Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (27) (Прелъстената от френския лейтенант)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The French Lieutenant’s Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Джон Фаулз. Грешницата от Лайм Риджис

Английска. Второ издание

ИК „Сампо“, София, 1999

Редактор: Николай Попов

ISBN: 954-8048-41-8

История

  1. — Добавяне

Двадесет и седма глава

„Във младост, лутах се без път

Из книги и изкуство,

но всуе дирех в свойта гръд

едно правдиво чувство.

Ту крачех с каменно лице,

ту кретах колебливо;

бе сухо моето сърце

и като пепел сиво.

С пуст поглед, празен интерес

и любопитство голо,

за миг не казах си:

Навлез в света,

стаен отдолу.“

А Х. Клъф, „Стихотворение“ (1840)

Отвори му икономката. Докторът бил вероятно в лабораторията си; но ако Чарлс искал, да го почакал горе… и така, без шапка и пелерина, той скоро се озова в същата стая, където бе пил грог и се бе обявил за привърженик на Дарвин. В камината гореше огън; върху масата пред еркерния прозорец с изглед към морето имаше следи от самотна вечеря, които икономката побърза да разчисти. Не след дълго Чарлс чу стъпки по стълбата. Със сърдечно протегната ръка Гроган влезе в стаята.

— О, колко се радвам, Смитсън! Ех, тази глупава жена… не ви ли даде нещо за противодействие на дъжда?

— Благодаря ви… — Той понечи да откаже брендито, но промени намерението си. После, вече с чаша в ръка, премина направо към целта си. — Искам да поговоря с вас по един много личен и деликатен въпрос. Нуждая се от съвета ви.

В очите на доктора се появи малко пламъче. И друг път благовъзпитани млади мъже бяха идвали при него малко преди да се оженят, понякога беше гонорея, по-рядко — сифилис; или просто страхът, ужасът от мастурбацията — според широко разпространената по онова време теория онанизмът се заплащаше с импотентност. Но в повечето случаи бе просто невежество; само преди година един нещастен бездетен млад съпруг дойде при доктор Гроган, който трябваше сериозно да му обясни, че новият живот нито се зачева, нито се ражда през пъпа.

— Така ли? Боя се, че съветите ми се изчерпаха — толкова много дадох днес. Главно за това, какво да правят с онази проклета стара фанатичка горе в Малборо Хаус. Чухте ли какво е сторила?

— Точно за това искам да поговоря с вас.

Вътрешно докторът облекчено въздъхна, но отново избърза с погрешно заключение.

— А, да… мисис Трантър се безпокои, разбира се. Предайте й, че се прави всичко възможно. Изпратена е спасителна група. Обещал съм пет лири на онзи, който я доведе… — В гласа му се почувства горчивина: — … или намери тялото на нещастното създание.

— Тя е жива. Току-що получих бележка от нея.

Чарлс сведе очи пред удивения поглед на доктора. После, говорейки сякаш най-напред на чашата си с бренди, започна да разказва истината за срещите си със Сара… почти цялата истина, защото остави неописани собствените си потайни чувства. Той успя, или поне се опита, да прехвърли част от вината върху доктор Гроган и предишния им разговор, придавайки на изложението си известна научност, което не убягна на проницателния дребничък човек срещу него. Старите лекари и старите свещеници си приличат по едно: имат нюх към измамата независимо дали е съзнателна, или — както бе в случая с Чарлс — от смущение. Докато Чарлс правеше своята изповед, доктор Гроган започна да надушва именно това; и многозначителното потръпване на докторските ноздри означаваше почти същото като свитите устни на Сам. Докторът не издаде с нищо подозренията си. От време на време задаваше въпроси, но общо взето, оставяше Чарлс сам да стигне, препъвайки се все по-често, до края на разказа си. Тогава се изправи.

— Е, да пристъпим сега към най-наложителното. Трябва да върнем ония клети момчета обратно. — Гръмотевиците се чуваха все по-близо и макар завесите да бяха спуснати, през тях зад гърба на Чарлс често прибягваха белите тръпки на светкавиците.

