Джон Фаулз
Грешницата от Лайм Риджис (5) (Прелъстената от френския лейтенант)

Пета глава

„О, не; какво ни ползва нов

безсмислен спор? Ако Смъртта

е вездесъща, Любовта

не ще е вечната любов,

а блуден блян, духовна лен,

пиян вакхически екстаз

и похотлив сатирски бяс —

нагон необуздан, разтлен…“

Тенисън, „In memoriam“ (1850)

„Младите хора бяха полудели да видят Лайм.“

Джейн Остин, „Убеждение“

Ърнестина имаше лице точно за нейната епоха; с малка брадичка, овално, нежно като теменужка. Още може да го видите в рисунките на големите илюстратори от онова време Физ или Джон Лийч. Сивите очи и бледата кожа подсилваха нежността на другите черти. Като срещнеше някого за пръв път, тя умееше да сведе поглед така красиво, сякаш би припаднала само ако някой господин посмее да я заговори. В ъгълчето на клепачите и в ъгълчето на устните обаче се прокрадваше слабо загатната извивка — лека като лъх от февруарски теменужки, ако използваме същото сравнение — неуловима, но вън от всяко съмнение, която опровергаваше привидното й пълно покорство пред великото божество Мъжа. Правоверният викторианец би се отнесъл с подозрение към този бегъл намек за Беки Шарп, но човек като Чарлс не можеше да устои на чара й. Уж беше една от дузините накипрени госпожички — Джорджини, Виктории, Албертини, Матилди и тям подобни, — които седяха на всеки бал под строга охрана, но същевременно не приличаше на тях.

Когато Чарлс напусна къщата на леля Трантър, за да измине стотината крачки до хотела и после с дълбокомислено изражение — има ли по-големи глупци на света от влюбените — да се изкачи по стълбите до стаята си и да провери в огледалото дали наистина изглежда добре, Ърнестина се извини и също се прибра в своята стая. Искаше да хвърли през дантелените завеси един последен поглед на годеника си, но също и да бъде в единственото поносимо помещение от къщата на леля си.

След като заслужено се възхити на походката му и на жеста, с който той вдигна цилиндър да поздрави прислужницата на леля Трантър, изпратена по някаква работа, но едновременно му се ядоса, че го прави, защото момичето имаше дръзки очички на селянка от Дорсит и предизвикателно румени бузи, а на Чарлс му бе строго забранено да поглежда вече към жена под шестдесет (забрана, която за щастие точно от една година не засягаше леля Трантър), Ърнестина се отдръпна от прозореца. Стаята бе обзаведена специално за нея по нейния вкус, който беше подчертано френски — с мебелировка, тежка като английската, но с повече позлата и украшения. Останалата част от къщата на леля Трантър беше мебелирана подчертано и неспасяемо в стила отпреди четвърт век, тоест представляваше музей от вещи, донесени от първата вълна, помела всичко декадентско, леко и изящно — свързано със спомените й от времето на онзи ужасен крал Джордж IV.

Човек не можеше да не хареса леля Трантър, още по-малко да се разсърди на това невинно усмихнато и приказливо — особено приказливо — лице. Тя притежаваше целия оптимизъм на справилите се с живота стари моми: самотата или озлобява, или учи на самостоятелност. Отначало леля Трантър се бе заела да извлече колкото може повече полза за себе си, докато накрая вече принасяше полза и на другите.

Ърнестина обаче използваше всички поводи да се кара с нея: за това, че е невъзможно да се вечеря в пет; за погребалните мебели, които задушаваха другите стаи; загдето лелята прекалено много се грижеше за доброто й име (не можеше да повярва, че годеникът и годеницата може да поискат да седнат насаме или да се разходят сами); но преди всичко по въпроса за самото пребиваване на Ърнестина в Лайм.

Клетото момиче трябваше да изпита агонията, откакто свят светува на всяко единствено дете в семейството, а именно — тежестта на смазващия и неумолим балдахин на родителската любов. Още от рождение най-слабата й кашлица докарваше лекари; от пубертета най-малкият й каприз събираше тапицери и шивачи, а стига само леко да се намръщеше, и майка й и баща й часове наред скришом се самообвиняваха. Всичко вървеше по мед и масло, когато ставаше дума за нови дрехи и нови тапети, но имаше един въпрос, по който нейните bouderies^[1] и оплаквания удряха на камък: здравето. Майката и бащата бяха убедени, че тя е предразположена към туберкулоза. Достатъчно беше да усетят влага в мазето, за да се преместят в друга къща; или да вали два дни дъжд, когато са на курорт, за да отидат в друга област. Половината лекари на Харли Стрийт я бяха преглеждали, без да открият нищо; тя никога не бе боледувала сериозно през живота си, не се оплакваше нито от отпадналост, нито от хроническа слабост, характерни за тази болест. Би могла — ако имаше кой да й разреши — да танцува цяла нощ, а после цяла сутрин да играе федербал, без това ни най-малко да й се отрази зле. Но да отклони грижовните си родители от тази фикс идея, беше все едно бебе да помести планина. Да имаше как да надникнат в бъдещето — Ърнестина щеше да надживее цялото си поколение. Родила се беше в 1846 година и умря в деня, в който Хитлер нахлу в Полша.

