папрат, която избуява седем-осем стъпки на височина, цветя, които цъфтят цял месец по-рано, откъдето и да е в областта. В страната няма друго място, което лете така да напомня тропическата джунгла. Като всяка земя, никога необработвана и необитавана, и тази крие своите тайни, сенки и опасности — при това от чисто геологическа гледна точка, понеже тук има пукнатини и свлачища, където човек може да си счупи крака и после цяла седмица да вика, без да го чуят. Колкото и да е чудно, преди стотина години тук не беше така усамотено, както е сега. Днес на ската няма нито една къща; през 1867 година се виждаха няколко, в които живееха лесничеи, дървари и един-двама свинари. За сърните, които дирят най-самотните кътчета, тогава едва ли е било така безопасно. Сега Върлото е истинско царство на природата. Останките от порутените къщички са потънали в бръшлян, старите криволичещи пътеки вече ги няма, наблизо не минава никакво шосе, а единствената просека в местността често е непроходима. По закон, приет от парламента, гората е обявена за национален резерват. Практичността още не е унищожила всичко.

Именно тук, на тази английска райска градина, се озова Чарлс на 29-и март 1867 година, след като се изкатери по пътеката от брега; източната част на същата местност се наричаше Градската мера.

Щом утоли жаждата си и разхлади чело с наквасената си кърпичка, Чарлс внимателно се огледа; или поне се опита да се огледа внимателно. Малкият склон, на който се намираше, гледката пред него, звуците, уханията, неудържимо буйната и изобилна зеленина отвличаха мислите му от науката. Моравата край него бе обагрена в златисто и бледожълто от змийско мляко и иглики и опасана от булчинското бяло на гъсто нацъфтяла глогинка; там, където весело зеленеещите кошнички на бъза засенчваха обраслите с мъх брегове на поточето, от което беше пил, имаше цели туфички москател и незабравки — най-нежните пролетни цветя в Англия. По-нагоре по склона се виждаха белите главици на анемониите, а отвъд тях — наситенозелените ивици от листата на камбанките. Някъде далеч по клоните на високо дърво барабанеше кълвач, а над главата му си подсвиркваха червенушки. Из всеки храст и клонак чуруликаха току-що прелетели от юг косове и славеи. Чарлс се обърна и пред очите му се разкри синьото море, което се плискаше някъде долу, заливът Лайм в цялата му дължина и скалите, снишаващи се до безкрайните жълти пясъци на Чесил Банк, чийто най-далечен нос докосваше онзи своеобразен английски Гибралтар, Портланд Бил — малка сивкава сянка, вклинена в синевата.

Само изкуството на Ренесанса е уловило подобни пейзажи: по такива места стъпват фигурите на Ботичели, в такава атмосфера звучат песните на Ронсар. Няма значение какви са били целите и намеренията на тази революция в културата, нейните жестокости и грешки; по същество Ренесансът е бил просто зеленият край на една от най-тежките зими на цивилизацията — край на веригите, на бариерите, на границите. Той е имал един-единствен девиз: „Каквото е, е благо“. Ренесансът е съдържал всичко, което липсваше в епохата на Чарлс; не бива обаче да мислим, че застанал там, той не съзнаваше това. Колчем се опитваше да си обясни своето смътно безпокойство, болезненото усещане за неприспособимост и ограниченост, Чарлс се връщаше към миналото, но към по-близкото… към Русо и наивните му митове за Златния век и за Благородния дивак. С други думи, опитваше се да омаловажи погрешното в подхода на своето време към природата, приемайки, че човек не може да търси убежище в легендата. Казваше си, че е твърде изнежен, твърде разглезен от цивилизацията, за да може някога да се върне към природата. Това го натъжаваше, но той изпитваше почти приятно сладостно-горчиво чувство. В края на краищата Чарлс беше викторианец. Не бихме могли да очакваме, че ще прозре онова, което ние самите едва сега започваме да осъзнаваме, макар да разполагаме с толкова много знания и с поуките на екзистенциализма: че желанието да задържиш нещо и желанието да му се радваш са несъвместими. Той би трябвало да си казва: „Сега притежавам това, следователно съм щастлив“, вместо толкова викторианското: „Не мога да притежавам това вечно, следователно съм нещастен.“

Все пак науката си възвърна пълновластието и Чарлс се зае да търси вкаменелости сред кремъчните гнезда покрай коритото на реката. Намери красиво парче от раковина, но на морски таралежи не попадна. Напредваше бавно на запад между дърветата, като се навеждаше и внимателно опипваше с поглед земята, правеше няколко крачки, после повтаряше същата процедура. Тук-там преобръщаше с края на ясеновия си бастун по някой кремъчен къс, привлякъл вниманието му. Щастието обаче не му се усмихна. Мина час и дългът му към Ърнестина започна да надделява над страстта към морските таралежи. Погледна часовника си, насмалко не изруга и се отправи назад към мястото, където бе оставил раницата си. Заизкачва се по склона с гръб към залязващото слънце, докато излезе на една пътечка и се насочи към Лайм. Пътеката вървеше стръмно нагоре, завиваше покрай каменна стена, обрасла с бръшлян, и изведнъж, както своеволничат всички пътеки, се раздвояваше без никакво указание. Той се подвоуми, после измина петдесетина крачки по по-долната пътека, която се спускаше в напречно дере, потънало в дълбока сянка. Загубил вече представа за точното разположение на сушата, Чарлс неочаквано намери изход, тъй като отдясно се отклони нова пътека, водеща обратно към морето по малък стръмен склон, обрасъл с трева — от него щеше ясно да се ориентира. Затова той си запробива път през заплетения къпинак — пътеката рядко се използваше — към зеленото хълмче.