— Дойдох колкото може по-скоро.

— Не сте виновен вие. Чакайте да помисля… — Докторът бе седнал вече пред малко писалище в дъното на стаята. Няколко мига не се чуваше друго, освен бързото скърцане на писалката му. После прочете на Чарлс написаното.

— „Драги Форсайт, току-що получих вест, че госпожица Удръф е здрава и читава. Тя не желае да се знае къде е, но вие можете да сте спокоен. Надявам се утре да узная нещо повече за нея. Моля, дайте приложеното на групата търсачи, щом се върне.“ Достатъчно ли е?

— Отлично. Само че „приложението“ ще е от мен. — Чарлс извади малко бродирано портмоне, изработено от Ърнестина, и отброи три златни суверена върху зеленото сукно на писалището до Гроган, който побутна два от тях настрана и усмихнат, вдигна поглед към него.

— Форсайт се опитва да се пребори с демона алкохол. Мисля, че един суверен е достатъчен. — Постави бележката и монетата в плик, запечата го и излезе, за да нареди да го предадат незабавно. Върна се с думите: — А сега момичето… Какво да правим с него? Имате ли представа къде е в момента?

— Никаква. Макар да съм сигурен, че утре сутринта ще бъде на мястото, което посочва.

— Но вие, разбира се, не може да отидете там. Във вашето положение не бива да се излагате повече на риск.

Чарлс го погледна, после сведе очи към килима.

— Във вашите ръце съм.

Докторът замислено се вгледа в Чарлс. Той току-що бе подложил на малка проверка мислите на госта си. И тя показа онова, което бе очаквал. Обърна се, отиде до полицата с книги при бюрото и се върна със същия том, който бе показал по-рано на Чарлс, великото произведение на Дарвин. Седна срещу него от другата страна на камината; после с лека усмивка, приковал над очилата си поглед в Чарлс, положи ръка върху „Произход на видовете“, сякаш се кълнеше в Библия.

— Нищо от това, което се каза или ще бъде казано в тази стая, няма да излезе извън стените й. — След това остави книгата настрана.

— Драги ми докторе, не беше необходимо.

— Половината медицина е доверието в лекаря.

Чарлс се усмихна унило.

— А другата половина?

— Доверието в пациента. — И се изправи още преди Чарлс да успее да заговори. — Така… дойдохте за съвет, нали? — Той измерваше Чарлс с поглед, като че щеше да се боксира с него; ирландецът вече не беше настроен шеговито, а войнствено. Закрачи из своята „каюта“, пъхнал ръце под лекарската си манта.

— Аз съм млада жена със забележителна интелигентност и известно образование. Мисля, че светът се е отнесъл зле с мен. Не владея напълно чувствата си. Върша глупости, например хвърлих се на врата на първия красив негодник, който се яви на пътя ми. И още по-лошо: влюбих се в ролята си на жертва на съдбата. С почти професионално умение изглеждам меланхолична. Имам тъжни очи. Ридая безпричинно. И така нататък, и така нататък. В този миг… — Дребничкият доктор махна с ръка към вратата, сякаш прави магия. — … На сцената излиза млад бог. Интелигент. С хубава външност. Съвършен образец на съсловието, което са ме научили да почитам. Разбирам, че проявява интерес към мен. Колкото по-тъжна изглеждам, толкова по-голям като че ли става интересът му. Коленича пред него, той ме изправя на крака. Отнася се с мен като с дама. Нещо повече. В дух на християнско братство предлага да ми помогне да избягам от злощастната си участ.

Чарлс понечи да го прекъсне, но докторът му даде знак да мълчи.