Ето защо неизменна част от съвсем ненужния й ежегоден режим беше редовното гостуване при сестрата на майка й в Лайм. Обикновено идваше да се възстанови от светския сезон, но тази година я изпратиха да събере сили за сватбата. Нямаше съмнение, че морският бриз на Ламанша й се отразяваше добре, но тя винаги слизаше от дилижанса за Лайм с мрачното настроение на каторжник, пристигнал в мястото на своето заточение. Провинциалното общество беше допотопно като тромавите махагонови мебели на леля Трантър, а колкото до развлеченията — за дама, която познаваше най-доброто, предлагано в Лондон, тук все едно, че ги нямаше. Така че в отношенията си с леля Трантър Ърнестина приличаше повече на жизнерадостно дете — една английска Жулиета и нейната едва пристъпваща дойка. И наистина, ако предишната зима Ромео не се бе появил като спасение на сцената и не бе обещал да сподели самотното й заточение, тя щеше да се разбунтува; най-малкото беше почти сигурна, че ще се разбунтува. Ърнестина несъмнено имаше много по-силна воля, отколкото околните биха допуснали — много по-силна, отколкото епохата позволяваше. За щастие тя отдаваше дължимото и на общоприетите норми, а и подобно на Чарлс — което не беше без значение, за да се харесат още първия път — притежаваше чувство за самоирония. Без него и без чувството си за хумор тя би била ужасна глезла. За нейно оправдание можем да добавим, че често сама се обръщаше така към себе си; „Ах ти, глезла такава!“. Този следобед, в стаята си, тя се разкопча, застана пред огледалото по риза и фуста и потъна за няколко минути в твърде нарцистично самосъзерцание. Шията и раменете не отстъпваха на лицето й; наистина беше много красива, едно от най-красивите момичета, които бе виждала. Сякаш за да се увери, тя вдигна ръце и разпусна косите си — знаеше, че е някак грешно, но и необходимо — като гореща баня или топло легло в зимна вечер. За един истински греховен миг тя си представи, че е някоя порочна жена — танцьорка или актриса. И тогава, ако я наблюдавахте, щяхте да видите нещо много странно: тя внезапно спря да се върти и да се възхищава на себе си в профил; хвърли бърз поглед към тавана. Устните й се раздвижиха. Отвори припряно един от гардеробите и се наметна с пеньоар. Онова, което й бе минало през ума — понеже, докато се въртеше, погледът й попадна върху ъгълче от леглото, — беше плътска мисъл: въображаема, смътно зърната Лаокоонова прегръдка на голи тела. Стресна я не само пълното невежество за половия акт, но и страхът от неизбежна болка и жестокостта, които като че ли отричаха цялата нежност на жестовете и сдържаността на позволените ласки, така привлекателни у Чарлс. Веднъж или два пъти бе виждала да се чифтосват животни и не можеше да забрави грубостта.

Така тя си бе измислила нещо като заповед към самата себе си — едно неизречено „Не бива“ — за случаите, когато нещо, свързано с инстинкта на женското тяло — менструация или раждане, — се опитваше да нахлуе в съзнанието й.

Но дори да прогониш вълците от прага си, те продължават да вият отвън в тъмнината. Ърнестина искаше съпруг, искаше този съпруг да бъде Чарлс, искаше и деца; само че цената, която смътно предчувстваше, че ще трябва да плати за тях, й се струваше твърде висока.

Понякога се чудеше как Бог е позволил такава животинска проява на Дълга да съсипе такъв невинен копнеж. По същия начин мислеха и повечето жени по нейното време; така беше и с по-голямата част от мъжете. Нищо чудно, че дългът е станал ключово понятие в представата ни за Викторианската епоха… и такъв „студен душ“ за нашата^[2].

Щом обузда вълците, Ърнестина отиде до тоалетката, отключи едно чекмедже и извади оттам дневника си, подвързан в черен марокен и със златна закопчалка. От друго чекмедже извади скритото ключе и го отключи. Веднага отгърна книгата на последната страница. Там си бе записала — в деня на годежа й с Чарлс — всички дати на дните и месеците, които оставаха до сватбата. С тънки чертички бяха зачертани вече два месеца; оставаха още около деветдесетина дни. Сега Ърнестина взе молив с накрайник от слонова кост и задраска 26 март. До края на деня имаше още девет часа, но тя си позволяваше обикновено тази малка измама. После разтвори книгата в началото или по-точно почти в началото, понеже й беше подарена на Коледа. След първите петнадесет страници, изписани всичките със ситен почерк, една беше оставена празна и върху нея тя бе изсушила жасминова клонка. Погледа я малко, после се наведе да я помирише. Разпуснатата й коса падна върху листа и тя затвори очи, за да види дали може още веднъж да си припомни най-прелестното — денят, в който бе помислила, че ще умре от радост, бе плакала дълго, онова неизразимо…

По стълбите се чуха стъпките на леля Трантър, тя бързо скри дневника и се зае да реши меката си кестенява коса.