То се разкри пред него — китно като алпийска полянка. От белите опашки на три-четири диви заека му стана ясно защо тревата бе толкова ниска.

Чарлс застана на слънце. Тревата бе осеяна с иглики и лютиче, свежозелени туфички риган бяха проточили стъбълца, готови да цъфнат. Той пристъпи напред до върха на хълмчето.

И изведнъж, малко по-ниско, видя човешка фигура.

За миг той ужасен си помисли, че се е натъкнал на труп. Беше спяща жена. Избрала бе за ложе най-необичайното място — широка, полегата ивица трева на около пет стъпки под върха на хълмчето, поради което бе скрита от погледа на всекиго освен на онзи, който като Чарлс се приближеше до самия връх. Заградена отзад с варовиковите скали и отворена точно на югозапад, тази естествена тераска улавяше слънцето като в капан. Малцина обаче биха дирили слънцето точно тук. От външния й край започваше стръмен сипей, в чието подножие, десет-дванайсет метра по-надолу, имаше ужасен къпинак. Отвъд него беше самата отвесна скала, стигаща до брега.

Чарлс се отдръпна инстинктивно от зрителното поле на жената. Не я позна. Стоеше и не знаеше какво да прави, гледайки, без да вижда красивия пейзаж, който се разкриваше пред очите му. Поколеба се, поиска да си тръгне, но любопитството отново го притегли напред.

Потънала в дълбок сън, съвсем беззащитна, младата жена лежеше по гръб. Под разгърденото й палто се виждаше строга моравосиня рокля, освежена само от тясна бяла якичка. Лицето на спящата бе извърнато на другата страна, дясната й ръка бе отметната назад, сгъната по детски. По тревата около нея се бе разпиляло букетче анемони. В начина, по който лежеше, имаше нещо много нежно и същевременно еротично; у Чарлс се пробуди смътно ехо от времето, прекарано в Париж. Изплува образът на друго момиче, чието име вече не си спомняше, а и навярно никога не е знаел; то спеше точно така една сутрин в стая с изглед към Сена.

Той направи няколко крачки по овалния ръб на хълмчето, докато можа да види по-добре лицето на спящата, и едва тогава разбра на кого се е натъкнал. Беше Блудницата на френския лейтенант. Косата й се бе поразрошила и един кичур се спускаше върху бузата й. На вълнолома тази коса му се бе сторила тъмнокафява; сега забеляза, че има топли червеникави оттенъци, но без следа от неизменната по онова време помада. Кожата на лицето й беше много мургава, дори румена на тази светлина, сякаш момичето държеше повече на здравето си, отколкото на модния меланхолично бледен тен. Имаше прав нос, гъсти вежди… устните не се виждаха. Кой знае защо, се подразни, че трябва да я наблюдава отгоре, понеже мястото не му позволяваше да стигне дотам, откъдето да я разгледа по-добре.

Стоеше, неспособен да стори друго, освен да се взира надолу, замаян от тази неочаквана среща и завладян от необичайно чувство — не еротично, а братско, бащинско може би, чувство на сигурност в невинността на това същество, несправедливо отлъчено от хората. Същото чувство го накара да усети страхотната й самотност. Не можеше да си представи какво друго, освен отчаяние я е довело на това диво място в една епоха, когато жените водеха съвсем застоял живот, бяха плахи и неспособни на продължително физическо усилие.

Той пристъпи най-сетне до самия ръб, застана непосредствено над лицето й и тогава установи, че цялата тъга, която преди малко му беше направила впечатление, е изчезнала: в съня лицето беше ведро и като че ли едва забележимо се усмихваше. Тъкмо тогава — както се бе надвесил над нея — тя се събуди.

Вдигна поглед към него, и то толкова бързо, че крачката му назад се оказа безполезна. Бе забелязан и кавалерството не му позволи да го отрича. Когато Сара се изправи на крака, загръщайки се с палтото, и впери очи в него от мястото си на скалата, той сне шапка и се поклони. Тя не каза нищо, но в погледа й се четеше голяма изненада и объркване, а може би и срам. Имаше красиви очи, тъмни очи.

Останаха така няколко секунди, недоумяващи и двамата. Тя му се струваше дребничка, застанала по-ниско от него, скрита от кръста надолу, стиснала яката си, сякаш, ако той направи крачка към нея, тя ще се обърне, ще се хвърли долу и ще изчезне. Той се опомни и постъпи, както бе редно.

— Хиляди извинения. Попаднах на вас съвсем случайно.

После се обърна и си тръгна. Не погледна назад, а забърза по пътеката, от която се бе отклонил, до разклона й; там се зачуди, защо не бе съобразил да попита кой път да поеме, и почака половин минута да види дали тя го следва. Нямаше я. Не след дълго той вече решително крачеше нагоре по по-стръмната пътека.

Чарлс изобщо не съзнаваше, че в онези кратки напрегнати секунди над стихналото в очакване море, в онази лъчезарна вечерна тишина, нарушавана само от лекия плисък на вълните, от цялата викторианска епоха не бе останал и помен. И не бих казал, че той бе сбъркал пътя.