— Да, но аз съм много бедна. Не умея да си служа с нито една от хитростите, които по-щастливите от моя пол прилагат, за да привлекат мъжете в своя власт. — Той вдигна показалец. — Имам само едно оръжие. Състраданието, което предизвиквам у този добър човек. Но състраданието трябва обилно да се подхранва. Аз поднесох на този добър самарянин моето минало и той го погълна. Сега какво да сторя? Трябва да го накарам да изпитва състрадание и към настоящето ми. Един ден, докато се разхождам там, където ми е забранено, ми се удава такава възможност. Показвам се пред онази особа; защото знам, че ще съобщи за моето престъпление на господарката си, а тя няма да ми го прости. Изгонват ме. Изчезвам, създавайки силни подозрения, че се каня да се хвърля от върха на най-близката скала. И тогава in extremis[1] и de profundis[2] — или по-скоро de altis[3] — призовавам своя спасител на помощ. — Той остави дълга пауза и очите на Чарлс бавно срещнаха неговите. Докторът се усмихна. — Това, което ви излагам, е отчасти хипотеза, разбира се.

— Но вашето конкретно обвинение, че сама е предизвикала…

Докторът седна и разрови жарта.

— Рано тази сутрин ме повикаха в Малборо Хаус. Не знаех защо… Разбрах само, че мисис Поултни се чувствала много зле. Мисис Феърли — икономката, нали я знаете — ми разказа какво се е случило. — Той замълча и прикова поглед в помръкналите очи на Чарлс. — Вчера мисис Феърли ходила до мандрата ей там, на Градската мера. Момичето съвсем открито излязло от гората точно под носа й. Тази жена не отстъпва на господарката си и сигурен съм, че след това е изпълнила дълга си с онова подло задоволство, на каквото са способни само такива като нея. Но съм убеден, драги Смитсън, че тя съзнателно е била предизвикана да го стори.

— Искате да кажете…

Докторът кимна. Чарлс му хвърли остър поглед, после възропта:

— Не мога да повярвам. Не е възможно тя да…

Не довърши мисълта си. Докторът измърмори:

— Възможно е. Уви.

— Но само човек с… — Щеше да каже „извратено съзнание“, но вместо това рязко стана и отиде до прозореца, разтвори завесите и впери невиждащ поглед във вилнеещата нощ. Синкавото сияние на накъсана светкавица озари вълнолома, брега, замрялото море. Той се обърна. — С други думи, водили са ме за носа.

— Да, мисля, че е така. Но за това е необходим великодушен нос. И не забравяйте, че разстроено съзнание все още не значи престъпно съзнание. В този случай трябва да приемете отчаянието като болестно състояние, ни повече, ни по-малко. Това момиче. Смитсън, има, така да се каже, холера или тиф на мисълта. Така трябва да я възприемете. А не като злонамерена интригантка.

Чарлс се върна в стаята.

— И каква е според вас крайната цел?

— Много се съмнявам дали и самата тя знае. Тя живее от ден за ден. Не би могло да е иначе. Никой далновиден човек не би се държал като нея.

— Но тя не може сериозно да очаква, че човек в моето положение…

— На сгоден човек ли? — Докторът мрачно се усмихна. — Познавал съм много проститутки. Ще побързам да добавя: във връзка с моята професия, а не от интерес към тяхната. Отдавна да съм забогатял, ако имах по една гвинея за всяка, която злорадстваше от факта, че повечето нейни жертви са съпрузи и бащи. — Той се взираше в огъня, в миналото си. — „Отритната съм. Но ще си отмъстя.“

— От думите ви излиза, че тя е чудовище. Но не е така. — Изрекъл това твърде разпалено, Чарлс бързо се обърна. — Не мога да повярвам такова нещо за нея.

— Защото — ако позволите да ви го каже човек, достатъчно стар да ви бъде баща — сте наполовина влюбен в нея.

Чарлс се извърна рязко и впери поглед в благото лице на доктора.

— Не ви позволявам да говорите така. — Гроган сведе глава. В настъпилата тишина Чарлс добави: — Това е голяма обида за госпожица Фрийман.

— Вярно е. Но кой й я нанася?

Чарлс преглътна. Не можеше да понася тези насмешливи очи и се упъти през дългата тясна стая, сякаш си тръгваше. Но преди да стигне до вратата, Гроган го дръпна за ръката, обърна го към себе си и го разтърси свирепо, разярен от позата му на обиден.

— Човече, нали и двамата сме поклонници на науката? Нали и двамата държим на истината като на най-велик принцип? За какво умря Сократ? За да запази името си? От почит към благоприличието? Нима мислите, че за четиридесет години, откакто съм лекар, не съм се научил да познавам кога един човек е в беда? Дори ако крия истината от себе си? Опознайте себе си, Смитсън, опознайте себе си!

Смесицата от древногръцки и галски огън в душата на Гроган жегна Чарлс. Той стоеше, вперил поглед в доктора, после отмести очи от него и се върна при камината с гръб към мъчителя си. Настъпи дълго мълчание. Гроган внимателно го наблюдаваше. Най-сетне Чарлс заговори:

— Не съм създаден за женитба. Нещастието ми е, че го разбирам твърде късно.

— Чели ли сте Малтус? — Чарлс поклати глава. — Според него трагедията на Homo sapiens е, че най-неприспособените се множат най-усилено. Затова не казвайте, че не сте за женитба, момчето ми. И не се упреквайте, че сте се увлекли по това момиче. Струва ми се, че знам защо онзи френски моряк е избягал. Разбрал е, че тя има очи, в които мъжът може да се удави.

Чарлс се извърна изтерзан.

— Кълна се в светата си чест, че нищо непристойно не се е случило между нас. Повярвайте ми.

— Вярвам ви. Но нека ви задам въпросите от стария катехизис. Искате ли да я чувате? Искате ли да я виждате? Искате ли да я докосвате?

Чарлс се обърна и се отпусна в креслото, заровил лице в ръцете си. Това не бе отговор, но казваше всичко. След малко вдигна глава и впери очи в огъня.

— О, драги ми Гроган, ако знаехте колко е объркан животът ми… пропилян… безполезен. Нямам нито нравствена цел, нито истинско чувство за дълг към нещо. Като че само преди няколко месеца бях на двадесет и една… изпълнен с надежди — всичките рухнаха. А сега се оплетох и в тази жалка история…

Гроган се приближи до него и го хвана за раменете.

— Не сте първият мъж, който се съмнява, че не е избрал най-добрата невеста.

— Тя почти няма представа какъв съм всъщност.

— Тя е колко — дванадесет години по-млада от вас. А няма и шест месеца, откакто ви познава. Как би могла да ви разбере? Та тя току-що е напуснала класната стая.

Чарлс мрачно кимна. Не можеше да сподели с доктора истинското си убеждение за Ърнестина: че тя никога няма да го разбере. Чувстваше се фатално подведен от собствения си ум. Той му бе изменил при избора на спътница в живота, защото като много викториански — а може би и по-съвременни — мъже Чарлс щеше цял живот да се ръководи от мечтата за идеалното. Някои мъже се утешават с мисълта, че има и по-непривлекателни от техните жени; други пък се терзаят, знаейки, че има и по-привлекателни. Сега Чарлс съвсем ясно разбра към коя категория принадлежи.

— Вината не е нейна. Не би могла и да бъде — промълви той.

— И аз така мисля. Та тя е толкова хубаво и невинно момиче.

— Ще удържа обещанието, което съм й дал.

— Разбира се.

Мълчание.

— Кажете ми какво да сторя.

— Най-напред вие ми кажете какви са в действителност чувствата ви към другата?

Чарлс погледна отчаяно; после пак впери очи в огъня и се опита най-сетне да каже истината:

— Не зная, Гроган. Във всичко, свързано с нея, съм загадка за самия себе си. Не съм влюбен. Как бих могъл? Една жена, която така се е злепоставила, жена, за която казвате, че е психически болна. Но… все едно, че… чувствам се като човек, обладан от нещо против волята си, против всичко добро в характера му. Дори сега лицето й се явява пред мен и отрича всичко, което казвате. В нея има нещо особено. Познание, усет към по-възвишени чувства, които са несвойствени на злото или на лудостта. Под външната обвивка… не мога да го обясня.

— Аз не я обвиних в нищо лошо. Само в отчаяние.

Никакъв звук освен поскърцването на някоя и друга дъска от пода под стъпките на доктор Гроган. Най-после Чарлс заговори отново:

— Какво ще ме посъветвате?

— Да оставите нещата изцяло в мои ръце.

— Вие ще се срещнете с нея?

— Ще се постарая. Ще й кажа, че неочаквано е трябвало да заминете. Наистина трябва да заминете, Смитсън.

— И бездруго ми се налага да отида спешно по работа в Лондон.

— Толкова по-добре. А моето мнение е, преди да тръгнете, да разкажете всичко на мис Фрийман.

— Вече съм го решил. — Чарлс се изправи. Но другото лице пак изникна пред него. — А тя… какво ще направите?

— Много зависи от психическото й състояние. Нищо чудно в този критичен момент да я крепи само вярата, че изпиваше съчувствие — може би и нещо по нежно — към нея. Ако не ви види, може да преживее сътресение, което ще предизвика още по-дълбока меланхолия. Боя се, че трябва да очакваме и това. — Чарлс сведе очи. — Не бива да вините себе си. Ако не бяхте вие, щеше да е някой друг. Но в известен смисъл такова положение би облекчило нещата. Ще зная какво да предприема.

Чарлс бе приковал поглед в килима.

— Лудница?

— Колегата, за когото ви споменах, споделя моите схващания за лечението на такива случаи. Ще направим всичко, което е по силите ни. А вие трябва да бъдете готов за известни разходи.

— Ще дам всичко, каквото е необходимо, за да се освободя от нея… без да й се навреди.

— Знам една частна клиника в Екситър. Моят приятел Спенсър има там пациенти. Клиниката е в ръцете на интелигентни и образовани хора. На този етап не бих препоръчал обикновено болнично заведение.

— Опазил Бог! Чувал съм да разказват ужасни неща за тях.

— Бъдете спокоен. Това място е истински образец.

— Не става дума да я затваряме, нали?

В съзнанието на Чарлс бе проговорил мъничкият дух на предателството: как може да я осъжда като клиничен случай, да си я представя затворена в някоя тясна стая…

— Съвсем не. Говорим за място, където нейните душевни рани ще могат да зараснат, където ще се отнасят с нея добре, постоянно ще има занимание… и ще бъде под грижите на опитния Спенсър. Той има подобни случаи и знае как да постъпи.

Чарлс се поколеба, после стана и протегна ръка. В състоянието, в което се намираше, имаше нужда от съвети и предписания и щом ги получи, почувства облекчение.

— Вие ми спасихте живота.

— Глупости, добри ми приятелю.

— Не, не са глупости. Задължен съм ви до края на дните си.

— Тогава позволете ми да впиша в кредитната графа името на невестата ви.

— Ще изпълня дълга си.

— И дайте на очарователното създание време. Нали най-доброто вино трябва най-дълго да отлежава?

— Боя се, че същото важи и за мен, само че аз съм от много некачествена реколта.

— Хайде, хайде, празни приказки. — Докторът го потупа по рамото. — А между другото, нали четете френски?

Изненадан, Чарлс потвърди. Гроган потърси из лавиците, извади една книга и преди да я поднесе на госта си, отбеляза с молив един откъс в нея.

— Не е нужно да четете цялото дело. Но бих искал да се запознаете с медицинските показания, изнесени от защитата.

Чарлс впери очи в книгата.

— Вместо очистително ли?

По лицето на дребничкия доктор заигра назидателна усмивка.

— Нещо такова.

Бележки

[1] Миг преди смъртта (лат.) — Б.пр.

[2] От глъбините (лат.) — Б.пр.

[3] От висините (лат.). — Б.пр.